Решение № 1914 от 18.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6296/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С решение от 16.03.2022 г., постановено по гр. дело № 57930/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 38 състав, е отхвърлен изцяло предявеният по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено по отношение на ответника В. Й. И., че дължи сумата от 295, 72 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м. май 2016 г. до м. април 2019 г., сумата от 51, 35 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 29.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането; сумата от 14, 97 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от м. март 2017 г. до м. април 2019 г., ведно със законната лихва от 09.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането и 2, 93 лв. лихва върху тази главница за периода от 01.05.2017 г. до 29.06.2020 г. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с която същото се обжалва като неправилно и необосновано. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на облигационна връзка между ищцовото дружество и ответника В. И., за когото се твърди, че е наследник по закон /син/ на К. И.а, и в това си качество отговаря за задълженията на своя наследодател. Твърди, че съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия от "Топлофикация София" ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, които се изготвят от дружеството и се одобряват от ДКЕВР към Министерски съвет, с които се регламентират търговските отношения между потребителите на топлинна енергия и дружеството; правата и задълженията на двете страни; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорностите при изпълнение на задълженията и др. Ответникът не е упражнил правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ и спрямо нея са влезли в сила Общите условия, одобрени с Решение от 2016 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Монитор, в сила от 10.07.2016 г. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените искове в пълен размер. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия – ответник В. И., чрез особения представител Н. С., с който оспорва същата като неоснователна. Въззивникът оспорва предявеният от ищеца иск като недопустим поради липса на писмен договор за присъединяване към топлопреносната мрежа съгласно чл. 138 от Закона за енергетиката. Оспорва се и пасивната легитимация на ответника да отговаря по така предявения иск. Излага се становище, че справката, която е направена служебно от първоинстанционния съд по реда на Наредба № 14/2009 г. не представлява официален документ и не може да замести изискуемото по реда на Наредба РД-02-20-6 от 2012 г. удостоверение за наследници. Предвид изложеното се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде изцяло потвърдено. Не е постъпило становище от третото лице – помагач „Нелбо“ ЕАД. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Районният съд е бил сезиран с положителни установителни искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника В. Й. И., че дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 295, 72 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода м.май. 2016 г. до м. април 2019 г., сумата от 51, 35 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 29.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането; сумата от 14, 97 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от м. март 2017 г. до м. април 2019 г., ведно със законната лихва от 09.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането и 2, 93 лв. лихва върху тази главница за периода от 01.05.2017 г. до 29.06.2020 г. В исковата молба се твърди, че за процесните суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 29613/2020 г. Срещу издадената заповед е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжника, поради което се твърди, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск. Твърди, че ответникът е клиент на дружеството, в качеството си на собственик по смисъла на чл. 153, ал.1 от ЗЕ на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „••••. Твърди, че съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия от "Топлофикация София" ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, които се изготвят от дружеството и се одобряват от ДКЕВР към Министерски съвет, с които се регламентират търговските отношения между потребителите на топлинна енергия и дружеството; правата и задълженията на двете страни; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорностите при изпълнение на задълженията и др. Ответникът не е упражнил правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ и спрямо нея са влезли в сила Общите условия, одобрени с Решение от 2016 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Монитор, в сила от 10.07.2016 г. Посочва, че в чл. 31, ал. 1 от ОУ е определен редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплатят месечните дължими суми, който срок е 45 дни от датата на публикуването им на интернат страницата на дружеството, с изтичането на който клиентите се считат в забава и на основание чл. 86 от ЗЗД се начислява лихва за забава. Заявява, че през процесния период е използвана доставената топлинна енергия и към датата на предявяване на исковата молба дължимите суми не са погасени. На следващо място сочи, че за сградата в режим на етажна собственост, в която се намира процесния имот, е бил сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия с дружеството „Нелбо“ ЕАД в изпълнение на разпоредбата на чл. 138б от ЗЕ, което е изготвило прогнозни месечни вноски, а след края на отчетния период и изравнителни сметки на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на Наредба № 16-334 от 2007 г. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи претендираните суми, за които е издадена заповед за изпълнение. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника В. И.а, чрез особения представител Н. С., с който искът се оспорва като недопустим поради липса на писмен договор между ищцовото дружество и ответника, съгласно императивното правила на чл. 138 ЗЕ. На следващо място се поддържа, че искът е неоснователен, поради съображения, че исковата молба не е подписана от оправомощено лице, че не е доказано качеството на предоставената услуга, че не е извършено техническо обслужване на разпределителите и не са представени отчети за показанията на общия топломер в абонатната станция. Ответникът твърди, че представените с исковата молба сметки се основават не на реално потребление, а на прогнозни данни, както и че са завишени. Заявява, че с оглед недължимостта на главната претенция, недължима е и акцесорната претенция за лихви. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за задълженията, предхождащи датата 09.07.2017 г. Предвид изложеното се иска съдът да отхвърли изцяло предявените претенции като неоснователни и недоказани. По делото е приложена молба-декларация от К. П. И.а с искане за откриване при ответното дружество на партида за процесния недвижим имот. Видно от нотариален акт №21, том I, рег. № 594, дело № 20/2002 г. същата е придобила процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от М.П.М. и Р.Н.И.. Представен е протокол от ОС от 07.09.2002 г., към който е приложен списък на етажните собственици, от който е видно, че общото събрание на етажните собственици на сградата, в която се намира процесния имот, е взело решение да се сключи договор за дялово разпределение на топлинната енергия с дружеството „Нелбо инженеринг“ ООД, с оглед на което е сключен договор от 07.09.2002 г. с дружеството. Представено е извлечение от сметки по месеци за процесния период. Представен е и договор, сключен между „Топлофикация София“ ЕАД и „Нелбо“ ЕАД от 02.06.2017 г. за извършване на услуга дялово разпределение. По делото е изслушана съдебно-техническа експертиза, със заключението по която е установено, че в процесната сграда ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на общ топломер, който е от търговски тип и е преминавал метрологичен контрол и са отчислявани технологични разходи за сметка на ищеца. Прието е, че дяловото разпределение, извършено в сградата, е в съответствие с методиката, нормативната уредба и проверените данни от имота. Общото задължение за топлинна енергия, консумирана през процесния период за периода м. май 2016 г. до м. април 2019 г. е изчислено в размер на 589, 91 лв. Посочва се, че извършените измервания, начисленията по фактурите дяловото разпределение и остойностената топлинна енергия са в съответствие с изискванията на действащата нормативна уредба. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че непогасените задължения на ответника за топлинна енергия са в размер на 597, 45 лв. главница и 109, 03 лв. лихва, а задължението за дялово разпределение е в размер на 29, 93 лв. главница и 5, 85 лв. лихва. Установено е, че осчетоводените изравнителни сметки са в общ размер 108, 06 лв. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По направеното от въззиваемия-отвтеник възражение за недопустимост на иска поради липса на сключен писмен договор с ищцовото дружество, настоящата инстанция намира, че същото е неоснователно, доколкото релевираният довод е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска, респективно по правилността, а не по допустимостта на постановеното първоинстанционно съдебно решение. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК. Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника В. Й. И., че дължи сумата от 295, 72 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода м. май 2016 г. – м. април 2019 г., сумата от 51, 35 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 29.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането; сумата от 14, 97 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от м. март 2017 г. до м. април 2019 г., ведно със законната лихва от 09.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането и 2, 93 лв. лихва върху тази главница за периода от 01.05.2017 г. до 29.06.2020 г. За да се уважи главният иск за присъждане на вземане за стойността на доставената топлинна енергия по делото следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя топлинна енергия срещу задължение на ответника да заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.), поради което и за ответника е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия. По иска за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение на топлинна енергия в тежест на ищеца е да докаже, че е била извършвана услугата дялово разпределение на топлинната енергия в полза на ответника; че ответникът е поел задължение да заплати тази сума на ищеца; договорения размер на възнаграждението. По отношение на акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава в плащането на главниците ищецът следва да установи, че главните парични задължения са възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорните суми. Ответникът следва да докаже своите възражения, наведени в отговора на исковата молба, в това число възражението за погасителна давност. По отношение на първата група факти, касаещи наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия, настоящият състав намира за установено следното: Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Съгласно §1, т. 2а „битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които имат качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В това си качество те дължат цената на доставената топлинна енергия. По настоящото дело се установява, че със заявление по чл. 410 ГПК ищцовото дружество е претендирало заплащане при условията на разделност от длъжниците В. И. и Т.З., срещу които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 591, 43 лв. - доставена, но неизплатена топлинна енергия, лихва за забава върху главницата в размер на 102, 70 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 29.06.2020 г., сумата от 29, 93 главница за дялово разпределение и 5, 85 лв. лихва за забава за периода от 01.05.2017 г. до 29.06.2020 г. Срещу заповедта е постъпило възражение от Т.З. по съображения, че същата е направила отказ от наследство на К. П. И.а, ЕГН ••••••••••, за което приложила съдебно удостоверение, издадено по гр. дело № 15920/2011 г. по описа на СРС. От приобщените по делото писмени доказателства се установява, че лицето К. П. И.а, ЕГН •••••••••• е собственик на процесния недвижим имот, придобит с нотариален акт №21, том I, рег. № 594, дело № 20/2002 г. по силата на договор за покупко- продажба, сключен с М.П.М. и Р.Н.И., а длъжниците по заповедното дело, в това число ответникът по настоящия установителен - В. И. е наследник по закон и собственик на ½ ид.ч. от процесния имот. Този извод се подкрепя и от приложената по делото служебна справка за предоставяне на данни по реда на Наредба №14/18.11.2009 г., видно от която лицето К. П. И.а, ЕГН •••••••••• е майка на ответника В. И.. Като неоснователно следва да се прецени възражението на въззиваемия срещу служебно извършената справка от Национална база данни „Население“, тъй като тази база данни се формира от регистъра на населението, състоящ се от електронните лични регистрационни картони на всички физически лица по чл.3, ал.2 от Закона за гражданската регистрация и справките, извършени въз основа на Наредба № 14 за реда и начина за предоставяне достъп на органите на съдебната власт до Регистъра на населението – Национална база данни „Население“ в рамките на служебните функции на съда, отразяват данни, съдържащи се в официални удостоверителни документи. Наследниците по закон на починалото лице встъпват както в правата, така и в задълженията на своите наследодатели. При така изложеното и при липсата на наведено възражение срещу така въведените в процеса твърдения от страна на ищеца и доколкото не е доказано обратното по настоящото дело от страна на ответника с отговора на исковата молба, се налага извод, че е налице валидно облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия между ищцовото дружество и В. И. в качеството му на наследник на К. П. И.а. При спазване на правилата на диспозитивното начало в гражданския процес и доколкото настоящият иск касае заплащане на парична претенция, представляваща ½ от цената за доставена топлинна енергия и дялово разпределение до процесния имот, съдът намира, че искът се явява доказан и основателен в предявения размер. По въведеното от страна на ответника своевременно възражение за погасителна давност в отговора на исковата молба, настоящата инстанция намира следното: Съгласно чл. 116. б.“б“, предл. 1 от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иска. В случая това е датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК - 09.07.2020 г. Касае се за периодични вземания по смисъла на чл. 111, б.“в“ ЗЗД, които се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна давност. Погасителната давност за отделните месечни вноски започва да тече от датата на възникване на задължението, т.е. от първия ден след изтичане на месеца, за който е осъществена доставката на топлинната енергия. Съдът се произнася по давността само по своевременно направено възражение от страна на ответника. В случая такова възражение е направено за вземанията, възникнали преди 09.07.2017 г. На основание чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Воден от изложеното настоящата инстанция приема, че искът на ищеца се явява основателен и следва да бъде уважен за главница за използвана и незаплатена топлинна енергия за периода от м. юли 2017 г. до м. април 2019 г., възлизаща на 201, 69 лв., съгласно приетата по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза; лихва върху главницата в размер на 39, 15 лв.; сумата от 25, 63 лв. главница за дялово разпределение и лихва в размер на 4, 58 лв. В тази част поради разминаване на крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а в останалата обжалвана част – до пълния предявен размер на исковете, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По разноските: При този изход на спора, въззивният съд следва да преизчисли разноските и за първата инстанция. Ищецът е претендирал разноски в размер на 1080 лв. и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. Съобразно уважената част на иска на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 913, 50 лв. разноски за първоинстанционното производство и 75 лв. за заповедното производство, от които 25 лв. за държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение по чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК. За въззивното производство въззиваемият дължи на въззивника разноски в размер на 92, 84 лв. Или въззваемият дължи на въззивника разноски общо за двете съдебни инстанции в размер на 1081, 34 лв. Воден от горното, СЪДЪТ