Решение № 293 от 16.8.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 279/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивни жалби на ищеца С. А. Ю. и на ответника Р. Р. Х. в първоинстанционното производство, срещу Решение № 127 от 17.12.2023 г. по гр. д. № 275 / 2023 г. на РС – Етрополе. С обжалваното решение съдът е отхвърлил иска на ищеца за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 1 200 лева, представляваща размера на двойния задатък по договор за изработка от 31.03.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на сумата. С обжалваното решение съдът се е произнесъл и по евентуално съединения иск с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 600 лв., с която се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва, считано от 03.08.2023 г. – датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението. Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, в която се твърди неправилност и недопустимост на решението в частта, в която той е осъден да заплати сумата в размер на 600 лв., с която се е обогатил неоснователно. Счита, че съдът се е произнесъл по един непредявен иск, тъй като ищецът е заявил като основание на иска си субсидиарната разпоредба на чл. 59 ЗЗД, а съда е квалифицирал иска по чл. 55 ЗЗД, без да посочи коя от трите хипотези по 55 ЗЗД се има предвид в решението. В законоустановения срок срещу решението в частта, в която съдът е отхвърлил иска на ищеца за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 1 200 лева, представляваща размера на двойния задатък по договор за изработка, е постъпила и насрещна въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. В насрещната въззивна жалба се твърди, че в тази част обжалваното решение е неправилно, тъй като счита, че е изпълнил фактическия състав на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, като е дал задатък и е налице неизпълнение от страната, получила задатъка, поради което моли искът му с правна квалификация по чл. 258, ал. 1, вр. чл. 93, ал. 2 ЗЗД да бъде уважен. Всяка от страните е подала отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата на насрещната страна. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. С нея се обжалва валидно и допустимо в обжалваната част решение на първоинстанционния съд. Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК и е допустима. С нея се обжалва валидно и допустимо в обжалваната част решение на първоинстанционния съд. Решението на районният съд е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 93, ал. 1 ЗЗД задатъкът служи за доказателство, че е сключен договорът и обезпечава неговото изпълнение. Според ал. 2 на чл. 93 ЗЗД, ако страната, която е дала задатъка не изпълни задължението си другата страна може да се откаже от договора и да задържи задатъка. Ако задължението не е изпълнено от страната, която е получила задатъка другата страна при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер. Задатъкът е договорна клауза с акцесорен характер, чрез която се обезпечава изпълнението на задължението и се обезщетяват вредите от неизпълнението. Функциите на задатъка са потвърдителна и обезпечителна – служи като доказателство за сключването на договора и гарантира изпълнението на задълженията на страните посредством предвидената възможност неизправната страна да изгуби задатъка, съответно да дължи връщането му в двоен размер. От предвидените в чл. 93, ал. 2 ЗЗД последици на неизпълнението при уговорен задатък се извлича и обeзщетителната му функция, тъй като той служи и като предварително и общо определяне на обезщетението, на което кредиторът ще има право в случай на неизпълнение. С оглед свободата на договаряне страните могат да договорят и заплащане на обезщетение по общия ред наред със задатъка, с което на задатъка може да бъде придадена наказателна функция. Задатъкът по своята правна същност представлява един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал. 1 ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. Уговорката за задатък освобождава изправната страна от необходимостта да спазва реда по чл. 87 ЗЗД, като кредиторът не следва да дава допълнителен срок за изпълнение с предупреждението, че при неизпълнение и в този допълнителен срок ще смята договора за развален. Уговореният задатък предоставя това право на изправната страна - чл. 93, ал. 2 ЗЗД. За да е основателна претенция по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за присъждане на сума, представляваща задатък в двоен размер, е необходимо да се установи наличието на предпоставките: валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък/капаро/, неизпълнение от страната, която е получила задатъка, отказ/разваляне/ от договора от другата страна – тази която е дала задатъка, като последната трябва да е изправна т.е. да е изпълнила задълженията си по договора или да е готова да престира. В настоящият случай тези предпоставки са установени. По делото не е спорно обстоятелството, че на 31.03.2023 г. между страните е бил валидно сключен неформален договор за изработка на „два комплекта дървени маси и пейки с размери 1, 60м., без лак, на 90 см. ширина на плотовете и облегалки с два детайла“. От заверени копия на комуникация в приложението „Вайбър“ се установява, че ответникът посочил имената си, ЕГН, телефон за връзка, размер на капаро от 600 лева, платимо по „Изипей“, технически данни, вид, модел и количество на дървените маси и пейки, описани като „два комплекта дървени маси и пейки с размери 1, 60м., без лак, на 90 см. ширина на плотовете и облегалки с два детайла“. Съдът намира и за установено обстоятелството, че ответникът Р. Х. е лицето, с което ищецът е договарял, тъй като в кореспонденцията по „Вайбър“, изработващият е посочил свои лични данни и телефонен номер за връзка, който съвпадат с тези на ответника. От представената по делото Разписка № 0100018327219847 от 31.03.2023 г. от „Изипей“се установява, че на 31.03.2023 г. свидетелят Д. С. Х., чрез „Изипей“, наредил сумата в размер на 600 лева с получател Р. Х. с ЕГН ••••••••••. В разписката като основание за превода е посочено: паричен превод за капаро. По делото е приложен и документ удостоверяващ предаване на сумата от 600 лв. от ищеца С. А. Ю. на свидетеля Д. С. Х., който от името и за сметка на ищеца да я заплати по EasyPay на ответника, като задатък по сключения между тях договор за изработка на дървени маси и пейки от 31.03.2023 година. Настоящата съдебна инстанция счита за неоснователно направеното от ответника оспорване на платежното нареждане и на приложената по делото разписка за предаване на сумата от 600 лв. от ищеца на свидетеля Д. С. Х., тъй като разписката от EasyPay установява извършване на превод на сума от 600 лв. към ответника на дата 31.03.2023 година. Още повече в изпълнение на молба на ответника ищецът му е изпратил чрез приложението „Вайбър“ снимка на разписката, с която ответника се е запознал и е потвърдил, видно от приложената кореспонденция по „Вайбър“. Що се отнася до оспорената по делото разписка за предаване на сумата от 600 лв. от ищеца на свидетеля Д. С. Х., настоящата съдебна инстанция счита, че изложените в нея обстоятелства се подкрепят от събраните по дело доказателства и най-вече от показанията на разпитания по делото свидетел Д. С. Х., в който заявява, че ищецът го е помолил да преведе на ответника чрез „Изипей“ сумата в размер на 600 лева, представляваща капаро за сключен от ищеца договор за изработка на пейки и маси. Съдът счита, че следва да отбележи и че съгласно разпоредбата на чл. 73 ЗЗД задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. Следователно вътрешните отношения между ищеца и третото лице, чрез което той е изпълнил задължението си за плащане на задатък, не са предмет на настоящото производство и не могат обусловят извод за недоказаност на извършеното плащане, по което длъжник е ищецът С. А. Ю.. В конкретния случай не е спорно обстоятелството по делото, че на заплатената сума от 600 лв. е придадено качеството на задатък. Задатъкът е тази парична сума, която едната страна дава на другата при сключване на договора като доказателство, че договорът е сключен и за обезпечение на неговото изпълнение. В конкретния случай сумата е преведена от ищецът именно при сключването на договора за изработка, а съгласно приложената по делото кореспонденция по „Вайбър“ ответникът е заявил „ако откажете поръчката губите капарото“. Поради което макар сумата от 600 лв., обозначена като капаро, да не е определена в съдържанието на договора с термина "задатък", същата има значението именно на задатък, след като е предадена от страна по договора при неговото сключване и то за да стимулира страните да изпълнят точно задълженията си, за да не изгубят даденото или да бъдат принудени да върнат полученото в двоен размер. Поради което съдът счита, че по делото се установява и обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 600 лв., като задатък по сключения между тях договор за изработка на дървени маси и пейки от 31.03.2023 година. От приложената по делото кореспонденция по „Вайбър“ е видно, че между страните са налице съвпадащи волеизявления относно крайната дата, до която поръчката следва да бъде изпълнена. Така ищецът е заявил, че иска новите комплекти да бъдат изработени до 19.04.2023 г., тъй като скоро след това е организирал голямо събиране, за което му трябват новите комплекти, а след това същите ще са му безполезни. Ответникът не се съгласява с тази дата, а на свой ред предлага нов краен срок за изпълнение на поръчката, а именно 4 дни след предложената от ищеца дата, срещу който срок ищецът не възразява. Следователно чрез последващо съгласие между страните се е стигнало до прибавяне на модалитет към договора за изработка, сключен на 31.03.2023 г., а именно бил е договорен краен срок за изпълнение на задължението на ответника да изработи поръчаните два комплекта дървени маси и пейки до 23.04.2023 година. По делото не е спорно обстоятелството, че до 23.04.2023 г. поръчката не е била изпълнена. Ето защо, настоящата съдебна инстанция счита, че по делото се установява и виновно неизпълнение от страна на ответника на задълженията му по сключения договор – не е изпълнил в срок поръчката за изработване на два комплекта дървени маси и пейки. Установява се също, че ищецът е изправна страна по сключения договор за изработка – изплатил е уговорения между страните задатък и е бил готов да престира, в случай на изпълнение, уговореното възнаграждение на изработващия. При даден задатък – в случая капарото от 600 лв., и при виновно неизпълнение на длъжника, изправния кредитор има право да се откаже едностранно от договора и да получи задатъка в двоен размер. Да се откаже означава да не изпълнява договора, но и да не търси изпълнение по него или договорно обезщетение. Отказът води до едностранно прекратяване на правоотношението. В случая ищецът се е възползвал от правото си по чл. 93, ал. 2 ГПК за едностранно прекратяване на договора. Многократно след 24.04.2023 г. ищецът е звънял на ответника и е искал да разговаря с него. Ответника не е отговор на обажданията му, а видно от кореспонденцията по „Вайбър“ му е заявил, че комплектите ще са готови след Гергьовден. Ищецът е заявил ясно, че тогава му е прекалено късно и изпълнение на поръчката след Гергьовден „не го устройва“, поради което отново е поискал да разговаря с ответника, но тъй като същият не е отговорил на обажданията му, ищецът му е заявил, че си иска парите обратно, с което волеизявление настоящият съдебен състав намира, че е налице разваляне на договора за изработка, което разваляне се дължи на неизпълнение от страна на ответника на задължението му да изработи в срок поръчаните от ищеца маси и пейки. При развалянето ищецът не е бил длъжен да даде нов срок, тъй като от разменената между страните кореспонденция се установява, че поръчаните вещи са му били необходими за Гергьовден – 06.05.2023 година. След тази дата изпълнението е станало безполезно за възложителя (чл. 87, ал. 2 ЗЗД). Ответникът като изпълнител не твърди и не доказва, че е изпълнил договора дори и до 06.05.2023 година, за която дата вещите са били необходими на ищеца. Предвид на изложеното следва да се приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 258, ал. 1, вр. чл. 93, ал.2 ЗЗД е основателен и доказан по размер и като такъв следва да бъде уважен. При това положение съдът не следва да се произнася и по предявения при евентуалност иск за неоснователно обогатяване. Изложените съображения налагат извод, че обжалваното решение следва да бъде отменено в частта с която съдът е отхвърлил иска на С. Ю. за осъждане на ответника Х. да му заплати сумата в размер на 1 200 лева, представляваща размера на двойния задатък, заплатен в изпълнение на сключен между страните договор за изработка от 31.03.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.08.2023 г. – датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. Вместо него следва да бъде постановено друго решение, с което предявения иск да бъде уважен. В частта, с която съдът се е произнесъл по евентуалния иск решението подлежи на обезсилване поради несбъдване на условието за разглеждането му – отхвърляне на главния иск. Решението на районния съд да присъди разноски за първоинстанционното производство в полза на ищеца Ю. е правилно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото в полза на ищеца Ю. следва да се присъдят и направените разноски за въззивното производство в общ размер на 475 лева, включващи държавна такса по въззивната жалба в размер на 25 лв., както и направените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 450 лева. Воден от горното, Софийският окръжен съд