Решение № 4698 от 16.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 122/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“АД срещу Решение 14772/06.09.2023г. по гр.д. 44159/2022г. на СРС, 28 с-в, в частта, с която е отхвърлен над размера от 158, 35 лева до предявения размер от 841, 74 лева, предявеният от жалбоподателя срещу „Бул Инс“АД иск по чл. 411 от КЗ за регресно вземане за изплатено обезщетение за имуществени вреди на трето за делото лице по застраховка „Каско“, за вреди от ПТП, причинено от водач, застрахован по гражданска отговорност на автомобилистите при ответника. Оспорва се извод на СРС за наличие на съпричиняване на вредите от страна на застрахования по „Каско“ при ищеца водач. Счита, че застрахования при него водач е бил с предимство независимо, че се е движел на заден ход, защото другият водач (застрахован при ответника) също се е движил на заден ход, но е излизал от крайпътна територия.. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълен размер от 841, 74. Няма доказателствени искания. Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението. СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваните части. По отношение неговата правилност въззивният съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми. СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за основателна по следните фактически и правни съображения: Не се спори по делото за настъпилото ПТП, участниците в него и наличието на валидни застрахователни отношения по застраховка „Каско“ между ищеца и водачът на л.а. „Ауди“ и по застраховка гражданска отговорност на автомобилистите между ответника и водача на л.а. „Фолксваген“ От двустранния протокол за ПТП и схема на ПТП в него подписан и от двамата водачи, от показанията на св. В. -водач на застрахованото при ищеца МПС (л.а. „Ауди“) и СТЕ неоспорена от страните се установява по категоричен начин, че ПТП е настъпило като последица от внезапното тръгване на л.а. „Фолксваген“ на заден ход, за да напусне паркомясто, при което удря движещият се също на заден ход с цел напускане на задънената улица л.а. „Ауди“ Съгласно СТЕ водачът на л.а. ‚Ауди“ (застрахован при ищеца) не е имал възможност да предотврати удара поради внезапното потегляне назад на другия автомобил от редицата на паркоместата. При така изяснена по категоричен начин фактическа обстановка е напълно необоснован изводът на СРС, че принос за настъпване на ПТП има и водачът на застрахования при ищеца водач. За да приеме извод за съпричиняване СРС, базирайки се на съдебна практика е приел, че водачът на л.а. „Ауди“ (застрахован при ищеца) е нарушил чл. 40, ал. 2 от ЗДВП и че в хипотеза на движение назад не съществува т.нар. в практиката „опасна зона за спиране“, в която водачите не носят отговорност и всеки един удар в такава хипотеза води до отговорност на съответния водач. Този извод е неправилен и изобщо не кореспондира на цитираната от първоинстанционния съд практика на ВКС. В решение 218/14.06.2023г. по к.н.д. 304/2023г. ВКС е обосновал наличието на нарушение по чл. 40, ал. 2 от ЗДВП с факта, че предвид конструкцията на МПС водачът не е имал физическа възможност да наблюдава пътя зад него при движение назад и следователно е бил длъжен да осигури друго лице което да сигнализира. Не е такава обстановката по настоящото дело. Няма твърдения и данни водачът на л.а. „Ауди“ да не е разполагал с възможност да наблюдава пътя за колата (или да е имал такава, но да не го е направил) и да има необходимост да осигурява друго лице, което да сигнализира. В същото решение на ВКС по прилагането на чл. 15 НК е посочено, че водачът трябва да се е съобразил с предписанията на правилата за движение, за да не произтича за него задължение да предвижда настъпването на възможни обществено- опасни последици. Следващо условие за приложението на чл.15 от НК е да са налице обстоятелства, при които водачът да е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати обществено-опасните последици. Посочил е, че водачите на МПС са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. Никъде в решението не е извеждан извод, че в хипотеза на движение назад винаги има обективна възможност да се предприемат нормативно предвидените мерки (в случая да спре), та да може да се стигне до изводът на СРС, че при движение назад няма „опасна зона“ и не може да има освобождаване от отговорност. Отговорността се свързва с наличието на достатъчно време за възприемане на съответното препятствие и предприемането на съответните мерки. Такава преценка е винаги конкретна и с оглед на конкретно доказаните фактически обстоятелства. Именно такава конкретна преценка е правил ВКС и по посоченото дело и е приел за конкретния случай, че водачът отговаря, но не защото това винаги е така при движение назад, а защото като не е имал възможност да наблюдава пътя зад камиона не е изпълнил другото си задължение по чл. 40, ал. 2-да осигури сигналист и освен това е следвало да предвиди (с оглед конкретното място на ПТП) че в невидимата за него зона може да се появи пешеходец), приел е, че подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати ПТП, поради което не може да претендира, че не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на обществено-опасните последици. Възможността да се ползва от нормата на чл.15 от НК и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал автомобила правомерно. По настоящото дело, не са правени твърдения за невидима зона и не са събрани доказателства. Възражението в отговора на исковата молба, че водачът на л.а. „Ауди“ не се убедил, че пътя е свободен всъщност е такова, че не е наблюдавал пътя (не, че не имал възможност) зад него. Но никакви доказателства в тази насока не са събрани. Не е в смисъла посочен от СРС и решението по к.н.д. 979/2017г. на ВКС. Никъде в него няма извод, като този на СРС. Напротив отговорността на водача и по това дело е обоснована с конкретни доказателства, установяващи наличие на обективна възможност водачът своевременно да възприеме пострадалия пешеходец и да спре. Решенията по дело 626/2015г. и дело 804/2016г. на ВКС също са в хипотеза на техническа невъзможност да се наблюдава пътя отзад и неизпълнение на задължение да се осигури сигналист и също никъде не съдържат извод като този на СРС. В случая внезапността на потеглянето назад от водачът на л.а. „Фолксваген“ е довело до липса на възможност за водача на л.а. „Ауди“ своевременно да възприеме това и предприеме мерки срещу настъпване на ПТП, като спре преди удара. Това е доказано с показанията му пред СРС и със неоспорената САТЕ, която изрично е посочила, че този водач не е могъл да предотврати ПТП. Обратния извод на СРС не почива на доказателствата по делото и на закона и е необоснован. Поради това решението в частта му, с която искът е отхвърлен следва да се отмени. Доколкото съгласно САТЕ стойността на вредите е 2325, 29 лева по средни пазарни цени, а стойността на платения от ищеца ремонт е 1683, 47 лева се налага извод за общ размер на дължимото обезщетение съответно на регресното право от общо 1708, 47 лева (с вкл. 25 лева ликвидационни разноски). Не е спорно, че погасени извънсъдебно чрез прихващане са 866, 73 лева и остатъкът е 841, 74 лева. Тоест искът е основателен в пълен размер. По разноските: При този изход на делото само ищецът има право на сторените в двете инстанции разноски, които се доказват в общ размер от 630, 00 лева (50 за държавна такса, 360 адвокатски хонорар, 150 за вещо лице, 70 за призоваване на свидетел), като правилно СРС е приел, че липсва прекомерност на адвокатското възнаграждение (360, 00) лева. За въззивна инстанция се дължат разноски от 25, 00 лева за държавна такса и 480, 00 лева за адвокатски хонорар, като възражението за прекомерност е обвързано с минималния размер по Наредба 1/2004г. на Висш адвокатски съвет (искането е за намаляване до този размер), а платеното в случая не е над предвиденото в наредбата. Водим от гореизложеното Софийски градски съд, II-A въззивен състав