Решение № 4 от 6.1.2026 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 2343/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК. Образувано e по въззивна жалба с вх.№80029/23.09.2025г., подадена от С. А. Д., ЕГН ••••••••••, чрез адвокат А. Т. А., срещу Решение №3018/11.08.2025г., постановено по г.д. №10929/2024г. по описа на ВРС, 40 състав, в частта, в която е отхвърлена претенцията за осъждане на Община Варна, бул. „Осми Приморски полк“ №43, представлявана от кмета Благомир Коцев, да заплати, на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, на С. А. Д., ЕГН ••••••••••, разликата над уважената искова претенция за сумата от 3 000, 00 лева до първоначално претендираната сума в размер на 7 000, 00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинено от безстопанствено куче на 14.01.2021г. В останалата част решението не е обжалваното и е влязло в сила. Във въззивната жалба се излагат доводи, че в обжалваната част решението е неправилно. Изтъква се, че безспорно са се доказали предпоставките за уважаване на исковата претенция. Сочи се обаче, че е нарушен принципът на справедливост, залегнал в чл.52 ЗЗД, който следва да бъде съблюдаван от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че не са съобразени следните обстоятелства, относими към определяне на справедливия размер на обезщетение, а именно: продължителността на оздравителния процес, интензитетът на изпитаните от ищеца Д. болки, негативният отзвук върху психическото й състояние, както и нейната възраст. Моли се да бъде уважен искът, в пълния му заявен размер от 7000, 00 лева. Претендират се разноски. В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна. При така изложената хронология, настоящият съдебен състав намира следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, чрез надлежно оправомощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, същата е процесуално допустима и отговаря на останалите изисквания на чл.260 и чл.261 ГПК. Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението. Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно. Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки, във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора. В тази последователност, от събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка: Основен източник на информация относно времевите и пространствени рамки на процесните събития и механизма на засягане на телесната неприкосновеност на ищеца Д. се явяват показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели – Х.М. и Н.И.. Съдът кредитира същите, доколкото са хронологично и достоверно поднесени, в същите не е налице стремеж към преиначаване на така развилите се събития, а доколкото показанията им намират подкрепа в останалия събран по делото доказателствен материал, то съдът не намира причина, поради която да се съмнява в тяхната достоверност. Така в своя непосредствен разпит пред първоинстанционния съд, свидетелят Х.М. споделя, своите преки възприятия от настъпилия инцидент. Същият сочи, че в средата на месец януари 2021г., около 09: 00 часа, в град Варна е отивал до автосервиз, разположен непосредствено до дома на ищеца Д. в кв. „Бриз“. Споделя, че се познава с ищеца Д. и са в добри приятелски отношения. Акцентира, че случайно е видял Д. да излиза от дома си и решил да я поздрави. Свидетелят М. допълва, че в този момент ищецът Д. се е обърнала към него, а изненадващо зад гърба й се е появило куче. Относно външните характеристики и физически белези на кучето, свидетелят М. споделя, че същото е било кафяво на цвят, едро, с ушна марка, в занемарен вид, без нашийник и в силно раздразнено състояние. Относно поведението на кучето, свидетелят М. допълва, че в непосредствена близост е имало друго куче, бяло на цвят, с ушна марка, което е имало видима рана в областта на единия си крайник, което обстоятелство свидетелят възприема като причина за последващата реакция на животното спрямо ищеца Д.. Отделно в показанията на свидетеля И. се установява, че впоследствие служители на община Варна са споделили, че приютът за безстопанствени кучета е бил затворен и служителите са били принудени да пуснат животните в отделни квартали на града. По-нататък свидетелят М. допълва, че след като ищецът Д. се е обърнала към него, намиращото се зад гърба й кафяво куче й се е нахвърлило, а Д. се е свлякла рязко на земята и е извикала. С утвърден спомен, свидетелят М. допълва, че веднага е отишъл при нея, помогнал й е да се изправи и на два пъти се е опитал да прогони кучето, което видимо било агресивно и ръмжало застрашително. С останалите фрагменти от своя разказ, свидетелят допълва, че в този момент е забелязал в областта на левия крак на ищеца Д. разкъсна рана. Свидетелят обобщава, че в тези първоначални моменти, пострадалата Д. е изпитвала силна болка и уплаха, поради което той я е придружил до спешното отделение в УМБАЛ „Св. Марина“. Подкрепа в изложеното от свидетеля се открива и в приобщения и неоспорен от страните по делото – лист за преглед на пациент, видно от съдържанието на който се установява, че на 14.01.2021г., в 10: 11 часа в УМБАЛ „Св. Марина“ – град Варна, в спешното отделение на болничното заведение, е била приета пострадалата С. Д., в добро общо състояние и с разкъсна рана в областта на лявата подбедрица. Съдът кредитира заключението на назначената и изготвена по делото комплексна съдебномедицинска и психологична експертиза, което се явява обективно и пълно, съставено от вещо лице с нужната компетентност и опит, поради което и съдът го дари с доверие. В тази последователност от същото се извежда, че в резултат на настъпилия инцидент, пострадалата Д. е получила разкъсно-контузна рана в областта на лявата подбедрица, която е обусловила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, изразяващо се в затруднение на движенията на левия долен крайник за около 2-3 седмици. След получаване на увреждането се е наложило първична хирургична обработка на раната, смяна на превръзките през три дни, както и поставяне на противотетанична и противобясна ваксина. Разгледани съвкупно, показанията на свидетеля М., приобщената по делото медицинска документация, както и експертно заключение, водят до обоснован извод, че установените при ищеца наранявания са настъпили в резултат на ухапване от безстопанствено куче. Относно изпитаните от ищеца Д. физически болки и последващото й възстановяване, надлежна информация се съдържа в показанията на свидетелите М. и И.. Свидетелят М. допълва, че непосредствено след инцидента е придружавал ищеца Д. до медицинското заведение, за да й бъдат сменяни превръзките, а в продължение на няколко месеца тя се е оплаквала от силна болка в областта на левия крайник, което е затруднявало придвижването й, тъй като по-рано е преминала и през операция за смяна на тазобедредната става. Относно изпитваните от ищеца Д. усещания за страх и витална застрашеност, свидетелите М. и И., споделят, че след случилото се, ищецът Д. се е страхувала да излиза сама, поради което свидетелят И. всяка сутрин я е вземал с личния си автомобил от дома й, придружавал я до работното й място, а след което вечер я е прибирал. И двамата сочат, че при поява на куче, ищецът Д. се страхувала и разтревожвала, което от своя страна довело до промяна в нейното ежедневие, поради нужда от лице, което да я придружава. Идентично и от приетото по делото експертно заключение се извежда, че след проведено психологично изследване, при пострадалата е установено, че събитията провокират в нея неприятни спомени, усещане за безпомощност, а случилото се е формирало емоционална травма, характеризираща се с тревожност, напрежение, ситуативен страх, зависимост от чужда помощ. В експертното заключение се сочи още, че непосредствено след инцидента, в началото ищецът Д. е изпитвала остър стрес – шок, уплаха, придружени с чувство на болка, които от своя страна са продължили и прераснали в състояние на психологичен дискомфорт, които й причиняват негативен ефект върху психоемоционалното й здраве, което и към момента е оставило своите последствия, отразяващи се главно в усещане за страх от разхождащи се кучета. Относно наведените от ищеца твърдения, че в резултат на травмата, са настъпили усложнения, изразяващи се хипотрофия и залежаване, вещото лице сочи, че времето за възстановяване от травмата е в период от около 2-3 седмици и не би следвало този времеви период да е станал причина за подобни усложнения, а и няма медицинска информация в тази насока. Вещото лице отдава тези оплаквания на пострадалата на предходните медицински интервенции, на които се е подлагала ищецът Д., но споделя, че същите не се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия инцидент. Други относими и допустими доказателства не са събрани. Въз основа така събрания доказателствен материал и установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Предявен е иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД срещу Община Варна за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца Д. неимуществени вреди, настъпили в резултат на ухапване от безстопанствено куче. Безспорно се доказа от обсъдения доказателствен материал, че на 14.01.2021г., около 09: 30ч., в град Варна, ж.к. „Бриз“, ищецът Д. е била нападната в гръб, съборена на земята и захапана в областта на долната подбедрица на левия й долен крайник от безстопанствено куче, в резултат на което е получила разкъсно-контузна рана в областта на лявата подбедрица, която е обусловила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, изразяващо се в затруднение на движенията на левия долен крайник за около 2-3 седмици В тази последователност, следва да бъде посочено, че юридическите лица отговарят за вредите, причинени от техни работници/служители, на които са възложили работа, дори и когато не е установено кой конкретно е станал причината за настъпване им, стига да са налице достатъчно данни, че вредите са настъпили в резултат именно на посочения кръг от лица. От горното следват и спецификите на отговорността по чл.49 ЗЗД, доколкото същата е обективна (безвиновна), с гаранционно-обезпечителен характер и за да се ангажира отговорността на възложителя по посочения ред, следва да бъдат доказани няколко предпоставки – правоотношение по възлагане на работа, елементите, характерни за фактическия състав по чл.45 ЗЗД – Д.ие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност, вина, на следващото място следва да бъде установено, че вредите са настъпили в резултат на извършване на възложената работа - чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на Д.ието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. В конкретния случай се твърди, че вредите са настъпили в резултат на противоправно бездействие, осъществено от служители на Община Варна. Така на първо място следва да бъде установено, че деликвентът е бил нормативно задължен да осъществява определени действия, насочени към грижа за безстопанствените кучета, намиращи се на територията на общината, полагане на нужните действия за тяхното изолиране. От своя страна ищецът съумя да докаже, че е нападната от безстопанствено куче, за което се съдържат категорични данни в показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели. На следващо място в Закона за защита на животните се съдържат нормативни задължения в разпоредбите от чл.40-чл.56 ЗЗЖ, с които общинските съвети са задължени да приемат програми за овладяване на популацията на безстопанствени кучета, чрез осъществяване на надзор върху тях, съпроводен със залавяне, кастриране, обезпаразитяване, ваксиниране срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти. Установи се в настоящия случай, че животните са били освободени от приюта и са били пуснати в отделни квартали на града, което обаче се допуска по изключение, съгласно чл.47, ал.3 ЗЗЖ, и то само в местата, от които са взети. Доколкото в случая животното е проявило агресия, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да пуснат кучетата в непознати за тях места, вместо да създадат нужните условия за настаняването им в приюти. Така дължимият от общината надзор над безстопанствени кучета, следва да гарантира безопасното поведение на животните спрямо хората, а бездействието на длъжностните лица на ответника по изпълнение с дължимата грижа на възложените им със закон задължения в конкретния случай се явява противоправно. В тази връзка следва да се има предвид, че установеното по делото обстоятелство, че безстопанствено куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ и чрез своето бездействие е нарушила разпоредбата на чл.50, т.2 ЗЗЖ, задължаваща общината да вземе необходимите мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни. В тежест на ответната община е било да докаже, че е осъществила така вмененото й задължение с дължимата грижа. Подобно доказване не е проведено. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че ищецът Д. е провела пълно и главно доказване на твърдението, че е нападната и ухапана от безстопанствено куче. Не са налице предпоставки за освобождаване от отговорност на ответника, след като не е могъл да предотврати появата на агресивно безстопанствено куче в оживен общински квартал. По делото е доказано виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на Община Варна, чрез своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечитeлно-гаранционната отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни служители - по реда на чл.49 ЗЗД. Категорично се доказа, че в резултат на ухапването, за пострадалата са настъпили вредни последици, изразяващи се в усещане за болка, витална застрашеност, безпокойство, тревожност, които неимуществени вреди се намират в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на общинските служители. С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за неимуществени вреди е доказан по основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът съобрази следното: Разяснено е в съдебната практика, че понятието за справедливост, по смисъла на чл.52 ЗЗД, не е абстрактно и съдът е длъжен да осъществи конкретна преценка на всеки отделен случай, съобразявайки редица обстоятелства. Такива обективни обстоятелства, относими към размера на обезщетението се явяват броят и видът на телесните увреждания, възстановителният период, времето, начинът на тяхното реализиране, допълнително настъпили усложнения, наличието на белези, отражението на събитията върху ежедневието на пострадалото лице, неговата възраст, емоционално състояние и редица други. Едновременно с това следва да бъде оценено и икономическото положение в страната, а размерът на обезщетението следва в пълна степен да обезвреди пострадалото лице, без това от своя страна да води до неговото неоснователно обогатяване. В тази последователност настоящият съдебен състав, намира, че първоинстанционният съд правилно и обективно е определил дължимия на ищеца Д. размер на обезщетение за причинените й неимуществени вреди. В конкретния случай следва да бъде отчетено, че инцидентът е настъпил в светлата част на денонощието, непосредствено пред дома на ищеца Д., където същата се предполага, че следва да се чувства най-защитена и сигурна. Следва да бъде отчетено, че същата е нападната в гръб, което по своему засилва още повече усещането за изненада, страх, безпомощност. Съдът отчита възрастта на пострадалата, обстоятелството, че в продължение на повече от три седмица се е придвижвала трудно, имала е нужда от чужда помощ. Най-голяма тежест съдът отдава на емоционалното отражение на процесните събития върху психиката на ищеца Д.. От друга страна не се установи травмите да се довели до влошаване, както и няма данни възстановителният период да е продължил повече от стандартното за подобни случаи. Относно наличието на данни, че и към момента ищецът изпитва усещане за страх, следва да бъде посочено, че това е строго индивидуално и няма период, който може да бъде определен за преодоляване на подобна травма. В конкретния случай негативните усещания при пострадалата, са били подсилени от преживените от нея предходни медицински интервенции, както и от силното усещане за пренебрегване и неглижиране от страна на отговорните длъжностни лица на ситуацията и липсата на предприети последващи действия за преодоляване и ограничаване на подобни инциденти. Горните обстоятелства са фрагментирали и разширили негативните емоции, изпитвани от пострадалата, но съдът намира, че критерият за справедливост е бил спазен от първоинстанционния съд и балансът между пълно репариране на вредите, без това да води до неоснователно обогатяване на ищеца, е бил надлежно преценен. С оглед горното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По отношение на разноските: При този изход на производството право на разноски има въззиваемата страна. Съдът като съобрази интереса по делото и извършените действия единствено по подаване на писмено становище по хода на делото, както и обстоятелството, че производството е приключило в едно заседание, въззивният съд намира, че в полза на ответника следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 51, 13 евро, на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК. Така мотивиран, съдът