Решение № 358 от 13.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7199/2024 г.

С присъда от 29.04.2024 Софийски районен съд е признал подсъдимата М. В. М. с ЕГН •••••••••• за виновна, в това, че е извършила престъпление по чл. 182, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК при условията на продължавано престъпление с 12 деяния. Деянията осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото. В качеството си на майка на малолетния С.Й. К., на 6 години, осуетила изпълнението и не изпълнила съдебно решение – определение от 3.10.2022 г. по гр. д. №740607/2021 г. по описа на СРС, 84-ти състав, в частта относно определения режим на лични отношения с детето С. с бащата Й. Ц. К., като не предала детето на бащата и е преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт, като с оглед броя на деянията се касае за особено тежък случай и същите са осъществени както следва:

1. На 10.12.2022 г., около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

2. На 07.01.2023 г., около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

3. На 21.01.2023 г., около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

4. На 21.01.2023, около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

5. На 11.02.2023 г., около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

6. На 25.02.2023 г., около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

7. На 11.03.2023 г., около 10: 00 часа, в гр. София, ж.к. „•••••••••, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно определение, като не предала детето на бащата и преместила детето на друго място по времето, определено от съда за личен контакт.

8. На 25.03.2023 г. на неустановен адрес, на който се преместила заедно с детето, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно решение, като не уведомила бащата на детето за новия си адрес.

9. На 8.04.2023 г. на неустановен адрес, на който се преместила заедно с детето, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно решение, като не уведомила бащата на детето за новия си адрес.

10. На 22.04.2023 г. на неустановен адрес, на който се преместила заедно с детето, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно решение, като не уведомила бащата на детето за новия си адрес.

11. На 6.05.2023 г. на неустановен адрес, на който се е преместила заедно с детето, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно решение, като не уведомила бащата на детето за новия си адрес.

12. На 20.05.2023 г. на неустановен адрес, на който се преместила заедно с детето, осуетила изпълнението на горепосоченото съдебно решение, като не уведомила бащата на детето за новия си адрес.

На основание чл. 303 НПК и чл. 182, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, вр. чл. 78а, ал. 1 от НК Софийският районен съд е освободил подсъдимата М. В. М. от наказателна отговорност, като й е наложил административно наказание глоба в размер на 1500 лв.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК Софийският районен съд е осъдил подсъдимата М. М. да заплати на частния тъжител Й. Ц. К. сумата от 1862.00 лв. – за направени разноски в хода на производството за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

Срещу постановената присъда е подадена въззивна жалба от подс. М. В. М., в която се твърди, че присъдата е неправилна, защото е необоснована, постановена при допуснати съществени процесуални нарушения, при непълноценното обсъждане и анализиране на събрания доказателствен материал, в резултат на което съдът е достигнал до некоректни изводи. Прави се искане присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимата да бъда призната за невиновна по повдигнатото й обвинение. Не се правят искания за събиране на нови доказателства.

Въззивният съд, като съобрази процесуалната позиция на страните и служебно извърши преценка на необходимостта от събиране на доказателства, намери, че за правилното изясняване на делото не се налага провеждане на въззивно съдебно следствие, като по отношение на всички доводи, посочени в жалбата, включително и на насрещното становище по нея от другата страна, съдът може и следва да се произнесе въз основа на събраните пред първата инстанция доказателства.

В откритото съдебно заседание пред въззивния съд подсъдимата и нейният защитник поддържат въззивната жалба и молят да бъде уважена по изложените в нея съображения.

Защитникът моли да бъде отменена постановената присъда и да бъде постановена друга, с която съдът да признае М. М. за невиновна по повдигнатото обвинение и да я оправдае. Поддържа, че атакуваната присъда е неправилна, издадена е в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и че е необоснована и несправедлива. Оспорва, изведеното от факта на броя на деянията заключение, че случаят е особено тежък. Твърди, че подсъдимата М. М. не е общественоопасна личност, като във връзка с това навежда, че тя не е осъждана, майка е на две деца и е трудово ангажирана. Отбелязва освен това, че на нея не й е било отправено предупреждение от орган на власт по чл. 182, ал. 3 НК, с което тя да не се е съобразила. Счита изведената правна квалификация на деянието от първоинстанционния съд за неправилна. Излага доводи, че събраният доказателствен материал не е бил достатъчен за това първоинстанционният съд да изведе посочената в мотивите фактическа обстановка, поради което поддържа, че тя е необоснована. Приема за установено, че преместването на М. на нов адрес е било наложено от факта, че тя заживяла на съпружески начала с друг мъж, с когото имали дете, което показвало, че преместването не било предприето с цел да се осуети изпълнението на съдебното решение. На следващо място поддържа, че издадената в полза на подсъдимата ограничителна заповед не може да бъде преодоляна с довеждане на трети, непознат човек, който да вземе детето за изпълнение на режима на постановените привременни мерки. Навежда, че в такива случаи практиката е да се разчита на съдействието на социалните работници, които в случая имали установена връзка с М. М., известни им били нейния нов адрес и телефонен номер. Излага доводи за възбудена у подсъдимата тревожност покрай събитията, наложили издаването на ограничителна заповед и затрудненото съвместно упражняване на родителски права в периода, предшестващ постановяването на привременни мерки. Същевременно изтъква и недостатъци на обвинението, което, според защитата, не съдържа достатъчно фактически твърдения за всички елементи от обективната страна на престъплението.

Частният тъжител, редовно призован, не се явява в съдебното заседание и не изразява лично становище по въззивната жалба. Повереникът му оспорва въззивната жалба, като поддържа, че присъдата е правилна и добре мотивирана. Намира за безспорно установено, че на посочените дати подсъдимата е осъществила инкриминираното деяние в условията на продължавано престъпление с 12 деяния. Излага доводи, че показанията на разпитаните по делото свидетели са еднопосочни и заедно с писмените доказателства, част от които са приобщените по делото материали от прокурорски преписки, установяват несъмнено фактологията, приета от съда.

При упражняване на правото си на лична защита подсъдимата моли да бъде призната за невиновна, тъй като смята, че не е направила нищо лошо, не е укрила детето си, не е сменила телефонния си номер, а социалните и всички останали институции знаели къде да я открият. В последната си дума заявява, че според нея режимът на лични контакти се спазвал, детето не било манипулирано, но самото то не желаело да ходи при баща си. Детето обичало баща си, но се страхувало да го посещава, било настройвано от него срещу майка си.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното.

Въззивната жалба на подсъдимата е неоснователна.

За да постанови присъдата, първоинстанционният съд е събрал всички обективно съществуващи и относими към предмета на делото доказателства чрез гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите Д.Т.Х., Х.Н.К., Н.Ц.К., Г.Л.К. и М.Г.С.; писмените доказателства, приобщени чрез прочитането им на основание чл.283 НПК: копия на удостоверение за раждане на С.Й. Ц. (л. 8), определение № 25835 от 3.10.2022 г. по гр. д. № 74607/2021 г. по описа на СРС, 84 с-в (л.9), нотариална покана от Й. Ц. К. до М. В. М., чрез нотариус И.Д., 3 бр. постановления на СРП за отказ да се образува досъдебно производство; служебна бележка, издадена от директора на ДГ №126 „Тинтява" в гр. София (л.56), решение №3329/12.04.2022 г., постановено по гр. д №20211110163336/2021 г. по описа на СРС (л.61), заповед за незабавна защита № 34/30.01.2023 г., издадена от СРС (л.70), протокол №20577/28.09.2023 г. по гр. д. №20211110174607/2021 г. на СРС, от съдържанието на който е видно, че подс. М. е посочила актуалния си адрес, на който живее (л.84-86), писмените материали от изисканите и постъпили от 3 РУ-СДВР и СРП копия на преписки, от които е допустимо да се изведе единствено фактът на образуването им по жалби и сигнали на тъжителя К. във връзка със случаите на включените в обвинението дати, писмо от Дирекция „НС-112" към МВР (л.145), справка за съдимост на подс. М. М. (л.177).

Въззивният съд след собствен комплексен анализ на всички събрани по делото доказателства намира, че установената фактическа обстановка от районния съд е обоснована и почива на вярна и добросъвестна интерпретация на събраните по делото доказателства, анализирани в тяхната съвкупност.

Правилно районният съд е установил, че в периода 2016 г. – 2021 г. подс. М. В. М. и частният тъжител Й. Ц. К. живеели съвместно, без да имат сключен граждански брак. По време на съвместното им съжителство на 26.11.2016 г. се родило детето им С.Й. Ц.. Впоследствие отношенията между двамата родители се влошили и през 2021 г. те решили да се разделят, като общото им дете първоначално останало при майка си. Двамата родители не успели да постигнат съгласие за отглеждането на детето и поради това между тях било образувано и се води гр. д. №74607/2021 г. по описа на СРС, III ГО, 84 състав.

Със съгласието на подс. М. през лятото на 2022 г. тъжителят К. взел детето при себе си за известен период от време, след който отказал да го върне на майката. През лятото на 2022 г. детето живяло с баща си в с. Петокладенци, общ. Белене, обл. Плевен, в къщата на родителите на тъжителя К., като през месец септември 2022 г. тъжителят К. го записал да посещава детска градина в гр. Белене.

С определение № 25835 от 3.10.2022 г. по гр. д. №74607/2021 г. по описа на СРС, 84 с-в, били постановени привременни мерки относно упражняването на родителските права, режима на лични отношения, издръжката и местоживеенето на детето С. Ц.. Съгласно акта на съда упражняването на родителските права по отношение на детето било предоставено на неговата майка М. М. и местоживеенето на детето също било определено да е при нея. Установен бил режим на лични отношения между детето и бащата Й. К., както следва: всяка първа и трета седмица от месеца за времето от 10: 00 часа в събота до 18: 00 часа в неделя с преспиване; 20 дни през лятото по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката; по време на коледните и великденските празници през всяка четна календарна година, за времето от 10: 00 часа на 24 декември, респективно на Разпети петък, до 18: 00 часа на 26 декември, респективно на Светли понеделник; по време на новогодишните празници на всяка нечетна календарна година за времето от 10: 00 часа на 31 декември до 18: 00 часа на 2 януари. Определена била и месечна издръжка, която Й. К. бил задължен да заплаща на детето чрез неговата майка М. М.. След като узнала за определението на съда, на 17 ноември 2022 г. подс. М., заедно със св. Д.Т.Х., отишла в гр. Белене и взела сина си С. Ц. от детската градина, която той посещавал.

От своя страна, след като се запознал със съдържанието на определението, тъжителят К. отправил нотариална покана до подс. М., чрез нотариус И.Д., с район на действие – СРС, рег. № 039 на Нотариалната камара, с която я приканил да изпълнява доброволно постановения от съда режим на лични отношения на 26.11.2022 г., 10.12.2022 г., 24.12.2022 г., 7.01.2023 г. и 21.01.2023 г., както и на съответните по графика последващи дати. Приканил я да му съобщи в тридневен срок от връчване на поканата готова ли е да предаде детето на определеното място и по определеното време; съществуват ли пречки за своевременно изпълнение на задължението и какви; на кое друго място и по кое време е готова да предаде детето. Същевременно тъжителят заявявал, че ще се съобрази с постановените от съда привременни мерки и ще връща детето след определените периоди за осъществяване на режима на лични отношения между него и сина му. Нотариалната покана била връчена на подс. М. М. на 5.12.2022 г., което било надлежно удостоверено от нотариус И.Д.. На 10.12.2022 г., около 10: 00 часа, тъжителят К., заедно със сестра си св. Н. К.а, посетил адреса на подс. М. М. в гр. София, ж.к. „•••••••••, където М. живеела под наем, но тя не се отзовала на позвъняването на входната врата, не отговорила и на телефонните обаждания и съобщенията на тъжителя К., поради което той потърсил съдействие от полицията, като се обадил на тел. 112. Полицейските служители от пристигналия екип, съпроводени от св. Н. К.а, се качили до ап. 36 и отново позвънили на входната врата на апартамента, но никой не отворил.

Същата ситуация се повторила на 24.12.2022 г., около 10: 00 часа, на 7.01.2023 г., около 10: 00 часа, на 21.01.2023 г., около 10: 00 часа, на 11.02.2023 г., около 10: 00 часа, на 25.02.2023 г., около 10: 00 часа и 11.03.2023 г., около 10: 00 часа.

На всички посочени дати тъжителят К. посещавал адреса на подс. М. заедно със сестра си Н. К.а. Той бил ангажирал присъствието на сестра си заради издадена заповед за защита от домашно насилие срещу него, съгласно която той бил задължен да не доближава М. М. на разстояние по-малко от 100 метра. Включването на св. Н. К.а в организацията по предаването на детето С. Ц. от майката на бащата позволявало това да бъде извършено без тъжителят да доближи подсъдимата на разстояние, което е по-малко от разпореденото.

Подсъдимата напуснала жилището, находящо се в гр. София, ж.к. „•••••••••, на 7.03.2023 г., без да уведоми тъжителя К.. Не го уведомила и за новия си адрес, на който отишла да живее с детето им С. Ц., за да може тъжителят от там да взема сина си за изпълнение на постановения от съда режим на лични отношения помежду им.

На 11.03.2023 г. след обаждането на тъжителя К. на тел. 112 пристигналият на място екип на полицията провел разговор със св. Х.Н.К., управител на етажната собственост на жилищната кооперация, който съобщил, че подс. М. се е изнесла от апартамента преди няколко дни.

На следващите дати, на които следвало според режима на лични отношения подсъдимият да вземе сина си – 25.03.2023 г., 8.04.2023 г., 22.04.2023 г., 06.05.2023 г. и 20.05.2023 г., това не могло да бъде осъществено, защото подс. М. не била уведомила тъжителя К. за новия си адрес, на който живее с детето.

Въззивният съд установи, че първостепенният е изяснил точно фактическата обстановка, като не е допуснал превратното тълкуване на доказателствата. За съществените обстоятелства от предмета на доказване доказателствени източници са непротиворечиви, поради което по аргумент за противното от чл. 305, ал. 3 НПК, за да бъде недвусмислено ясно вътрешното убеждение на съда, не се налага детайлното им обсъждане поотделно. Видно от същината на процесуалната позиция на страните, те не спорят по инкриминираните факти, а по правното им значение.

Едно от основните спорни положения помежду им е дали детето желае да се среща с баща си с преспиване в неговия дом, така както е определено да става това по установения със съдебен акт режим на лични отношения и дали именно липсата на желание от негова страна за това, която може да се квалифицира като сериозна и непреодолима, е действителната причина за неизпълнението на режима на лични отношения. Изтъкнатите въпроси обаче не засягат фактите от обективната действителност, които са безусловно установени по делото, а изискват да получат юридически отговор след тяхното добросъвестно анализиране.

Подсъдимата и защитникът по същество не възразяват срещу констатацията, че на включените дати в обвинението дати детето С. Ц. не е провеждало срещи със своя баща тъжителя Й. К., който не е успял да вземе сина си с преспиване в своя дом. Смятат обаче, че по делото е установено нежеланието на детето, което според тях представлява основателната причина частният тъжител да не може да осъществи срещата и отношенията си със сина си. В тази насока се позовават на показанията на св. К., чиято достоверност въззивният съд на свой ред не подлага на съмнение поради липса на доказателства, които да ги опровергават. Този свидетел, който живее на съпружески начала с подсъдимата, заявява, че детето с неохота се е съгласявало да води разговори по телефона с баща си. Както резонно е изтъкнал първостепенният съд обаче, описаната от свидетеля реакция на детето не може да бъде възприета като разумна пречка за осъществяване на режима на контакти, защото не е такава, която да не може да бъде преодоляна с методите на добронамерено, внимателно и отговорно за най-добрия интерес на детето убеждение и възпитание.

От показанията на св. К., както и от тези на св. Х., всъщност се изяснява, че подсъдимата не е полагала необходимите усилия за предаването на детето С. на бащата с преспиване по предписания от съда режим на личните им отношения поради притеснението си, че бащата няма да го върне. Св. К. недвусмислено посочва това: „Той (има предвид частния тъжител) може да идва да го вижда, но не и да го взима. Вече има такъв случай, той го взима за 7 дни и после не го върна за 6 месеца.“ На тази основа въззивният съд намира от правна страна следното.

На първо място, въззивният съд отчете, че обект на защита от този вид престъпно посегателство са преди всичко интересите на детето, тъй като при постановяване на решенията относно упражняването на родителските права съдът се ръководи изключително от тях. Обект на защита е и правото на родителя, който не упражнява родителските права, да поддържа лични отношения с детето си. Правата на детето и на родителя не могат да бъдат поставяни в конфронтация, тъй като ако с поведението си родителят застраши интересите на детето, това може да доведе до вземане на мерки за закрила с ограничаване на родителските му права, включително в драстични случаи – и до лишаване от родителски права.

Този принцип е изведен последователно и в националното законодателство, и в съдебната практика. В ППВС 4-62 се посочва изрично по какъв начин подлежат на изпълнение разглеждания вид съдебни решения. Указано е изпълнението да се извършва след въздействие и убеждение върху родителите и децата, след предварителна психическа подготовка, като се подхожда според обстановката на конкретния случай и при съобразяване с възрастта, привързаността и състоянието на детето, като не се допуска да се стигне до психически сътресения.

Неслучайно легално е дефинирано, че при развод на родителите съдът се произнася с решението си относно личните отношения между децата и родителите (чл. 59 СК), а в чл. 182, ал. 2 НК е отразено, че тази част на съдебното решение урежда личните контакти с детето. Следователно, нормативно се регламентира възможността на родителя за лично отношение с детето, т.е. гарантират се условията за двустранна връзка, доколкото отношението предполага взаимност и ответна реакция от страна на детето и не се изчерпва с право на родителя на достъп до детето, независимо от и въпреки неговото желание. Употребата на точно тези словесни формулировки не е случайна, защото именно така се постига охраняване на интересите на детето.

Съгласно чл. 9, т. 3 от Конвенцията за правата на детето държавите - страни по Конвенцията зачитат правото на детето, което е отделено от единия или от двамата си родители, да поддържа лични отношения и пряк контакт с двамата си родители редовно, освен ако това противоречи на най-добрите интереси на детето.

Режимът на личните отношения, който включва и правото на родителя да отведе детето за определен период от време на място, различно от мястото на неговото обичайно местопребиваване, следва да бъде разглеждан и изпълняван в съответствие с посочените принципни положения и стандарти на защита правата на детето. На правото на родителя, който не упражнява родителските права, да отведе детето, кореспондира задължението на другия родител да предаде детето. В съответствие с разума на закона и постоянната съдебна практика изпълнението на задължението изисква не простото фактическо осигуряване на детето на определено място и по определено време, но несъмнено предполага полагане на адекватна грижа и от двамата родители по осигуряване на такава психологическа и възпитателна подготовка, която да гарантира пълноценни контакти между детето и родителя, в полза на който е правото на лични отношения в определения със съдебното решение режим. Това означава, че усилие се изисква и от носителя на правото, и от носителя на корелиращото задължение. Още повече че последният е и родителят, който се занимава с ежедневния надзор върху развитието на детето и има решаващо въздействие върху процеса на неговото възпитание. Съответно това е и възрастният, който разполага с фактически най-ефективните възможности без принуда да постигне убеждение, като разясни нуждата от общуване на детето с баща му. Необходимостта от общуване и с двамата родители е извън всякакво съмнение, защото е важна част от процеса на формиране на идентичността на личността и пълноценното й развитие.

Определянето на това кой упражнява родителски права и постановяването на режим на лични отношения е акт на спорна съдебна администрация, извършвана от съда. Когато е сезиран, а при прекратяване на брак – служебно, съдът постановява при кого от родителите да живеят децата, на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права, определя мерките относно упражняването на тези права, както и режима на личните отношения между децата и родителите и издръжката на децата. Изрично се подчертава от законодателя, че тези въпроси се решават в интерес на децата. Доколкото е акт на спорна съдебна администрация, при съществена промяна на обстоятелствата, гражданският съд може да бъде сезиран с искане за промяна на така установения режим до навършване на пълнолетие на детето.

В светлината на посоченото следва да бъде подчертано, че правилността на произнасянето на гражданския съд не е предмет на настоящото наказателно дело и не е в компетентността на съда като решаващ орган на наказателния процес да разглежда този въпрос, включително да допуска пререшаването на режима на лични отношения извън гражданското съдопроизводство. Това следва да бъде недвусмислено изяснено с оглед избраната защитна позиция на подсъдимата да поддържа, че нарушаването на предписания режим на лични отношения на бащата с детето е породено от опасения, че същото няма да бъде върнато след предвидените в съдебното определение дни, както и поради това, че се страхува от частния тъжител. В тази насока следва да бъде отбелязано и това, че поначало гражданският съд изследва множество обстоятелства, сред които възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности. Именно с оглед на тези обстоятелства е установен и режимът на лични отношения. Затова, ако се твърди промяна в релевантните факти, то тя трябва да бъде заявена в гражданското съдопроизводство и след като бъде доказана, гражданският съд извършва преценка дали промяната налага различен режим на личните отношения на съответния родител с детето му.

В случая правото си на защита срещу неправомерни действия и поведение на частния тъжител подсъдимата е упражнила в производството по издаването на заповед за защита от домашно насилие по нарочен ред по ЗЗДН. Същевременно обаче тя е разполагала с възможността да поиска изменение на режима на лични отношения, както и да поиска изпълняването му да бъде осъществено със съдействието на ДАЗД и органите на МВР. След като подсъдимата не е поискала изменение в изтъкнатия смисъл, това означава, че тя е продължила са бъде обвързана с предписания режим на лични отношения и е следвало да положи всички подходящи усилия, така че да направи възможни срещите на частния тъжител с детето по съдебно утвърдения график.

На основата на изтъкнатите съображения въззивният съд приема за безусловно установено, че подсъдимата не е имала извинителна причина да не изпълни съдебния акт за личните отношения на сина си с неговия баща. Напротив, изисквало се е тя да предприеме такова поведение, което съобразно личността на детето, да е било подходящо, за да го подготви за срещата с другия му родител, така че личните отношения помежду им да са максимално пълноценни и да способстват за правилното формиране на детето. По делото несъмнено се установява, че подсъдимата съзнателно и преднамерено е избегнала срещите с частния тъжител, независимо от осигурената от последния физическа дистанция с него чрез включването в процеса на предаване на близка родственица, позната на подсъдимата именно като такава – лелята на детето, тъкмо защото не е искала С. Ц. да отиде с преспиване в дома на баща си.

Това обстоятелство е достатъчно, за да се приеме, че на възведените в обвинението дати тя обективно – чрез бездействие – 12 пъти не е изпълнила съдебния акт за режима на личните отношения на тъжителя със сина му, като не е предала детето С. на баща му за периода, указан от съда, и всяко от деянията е било извършено с пряк умисъл – подсъдимата е съзнавала, че е задължена по силата на влязъл в сила съдебен акт да осигури изпълнението на предписания от съда режим на лични отношения на бащата с неговия син и е искала постигането на тъкмо този противоправен резултат.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите, че поведението на малолетното дете е представлявало валидно основание за майката да откаже правомерно изпълнение на съдебното решение. Действително, както е посочено в Р. 313-82-ІІ г.о. на ВС, детето не е вещ, която със сила може да се отнеме от владелеца, поради което не може да се изисква от подсъдимата с насилие да предава детето на частния тъжител. От целия ход на събитията обаче е видно, че у детето не е имало непреклонна нагласа да не посещава баща си, а моментните настроения на шестгодишно дете не са такива, че да не търпят допустима възпитателна корекция чрез изтъкване по разбираем за него начин на значимостта на бащинството. Ето защо бездействието на подсъдимата в ситуацията не съответства на задължението й да изпълни решението на съда относно личните контакти на дете с негов родител.

Установените влошени отношения между родителите на още по-силно основание изискват те да бъдат подчинени на правен регламент, за да се осигури ефективна защита на правата на детето им. Само така ще се постигне и равнопоставеност помежду им, без да бъдат накърнени правата на единия или другия родител. В този смисъл дължимото от подсъдимата поведение за изпълнение на задължението й, кореспондиращо на правото на частния тъжител на лични контакти, е изисквало полагане на грижа да разясни на детето необходимостта да бъде с баща си в определени периоди. В противен случай подсъдимата, която разполага с широки възможности за въздействие върху детето поради ежедневната си грижа за него, съзнателно или не, би могла да способства за разкъсване на връзката на С. с баща му, което не служи в защита на най-добрия интерес на детето, доколкото благосъстоянието му изисква контакти и с двамата родители. Това е така, тъй като взаимната полза, която родителят и детето черпят от отношенията помежду си, е основен елемент от семейния живот (Решение А. срещу Швеция, ЕСПЧ). С други думи, правото на контакт и на С., и на частния тъжител е тяхно основно човешко право по ЕКПЧ. Разликата е, че поради спецификата на възрастта на детето и процесът на развитие на неговата личност, за да се постигне осъзнаване на съдържанието на правото и ефективното му упражняване, е необходима адекватна насрещна възпитателна грижа от страна на подсъдимата в качеството й на родител, който живее с детето. Освен това поради изтъкнатите фактори полагането на необходимите усилия за изпълнение на съдебното решение изискват спешност, защото изминаването на време може да има непоправими последици за отношенията между детето и родителя, който не живее с него – в случая частния тъжител (Решение на ЕКПЧ по делото И.-З. срещу Румъния, 2000 г.).

Районният съд е изложил убедително аргументирани съображения по наличието на всеки от елементите на съставомерното поведение на подсъдимата, които осъществяват изпълнителното деяние „не изпълни“ съдебно решение относно лични контакти с дете, включително и за съдържанието на нейния умисъл. Въззивният съд изцяло възприема изложените мотиви в тази насока, поради което е ненужно да бъдат повтаряни. Същевременно обаче подсъдимата е била призната за виновна и за втората форма на изпълнително деяние – за това, че е осуетила изпълнението на същото съдебно решение, като и за неизпълнението, и за осуетяването на изпълнението на съдебния акт е посочен един общ механизъм на осъществяване на деянието. Двете форми на изпълнително деяние обаче не са тавтологични, тъй като обхващат различно поведение, което възпрепятства да бъдат постигнати правните последици на съдебния акт за лични отношения на родител с детето му. В случая подсъдимата с бездействие не е изпълнила съдебното решение, което е породило задължения за нея. Правно значим е фактът, че тя не е предала детето на баща му по определения график, като обстоятелството дали е била на известния му адрес или не, дали се е отзовала на повикването или се е преместила на друго място, представлява избрания от нея начин детето да бъде недостъпно, но не променя съдържанието на задължението за изпълнение, съответно – на формата на изпълнително деяние, която във всяка една от изброените за илюстрация хипотези представлява неизпълнение на съдебното решение чрез непредаване на детето на неговия баща.

Районният съд при описанието на общите признаци на продължаваното престъпление е включил и двете форми на изпълнително деяние, а при изброяване на отделните 12 деяния, извършени от подсъдимата, е отразил единствено втората форма – осуетяване на изпълнението на съдебния акт, като за първите 7 деяния подсъдимата е призната за виновна, че не е предала детето на бащата и е преместила детето на друго място по времето, посочено в съдебния акт, а за последните 5 деяния – за това, че е осуетила изпълнението на съдебното определение, като не уведомила бащата на детето за новия си адрес.

Въззивният съд намира, че първостепенният съд правилно е изяснил и извел съставомерната фактическа обстановка, поради което не се налага нейното изменение. Правната й квалификация обаче следва частично да бъде изменена чрез нейното стесняване, като бъде изключена втората форма на изпълнително деяние – осуетяване изпълнението на съдебното решение. Поради това втората инстанция прие, че присъдата следва да бъде изменена, като подсъдимата бъде оправдана за това, че наред с неизпълнението на съдебния акт едновременно е и осуетила изпълнението му – по обвинението й по пр. 2 на чл. 182, ал. 2 НК вр. чл. 26, ал. 2 НК, като при описанието на изведените отделни 12 деяния бъде посочено изрично, че всяко едно от тях представлява неизпълнение на съдебния акт при възведените в обвинението фактически обстоятелства, които не търпят промяна.

Въззивният съд намира за неоснователно поддържаното и пред първата инстанция възражение, че определението за привременни мерки не представлява съдебно решение по смисъла на чл. 182, ал. 2 НК. За осъществяване на обективната страна на престъплението се изисква да не бъде изпълнено или да бъде осуетено изпълнението на стабилен акт на съда, който решава посочения в правната норма въпрос с обвързваща дееца юридическа сила. Използваното поняние „съдебно решение“ има съдържание, което кореспондира на правната уредба на съдебното решение като видовото понятие за всички актове, с които се произнася съдът. Същевременно изрично в Тълкувателно решение № 2 от 20.04.1983 г. по н.д. №23/83 г. е разгледана хипотезата с привременните мерки, като е посочено, че съдебните актове, с които се определят привременни мерки относно упражняването на родителските права и относно личните контакти между родители и деца са съдебни решения по смисъла на чл.182, ал.2 НК.

На следващо място въззивният съд споделя правната оценка на първостепенния съд за обществената опасност на извършените в рамките на продължаваното престъпление деяния, които обосновават квалификацията „особено тежък случай“ по смисъла на чл. 93, т. 8 НК. В тази насока вярно е отчетена укоримостта на броя на деянията и на продължителния период, в който не е осъществяван режимът на лични отношения между бащата и сина, който в контекста на невръстната възраст на детето може да има сериозни последици за връзката помежду им, като допринася за пораждане на отчуждение и оказва негативно въздействие върху съзряването му.

Оттук насетне въззивният съд провери обосноваността и законосъобразността на съдебния акт в частта относно индивидуализирането на вида на санкционната отговорност на подс. М. В. М. и на тежестта на наложеното й наказание. Правилно районният съд е отчел, че са налице всички предпоставки за освобождаване на подсъдимата от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а, ал. 1 НК. Законосъобразно районният съд е извел всички обстоятелства, които са значими за справедливото оразмеряване на административното наказание глоба, като не е подценил тежестта на смекчаващите отговорността обстоятелства, но същевременно не е игнорирал тенденциозно и обществената опасност на конкретното престъпление. На тази основа първостепенният съд справедливо е определил близо до минимума размера наказанието, което съгласно чл. 78а, ал. 1 НК следва да бъде в диапазона от 1000 лв. до 5000 лв. Видно е, че размерът на наложената глоба от 1500 лв. е определен при решителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което намаляването й вече би представлявало необосновано снизхождение, което поставя под съмнение ефекта на санкционната принуда. Поради това въззивният съд намира, че в тази част присъдата не следва да бъде изменена.

С оглед изхода на делото законосъобразно на основание чл. 189, ал. 3 НПК районният съд е решил и съпътстващия въпрос за възлагане на направените от частния тъжител разноски върху подсъдимата.

В заключение, като обобщи резултатите от пълната служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт по реда на 314 НПК, въззивната инстанция не констатира основания за неговата отмяна, както и други основания за изменението му извън посочените за прецизиране на правната квалификация на престъплението, която не е свързана нито със съществено изменение на фактическата обстановка по обвинението, нито с промяна на наказуемостта му, тъй като се потвърждава присъдата в частта, с която подсъдимата е призната за виновна по обвинението й по чл. 182, ал. 2, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 334, т. 3 и чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, НО, III състав