Решение № 260891 от 12.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1565/2021 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20238956 от 29.10.2020 г., постановено по гр. д. № 29112/2019 г., Софийският районен съд е отхвърлил предявения от М.А.А. срещу Ц.Б.Х., С.Х.Х. и Ц.С.П. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване правото на собственост на основание давностно владение в периода от 1994 г. до 04.04.2019 г. и предаване на владението върху ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор № 04234.6915.1915, заедно с построените в него вилна сграда с идентификатор № 04234.6915.1915.1, навес с идентификатор № 04234.6915.1915.2, автобояджийска камера с идентификатор № 04234.6915.1915.3, гараж с идентификатор № 0423.6915.1915.4, гараж с идентификатор № 04234.6915.1915.5, селскостопанска сграда с идентификатор № 04234.6915.1915.5, по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Бистрица. Ищцата е осъдена да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски в размер на 800 лв. Решението е обжалвано от ищцата като неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на съдопроизводственит правила, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи предявения иск. Излага се възражение за неправилност на извода на съда, че упражняваната от ищцата фактическа власт върху имотите представлява „държане” и „търпими действия”, а не владение. Поддържа се, че тези изводи са в нарушение на закона и необосновани, като съдът не е взел предвид изложените от ищцата в писмената защита аргументи, което съставлявало и процесуално нарушение. Сочи се, че установените по делото безспорни обстоятелства налагат извод за упражнявано от ищцата и продължило достатъчно дълго владение върху имотите, което е обусловило придобиването им по давност. Поддържа се, че съдът е пренебрегнал законовата презумпция, установена в чл. 69 от ЗС, и произволно е приел, че не е налице анимус за владение. Жалбоподателката счита, че наличието у нея на намерение за владение се доказва от участието й в строителството на вилната сграда по време на продължилото 24 години фактическо съпружеско съжителство с покойния Х., което е било известно на ответниците, включително на първата ответница - преживялата съпруга, която от своя страна е приела това фактическо положение и не е предприела никакви действия за промяната му. Сочи се, че съдът напълно е пренебрегнал значението на това пасивно поведение на първата ответница, както и факта, че ищцата и покойният Х. са заживели заедно в изградената сграда. Участието на ищцата в строежа на къщата имало вещноправни измерения – ярко сочело нейния анимус като владелец, а това на ответника – само облигационно-правно значение. Въззивницата поддържа, че след като по делото е установено, че тя заедно с покойния Х. са построили заедно къщата и впоследствие в продължение на четвърт век съвместно са съжителствали и единствено тя е поддържала домакинството, като е манифестирала владението си пред цялото общество и пред ответницата, която е признала и приела владението й, то изводът на съда, че ищцата е била „допусната” в имота, се явява в драстичен разрез с доказателствата по делото. Сочи се, че съдът неправилно е дал превес на юридическото формално положение на ответницата като съпруга, независимо че същата фактически се е съобразила със създаденото фактическо положение на продължилото четвърт век семейно съжителство на съпруга с ищцата. Обстоятелството, че ответницата не е предприела в продължение на 25 години юридически постъпки за развод, а е приела ситуацията, означавало приемане и признаване на владението и правата на ищцата. С писмения си отговор въззиваемите оспорват жалбата. Излагат подробни аргументи срещу въведените в жалбата доводи. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: М.А.А. е предявила срещу Ц.Б.Х., С.Х.Х. и Ц.С.П., иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на ½ ид. част от поземлен имот с идентификатор № 04234.6915.1915 по кадастралната карта на с. Бистрица, в. з. „Козанин дол”, с площ от 919 кв.м., съставляващ парцел ХІ-1915, кв. 42 по плана на София, ведно с построените в него двуетажна вилна сграда с идентификатор № 04234.6915.1915.1, два гаража, навес и автобояджийска камера. В исковата молба се твърди, че ответниците са наследници по закон /съпруга, син и внучка/ на Х.А.Х., починал през 2018 г. Ищцата твърди, че живеела на съпружески начала с Х.Х. от 1994 г. до смъртта му, като същият бил в пълна фактическа раздяла със съпругата си – първата ответница. През целия този 24 годишен период ищцата и Х.Х. имали общо домакинство, общи финанси и имущество, полагали общи грижи за дома си на семейни начала. По време на съвместния им живот на името на Х.Х. бил придобит парцел ХІ-1915, в кв. 42 по плана на София, м. „Касанин дол”, съставляващ понастоящем поземлен имот с идентификатор № 0423.6915.1915. Този имот бил придобит с общи средства с цел устройването на общото семейно жилище с ищцата. В този имот, също така с общи средства и труд, двамата още през 1994- 1995 г. построили двуетажна вилна сграда с цел това да е техния дом и жилище, съставляваща сграда с идентификатор № 04234.6915.1915.1, след завършването на която сграда те заживели в нея като семеен дом и със съзнанието, че е тяхна собственост. В същия терен построили и два гаража, навес и автобояджийска камера. Ищцата твърди, че през цялото време – от 1995 г. до смъртта на Х.Х., тя живеела в имота с ясното съзнание, че е техен общ и се отнасяла към него като собственик. Собственическото си отношение към имота ищцата демонстрирала спрямо всички, включително спрямо първата ответница – съпруга по документи, с която Х.нямал нищо общо, както и спрямо втория ответник – негов син, който посещавал баща си изключително рядко. Ищцата твърди, че през последните две години от живота на Х., когато той страдал от тежко заболяване, единствено тя се грижела за него, както и за цялото домакинство и за имота. През целия над 20 годишен период ищцата демонстрирала отношението си на собственик върху целия имот и това било доведено до знанието на ответниците, които били наясно и никога не са имали каквито и да било претенции към имота и към ищцата. След смъртта на Х. ищцата продължила да живее в имота, към който се отнасяла и грижела като собственик. Едва след смъртта на Х. първите двама ответници започнали да предявяват претенции към имота, упражнявали силен тормоз над ищцата, вследствие на което тя била принудена да напусне имота на 04.04.2019 г. Ищцата счита, че е придобила правото на собственост върху ½ ид. чат от имотите /индивидуализирани с молба от 31.05.2019 г./ на основание придобивна давност. С писмения си отговор по чл. 131 от ГПК ответниците оспорват иска. Твърдят, че процесните поземлен имот и сгради са придобити в режим на СИО от първата ответница и наследодателя Х.А.Х., при което за да придобие на основание давностно владение ½ ид.ч. от тях, ищцата трябва да е противопоставила намерението си да владее и спрямо наследодателя, каквито твърдения няма изложени по делото. На следващо място, ответниците противопоставят твърдение, че ищцата не е била владелец на имота, а го е обитавала на основание съпружеското си съжителство с наследодателя, който е бил в законен брак с първата ответница. Оспорват твърдението на ищцата, че е владяла имота като собственик. Твърдят, че правото на строеж върху мястото е било отстъпено възмездно от общината през 1990 г. и строежът на вилната сграда е започнал през 1993 г. – когато наследодателят все още е живеел със семейството си, като ищцата е заживяла в имота след построяването му до степен за живеене и същата не е участвала в строителството с труд или средства. Впоследствие през 1999 г. дворното място било придобито от наследодателя на основание построената в него въз основа отстъпеното право на строеж сграда. Твърдят, че през 2005 г. Х.Х. заедно с първата ответница учредили на втория ответник право на надстрояване на съществуващата сграда, което било известно на ищцата. Ответниците твърдят, че приживе Х.Х. ползвал целия имот, а ищцата обитавала имота на основание това, че нейният партньор е собственик. След смъртта на наследодателя вторият ответник поставил пред ищцата въпроса за освобождаване на имота, тъй като тя вече нямала основание да го обитава, и през 2019 г. тя го освободила. Ответниците твърдят, че при водените ищцата разговори във връзка с освобождаването на имота тя не е заявявала претенции, че е собственик. Излагат довод, че намерението на ищцата да владее имота се е появило след смъртта на наследодателя и то след като тя доброволно е предала фактическата власт върху него. С уточнителна молба пред въззивния съд от 07.06.2022 г. ищцата е индивидуализирала процесните имоти съобразно данните им от кадастралната карта. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: С договор от 09.05.1990 г. за отстъпване на право на строеж върху държавна земя, сключен между ОбНС „Панчарево” и Х.А.Х., на последния е отстъпено възмездно правото да построи вилна сграда в парцел ХІ-1915 в кв. 42 в м. „В. з. Косанин дол” съобразно утвърден архитектурен проект. С акт за узаконяване от 29.03.1995 г. е узаконена двуетажна вилна сграда в парцел ХІ-1915 в кв. 42 по плана на Вилна зона „Косанин дол” на името на Х.А.Х., съгласно издадено на 30.03.1993 г. строително разрешение. С договор от 26.10.1999 г. Столична община е продала на Х.А.Х. парцел ХІ-1915 от кв. 42 по плана на м. „В.з. Косанин дол”. Не е спорно по делото, че към 1990 г. Х.А.Х. е бил в граждански брак с първата ответница Ц.Б.Х.. С нот. акт № 114, т. 4, рег. № 8163/2005 г. на нотариус З. Тончев с район на действие СРС Х.А.Х. и Ц.Б.Х. са учредили на сина си С.Х.Х. правото да надстрои съществуващата двуетажна жилищна сграда в УПИ ХІ-1915 в кв. 42 по плана на гр. София, м. „В.з. Косанин дол” с едно жилище на един етаж и тавански етаж. От представените скици, издадени от АГКК, е видно, че горепосоченият парцел е идентичен с ПИ с идентификатор № 04234.6915.1915 по кадастралната карта на с. Бистрица, одобрена със заповед № РД-18-51/03.11.2011 г. на ИД на АГКК. В имота са заснети общо 5 сгради, на които са представени скици. От представеното удостоверение за наследници се установява, че Х.А.Х. е починал на 28.05.2018 г. и негови наследници по закон са ответниците - Ц.Б.Х. /съпруга/, С.Х.Х. /син/ и Ц.С.П. /внучка, дъщеря на починалата през 2011 г. дъщеря на Х.Х. – Б.Х./. Според показанията на св. Р. Г., той познава ищцата и Х.Х. от 1985 г. и тогава те били заедно, занимавали се заедно с боядисване на коли в имот на дядото на свидетеля. Те започнали да правят къщата около 2000 г. и там живеели на семейни начала. От дядо си свидетелят чувал, че ищцата работела наравно с Х.. След като била завършена къщата, само те двамата живеели там, като М. се грижела за двора и къщата. Според свидетеля, съпругата на Х.никога не е ходила там, а е виждал сина му С. в имота само веднъж след 1995 г. След смъртта на Х.ищцата информирала свидетеля, че напуска къщата, защото С. иска да продава имота. М. и Х.заживяли в имота след 1995 г. Според показанията на св. Г. Д., той живее във в.з. „Кусанин дол” през летните месеци. През 1992- 94 г. И. и М. започнали строеж – виждал е М. да участва в строителните работи. След като построили къщата, М. и Х.живеели в нея като семейство. Наскоро свидетелят научил, че Х.имал законна съпруга, но никога не я е виждал. М. се грижела изцяло за къщата и двора. Съгласно показанията на св. И. Г., Х.и синът му С. започнали да строят къщата след като С. се уволнил от казармата 1993- 1994 г. Свидетелят често помагал на С. за разтоварване на материали. В имота имало бояджийница, в която работели С. и баща му. Свидетелят е виждал и ищцата на строежа и в бояджийницата, а по-късно разбрал, че тя живее с Х.. По времето, в което се строяла къщата, Х.живеел в „Младост” със семейството си, а след като къщата била построена той заживял в нея с М.. Х.споделял пред свидетеля, че къщата е за С. и В.. С. започнал да проектира пристрояване на къщата, но впоследствие се отказал заради М., защото не му било приятно да вижда баща си с друга жена. М. била вече в къщата, когато се правили проектите и свидетелят не е чувал тя да се оплаква от това. Преди да почине Б.живеела в къщата при баща си. Свидетелят е чувал, че след смъртта на Х.са се договорили М. да освободи къщата, но тя помолила С. да остане докато мине зимата. Съгласно показанията на св. В. Н., през 1994- 95 г. приключил строежът на къщата на Х.и Ц. в м. „Кусанин дол”. След построяване на къщата се появила М. и тогава свидетелят разбрал, че тя започва да живее с Х.. Преди това свидетелят виждал М. на строежа и мислел, че е комшийка, която носи храна на майсторите. Той ходил на строежа да помага по молба на С., който бил всеки ден там. С. получил право на пристрояване на къщата и извадил документи за това, но се отказал да строи заради М.. Свидетелят е чувал от Х., че къщата един ден ще е за С.. След като Х.починал, С. и М. разговаряли за това тя да напусне имота. Според показанията на св. Л. М., та познава М. и Х.от 2007 г. Те живеели като семейство.М. се грижела за къщата и за двора, както и за Х., след като той се разболял. След като Х.починал, свидетелката разбрала, че с М. не са имали брак. Знае, че след това С. поставил срок на М. да напусне къщата, поради което тя била много непрегната. М. се отнасяла към имота като към собствен имот, нещо, което е създала. Съгласно показанията на св. Е. Х., през 1993 г. започнал строежа в къщата на С.. Събирали се негови приятели да помагат в строежа. Тогава свидетелят виждал М. – давала кафета, бири. След като се построила къщата бащата на С. живеел там заедно с М.. Той казвал, че прави къщата за С.и В.. След смъртта на баща му С. споделил пред свидетеля, че М. го е помолила да остане известно време в къщата, а през пролетта на 2019 г. напуснала. Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 108 от ЗС - за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1994 г. до 2018 г., на ½ ид.част от описаните в исковата молба поземлен имот и построените в него сгради, и осъждане на ответниците да й предадат владението върху тази част от имотите. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост или други вещни права посредством фактическото упражняване съдържанието на тези права в определен от закона период от време. Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива, ако недобросъвестният владелец е владял имота в продължение на повече от 10 години. Владението е упражняване на фактическата власт върху вещта, която упражняващото тази власт лице държи, лично или чрез другиго, като своя – чл. 68, ал. 1 от ЗС. В чл. 69 от ЗС е установена оборима презумпция, че владелецът държи вещта за като своя. В случая е безспорно установено, че процесните имоти – дворно място построените в него сгради, са придобити по време на брака между наследодателя на ответниците Х.Х. и първата ответница Ц.Х.. Собствеността върху жилищната сграда /с идентификатор № 04234.6915.19151.1/ е придобита по силата на реализираното по време на брака им право на строеж, а собствеността върху поземления имот /с идентификатор № 04234.6915.1915/ – по силата на договор за покупко-продажба. Останалите съществуващи в имота сгради са придобити от съпрузите - собствениците на земята, по силата на чл. 92 от ЗС. Ответниците не спорят, а се установява и от събраните гласни доказателства, че по време на брака му с първата ответница наследодателят Х. и ищцата са установили фактическо съпружеско съжителство, като са живели съвместно в процесната жилищна сграда в продължение на повече от 20 години до смъртта на Х., през който период Х. и законната му съпруга са били във фактическа раздяла. Действащото законодателство не предвижда правно значение на фактическото съпружеско съжителство по отношение на имуществените отношения на съжителстващите. Съжителстващият на съпружески начала със собственика на един имот не може да придобие и по давност каквато и да е част от този имот по силата на съвместно упражняваната от тях фактическа власт. Това е така, защото фактическата власт е установена от него именно въз основа на даденото от собственика съгласие и основано на лични отношения с него съвместно обитаване на имота. Фактически съжителстващото на семейни начала лице има качеството на държател, тъй като упражнява фактическата власт на определено основание, а при владението фактическата власт се установява и упражнява без основание. Именно в наличието на основание за осъществяването на фактическата власт се състои разликата между владение и държане – в първия случай фактическата власт се установява самоволно, чрез едностранни действия на лицето, което „завладява” имота, като фактическите му действия не са основани на отношения със собственика, а при държането фактическата власт се основава на определени отношения със собственика – договорни, лични и пр., по силата на които отношения той е допуснат да ползва имота. В случая установеният по делото факт, че придобитото от наследодателя на ответниците право на строеж е било реализирано след установяване на фактически съпружески отношения между наследодателя на ответниците Х. и ищцата, както и участието на последната в построяването на сградата, не обуславя извод, че тя е установила владение върху построеното с признаците по чл. 68 от ЗС. Правото на строеж като ограничено вещно право може да се придобие по давност – чрез извършване на действията, посредством които се упражнява това право /чл. 85 от ЗС/, като в този случай придобивната давност за правото на строеж започва да тече от предприемане на действия по построяването на сградата. В случая обаче построяването на жилищната сграда не извършено само от ищцата чрез едностранни действия в имота, по отношение на който в полза на Х.Х. е било отстъпено право на строеж. Видно е от свидетелските показания, че сградата е била построена съвместно от Х. и сина му ответника С.Х., като в строежа фактическо участие с труд е имала ищцата. Доказателства за влагане на парични средства от страна на ищцата в изграждането на къщата не са налице по делото. Участието на ищцата в построяването на къщата не води до владение на правото на строеж с последици за начало на давностно владение. Това е така, защото фактическото участие на ищцата в построяването на къщата е било предприето на основание съгласието на носителя на правото на строеж и съвместно с него – т.е. като държател на това право. Неоснователно е направеното във въззивната жалба възражение за несъобразяване с установената в чл. 69 от ЗС презумпция. Така установената в посочената разпоредба презумпция за намерение на владелеца да държи вещта като своя е оборена. Както бе посочено, по делото е установено, че ищцата е започнала да упражнява фактическата власт върху имота на основание – настанила се е в него по силата на безвъзмездното отстъпване на ползването му от Х.Х., основано на лични отношения, което изключва възможността тя да го държи като свой. След реализиране на отстъпеното право на строеж, построената сграда е придобита в режим на СИО от Х. и съпругата му Ц.. Установената съвместна фактическа власт върху така построената сграда между ищцата и Х. е продължила след това – безспорно до смъртта на Х. през 2018 г. Не са налице доказателства по делото, от които да се направи извод, че упражняваното от ищцата държане се е превърнало във владение върху сградата, респ. и върху придобитото впоследствие от Х. дворно място. Превръщането на държането във владение предполага установяване на промяна в намерението на упражняващия фактическата власт върху имота – същият да извършва такива едностранни фактически действия, с които манифестира пред собственика намерението си да държи вещта вече за себе си. В случая, за да се превърне държането във владение, ищцата е следвало да манифестира собственическо отношение към имота спрямо всички негови собственици, в т.ч. и спрямо наследодателя Х., което е невъзможно, тъй като ищцата и Х. съвместно и по взаимно съгласие са упражнявали фактическата власт върху целия имот. Независимо, че ищцата твърди да е придобила по давност само ½ ид. част от процесните имоти и тази част е предмет на предявената от нея ревандикационна претенция, тя следва да докаже, че е владяла целите имоти, респ. че е противопоставила владението си спрямо всички техни собственици. Това е така, тъй като тези имоти са придобити Х.Х. и съпругата му Ц.Х. в режим на СИО, която е особена бездялова съсобственост. В такава хипотеза трето лице, което претендира, че е придобило по давност каквато и да е част от имоти, които по силата на закона са СИО, следва да манифестира намерението си да владее имотите за себе си спрямо двамата съпрузи. Упражняваната от ищцата фактическа власт в периода от построяването на сградата до смъртта на Х. се е основавала на същите отношения между тях, въз основа на които тя е допусната до имота от Х.. Не може де са приеме наличие и на съвладение между ищцата и наследодателя на ответниците Х., тъй като последният, като собственик на имота, е владял този имот по силата на правото му на владение като част от правомощията му на собственик. Дори и ищцата да е започнала да ползва имота с цел той да стане нейн дом и да е живяла в него с това субективното отношение в процесния период, това не я прави владелец на имота. В наведените във въззивната жалба възражения срещу извода на съда за липса на владение се акцентира основно на обстоятелството, че ищцата е участвала в строителството на жилищната сграда и е живяла на съпружески начала с Х. в дълъг период, което е било известно на неговата законна съпруга, с която те са били във фактическа раздяла, и че последната е имала пасивно отношение към това фактическо положение в този период. Извод относно значението на участието на ищцата в строежа на сградата и установеното фактическо съпружеско съжителство с наследодателя бе изложен по-горе във връзка с преценката дали е налице владение. Фактическата раздяла между наследодателят на ответниците Х. и първата ответница, както и знанието на последната за установената връзка между Х. и ищцата, не променя качеството на последната на държател на имота и не води до промяна във вещно-правния му статут. Продължителната фактическа раздяла между съпрузите може да има значение само в отношенията между тях – така, че да изключи съвместния принос на единия съпруг в придобиването на имота. Липсата на съвместен принос от страна на съпруга обаче не може да породи вещни права за трето лице, дори и това лице да е имало свой принос в придобиването на имота от единия съпруг. Участието на третото лице със свои средства и труд в придобиването на имота може да породи само облигационни отношения между него и собственика на имота, основани на неоснователно обогатяване. Както е посочил и първоинстанционният съд, дори и да се приеме, че приносът на съпругата на Х. в придобиването на имотите по време на брака им е оборена и само той е станал техен собственик, то за да придобие част от тези имоти по давност, ищцата следва да е установила владение спрямо него, доколкото съвладение между тях не е възникнало. Отделен е въпросът, че по делото не е доказано по несъмнен начин до 2005 г. между наследодателя Х. и съпругата му да е била налице трайна фактическа раздяла, изразяваща се в прекъсване на всякакви духовни и икономически връзки като съпрузи. Фактът, че те не са живели постоянно в едно домакинство, както и че ищцата е имала връзка с наследодателя, не води автоматично до извод за настъпило трайно преустановяване на семейните отношения между двамата съпрузи. С оглед на всичко гореизложено следва да се приеме, че не е налице владение от страна на ищцата върху процесните имоти с признаците по чл. 68 от ЗС в процесния период, поради което тя не е придобила по давност част от тези имоти. С оглед на това предявеният ревандикационен иск е неоснователен. Поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалванато решение следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към правните изводи на първоинстанционния на основание чл. 272 от ГПК. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответниците по жалба искане, жалбоподателят следва да бъде осъден да им заплати сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. Воден от горното, Софийски градски съд