Решение № 1104 от 25.2.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7185/2022 г.

Производството по делото е образувано по искова молба подадена от А. М. Х., с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес в с. М.Й., ул. •••••••, област Разград, община Исперих, чрез адв. Е. Ф. - САК, против Прокуратурата на Република България с адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, Държавата- Република България с адрес: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 102 и Народното събрание с адрес: гр. София, пл. „••••••• I“ № 1, с която се иска осъждането на ответниците, както следва:

1. Иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ с искане за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991г., в последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-София, а сега ДП №11-048/1999 по описа на ВОП- София, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск.

2. Иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ с искане за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено е неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), които се припокриват със съответните права по чл. 3, 4, 5 и 8 ЕКЗПЧОС, осъществени в периода 1985г. -1989г. във връзка и за реА.зирането на т.нар. възродителен процес.

В условията на евентуалност се иска осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД да заплати сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени ми от неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи правото на свобода и сигурност, правото на достойнство и интегритет, правото на личен и семеен живот, правото на етно- културна идентификация и самоопределяне, правото на свободно придвижване и правото на определяне на местоживеене, осъществени в периода 1985г. - 1989г. във връзка и за реА.зирането на т.нар. възродителен процес.

3. Иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 5 §1 ЕКЗПЧОС, а в условията на евентуалност на основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, с искане за осъждане на Прокуратурата на Република България за заплащането на сумата от 250 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща ЧАСТ от обезщетение в общ размер от 1 140 000 лева за неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното ми задържане и лишаване от свобода в периода от март 1985 до май 1988г. В условията на евентуалност да заплати сумата от 250 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07..2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща ЧАСТ от обезщетение с общ размер от 1 140 000 лева за неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното задържане и лишаване от свобода в периода от март 1985 до май 1988г., които останаха необезщетени като последица от неефективността и прекомерното забавяне на разследването за реА.зирането на т.нар. възродителен процес.

4. Иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, с който се иска осъждането на Държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от Министъра на финансите, а в условията на евентуалност Народното събрание, да заплати сумата от 250 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща ЧАСТ от обезщетение с общ размер от 11 140 000 за имуществени вреди, причинени ми от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 ХОПЕС, чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80 и чл. 47 ХОПЕС, да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето му по достъпни и ясни процедури, за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени ми е произволното и незаконното лишаване от свобода в периода от март 1985г. до май 1988г., извършено във връзка и за реА.зиране на т.нар. възродителен процес, които останаха необезщетени.

Ищецът по предявените срещу Прокуратурата на Р. България искове, твърди че е един от потърпевшите от т.нар. "Възродителен процес". Същият бил задържан и лишен от свобода в началото на март 1985 г. в МВР- Разград, след което за периодите: от 05.03.1985г. до 19.03.1986г. бил преместен в лагера на остров Белене; от 19.03.1986г. до 13.05.1988г. бил принудително установен в с. Габаре, Врачански окръг, което приема за форма на лишаване от свобода; от 13.05.1988г. до 14.05.1989г. бил принудително установен по местоживеене в с. Недоклан, като му била наложена забрана за напускане на местоживеенето му. През май 1989г. бил изгонен заедно със семейството си от България по милиционерско нареждане.

Ищецът, твърди че не бил извършил престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал присъда, с която да му е наложено наказание „лишаване от свобода“. Въпреки това бил фактически лишен от свобода близо 4 години и половина във връзка с така наречения „възродителен процес“. Твърди се още, че по време на задържането му в МВР-Разград и на остров Белене бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия — мръсотия, липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, лоша храна, тежък физически труд и т.н., отначало не му разрешавА. да се свърже с близките си и да им съобщи къде е, после свижданията били през 6 месеца, а накрая ги накарА. и да платят за настаняването в Белене. Осъдените и задържаните за криминални престъпления дори били на по-лек режим от него и другите като него имА. някакви права. При преместването му в с. Габаре не бил заключен в килия, но бил под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, нямал право да напуска селото, нямал право да контактува е близките си. Всяка сутрин и вечер трябвало да се подписва в кметството. Нямал документи за самоличност, тъй като властите му били отнели същите. Посочва, че макар и да не бил затворен в килия, предвид тежките ограничения и изолация, в които бил поставен години наред, бил „лишен от свобода“ по смисъла на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. При връщането му в с. Недоклан ищецът не бил заключен в килия, но трябвало всяка сутрин и вечер да се подписва в кметството, а през останалото време нямал право да напуска дома си, поради което нямал възможност да ходи на работа и да придобива доходи.

Ищецът, заявява че на 19.05.1989г. му бил връчен задграничен паспорт от властите с ултиматум до 24 часа да напусне страната. Установил се да живее в Истанбул, където продължава да живее и до днес. Цялото му имущество, останА. в България, където след изгонването му били разграбени и унищожени. Изживявал много тежък период по установяване живота си чужда държава - Турция, където бил пратен без пари и имущество.

В Турция поддържал редовни контакти с редица други хора, с които били заедно в Белене, като от средствата за масово осведомяване и от негови близки в България разбрал за започването на сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили. Години наред разследващите органи не били потърсили нито него, нито другите хора, които били задържани и лишени от свобода в периода на т.нар. „възродителен процес“. Поради това през 1996 г. подготвили обща жалба до главния прокурор, към която приложили информация за всички 94 пострадА. с посочване на имена, адрес, телефонен номер, информация за периодите и местата на лишаване от свобода. Жалбата с регистрационен номер 351/04.03.1996 г., заедно с приложените към нея индивидуални бележки на 94 души, била внЕ.а от И.Х. – пострадал. Досега никой от жалбоподателите не бил получил отговор или каквато и да е друга комуникация във връзка с нея.

Било учредено Сдружение "За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите"по турското законодателство, което да подпомага пострадА.те от „възродителния процес“ в комуникация с властите за издирване, установяване и търсене на отговорност на виновните. Всички институции, до които пишели, демонстрирА. притеснение и загриженост, че делото се бави толкова много време, но по него не се случвало нужното за успешното му преминаване в съдебна фаза. От кореспонденцията с институциите става ясно, че интензивните действия по разследването са извършени през 1991 г. - 1994 г., след това делото два пъти е внасяно в съда с обвинителен акт (НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия и НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС), като и двата пъти съдът е върнал внЕ.ия обвинителен акт с конкретни указания за отстраняване на допуснати нарушения. Впоследствие част от обвиняемите са починА., имало редица спирания и възобновявания на делото, промяна в квА.фикацията на обвиненията. Посочва, че бил разпитван два пъти по делото - веднъж в България през 2012г., а след това и в Турция и въпреки това бил включен в списък с 35 лица, за които се твърди, че не били намерени и не били разпитани, поради което била изпратена четвъртата съдебна поръчка в Турция, а делото е спряно. Твърди, че действията на прокуратурата са нелогични и водят единствено до допълнително забавяне на вече прекомерно забавеното наказателно производство. В исковата си молба ищецът заявява, че в края на 2017 г. са били приети изменения в НПК, които за първи път давА. възможност на пострадА.я да поиска от съда постановяването на мерки за ускоряване на досъдебното производство.

По искане на друг пострадал по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11-048/1999 по описа на ВОП-София, с определение № 3198/19.07.2018 г. по ч.н.д. № 3175/2018 г. на СГС на основание чл. 369 НПК, на прокурора е даден едномесечен срок за произнасяне, съобразно правомощията му, в който не последвало приключване на делото. В мотивите на определението е посочено, че давността е изтекла още през 2000 г. и единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на наказателното производство поради изтеклата давност.

През март 2018г. ищецът бил подал заявление за ускоряване на досъдебното производство, по което било образувано ЧНД № 54/2018г. по описа на Софийски военен съд, по което е постановено Определение № 41 от 04.05.2018г., с което производството по делото е прекратено и делото е върнато на ВОП-София за изпращане на компетентния съд. Впоследствие заявлението било придвижено към СГС и по него било образувано НЧХД №4770/2018г. по описа на СГС, по което е постановено определение № 4939 от 06.11.2018г. С последното, на основание чл. 369, ал. 2 НПК, на прокурора бил даден нов едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне съобразно правомощията му. Въпреки изтичането на поредно дадения срок, липсва произнасяне по същество.

Твърди, че за периода от 01.01.2018г. до юли 2020г. са образувани 94 броя дела в Софийски градски съд по заявления по чл. 368 НПК, за ускоряване на сл. дело 1 /1991г., ДП №11- 048/1999г. по описа на ВОП-София. За периода от 01.01.2018г. до юли 2020г. са издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК, за ускоряване и приключване на същото досъдебно производство. През октомври 2018г. е било издадено постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното производство е спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 25, ал. 2 във връзка с чл. 242, ал.1 НПК - за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на наказателното производство с определение № 3730 от 03.09.2018г. на СГС. Част от пострадА.те, включително и ищецът, са подА. жалби срещу посоченото постановление, по което производството е прекратено, а преписката е върната на прокуратурата за съобщаване и връчване на постановлението на всички пострадА., след което да бъде изпратено на съда за произнасяне по жалбата. Според отразеното в исковата молба, постановлението за спиране е лишено от смисъл и води до допълнително забавяне на делото. Твърди се, че по този начин целенасочено се бавело делото с всякакви средства и по всеки възможен повод. Още повече, че към датата на издаване постановлението за спиране няма изпратена четвърта съдебна поръчка и не може да се очаква да бъде получен отговор. Такава била изготвена и внЕ.а във ВКП едва на 17.01.2019 г., а била изпратена на Министерство на правосъдието на 25.01.2019 г. От международния отдел на ВКП било отказано изпращането на молба за правна помощ с аргумента, че давността е изтекла и няма смисъл от съдебна поръчка.

Твърди, че е подавал молба до ВОП на основание чл. 75, ал. 3 НПК, за участие като пострадал в досъдебната фаза на процеса по ДП № П-048/1999г. (молба с вх.№03/01г. от 29.06.2017г.), както и молба, с която искал промяна в правната квА.фикация - преквА.фициране на обвиненията по чл. 418 НК, и привличане към наказателна отговорност и на другите съучастници, които през 1986г. с указ на държавния съвет - указ №1313 от 17.04.1986г. на Държавния съвет на Народна република България са наградени за приноса им в реА.зирането на т.нар. “възродителен процес“ (вх. №03/01.г от 17.06.2021г.).

Посочва, че разследването и досъдебната фаза по посоченото следствено дело, сега досъдебно производство, се забавило повече от 31 години, но без резултат и без изглед делото да бъде приключено с постановяването на присъда за виновните.

Твърди, че разследването не е извършвано обективно и безпристрастно, не са идентифицирани замЕ.ите и отговорните от затворническата администрация на остров Белене, нито от тогавашните окръжни управления на МВР, които са направили възможно провеждането на асимилацията. Служителите от затворническата администрация не са имА. правомощие да приемат и държат лишени от свобода в затвора, нито в общежитието към затвора на остров Белене, мирни и невинни граждани. Не са разследвани данните за принудително извеждане на част от пострадА.те от страната през 1989г. На голяма част от тях били издадени задгранични паспорти, без да са подавА. искания за това, други били конвоирани до границата, трети били натоварвани на автобуси и изведени с тях в чужбина.

С постановление от 31.05.2022г. наказателното производство е прекратено поради смъртта на последния жив от петимата обвиняеми - Г.А.. Ищецът е обжалвал същото.

Тази продължителност ищецът счита за прекомерна и за нея липсва обективно и разумно оправдание. Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Времето за решаване на едно дело има толкова голямо значение за справедливостта, колкото и крайното решение на съда.Счита че в настоящия случай времето на разследването има ключово значение за това въобще делото да не стигне до решаване от съда поради изтекла абсолютна давност. Прекомерната продължителност на делото нарушава правото му по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок.

Ищецът заявява, че в резултат на нарушението са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта.

Позовава се и на нормите на ЕКЗПЧОС, ратифицирани от българската държава и влезли в сила на 07.09.1992 г., които се прилагат с пълна сила дори и към ситуации, случили се преди влизането им в сила, противозаконното лишаване от свобода и преди 31 години и сега е престъпление по смисъла на НК /чл. 142, респ. чл. 418, б. "а" НК/.

Според чл. 5, § 1 от Конвенцията, правото на свобода и сигурност са гарантирани, а в практиката на ЕСПЧ непризнатото /тайното/ задържане се счита за много грубо нарушение на това право. Цитира множество съдебни решения на ЕСПЧ, според които липсата на ефективно разследване на произволно и незаконно задържане представлява нарушение на чл. 5, § 1 ЕКЗПЧОС.

Заявява, че продължителност на разследването от над 31 години нарушава правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, още повече, че и към днешна дата няма изгледи и останА.ят единствен жив обвиняем по делото да бъде предаден на съд, пред вид факта, че давността отдавна е изтекла, а единственият обвиняем се е позовал на нея. Въпреки нА.чието на искане за преквА.фициране на обвиненията по други текстове от НК, явно, според него, това няма да се случи, а наказателното производство ще бъде прекратено без наказание за виновниците и без възмездяване на пострадА.те.

Според ищцовата страна, в резултат на продължаващото вече 31 години досъдебно производство по Следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780- П/1998 г. по описа на ВОП София, е бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му значителни имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец, поради бездействието на Прокуратурата, респ. да бъде конституиран като частен обвинител по делото, за да може да поддържа наред с прокуратурата обвинението за деянията, които по време на т.нар. "Възродителен процес" му причинили непоправими морални и материални вреди. Вследствие на това забавяне ищецът е търпял неимуществени вреди, които се изразяват в следното: задълбочило се е до крайна степен чувството и усещането му за липса на справедливост, защото не се оправдА. очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта и компенсация за нечовешките страдания и репресии, на които е бил подложен по време на т.нар. "възродителен процес". Изпитвал е и продължава да изпитва разочарование от липсата на осезаем напредък по делото, изпитвал е страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, загубил доверие в институциите, чувствал се безсилен и безпомощен. Лишен е от възможността да бъда конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не му дава душевен мир и покой. Приключването на забавеното дело за него е било от огромно значение, защото в резултат на деянията, предмет на разследването, бил лишен от свобода за повече от три години, поради причината, че се самоопределял с турски етнически произход.

Ищецът по предявените срещу Държавата, респ. Народното събрание искове посочва, че държавата не е въвела и не поддържа законодателство и/или съдебна практика, които ефективно и ефикасно по достъпни и ясни процедури да позволяват справедливо, адекватно и достатъчно обезщетяване на вредите, причинени в резултат на произволното и незаконното лишаване от свобода в периода на т. нар. „възродителен процес“, а в частност за него - в периода от март 1985г. до май 1988г. и посегателствата върху естествените и основни човешки права.

Твърди се, че е нямало закон, който адекватно да компенсира причинените вреди. С чл.12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления е вменено задължение за държавите-членки да предвидят разпоредби, уреждащи процедури за справедливо и подходящо обезщетение на жертвите на тежки предумишлени престъпления, извършени на тяхна територия. Цитира се Решение на Съда на ЕС от 16.07.2020г. по дело С-129/19, в което се посочва, че обезщетение с фиксиран размер, предоставено на жертвите на престъпление в съответствие с национален режим за обезщетяване на жертвите на извършени с насилие умишлени престъпления, не може да се квА.фицира като „справедливо и подходящо“ по смисъла на чл. 12, ал. 2 Директива 2004/80, ако при определянето му не е взета предвид тежестта на последиците от извършеното престъпление за жертвите и така това обезщетение няма съответен принос за поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди.

Посочва, че ЗПГРРЛ предвижда обезщетения с фиксиран размер, определен с акт на Министерски съвет, като определеният месечен размер не държи сметка за действително претърпените от конкретния човек имуществени и неимуществени вреди. Така определения начин за обезщетяване намира за несправедлив, с занижен и символичен размер, който не допринася за поправяне на вредите. Прави възражение за изтекла погасителна давност Ответникът Прокуратурата на Република България, оспорва предявените срещу нея искове като недопустими и неоснователни както по основание, така и по размер. Посочва, че с постановление от 31.05.2022г. на ВОП-София процесното наказателно производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК поради смъртта на единствения жив обвиняем по делото - Г.И.А.. При прекратено досъдебно производство, с оглед нормата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б ЗОДОВ е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.

Твърди, че разследващите органи са извършвА. системно и ритмично необходимите процесуални действия във връзка с процесното дело и не е нА.це твърдяното бездействие.

Относно продължителността на разследването, сочи че същото се отличавало с изключителна правна и фактическа сложност, тъй като имало няколко обвиняеми, стотици пострадА., чието процесуално поведение също допринесло за забавянето.

Липсват и доказателства, според него, за реално претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от разглеждането и решаването на наказателното производство. Описаните от него материални и морални щети не са в резултат от продължителността на ДП № П-048/1999 г. по описа на ВОП София, а от друго, предходно увреждане, подробно описано в исковата молба като упражнена спрямо ищеца репресия през т.нар. „Възродителен процес“.

Според него, ищецът не е представил доказателства за действително претърпени неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат от релевираното нарушение на правото на разглеждане на процесното досъдебно производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за крайно негативно отражение върху неговия личен живот, здравословното и емоционалното му състояние.

Не на последно място, ответникът заявява, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ, е в сила от 12.2012 г./ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ и няма обратно действие. Претенцията, основана на забавени действия, извършени преди влизане на нормата в сила, е недопустима, тъй като до този момент не е нА.це признато от закона защитимо право на обезщетение от неспазване разумен срок за разглеждане на делото. Под незаконно бездействие следва да се разбира неизвършването на предписаното от закона действие във времето, когато е трябвало да бъде извършено, а не въздържането от каквото и да било действие.

Независимо от горното, ответникът оспорва претенцията за неимуществени вреди и по размер, при твърдения, че същата е изключително завишена и не е съобразена с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с трайната съдебна практика по аналогични дела.

Възразява и оспорва като недоказана и исковата претенция за лихви, както и датата от която те се дължат.

Ответникът Държавата, оспорва исковете като недопустими, а по същество като неоснователни, необосновани и недоказани по основание и размер.

Посочва, че Държавата чрез министъра на финансите не е пасивно процесуално и материално легитимирана страна в производството по разглеждане на исковете по ЗОДОВ. Процесуално легитимирани ответници по иска са държавните органи, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, предмет на иска. Пасивната процесуална легитимация в случая принадлежи на държавния орган, който чрез бездействието си е причинил неимуществените и имуществени вреди, твърдени от ищеца в обстоятелствената част на исковата му молба.

Оспорва да са нА.це предпоставките за ангажиране отговорността по чл. 4, § 3 ДЕС.

Счита, че не е нА.це нарушение от страна на държавата на чл. 6 и чл. 13 ЕКПЗЧОС. Твърди, че българската държава изпълнила задължението си за създаване на законодателна уредба, която да гарантира защитата на нарушени права и свободи на гражданите в един справедлив съдебен процес. В тази връзка посочва многобройни процесуални гаранции за спазване на принципа на ефективна съдебна защита в българското право. Твърди, че българските закони давА. достатъчно ефикасни и ефективни средства за защита на нарушени права - от една страна Гражданският процесуален кодекс осигурява възможност за контрол на съдебните актове по съдебен ред, а от друга страна чл. 45 и чл. 49 ЗЗД и ЗОДОВ предоставят възможност за търсене пред съда на обезщетение за вреди от незаконни актове, действия и бездействия на държавните органи.

По отношение на твърдяното нарушение на чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г., относно обезщетението на жертвите на престъпления, посочва че на национално равнище директивата е транспонирана с приемането на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадА. от престъпления (ЗПФКПП), както и с нА.чието на редица разпоредби в други нормативни актове. За възникване на правото на финансова компенсация въз основа на Директивата 2004/80/ЕО следва да е нА.це установено по надлежния ред от компетентен орган тежко умишлено престъпление, извършено чрез насилие, за което обстоятелство ищецът не представя доказателства. Счита че оплакванията на ищеца в исковата молба се свеждат до това че не е реА.зирал правата си като пострадал в съдебната фаза на наказателния процес, доколкото до внасяне на обвинителен акт в съда не се е стигнало и досъдебното производство е прекратено с постановление на Военно-окръжна прокуратура - София на 31.05.2022 г., което не е окончателно и подлежи на обжалване. Следователно ищецът не би могъл да се позове на чл. 12, параграф 2 от Директива 2004/80/ЕО, доколкото тази разпоредба предоставя права на частноправни субекти, които имат качеството на пострадал от тежко умишлено престъпление, извършено чрез насилие, установен по надлежния вътрешноправен ред.

Посочва, че ЗПГРРЛ няма отношение към режима, който държавата е въвела в изпълнение на Директива 2004/80/ЕО. ЗПГРРЛ установява право на обезщетение на определен в закона кръг от лица, независимо от обстоятелството дА. същите имат или не качеството на пострадал от тежко умишлено престъпление извършено чрез насилие. В тази връзка, сочи че ищецът се е възползвал от предоставената му възможност и през 2011 г. е бил обезщетен.

Оспорва нА.чието на пряка причинно-следствена връзка между нарушена норма на правото на ЕС и настъпила вреда. В тази връзка излага съображенията за недоказаност настъпването на имуществени вреди, а още по-малко в сочения общ размер - 11 140 000.00 лв.

Прави възражение за изтекла погасителна давност с оглед сочения от ищеца период на увреждане - м. декември 1984 г. - м. май 1989 г., моментът от който българската държава има задължение да транспонира Директивата 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. и моментът, от който ищецът е получил право на обезщетение през 2011 г. по ЗПГРРЛ.

Ответникът Народното събрание, оспорва исковете като недопустими и неоснователни.

Оспорва да е нА.це пасивна процесуална легитимация, доколкото отношенията между Народното събрание и останА.те гражданско-правни субекти, които възникват въз основа на извършената публична нормотворческа дейност не са частни гражданско-правни или административно-правни отношения и не подлежат на съдебен контрол.

Сочи че общите съдилища не са компетентни да се произнасят по отношение на законосъобразността или противоконституциононстта на законите, като допълва, че не може да бъде търсена отговорност на Народното събрани по реда на ЗОДОВ.

В рамките на своите правомощия Народното събрание е приело редица нормативни актове, в които са разписани механизми за осигуряване на възможност за получаване на обезщетение от българските граждани, пострадА. от т. нар. „възродителен процес“. В тази връзка посочва, че през 1992 г. Народното събрание е приело Закон за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май - септември 1989 г. (обн. ДВ. бр. 66 от 14 август 1992 г.). В чл. 5 от него е предвидена възможност за реституция, при определени в закона условия, а в § 4 от ДР на закона изрично е регламентирано, че в републиканския и общинските бюджети се създават специални фондове за изплащане на сумите по чл. 5, ал. 2 от закона, в които фондове се внасят и средствата в резултат от реА.зирането на гражданската и наказателната отговорност на лицата, виновни за т.нар. „възродителен процес“. С приетия от Народното събрание Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (обн. ДВ. бр. 50 от 25 юни 1991 г.) е дадена възможност на лицата от изрично посочените в чл. 1 категории, измежду които попадат и въдворяваните в трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места (т. 3), както и интернирани, изселвани и заселвани по административен ред (т. 4), да получат обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди.

Не оспорва, че ищецът е правоимащо лице - пострадал е от насилствената асимилация на етническите турци в България, като за периода от 05.03.1985 г. - 19.03.1986 г. е бил задържан и лишен от свобода в затвора и в лагера на остров Белене, а след тази дата до 14.05.1989 г. е принудително установен и интерниран в страната, който обаче е бил обезщетен по предвидения за целта ред в ЗПГРРЛ.

Относно размера на обезщетението, сочи че същият се определя от Министерски съвет с наредба (чл. 4, ал. 1 от ЗПГРРЛ), като предвидената законова делегация напълно изключвала отговорността на Народното събрание за твърдените вреди. Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица е приета с Постановление на Министерския съвет № 88 от 19.04.2006 г. и със същата са определени размерът и редът за изплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на правоимащите лица.

Оспорва твърденията на ищеца, че поради необразуването на наказателно дело, същият бил лишен от възможността да получи справедливо компенсиране на причинените му от престъплението вреди. В тази връзка изброява възможностите за защита на накърнените права на ищеца, като счита че законодателният орган на Република България е приел законодателство, с което се гарантира прилагането на чл. 6 „Право на свобода и сигурност“ и чл. 47 „Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес“.

Посочва, че само по себе си нА.чието на нарушение от страна на Народното събрание не може да обуслови ангажирането на отговорността на държавата, като е необходимо това нарушение да бъде достатъчно явно и сериозно. Същевременно това нарушение следва да е извършено с ясното съзнание, че се увреждат нечии законни интереси.

Счита за недоказани елементи от фактическия състав, който следва да е нА.це, за да се ангажира отговорността на Народното събрание по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз.

Прави възражение за давност. С Определение № 1186 от 27.01.2023г., съдът съобразявайки изложените в ИМ фактически твърдения е приел предявеният иск срещу Държавата за недопустим, като съображенията за това са следните: Отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз може да бъде реА.зирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение едновременно срещу държавата и срещу нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство, било то и в условията на евентуалност. При определяне пасивната легитимация на ответника по искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ /ДВ бр. 94/2019 г./, следва да се има предвид че разпоредбата препраща към правилото на чл. 7 ЗОДОВ, с оглед на което искът се предявява срещу органа, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Предвид тези си съображения, съдът приема, че процесуално легитимирани да отговарят по предявения иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ (виж т. 4 по-горе) е Народното събрание, като иска срещу Държавата чрез министъра на финансите следва да бъде върнат на основание чл. 130 ГПК и производството по отношение на този ответник да бъде прекратен.

С Определение № 1186 от 27.01.2023г., съдът е счел че по отношение на исковете предявени в условията на евентуалност по т. 2) и 3), не са нА.це изискванията за евентуално съединяване на искове, доколкото ищецът не твърди изключващи основания, с оглед на които да се претендират различни права, като е определил правната квА.фикация на база на твърдените от страната обстоятелства, а именно че е сезиран само с иск по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС.

С Определение № 1186 от 27.01.2023г., съдът е счел че по отношение на исковете, предявени в условията на евентуалност по т. 4) и 5), не са нА.це изискванията за евентуално съединяване на искове, доколкото ищецът не твърди изключващи основания, с оглед на които да се претендират различни права, като е определил правната квА.фикация на база на твърдените от страната обстоятелства, а именно че е сезиран само с иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ.

С Определение № 1186 от 27.01.2023г., съдът е счел че претенцията на ищеца спрямо Народното събрание за обезщетяване на причинените имуществени вреди в резултат на същественото нарушаване на правото на Европейския съюз, предявения иск за нередовен, доколкото от изложеното не става ясно вида на настъпилите вреди – дА. претендира същите като претърпени загуби или пропуснати ползи. В тази връзка са дадени и указания на ищеца.

С Определение № 1186 от 27.01.2023г., съдът е прекратил производството по гр. д. № 7185/20222 г. по описа на СГС в частта, касаеща предявен при условие на евентуалност иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ срещу Република България, представлявана по реда на чл. 31 ГПК.

Със същото определение съдът е приел, че е сезиран със следните искове:

1. Иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение в размер на 120 000 лева за причинени неимуществени вреди в резултат на нарушено правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

2. Главен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение в размер на 120 000 лева за причинени неимуществени вреди, в резултат на съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

3. Иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно (нарушаване на чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС) ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на Прокуратурата на Република България за заплащането на сумата от 250 000 лева, представляваща ЧАСТ от обезщетение в общ размер от 1 140 000 лева за неимуществени вреди, причинени в резултат на задържането и лишаването от свобода на ищеца в периода от март 1985г. до май 1988г., ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

4. Иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 от ДЕС и чл. 86 ЗЗД за осъждане на Народното събрание за заплати сумата от 250 000 лева, представляваща ЧАСТ от обезщетение с общ размер от 11 140 000 за имуществени вреди, причинени на ищеца от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 ХОПЕС, чл.12, ал.2 от Директива 2004/80 и чл. 47 ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето на достъпни и ясни процедури, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото и от ангажираните доказателства се установява, че ищецът е пострадал от т. нар. „възродителен процес“, за което е образувано сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, по- късно преобразувано в ДП № II- 048/1999г. на ВОП.

Установява се по делото, че с предложение от 1985г. относно въвеждане на мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ по отношение на лицето А. М. Х. /А.пи М.А./ от с. Недоклан, окръг Разград, а именно принудително установяване в друго населено място за срок от 1 година. Със Заповед № I-503 от 05.03.1985г. е разгледано предложението и е установено, че лицето е разпространявало клеветнически твърдения по отношение органите на МВР, като с поведението си е създал негативни политически настроения сред трудовия колектив, в който работи. Въз основа на тази заповед А. М. Х. /А.пи М.А./ е принудително установен в гр. Белене, Плевенски окръг за срок от 1 година.

Установява се по делото, че с предложение от 19.03.1986г. относно въвеждане на мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ по отношение на лицето А. М. Х. /А.пи М.А./, установено в гр. Белене е предложено същият да бъде принудително презаселен в с. Габаре, окръг Врачански за срок от 3 години. С протокол от 1986г. относно проведено заседание на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ по отношение на Х. /А.нов/ във връзка с това че е дал основание за прилагане на мярката сочена в предложението, тъй като е национА.ст и не възприема възродителния процес, като влияе отрицателно на лицата, с които контактува и след принудителното му заселване остава на остри национА.стически позиции, е взето решение с което е уважено предложението. Със Заповед № I-163 от 19.03.1986г. е разгледано предложението и писмените доказателства по преписка вх. № 366 от 05.03.1986г. е установено, обективираното в протокола от 1986г. и е издадена в същия смисъл.

От представения документ с надпис „Строго секретно! КДП“ с печат „Декласифициран §17 от ЗДРДОПБГДСРСБНА“ е вписано лицето А. М. Х. /А.пи М.А./ като изселено в Белене за 1г и презаселен в с. Габаре за 3г. поради национА.зъм.

Установява се по делото, че с предложение от 09.05.1988г. е предложено отмяна на въведената мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ по отношение на лицето А. М. Х. /А.пи М.А./ и да му бъде разрешено да се завърне в с. Недоклан, общ. Разград. С протокол от 06.05.1988г. на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ е взето решение принудителната мярка по отношение на А. М. Х. /А.пи М.А./ да бъде прекратена. В тази връзка е издадена и Заповед № Iв-233 от 13.05.1988г..

По делото е представено издадено Удостоверение от Министерство на вътрешните работи с рег. № р.20719/19.09.1993г. на А. М. Х. /А.пи М.А./ в уверение на това че с административен акт по политически причини е бил въдворен в трудововъзпитателно общежитие, лагер (незаконно задържан в поделение на МВР) в ТВО Белене за времето от 11.04.1985г. до 18.03.1986г. и от ТБО Белене в с. Габаре, Врачанско за времето от 19.03.1986г. до 13.05.1988г.

По делото е представено Удостоверение за идентичност на лица с различни имена, видно от което А. М. Х. и А.пи М.А. са едно и също лице.

По делото е представена Заповед № I-381 от 28.11.1983г., от която се установяват определените места за изпълнение на принудително установяване на лица на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ, ведно с контролен лист, както и Заповед № I-111 от 27.04.1984г. за изменение на Заповед № I-381 от 28.11.1983г., ведно с контролен лист, Заповед № I-5 от 22.01.1985г. за допълнение на Заповед № I-381 от 28.11.1983г., ведно с контролен лист о Заповед № I-64 от 09.04.1985г. за изменение и допълнение на Заповед № I-381 от 28.11.1983г., изменение и допълнение на Заповед № I-111 от 27.04.1984г. и Заповед № I-5 от 22.01.1985г., ведно с контролен лист.

По делото е представена Стенограма с рег. № I 1674 от 17.04.1985г. с печат „Секретно! „Декласифициран §17 от ЗДРДОПБГДСРСБНА“ относно отчет по агентурната работа по лицата възстановили българските си имена, както и Телеграма НР 395/ 6303 относно неразрешени съществуващи проблеми за лицата, които са принудително установени по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ в ТПО гр. Бобов дол.

Видно от представения Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990 г., с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е посочено и лице с имена А.М. А.. По делото е представена жалба до Главна прокуратура на Р. България от група граждани незаконно репресирани и депортирани живущи зад граница /94 човека/ против бившия Генерален секретар на ЦК на БКП и Председателя на държавния съвет Тодор Живко относно извършени масови антизаконни и античовешки престъпление по най – различен характер и тежест в периода от 1971г. до 1989г., ведно със списък на репресираните.

По делото е представен постановен отказ за образувано на ДП по преписка с вх. № 1189/2006г. по описа на ВОП- Варна, образувана въз основа на изложение от 06.05.2006г. от А. М. Х., поради изключено по давност наказателно преследване, тъй като са изтекли всички възможни срокове, предвидени в чл. 80 НК и чл. 81 НК.

По делото е представен отговор от Омбудсман на Република България изпратен до Председател на Дружество за справедливост, права, култура и подкрепа на балканите, с който се заявява, че след приключване на действията досежно продължителното забавяне на делата касаещи „възродителния процес“, в най- кратък срок ще бъдат огласени резултатите и възможните решения по всички въпроси.

Представено е копие на писмо до Народното събрание на Р. България, с което е даден отговор, че предварителното производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на въоръжените сили е образувано на 31.01.1991г. С Постановление от 26.04.191г. наказателното производство е било спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 22, ал. 1 НК. На 15.07.1991г. с постановление на прокурор от въоръжените сили наказателното производство е възобновено. На 08.08.1991г. Главния прокурор на Р. България е отменил Постановление от 15.07.1991г. и е възобновил наказателното производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на ПВС, което на 20.07.1993г. е внЕ.о за разглеждане от Върховния съд на Р. България. С разпореждане по НОХД № 1/1994г. делото е върнато с дадени указания на ПВС на 09.02.1995г. за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На 19.12.1997г. сл.д. № 1/1991г. отново е внЕ.о за разглеждане от ВКС. С разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД № 1/1998г. по описа на ВКС делото отново е върнато за допълнително разследване на ПВС, поради съществени нарушения на процесуалните правила. На 13.05.1998г. сл.д. 1/1991г. е изпратено по компетентност от ПВС на СВОП. С постановление от 29.09.1998г. СВОП сл.д. № 1/1991г. по описа на ПВС е преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г. СВОП и частично е прекратено спрямо Т.Ж. за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 3 НК на основание чл. 237, ал. 1, т. 1 НПК, а с постановление от 06.04.1999г. е спрял наказателното производство поради нА.чие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999г. наказателното производство е било възобновено и продължило под № II-048/1999г. по описа на СВОП. На 28.12.1999г. наказателното производство е частично прекратено по отношение на Д.С. на основание чл. 21, ал.1, т. 4 НПК /смърт на дееца/ и е изпратил делото по подсъдност на СГП. С постановление от 17.02.2000г. наказателното производство за Г.И.А. е прекратено. На 03.01.2001г. ВАП отменя постановлението от 17.02.200г. и и връща делото за допълнително разследване. За периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. в изпълнение на указанията дадени с разпореждане от 28.04.1998г. на ВКС и с постановление от 03.01.2001г. на ВАП са установени и разпитани 312 свидетели- лица със сменени имена принудително въдворени в ТВО- Белене. Не са разпитани в качеството на свидетели 134 лица. От компетентните органи в Р. Турция от 152 лица са били разпитани 26 свидетели, които разпити били предоставени на българските власти. За 126 лица не са установени точни адреси в Р. Турция и не са разпитани в качеството на свидетели. Поради тази причина с постановление от 01.10.2002г. на ВКС наказателното производство по сл.д. II-048/1999г. по описа на СВОП е спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 3 НПК. Разследването по делото е възобновено с постановление от 04.07.2003г., като от делото са отделени 5 бр. следствени дела за престъпление по чл. 115 НК. На 14.07.2003г. е изпратена втора молба за правна помощ до МП на Р. Турция, както и списък с имената и данните на 134 пострадА. лица, които да бъдат разпитани от компетентните органи в Р. Турция в качеството им на свидетели. На 15.12.2003г. материА.те по молбата са върнати, без същата да е изпълнена, тъй като не било направено на основание чл. 1, ал. 2 ЕКВПНД. Наказателното производство по сл.д. II- 048/1999г. по описа на СВОП е спряно с постановление от 04.02.2004г. На 18.02.2004г. е изпратена трета съдебна поръчка до властите на Р. Турция, по която отговор не е получен. Констатирано е забавяне по движението на сл.д. II-048/1999г. по описа на СВОП, дължащо се на изключително сложната правна и фактическа обстановка на делото и осъществяването на отделни процесуално- следствени действия.

По делото е представен Протокол № 30 от 25.01.2007г. на 43 НС, Комисия по правата на човека и вероизповеданията, относно „възродителния процес през 80 години на Р. България“, както и Декларация, осъждаща опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани.

По делото се установява от представените доказателства, че на 27.05.2021г. А. М. Х. подава молба до ВОП- София с правно основание чл. 75 НПК, с която е заявил желанието си да участва като пострадало лице в ДФ по ДП№ II-048/1999г., като е посочил че ще бъде представляван от адв. Е. Ф. САК и желае съобщенията и призовките до него да бъдат изпращани на адреса на упълномощения от него повереник. На 10.06.2021г. до адв. Е. Ф. от ВОП- София е изпратен отговор, ведно с копие на протокол за разпит и 3 бр. молби, като предоставените материА. на адв. Ф. не касаят представляваното от него лице- А. М. Х.. По делото се установява от представените доказателства, че на 17.06.2021г. А. М. Х. чрез адв. Е. Ф. САК, депозира молба с искане да се преразгледа правната квА.фикация на деянията, да се изиска и приложи Указ № 1313/17.04.1986г. на ДС на НР България, да бъдат установени и издирени посочените в указа наградени лица и да бъде проведено разследване и евентуално привличане към отговорност.

По делото се установява от представените доказателства, че на 13.12.2021г. е депозирана молба от 48бр. лица, сред които и А. М. Х., чрез адв. Е. Ф. САК, относно това че са пострадА. лица, заявили желанието си да участват по ДП. Във връзка с тази молба е отправено запитване от ВОП- София дА. лицата са разпитвани в качеството на свидетели по ДП№ II- 048/1999г. и към коя дата са получили постановление за спиране на същото от 04.10.2018г. На 20.12.2021г. е изпратен отговор от 48бр. лица, сред които и А. М. Х., досежно исканата информация от ВОП- София.

По делото се установява от представените доказателства, че са представени 2бр. молби от А. М. Х., като първата е получена от ВОП- София на 27.08.2018г. и е относно молба от 19.03.2018г. за ускоряване на наказателното производство, с искане същата да бъде изпратена до компетентния съд, а втората е получена от ВОП- София на 29.06.2017г. и е относно заявено желание за участие като пострадал по ДП № II-048/1999г..

По делото се установява представена молба от А. М. Х. получена от ВОП- София на 29.06.2017г., с която заявява, че е разпитван в качеството на свидетел по ДП № II-048/1999г., като представя и протокол за разпит на свидетел от 16.10.2012г. при ВОП- Варна.

Не се спори по делото, че на 22.12.2021г. е изпратена молба от А. М. Х. до ВОП- София, с искане за предоставяне на гореописаните молби подадени по ДП№ II-048/1999г. и протокол за разпит на свидетел от 16.10.2012г., като е констатирал че липсва протоколът за разпит проведен в Р. Турция по съдебна поръчка, където изрично е посочил, че имената му по турски документи са А. М., за което моли да бъде извършена проверка.

Не се спори по делото, че на 19.05.2021г. ИВСС изпраща писмо до адв. Е. Ф. САК, във връзка с подадена молба вх. № 6788/13.05.2021г., с която се изискват резултатите от извършена проверка по подадено заявление от А. Х. от 07.01.2015г.. Ведно с писмото изпращат становище от 20.04.2015г., с което дават отговор, че по пр. № 1189/2006г. по описа на ВОП- Варна няма образувано производство.

Не се спори по делото, че е изпратено искане до СВОС чрез ВОП- София, с което е искано отново определянето на мерки за ускоряване на наказателното производство, което видно от представеното съобщение до А. М. Х., съдебното производство е прекратено и върнато на ВОП- София за изпращане на съответния съд и с Определение № 4939/06.11.2018г. по ЧНД № 4770/2018г. по описа на СГС, НО, 13 състав е определен 1-месечен срок.

По делото не се спори по представено Постановление за спиране на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София от 04.10.2018г., като видно от разписка от 15.01.2019г. А. М. Х. е получил екземпляр от същото на 15.01.2019г. и го е обжалвал.

По делото не се спори по представената молба от 20.12.2021г. до ВОП- София от 48бр. лица, сред които и А. М. Х., с искане за предоставяне на информация и достъп до материА.те по ДП№ II-048/1999г.

По делото е представен документ от Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на балканите с информация, че лицето А. М. е с турски личен ИД № 31324882101 и с активно членство в сдружението от 2004г. до 05.01.2021г., като са представени и документи досежно сдружението, а именно протокол от Общо събрание и Устав на сдружението.

По делото не се спори, че представено Постановление за прекратяване на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК от 31.05.2022г., е обжалвано от 52 лица, едно от които е А. М. Х., с жалба от 14.06.2022г.

По делото е представено и Определение № 41 от 04.05.2018г. по ЧНД № 54/2018г. по описа на СВС във връзка с искане постъпило от А. М. Х. за ускоряване и определяне на мерки за ускоряване на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г., в което е вписано че неприключените дела се довършват от съдилищата, пред които са образувани, а за досъдебните производства от органите, пред които са висящи.

По делото е представена жалба от 37бр. лица, сред които и А. М. Х., с която се обжалва Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София, по подробно изложени съображения.

По делото са представени и не са оспорени изискани от А. М. Х. чрез адв. Е. Ф. САК заверени копия относно: 1. копие на писмо от ВКП изх. № 11881/2018г. относно А.М., че по дата на раждане отговаря на А.М. А. /А. М. Х./ с ЕГН: ••••••••••, роден на 03.09.1948г., 2. Постановление за привличане в качеството на обвиняем от 03.09.1991г. на о.з.ген-полковник Д.И.С., Постановление за вземане на МНО от 03.09.1991г. „подписка“ на о.з.ген- полковник Д.И.С., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 01.07.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем на о.з.ген-полковник Д.И.С., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 26.06.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем Т.Х.Ж. Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 24.09.1991г. и на 24.06.1992г., по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем Г.И.А., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 19.05.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем П.Т..М., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 05.09.1991г. и 30.06.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем П.П.К., 3. Заключение от ст.н.с. I ст., д.и.н. Д.Т.Т. по Постановление от 20.06.1990г. на Главния прокурор на НРБ относно научно определение на някои типове етнически общности и съществувА. ли са, какви и колко през периода 1980-90г. националности в България, ОА от 09.07.1993г. по сл. дело 1/1991г., прокурорско дело № 3/1993г., с който са повдигнати обвинения на лицата о.з.ген-полковник Д.И.С., Т.Х.Ж. и Г.И.А., Разпореждане по НОХД № 1/1994г. по описа на Върховен съд, Военна колегия, с което е прекратено съдебното производство по НОХД № 1/1994г. и делото е върнато за доразследване на Прокуратура на въоръжените сили, ОА по сл. дело № 1/1991г., прокурорско дело № 04/1997г., наказателно дело № 1/1998г., Разпореждане по нак. дело 1/1998г. по описа на ВКС на Р. България, Военна колегия от 28.04.1998г., с което съдебното производство е прекратено и делото е върнато за доразследване на Прокуратура на въоръжените сили на Р. България.

По делото е представено Определение № 300/31.01.2023г. по ЧНД № 34/2023г. по описа на СГС, НО, 14 състав по жалба подадена от А. М. Х. срещу Постановление на ВОП- София от 31.05.2022г. за прекратяване на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София, като жалбата е оставена без разглеждане, тъй като има вече постановен и влязъл в сила съдебен акт, а именно Определение № 1223 от 22.12.2022г. по ВЧНД № 821/2022г. по описа на САС, 6 наказателен състав, с което е отменено Определение от 20.06.2022г. по НЧД № 2337/2022г. по описа на СГС, НО, 9 състав, с което е потвърдено Постановление на ВОП- София от 31.05.2022г. за прекратяване на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София и същото е отменено, а делото върнато на ВОП- София за продължаване на процесуално- следствените действия.

По делото е представена от Република Турция справка за употребявани лекарства от А. М. поради поставена диагноза „Болести на периферните и церебрални съдове, Венозна инсуфициенция“ и „Хронични обструктивни белодробни болести“, с начална дата 24.08.2020г. и крайна дата 23.08.2022г.

С Протоколно определение обективирано в Протокол № 3494 от 05.04.2024г. председателят по гр.д. № 7185/2022г. по описа на СГС, ГО I-23 състав се е отвел на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. С протокол от 10.04.2024г. делото е преразпределено на председателя на ГО I-21 състав, като делото е останало под същия номер.

С протоколно определение обективирано в Протокол № 6660 от 13.06.2024г. председателят по гр.д. № 7185/2022г. по писа на СГС, ГО I-21 състав е изменил доклада по делото съгласно определение от 27.01.2023г. в частта по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ относно доказателствената тежест на ищеца и е обявил доклада за окончателен.

По делото е представено писмо от ВОП- София до адв. Е. Ф. САК, с което уведомяват същия, че искания протокол за разпит на свидетел от 2019г. извършен в Турция на лицето А. М. Х., след направена справка по ДП, същият не е намерен и с Постановление от 26.05.2023г. е назначен превод на разпита на съответното лице и на други лица. Копие от извършения превод на протокола за разпит като свидетел с идентични имена като А. М. е представен на адв. Е. Ф. САК, който представя и по настоящото произвдоство.

По делото е представено нечетливо копие на Секретно писмо от 22.12.1992г., ведно с четлив поименен списък на лицата, изготвен въз основа на досиетата получени от Белене след закриване на лагера, в който списък името на А. М. Х./ А. М.Х./ А.М. А./ А. М. фигурира под № 15/1985г., като постъпил на 11.04.1985г. и освободен на 11.04.1986г., четлив поименен списък на лицата по чл. 39 преминА. през о. Белене, в който името на А. М. Х./ А. М.Х./ А.М. А./ А. М. е под номер 21.

По делото е представена Справка от 28.03.2024г. относно класифицирането на материА.те по делото, в която е вписано, че разделени материА. от дело № 1/1991г. са получени в Софийска военна прокуратура със секретно писмо и са регистрирани с вх. № 0116/1998г., а с постановление делото преобразувано под № 0780-II/1998г., като след това епреобразивано в следствено дело № 1/1991г. С постановление от 03.01.2021г. и със секретно писмо делото е върнато на Софийска военна прокуратура и заведено под № 03/04.01.2001г., под който номер се води и до момента. Съгласно промените в Правилника за прилагане на закона за защита класифицираната информация при изтичане на сроковете на защита по чл. 34, ал. 1 ЗЗКИ грифът за сигурност се счита за зА.чен. По следственото дело към настоящият момент всички материА. са с изтекъл срок за защита и същото се намира при разследващия орган.

По делото са представени множество писмени документи свързани с Възрожденския процес, но не касаещи случая на А. М. Х., а относими към случаите на други лица, считащи се за пострадА. от действията по време на Възрожденския процес, които съдът няма да вземе предвид.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите: С.Х.И. пребивавал с ищеца на о. Белене, когато през 1985г. принудително били закарани там във връзка с т.нар Възродителен процес. Първоначално подА. молби в Българското генерално консулство в Истанбул, като го следели, но не им давА. информация от Военна прокуратура. Делото продължило много дълго време. А. М. Х. губел кураж, че ще види справедливостта, която търсели и очаквА., особено когато главните вдъхновители починА., въпреки че преките изпълнители били живи. ИмА. желанието да ги изправят пред съд и да понесат наказанията си. Били заедно в Белене на втори обект, задържани без съд и присъда. ЗапочнА. гладна стачка и след 1 година излезли чрез протести чрез 35 дни гладна стачка. На 06.05.1986г., следобяд ги качили в катафалка, като него закарА. в с. Камено поле, а Х. в с. Габаре, Врачанско. Както в Белене било тежко, така и там където били закарани. Х. бил в една стаичка, в която нямало тоалетна. И. ходел вечер да види Х. в Габаре, който бил в тежко състояние, бил тормозен и със заплашване, за да му пречупят волята. Твърди, че били задържани от ОУ на МВР чрез подписа на Окръжния прокурор и на Главния прокурор на НРБ без съд и присъда. Навремето не им били предоставени документи за престоя им в Белене, като консумираната храна били заплащА. на държавата.

Т. А. М.- син на А. М. Х.. През 1985г. от МВР отишли в дома им и взели Х., където го мъчили и били, а след това с белезници откарА. в Белене, където бил повече от година, а след това го откарА. в Габаре, където бил повече от 2 години. Това били много тъмни дни за семейството и баща му. През 1898г. семейството било изгонено от родината си България, като врагове. През 1991г. започнало дело след отпадане на Комунистическата партия на Т.Ж., но баща му и другите концлагеристи не знаели номера му. През 1996г. образувА. сътрудничество и чрез Истанбулското посолство отправили молби до Главния прокурор на Р. България. Баща му очаквал някой да го потърси, за да разкаже за черните дни, в които живеели тогава и за всичко, което преживели. Изгубил вяра в държавата, тъй като делото продължава повече от 30г. Х. чакал правосъдие и въпреки тежкото му здравословно състояние участвал активно във всички действия и сътрудничил. Заявява, че Шуменската военна прокуратура през 2012г. умишлено изпратили писмо до баща му до Турция, а не до България, въпреки че той живеел в България от 2006г. През 2018г. – 2019г. Х. отишъл до Турция, за да разкаже всичко, което трябвало да каже у се завърнал отново в България в с. Недоклан. Твърди, че е посещавал баща си само веднъж на о. Белене за няколко секунди, защото не им давА. да се виждат. От МВР Разград им казвА., че ще има свиждане и могат да отидат да се видят и когато отивА. там им казвА., че няма свиждане и да си ходят. В единственият път, в който видял баща си в приемната за няколко секунди не можел да го познае, защото бил само кожа и кости, което говорело за условията, в които се намирал. Преди баща му бил усмихнат, трудолюбив и с много приятели, а когато се прибрал през 1988г. до днес не се усмихвал, бил много измъчван, бит, били го разпитвА. и изтощавА. не само физически, но и психически.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявените искове срещу Прокуратурата на Р. България:

1. По предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД Предявен е иск по чл. 2б ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок.

Искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията е с правна квА.фикация чл. 2б ЗОДОВ и отговорността на държавата следва да се реА.зира по особения ред на ЗОДОВ, когато делото, по което е допуснато нарушението е висящо към датата на влизане в сила на закона. /Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о./.

Правната възможност да се претендира обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на забавено правосъдие, произтича от прякото действие на разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България, съгласно която държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Тази възможност произтича и от непосредствената приложимост по чл. 5, ал. 4 КРБ на ЕКЗПЧОС, в сила за Република България от 07.09.1992 г., която закрепва правото на разглеждане на делата в разумен срок от националните съдилища.

В заключение следва да се обобщи, че правото на ищеца, упражнено посредством предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ, намира нормативно основание в ЕКЗПЧОС и КРБ, като ЗОДОВ регламентира специален облекчен процесуален ред за реА.зирането на това право и представлява вътрешно правно средство за защита по смисъла на чл. 13 ЕКЗПЧОС /решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г. о./.

В постановената практика по сходни казуси на лица, пострадА. от Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие от продължителността на производството по сл. д. № 1/1991 г. и преобразуваните от него дела, ВКС, константно приема, че тези лица имат правата на пострадА. от престъплението, предмет на разглеждане по сл. д. № 1/1991 г., тъй като висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права, чиито титуляр е именно пострадА.я /жертвата/ на престъплението. Относно качеството пострадал на лицето следва да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието "жертва"- физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Пряко пострадА. са лицата засегнати от нарушението, а косвено пострадА. са лица, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи вА.ден личен интерес от преустановяване на нарушението. С решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г. и решение № 60265/2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. и двете на 4-то ГО на ВКС, еднозначно се приема, че при преценката дА. едно наказателно производство, непреминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат от производството, включително и лицето пострадало от престъплението, каквото лице може да има качество и на частен обвинител, дори и при отсъствие на искане за парично обезщетение.

С оглед така установената практика по сходни казуси, следва да се приеме че ищецът, като пострадал от Възродителния процес и провежданата асимилационна политика в НРБ през 80 години на минА.я век, което негово качество се установява с приложени писмени документи и със свидетелските показания, събрани по делото, има право на правосъдие в разумен срок по сл.д. № 1/1991 г. и преобразуваните от него дела, и съответно при неспазване на разумните срокове има право на съответно обезщетение за претърпените вреди. С оглед това материално-правната легитимация на ищцата е установена по делото.

По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на РБ е материално-правно легитимирания орган, чрез който държавата, при разглежданата хипотеза, следва да отговаря за вреди от бавно правосъдие.

Относно преценката дА. е спазен разумен срок за разглеждане на делото, съдът изхожда от критериите заложени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като се взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останА.те участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Необходим елемент от фактическия състав е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и размер на претендираното обезщетение.

По делото се установява, че сл. д. № 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано, е висящо от 1991 г до настоящия момент, като към момента на подаване на исковата молба – 07.07.2022 г., все още се намира в стадий на досъдебно производство. Видно от гореизложеното във връзка със сл. д. № 1/1991 г., фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, обвиняемите първоначално са били петима, което е основание да се приеме, че са били необходими по-голям брой процесуално следствени действия. Установява се, че по делото са събирани доказателства от чужбина. Показателно за ритмичността на проведеното разследване е, че в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадА. лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души, като останА.те няма данни след това да са разпитани в годините преди или след това. Установява се не добра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-следствени действия кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото. От друга страна не се установява ищецът да има действия, забавящи разследването и производството по сл. д. № 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано.

Съдът, намира наказателното производство да се отличава с фактическа и правна сложност предвид многобройните деяния, съставляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар. "възродителния процес", както и предвид характера на престъплението, за което е повдигнато обвинението-длъжностни престъпления сочещи на злоупотреба с власт или служебно положение. Повдигнатото обвинение срещу обвиняемите е за отделни деяния, което предполага извършването на голям на брой следствени действия. Въпреки тези обстоятелства, настоящият състав намира да е нА.це нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което е в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Не се установяват причини от обективно естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото. Общият период на продължителност на досъдебното производство към момента на подаване на исковата молба е над 31 години. В досъдебното производство на няколко пъти са допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на обвинителния акт, като не са положени достатъчно усилия по надлежното идентифициране на пострадА. от престъплението лица, въпреки посочването на част от тях в обвинителния акт, което е довело до връщане на делото от съда за допълнително разследване.

Съдът, намира за неоснователни доводите на ответника относно разумния срок за разглеждане на делото, предвид фактическата и правна сложност на същото. Съгласно решение от 10.05.2011 г. на ЕСПЧ по жалба № 37346/05 Фингър срещу България, § 94 и § 95, е утвърден принцип държавите да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните компетентни органи да могат да отговарят и на изискванията на Член 6, ал. 1 от Конвенцията, включително задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи (виж, като пример, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38/39, 22 октомври 2002). Те също са отговорни за забавяния в представянето на становищата на назначените от съда експерти (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988, § 32, Серия A № 119 и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., § 18, Серия A № 228 A). Държавата може по този начин да носи отговорност не само за закъснение при разглеждането на определен случай, но и при отказ да увеличи ресурсите в отговор на натрупването на дела или за структурни недостатъци в съдебната си система, които предизвикват закъснения. Справянето с проблема на неоснователно отлагане на съдебното производство може по този начин да изиска от държавата да предприеме редица законодателни, организационни, бюджетни и други мерки. В това отношение следва да се подчертае, че "неразглеждането на конкретно дело в разумен срок не е непременно резултат на пропуски от страна на отделни съдии, прокурори или следователи. Така например, в някои случаи закъснения могат да настъпят от липсата на старание от страна на следователя, прокурора или съдията, отговарящ за конкретен случай, при други, забавянията могат да бъдат резултат от неспособността на държавата да отпусне достатъчно средства на разположение на съдебната си система или неспособността да разпределя делата по ефикасен начин. В конкретния случай е на лице именно липса на организиране на дейността, липса на предоставяне на достатъчно ресурси за обезпечаване на възможността за своевременно и качествено приключване на производството. Липсата на качество е видна, от това че при направени опити за преминаване на производството в съдебна фаза, внЕ.ите обвинителни актове не са били годни да сезират съда за разглеждане на повдигнатите обвинения против обвиняемите по същество. Обвинителните актове са страдА. от еднотипна негодност, което е било основанието и съда да върне двукратно делото на Прокуратурата на РБ. Изложеното обосновава извод, че Прокуратурата и разследващите органи, които тя ръководи, не са извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и своевременно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите, относими към състава на повдигнатите обвинения. Не са създА. необходимата организация, дори и след указания на съда, да приключат в разумни срокове разследването.

Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадА.те.

Съществен критерии за определяне разумната продължителност на делото е и "Значение на делото за лицето", което според практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често е свързана с предмета на делото. От практиката на ЕСПЧ може да се обоснове извод, че като дела ползващи се с приоритет са и делата, при които е нА.це значим интерес за лица в напреднала възраст, какъвто е и настоящия случай. От значение за преценка продължителността на делото е и обстоятелството, дА. страни в производството са равнопоставени субекти или държавни органи. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на държавата произтича от това, че производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс/процесуални средства, и компетентни лица/ да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок.

Предвид съобразяване на изложените по-горе критерии, съдът, намира по делото да се установява нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок, като значителната продължителност на досъдебното производство е равнозначна на отказ от правосъдие от една страна предвид изтеклата давност за наказателно преследване по отношение на обвиняемите лица, от друга поради препятстване възможността на ищеца да се конституира в качеството на частен обвинител, граждански ищец във фазата на съдебното разглеждане на делото.

2. По предявения иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД Фактическият състав за отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 4, § 3 ДЕС обхваща нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, като нарушението следва да е достатъчно съществено и да е нА.це причинно-следствена връзка между него и причинените вреди.

В настоящия случай се претендират вреди от неизпълнение на задължението на Държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС.

За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ е необходимо нА.чието на следните предпоставки: 1). нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, 2). нарушението следва да е достатъчно съществено и 3). да е нА.це причинноследствена връзка между него и причинените вреди. КвА.фикацията "достатъчно съществено" предполага явно и значително неспазване от държава членка на границите, които са предоставени в нейното право на преценка. Факторите, които следва да се вземат предвид са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; обхватът и свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи; извинимият или неизвиним характер на нарушение или причинени увреждане и дА. вредата е причинена умишлено или не.

Първият елемент от фактическия състав за възникване отговорността на държавата е нарушената правна норма на Съюза да предоставя на частноправните субекти определени права. Безспорно посочените от ищците норми на ХОПЕС, респ. КЗПЧОС предоставят права на частноправните субекти.

Наказателното производство включва две фази - досъдебна и съдебна.

Органи на досъдебното производство са прокурорът и разследващите органи, а на съдебното производство - съда и прокурора. В конкретния случай претендираните вреди са от неефективно разследване на нарушения на правата и основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС. Липсата на ефективно разследване е причина за твърдените преживявания от Т. Р. Е. /заместен в хода на процеса от наследниците си/ на тежко разочарование, обида, чувство за липса на справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на психиката му. Държавният орган, който е оправомощен да повдига и поддържа обвинение по наказателни дела от общ характер, е прокурорът - това му правомощие е конституционно установено в разпоредбата на чл. 127, т. 3 от Конституцията и развито в НПК. Съгласно чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер като съгласно, ал. 2 в изпълнение на тази задача той ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор. При разследването на престъпление се конкурират два легитимни интереса: този на обществото - да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една страна, и този на частните лица - да бъдат зачитани техните права при осъществяването на процесуалните действия, които ги засягат. Съгласно чл. 242, ал. 1 НПК правомощията на прокурора след приключване на разследването за конкретно деяние са да прекрати или спре наказателното производство, да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за решаване на делото или да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са нА.це основанията за това. С оглед на регламентираните правомощия, Прокуратурата няма задължение да образува наказателно производство чрез повдигане на обвинение пред съд по всяка една образувана прокурорска преписка, а всеки конкретен случай подлежи на преценка по вътрешно убеждение на водещия разследването прокурор.

Според практиката на СЕС разследването трябва да бъде задълбочено, безпристрастно и внимателно. В случая са предприети редица действия по разследването - установени са 446 пострадА. лица. Разпитани са 369 души като пострадА. лица. Възлагани са множество съдебни поръчки за събиране на доказателства. Извършени са издирвателни действия относно 68 лица. Освен това досъдебното производство съдържа 126 тома. Не се установява постановените актове и действията по разследването на Прокуратурата да са в противоречие с общностното право или да не са несъобразени с практиката на СЕС. Не се установява и противоправно бездействие от страна на прокуратурата, напротив - в изключително продължителен период са извършвани множество по брой и вид процесуални действия и действия по разследване, насочени към разкриване на обективната истина с цел - извършване на преценка от прокурора дА. са събрани необходимите доказателства за повдигане на обвинение пред съда или има основание за прекратяване или спиране на наказателното производство.

При съобразяване на гореизложеното, съдът намира, че по делото не се доказва нарушение на правото на ЕС от страна на Прокуратурата на Република, изразяващо се в неефективно разследване, поради което не е нА.це първата от посочените по-горе предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, което изключва обсъждането на останА.те. Поради изложеното, искът по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.

3. По предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно (нарушаване на чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС) ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД.

По отношение на предявения от ищеца иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно (нарушаване на чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС) ЗОДОВ за сумата от 250 000 лв., представляваща част от обезщетение в общ размер от 1 140 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, причинени в резултат на задържането и лишаването от свобода на ищеца в периода от март 1985г. до май 1988г., ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата. Не е спорно, а и представените по делото писмени доказателства и свидетелските показания, се установява че в процесния период на ищеца са налагани превантивни административни мерки по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закон за народната милиция (отм.), които са ограничили правото му на свободно придвижване в пространството.

Взетите срещу ищеца мерки са съгласувани с Главния прокурор, като според нормата на чл. 5 от ЗНМ (отм.) прокуратурата упражнява надзор за законност върху актовете и действията на органите на Националната полиция, поради което допускането от страна на прокуратурата на вземането на подобни мерки, без да е нА.це правно основание за това, води до извод за противоправно поведение на ответника. Търпените в тази връзка неимуществени вреди за значителен период от три години са с висок интензитет, поради което претендираната от ищеца сума в размер от 250 000 лв. се явява справедливо по размер обезщетение.

Предвид гореизложеното, незаконосъобразното задържане и лишаване на ищеца от свобода, а впоследствие и принудителното му заселване, се явяват в причинна връзка и с твърдените имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в периода от декември 1984г. до май 1988г..

Основателно обаче е възражението на ответника, че претенциите за имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат от противозаконното лишаване от свобода на ищеца, се явяват погасени с изтичането на петгодишна давност, която е започнала да тече от момента на увреждането. Доколкото не се спори между страните, че ищецът е противозаконно лишен от правото на свободно придвижване до м. май 1988 г., то и началният момент на погасителната давност започва да тече от този момент. Ето защо и предявения на 07.07.2022 г. иск се явява погасен по давност и следва да бъде отхвърлен.

По предявения иск срещу Народното събрание на Р. България с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД Народното събрание осъществява законодателната власт в държавата, като приема закони и ратифицира международните договори, включително тези, които се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение, както и тези, които предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от Конституцията (чл. 62, чл. 85 - чл. 86 КРБ). Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията е съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. От тук произтича материалната му легитимация да отговаря за вреди от прилагане на норми, които нарушават правото на Европейския съюз, дори когато нормата е заварена по отношение на присъединяването на държавата към съюза.

Съгласно чл. 74 от Конституцията, Народното събрание е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които се избират на всеки четири години. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Народното събрание като орган, който само спира своята дейност - законодателна и контролна за периода до избора на нови народни представители. С изтичане мандата на народните представители законодателната дейност на НС като основна негова функция не се прекратява, а само се спира до избора на нови народни представители, които след встъпването им продължават дейността на НС по приемане, промяна и отмяна на закони.

Ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС, предпоставя нА.чието на следните материалноправни предпоставки: нарушена правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряко- причинна връзка между нарушението и претърпяната вреда.

По делото не се установява твърдяното бездействие на ответника НС, изразяващо се в пропуск да се предприемат законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права. На 01.06.1990 г. с решение на Народното събрание е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани. На 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. (ЗПГРРЛ). Специалната законова уредба, въведена с този законодателен акт, предвижда съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗПГРРЛ политическата и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на МВР и други места. Предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет. Предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, право да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия за целия срок на претърпяната репресия. Съгласно установения със закона ред, искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице еднократно парично обезщетение. Отказът на областния управител подлежи на обжалване, в това число - и по съдебен ред. Наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния управител, с чл. 9 е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2, също и чрез получаване на месечни добавки към пенсията им, в определени размери, съобразно продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет, чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите, която добавка се отпуска по искане на правоимащото лице, от първо число на месеца, през който е направено искането.

С оглед на гореизложеното не е нА.це соченото бездействие от страна на Народното събрание на Република България. Ответникът е изпълнил задължението си да въведе законодателство, позволяващо получаване на обезщетение, като предвиденото обжалване на отказа на компетентния орган (областния управител) за изплащане на обезщетение представлява изпълнение и на задължението за осигуряване и на справедлив процес и достъп до съд. Още повече видно от представените доказателства Т. Е. се е възползвал при защитата на правата си от възможностите, предоставени от вътрешното законодателство, (л.229 и сл. от делото) които покриват изискванията за минимални стандарти. По повод на твърдяното нарушение се установява, че българските власти са предприели конкретни мерки, изразяващи се във въвеждане на законодателни промени.

Ето защо съдът приема, че по делото не се установява да е осъществено твърдяното нарушение от страна на ответника НС. При отсъствие на нарушение е безпредметно да се обсъждат останА.те елементи от фактическия състав на отговорността на Народното събрание на Република България по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Поради изложеното, искът следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.

По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди:

По предявените искове срещу Прокуратурата на Р. България: По предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД Според съдебната практика, на съдилищата в България и на ЕСПЧ, постановена при сезиране на осн. чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, съществува оборима презумпция, за това че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие.

С разпоредбата на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС и изискването за разглеждане на делата в разумни срокове се цели съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство за възмездие и справедливост за страните в производството. Следователно бавното правосъдие е нормално да предизвика притеснения и безпокойство за развитието на делото, за неговото справедливо приключване, да накърни чувството за справедливост, доверието в държавата и нейните правораздавателни институции.

Следва да се отбележи, че съобразно възприетото и по решение № 6/22 по гр. д № 1555/2021г. и решение № 60265/2021г. по гр. д. № 1701/2021г. и двете на 4-то ГО на ВКС в рамките на производството по чл. 2б ЗОДОВ, не могат да се присъждат вреди от самото престъпление- засягане на чест и достойнство, страх, стрес, унижение от асимилационната политика на държавата, репресиите и т. н. Процесни са вредите само от забавеното правосъдие.

Видно от депозираните по делото свидетелски показания не се установяват вреди за ищеца, различни от обичайните, нито такива с по- засилен интензитет. Свидетелят излага твърдения основно за вреди от самото деяние, които обаче не следва да се обсъждат доколкото не подлежат на възмездяване в настоящето производство. Свидетелят посочва единствено, че за баща му е много важно да получи правосъдие по това дело, което е именно една от обичайните вреди при бавно правосъдие. Следователно по делото не се установява ищеца да е имал вреди по-големи или по-силни от обичайните за лица в сходно положение. Не се установява продължителността на производството да е дало отражение на начина на живот на ищеца, върху социалните връзки, върху работата или да е причинило други, извън обичайните вреди. Като завишаващо размера на вредите обстоятелство следва да се приеме напредналата възраст на ищеца.

От друга страна при определянето на размера на дължимото се обезщетение на ищеца не може да не се съобрази и заявеното от българското общество и държава отрицание на идеята и провеждането на т. нар.

Възродителен процес, както и предприетата по негово време репресия срещу български граждани. Израз на дадената морална подкрепа на жертвите на Възродителния процес е Решението на парламентарна комисия за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани /1990/, както и заявеното с Декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012г. осъждане на асимилационната политика по време на т. нар. "Възродителен процес", както и приемане на специален закон - Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен ред за получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии, извършени от представители на наложения комунистически режим в Република България. Тези актове на морална подкрепа и израз на съжаление за провежданата политика на българската държава през 80-те години на минА.я век се предполага, че предоставят на пострадА.те от посочените процеси морална удовлетвореност и показват съпричастност на цялото общество към преживяното от тях. Независимо от хода на досъдебното производство обществото дава своята подкрепа на пострадА.те от възродителния процес и осъжда провежданата насилствена, асимилационна политика на държавата спрямо български граждани.

По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г. – т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имА. за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок.

Критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, е и съдебната практика по сходни случаи, защото справедливостта е нА.це в най-голяма степен, когато сходните случаи /или сравнително сходните, тъй като пълно сходство е невъзможно/ се третират еднакво от съда.

Така например, с най-новата към настоящия момент съдебна практика, а именно - Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. на ВКС - за друго пострадало лице по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т. нар. "Възродителен процес", е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер от 12 000 лв.; с Определение № 50932 от 12.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2107/2022 г., III г. о., ГК не е допуснато до касация Решение, с което е определено обезщетение от 15000лв.; с Решение № 445 от 16.04.2024 г. на САС по в. гр. д. № 3192/2023 г. е потвърдено първоинстанционно решение с определен размер на обезщетението от 15000лв.; с Определение № 28 от 4.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 986/2023 г., III г. о., ГК не е допуснато до касация Решение, с което е определено обезщетение от 30000лв.; Решение № 588 от 17.05.2024 г. на САС по в. гр. д. № 3296/2023 г. – 15000лв.; Определение № 220 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3607/2021 г., IV г. о., ГК – 30 000лв.; Решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 1088/2023 г. – 15000лв.; Решение № 241 от 20.12.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3717/2022 г. – 15000лв.; Определение № 1917 от 29.06.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 4915/2022 г. – 15000лв.; Решение № 283 от 9.05.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 1838/2023 г. – 30 000лв.; Решение № 50062 от 2.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2022 г., IV г. о., ГК – 30 000лв.; Решение № 50062 от 3.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2077/2022 г., III г. о., ГК– 15000лв.

В посочените решения и определения при доказани вреди надхвърлящи обичайните такива, при установено поведение на пострадА.я, сочещо на ангажираност с производството по сл. д. № 1/1991г. и делата, в които е преобразувано е присъждано обезщетение в размер на 30 000лв., а при вреди съизмерими с обичайните такива, които нямат и по-различен интензитет е определяно обезщетение в размер на 15000лв.

Както бе посочено по-горе, по настоящето дело не се установяват вреди над обичайните по вид и интензитет, нито поведение на ищеца, което да сочи на по-голяма ангажираност със сл. д. № 1/1991г. и делата, в които е преобразувано, поради което и съдът намира, че установените вреди, следва да се обезщетят от държавата със сумата от 15 000лв. С така посоченото обезщетение се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

С оглед основателност на исковата претенция основателно е и искането за присъждане на законна лихва от датата на депозиране на исковата молба в СГС – 07.07.2022г.

Предвид изхода на спора и направеното искане от ищеца, ответникът следва да бъде осъден да му заплати направените по делото разноски в размер на 10лв., представляващи внЕ.ата държавна такса, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр.чл. 78, ал. 1 ГПК.

Така мотивиран, съдът