Решение № 6526 от 19.7.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1213/2024 г.

Производството и становищата на страните:

1. Производството по делото е по реда на чл. 197 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

2. Образувано е по жалба на Н. С. Х., [ЕГН], с адрес: гр. Кричим, [улица], против Решение № 65/05.04.2024 г. на Директора на Териториална дирекция /ТД/ на Националната агенция за приходите /НАП/ – гр. Пловдив, поправено с Решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 65-ОФГ/08.04.2024г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено Постановление за продължаване действието на наложени предварителни обезпечителни мерки изх. № С240016-139-000591/20.03.2024 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – гр. Пловдив, в частта на наложен спрямо жалбоподателя запор върху банкова сметка, открита в Първа Инвестиционна Банка за сумата от 92565, 28 лева.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на административния акт и се иска отмяната му от съда. Твърди се, че банковата сметка върху която е наложен запор е открита от длъжника в качеството му на земеделски производител за получаване на суми от Държавен фонд „Земеделие“. Поддържа се, че тези суми са целеви субсидии и по смисъла на чл. 100 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2023 г. отм. (обн., ДВ, бр. 66 от 1.08.2023 г.) не могат да бъдат предмет на принудително изпълнение. Претендира се присъждане на съдебни разноски.

3. Директорът на ТД на НАП – гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Б., е на становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Твърди се, че сумите изплащани от Държавен фонд „Земеделие“ в процедурите по Закона за подпомагане на земеделските производители не попадат в приложното поле на Закона за държавния бюджет на Република България и не се ползват от закрилата срещу принудително изпълнение. Иска се присъждане на съдебни разноски.

ІІ. По допустимостта на жалбата:

4 Жалбата е подадена в срок от лице с правен интерес срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което е процесуално допустима.

ІІІ. Фактите по делото:

5. С. Н. С. Х. била възложена ревизия със Заповед № Р-16001623003707-020-001/23.06.2023г. на началник сектор при ТД на НАП – Пловдив.

6. Във връзка с ревизията, възложена със Заповед № Р-16001623003707-020-001/23.06.2023г., по Искане № Р-16001623003707-039-001/21.08.2023г. за налагане на предварителни обезпечителни мерки за публични вземания за данъци с предполагаем размер 103384.96 лв., спрямо Н. С. Х. било издадено Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки с изх. № С230016-023-0002290/25.08.2023 г., с което бил наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в: ТБ/доставчик на платежни услуги ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА за сумата от 103384.96 лв.

7. Срокът на наложените с Постановление изх. № С230016-023-0002290/25.08.2023 г. предварителни обезпечителни мерки бил продължен с Определение № 2957 / 12.12.2023 г., постановено по административно дело № 2977/2023 г., до издаване на Ревизионен акт.

8. С. Н. С. Х. бил издаден Ревизионен акт № Р-16001623003707-091-001/27.02.2024г., с който са установен негови публични задължения в общ размер на 92565, 28 лева, от които 58098, 59 лева главница и 34466, 69 лева лихва.

9. С. Н. С. Х. било издадено Постановление за продължаване действието на наложени предварителни обезпечителни мерки изх. № С240016-139-000591/20.03.2024 г., с което било продължено действието на наложения запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в: ТБ/доставчик на платежни услуги Първа Инвестиционна Банка за сумата от 92565, 28 лева.

10. По жалба на Н. С. Х., срещу Постановление за продължаване действието на наложени предварителни обезпечителни мерки изх. № С240016-139-000591/20.03.2024 г., било издадено Решение № 65/05.04.2024 г. на Директора на Териториална дирекция /ТД/ на Националната агенция за приходите /НАП/ – гр. Пловдив, поправено с Решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 65-ОФГ/08.04.2024г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено оспореното постановление. За да обоснове този резултата контролният орган приел, че сумите изплащани от Държавен фонд „Земеделие“ в процедурите по Закона за подпомагане на земеделските производители не попадат в приложното поле на Закона за държавния бюджет на Република България и не се ползват от закрилата срещу принудително изпълнение.

11. По делото не се представиха доказателства нито към момента на налагане на обезпечителните мерки, нито към настоящия момент длъжникът да е погасил изцяло установените му задълженията.

Въпреки указната доказателствена тежест, жалбоподателят не ангажира и доказателства в подкрепа на твърдението си, че запорираната банкова сметка е целева и служеща за нуждите на субсидиране на дейността му като земеделски производител със средства от Държавен фонд „Земеделие“ или друго държавно или европейско финансиране. Липсват въобще доказателства жалбоподателят да е кандидатствал за подпомагане пред Фонда за съответни кампании и мерки. Не са представени заявления за подпомагане или заявления за изплащане на отпуснати субсидии, от които да се установява връзка на посочената банкова сметка със съответни целево подпомагане. Налице е единствено договор за откриване на банковата смета, сключен с доставчика на финансовата услуга, в който е налице клауза, че същата ще служи за съхранение на пари и извършване на разплащания, без да е конкретизиран техният източник.

12. Пред съда, жалбоподателят не предостави обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, за да бъде отменена наложената предварителна обезпечителна мярка при условията на чл. 197, ал. 3 от ДОПК.

IV. От правна страна:

13. Нормата на чл. 121, ал. 6 от ДОПК допуска действието на наложените предварителни обезпечителни мерки да бъде продължавано с обезпечителните мерки от същия вид и върху същото имущество, наложени в едномесечен срок от издаването на ревизионния акт, когато актът е издаден в 4-месечния срок по ал. 4 или в срока, определен от съда по реда на ал. 5.

Според чл. 195, ал. 1 от ДОПК на обезпечение подлежат установените и изискуеми публични вземания. Обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение, включително когато е разсрочено или отсрочено /чл. 195, ал. 2 от ДОПК/.

Обезпечението се налага с постановление на публичния изпълнител: 1) по искане на органа, издал акта за установяване на публичното вземане; 2) когато не е наложено обезпечение или наложеното обезпечение не е достатъчно, след получаване на изпълнителното основание /чл. 195, ал. 3, т. 1-2 от ДОПК/. Постановлението за налагане на обезпечителни мерки се издава в писмена форма и следва да съдържа изброените в чл. 196, ал. 1 от ДОПК реквизити.

Съгласно чл. 197, ал. 3 от ДОПК - Съдът отменя обезпечителната мярка, ако длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, ако не съществува изпълнително основание или ако не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5. Също така, според чл. чл.195, ал. 7 от ДОПК обезпеченията трябва да съответстват на вземанията на държавата или общините, установени или установяеми по реда на чл. 195, ал. 5 от ДОПК.

По правното си естество обезпечаването на публични вземания, уредено в чл. 195 и сл. от ДОПК, означава предприемане на конкретни процесуални действия от страна на приходната администрация, чиято цел е да се гарантира събирането на едно установено по основание и размер, и изискуемо публично вземане. От това на първо място следва, че основателността на тези процесуални действия пряко зависят от наличието на годно изпълнително основание (изчерпателно изброени в чл. 209, ал. 2 ДОПК). В този смисъл може да се каже, че обезпечителната защита е привременна и тя важи докато е налице валидно изпълнително основание. Налагането на обезпечителни мерки пряко засяга правната сфера на задължените лице и то в голяма част от случаите въз основа не на окончателно установено по основание и размер вземане (с оглед допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на ревизионните актове преди влизането им в сила). Поради тази причина, законодателят е предвидил определени предпоставки и критерии във връзка с приложението на обсъждания институт. Една от тях е пряко приложение на принципа на съразмерност и е закрепена в нормата на чл. 195, ал. 7 ДОПК, която императивно предписва, че обезпеченията трябва да съответстват на вземанията на държавата или общините. Все в тази насока следва да се посочи, че органите по приходите и публичните изпълнители са длъжни да установяват безпристрастно фактите и обстоятелствата от значение за правата, задълженията и отговорността на задължените лица в производствата по този кодекс, а административните актове следва да бъдат основавани на действителните факти от значение за случая (чл. 3 ДОПК). На следващо място според чл. 6, ал. 2 – 5 АПК, приложим в настоящото производство по препращане от §2 ДОПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, а когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. Органът е длъжен от две или повече законосъобразни възможности при спазване на изброените правила да избере тази възможност, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото, като всички административни органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.

Нормите на чл. 100, ал. 1 и ал. 2 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2023 г. (отм), предвиждат, че целево предоставяните средства от държавния бюджет на нефинансовите предприятия за субсидии, компенсации и капиталови трансфери за възложени от държавата дейности и услуги не могат да се използват за обезпечения. Тези средства не могат да се използват и за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания, както и на вземания на трети лица.

От установената по делото фактическа обстановка, отнесена към приложимите правни норми, се установява, че процесните обезпечителни мерки са наложени в предвидената от закона писмена форма от снабдения с правомощията за това орган на приходна администрация, при спазване на процесуалните правила.

На следващо място се констатира и наличието на материалната предпоставка – годно изпълнително основание, с което спрямо задълженото лице са установени публични вземания по основание и размер.

Спорен в производството се явява въпросът може ли предоставяните от Държавен фонд „Земеделие“ субсидии по ЗПЗП да служат за обезпечение на публични вземания. Отговорът на този въпрос изхожда от спецификите на упражняваната от земеделските производители дейност и предвидените от закона способи за нейното подпомагане. В чл. 1 от ЗПЗП са уредени различни форми на финансово подпомагане, сред които са държавно подпомагане на земеделските стопани, включително земеделските производители, прилагане на схеми за директни плащания в съответствие с Общата селскостопанска политика на ЕС, както и прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони. Средствата, с които се субсидират земеделските производители, включват такива от държавния бюджет на Република България и от бюджета на Европейския съюз, в различно съотношение. По своето естество и предназначение средствата, отпускани от фондовете на ЕС по схемите и мерките за подпомагане на ЗП, са публични финансови средства съгласно чл. 17а от ЗПЗП, а съобразно § 1, т. 50 ДР ЗПЗП предоставянето им съставлява публично финансиране ("Публично финансиране" са средства, предоставени от държавния бюджет и/или от бюджета на Европейския съюз, независимо от органа, който ги предоставя). Според предвиденото в чл. 11а, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП - ДФЗ, действащ като Разплащателна агенция за България, извършва разплащания по схемите и мерките за подпомагане на Общата селскостопанска политика (ОСП).

Регламент (ЕС) № 1306/2013 съдържа уредбата на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП. Според изложеното в преамбюлната част на Регламент (ЕС) № 1306/2013 бюджетът на Съюза следва да финансира разходите по ОСП, включително разходите за развитието на селските райони чрез Фондовете. Съгласно чл. 3 от регламента, с оглед постигането на предвидените в Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ цели на Общата стопанска политика, финансирането на различните мерки, попадащи в тази политика, включително мерките за развитие на селските райони, се извършва от Европейския фонд за гарантиране на земеделието (ЕФГЗ) и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР), като фондовете са включени в общия бюджет на Европейския съюз. Съгласно чл. 11 от посочения регламент - Освен ако в правото на Съюза изрично не е предвидено друго, плащанията на бенефициерите по предвиденото в настоящия регламент финансиране се извършват в пълен размер.

Регламентът предвижда плащанията да се извършват навреме, за да могат да се използват от бенефициерите ефективно по предназначение. Същността на така посочената уредба е субсидиите да достигнат персонално до бенефициерите и да се употребят за целта, за която са отпуснати, откъдето следва правният извод, че финансирането е целево. Разпоредбите са императивни и съвкупният им анализ обосновава извод, че субсидиите съставляват публично целево финансиране и единствен овластен да ги получи в пълния им размер е бенефициера – земеделският производител. С оглед този специален императивно установен режим те съставляват несеквестируеми вземания на земеделския стопанин, макар европейското и националното право да не съдържат изрична разпоредба, където е употребен този израз, то смисълът е точно такъв. След като финансирането от ЕС за земеделските стопани е целево, като не се допуска то да преследва цел, различна от осъществяване на специалните политики на ЕС за развитие на селското стопанство и това, че за бенефициерите е предвидено по императивен начин правото да получат цялата помощ, която им е отпусната и е с източник средства от ЕС, то се налага изводът, че тези средства не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати. Това означава, че към тях не може да бъде насочено принудителното изпълнение, независимо че плащанията от ДФ "Земеделие" не покриват в пълнота нормативната защита от принудително изпълнение по чл. 100, ал. 2 във връзка с чл. 100, ал. 1 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2023 г. (отм.). Да се приеме обратното означава да се допусне противоречие с нормата на чл. 11 от Регламент ЕС № 1306/2013 г. и цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделски производители със средствата от фондовете на ЕС.

Въпреки горното, в конкретния случай претенциите на жалбоподателя се явяват неоснователни, тъй като същият по никакъв начин не доказва, че процесната банкова сметка е заявена пред Държавен фонд „Земеделие“ или пред друга институция за държавно или европейско финансиране, с цел получаване на субсидии. При липсата на доказателства в тази насока съдът е длъжен да приеме, че откритата в Първа Инвестиционна Банка сметка на длъжника служи за получаване и разплащане със средства от всякакъв произход, поради което не се установяват материалноправни пречки постъпващите по нея суми да бъдат предмет на обезпечителни мерки.

Отделно следва да се отбележи, че съгласно т. 13 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по ТД № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, несеквестируеми са вземанията на длъжника по сметка в банка, когато по сметката постъпват само плащания по напълно несквестируеми вземания, или вземания по които не се допуска принудително изпълнение. Когато по сметката на длъжника наред с постъпленията от несеквестируеми вземания и вземания, по които не се допуска принудително изпълнение постъпват и плащания по други секвестируеми вземания, изпълнението върху наличността по такава сметка е недопустимо над общия размер на другите секвестируеми постъпления.

Претенциите на жалбоподателя могат да бъдат предявени във всеки един етап на принудителното изпълнение, чрез обжалване действията на публичния изпълнител, в случай че предметът на изпълнението бъде насочен върху постъпили по банковата му сметка целеви средства за субсидиране, без това да означава, че към настоящия момент тази банкова сметка не може да бъде предмет на обезпечителни мерки в производството по чл. 121 от ДОПК.

Каза се, оспорващият не е погасил задълженията си и не представя обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, поради което се установява и обстоятелството, че събирането на публичното вземане е затруднено.

Що се отнася до съразмерността на наложената обезпечителна мярка съдът изцяло споделя изводите на ответника, че същата се явява пропорционална на защитения държавен интерес и е ефективен способ за погасяване на дължимите публични вземания.

При това положение, доколкото за оспорващия все още са налице непогасени задължения по Ревизионен акт № Р-16001623003707-091-001/27.02.2024г., съдът намира, че наложените обезпечителни мерки са законосъобразни и необходими, без да е налице противоречие с принципа за „съразмерност“ установен в чл. 6 от АПК.

V. По съдебните разноски:

14. Предвид изхода на делото, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна. Същото съдът определя в размер на 150 лева., по реда на реда на § 2 от ДР на ДОПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за правната помощ /обн., ДВ, бр.5 от 17.01.06г./, тъй като в ДОПК не е предвидено разпоредбите на Глава XIX – та от Дял трети, в частност чл. 161, ал.1 да намират приложение в производствата по обжалване, уредени и в другите дялове на този кодекс.

Ето защо, Съдът