Решение № 1187 от 26.10.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2998/2022 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Ищците Н. В. К. и Р. В. К. твърдят, че в режим на СИО са собственици на поземлен имот в с. Казичене, подробно описан, като по цялото протежение на имота в северната му част преминавало трасе на въздушен електропровод (ВЕ), част от електропреносната мрежа на ответното дружество, построен без съгласието на ищците и техните праводатели. Твърдят, че няма учредено договорно сервитутно право в полза на ответното дружество, а такова по закон не било възникнало, тъй като не са спазени законовите изисквания за изграждане на енергийния обект – той не бил изграден и въведен в експлоатация по предвидения за това ред и не отговарял на строителните правила и норми и технически правила за безопасност. Твърдят, че правото им да ползват имота без ограниченията на сервитута е нарушено и претендират да се преустанови ползването на трасето за ВЕ и преместване на същия извън имота на ищците. Твърдят още, че ответното дружество се е обогатило неоснователно със спестения пазарен наем за ползване на частта от имота, поради което дължи обезщетение в размер на 163 280 лв. в периода от 18.05.2016 г. до 18.05.2021 г. (ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 18.05.2021 г.), което претендират да им бъде присъдено в равни части, ведно с разноски по делото. Ответникът „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД (със старо наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД) оспорва исковете. Твърди, че обектът е част от актива на дружеството от преди 1992 г. Счита, че според Закона за електрификацията от 1948 г.(отм.) и Закона за електростопанството от 1975 г. въздушния електропровод е собственост на държавата, а след това е станала собственост на „НЕК“ АД, след което - чрез последователно преминаване през няколко дружества – на ответника. Поддържа, че тъй като се касае до ВЕ, изграден преди 1999 г., то това е „съществуващ“ по смисъла на чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ от 1999 г. (отм.) енергиен обект, за който е възникнало сервитутно право по закон, а това позволява на електроразпределителното дружество да го държи в чужд имот. Намира въздушния електропровод за законно изграден, тъй като не е променяно трасето на изградената мрежа. Поради казаното намира, че ищците не могат да искат изместването на ВЕ (освен при техническа възможност за това и за тяхна сметка, по реда на чл. 64, ал. 5 и чл. 73, ал. 1 от ЗУТ и чл. 10, ал. 2 от Наредба № 6 за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи). Счита, че ползва имота правомерно по аргумент от чл. 67, ал. 1 от ЗЕ. От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка: Пред настоящата инстанция няма спор, че ищците са собственици на поземлен имот, в северната част от който преминава процесния въздушен електропровод със средно напрежение 20кV. Същият е част от собствената на ответното дружество електропреносна мрежа. Видно от счетоводна справка от 03.09.2021 г. процесното съоръжение е включено като актив в баланса на търговеца към 31.03.1992 г. Прието е в изслушаната пред СГС техническа експертиза, че ВЕП е изграден преди 1999 г. т.е. при действието на ЗЕ. За структурата няма налични книжа (срокът за съхраняване е изтекъл), но според вещото лице тя отговаря на изискванията за търпим строеж по § 127 ЗР от ЗУТ, изграден преди 2001 г. Пред апелативната инстанция е изслушана служебно назначена СТЕ. Вещото лице е установило, че в едромащабната топографска карта за района, отпечатана през 1991 г. процесния ВЕ е нанесен. Като е съобразил колко време отнема за изготвяне на посочената топографска карта, вещото лице е заключило, че електропровода е изграден около три години преди издаването на картата, или около 1988 г. Този обект не е съществувал на картата от 1950 г., ето защо периодът на изграждането му е между 1950 г. и 1988 г. След проучване на картата на възстановените земеделски земи експертът е установил, че ВЕ е означен на терена с условен знак № 93 от 1972 г. – електропровод, с обозначена около него сервитутна зона. Ето защо е изведен краен извод, че ВЕ е съществувал преди изработване на картата за възстановяване на собствеността на земеделските земи за с. Кривина и с. Казичане, като е посочено, че изготвянето на тези карти е започнало след 1991 г. Според вещото лице ВЕ е изграден по правилата и нормите за въздушни електропроводи за средно напрежение 20 кV. Няма данни за неговото деклариране пред одобряващите органи. Посочено е, че ВЕ не попада в рамките на населеното място към момента на изграждането му, теренът е бил земеделска земя. При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните правни изводи: Съгласно чл. 109 ЗС собственикът има право да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. За да бъде основателен иска следва да се докаже, че ищецът е собственик, че действията на ответника са неоснователни, че същите създават пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Както се посочи, в настоящият спор няма разногласие по въпроса, че ищците са собственици на земята, над която преминава въздушния електропровод, собственост на ответното дружество, в очертани от СТЕ параметри. Страните спорят относно законността на съоръжението и правото на сервитут на ответника. При анализ на относимата практика на ВКС относно статута на електропроводи и сервитута за тях, се установява, че в част от решенията се приема, че ако съоръжението датира от преди 1999 г., то собствениците на терени, в които то се намира са длъжни да търпят сервитута. Практиката на ВКС се е развила, като е било прието, че е необходимо да се установи дали ВЕ е съобразен с техническите нормите към момента на изграждането му или към сегашния момент, като е проследяван дали се касае за заварени или новоизграждани съоръжения. В свои решения Върховният съд е приемал също, че ако съоръжението е изградено в земеделски земи, то собствениците им на общо основание по силата на земеделския закон са длъжни да търпят ограниченията от неговото съществуване. Така например в определение № 142 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 3102/2019 г., Г. К., І Г. О., ВКС, е анализирана практиката, като е посочено, че за електрическите съоръжения и мрежи изградени в населените места е приложима уредбата на ЗЕлектростопанството, но когато става въпрос за изградени електропреносни мрежи в неурегулирана територия със статут на земеделска земя, приложима е разпоредбата на чл. 4, ал. 4 ЗСПЗЗ. Същата задължава собствениците да търпят ограниченията, произтичащи от съществуващите върху земите им археологически обекти, културни ценности, мелиоративни, електроенергийни и други съоръжения и инсталации, както и да не пречат на другите собственици, ползуватели и служебни лица да ползуват и поддържат същите, с което се признава законност на енергийните сервитути, заварени от ЗСПЗЗ. Отнесено към настоящият казус казаното по-горе налага извода, че ищците не могат да претендират, че ответникът ползва неоснователно трасето на ВЕ, попадащо върху тяхната собственост. От техническото проучване се установява, че съоръжението е било отразено на картите по време (т.е. съществуващо), когато то се е намирало в земеделски земи, следователно ВЕ е бил изграден в територия, която е извън населено място и неурегулирана. След възстановяването на земеделските земи на собствениците, последните са задължени по силата на закона да търпят сервитута и произтичащите от това ограничения на собствеността им. Те нямат правнопризната възможност да претендират обезщетение от ответника за така съществуващата тежест върху имота. Това разрешение напълно кореспондира с нормата на чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ от 1999 г., отм. 2004 г., според която сервитутното право възниква за съществуващите енергийни обекти по силата на този закон. Според това правило и съгласно практиката (напр. определение № 54 от 04.02.2019 г. по гр. д. № 2698/2018 г., Г. К., І Г. О. на ВКС) около заварения енергиен обект възниква сервитутна зона, независимо от законността на изграждането му, а на основание § 26, ал. 1 от действащия Закон за енергетиката, възникналите по силата на ЗЕЕЕ (отм.) сервитутни права в полза на енергийните предприятия, запазват действието си. След като в настоящият казус процесният ВЕ е съществувал преди 1988 г., то съгласно правилата на влезлия в сила ЗЕЕЕ от 1999 г. и последващия ЗЕ, е възникнало и се е запазило сервитутно право „ex lege“ върху земята на ищците. Предвид казаното искът по чл. 109 ЗС за преустановяване на ползването на трасето за ВЕ и преместването на същия извън имота на ищците не може да бъде уважен. Не се установяват и предпоставките за уважаване на претенция по чл. 59 ЗЗД, тъй като не може да се приеме, че трасето, върху което разпростира действието си процесния сервитут е ползвано без основание от ответното дружество. Правата на последното да държи съоръженията си в чужд имот са признати от закона. Отхвърляйки и двете искови претенции първоинстанционният съд е постановил решение, което следва да бъде изцяло потвърдено. С оглед изхода на спора на жалбоподателите не се следват разноски за въззивното производство, но такива се дължат на ответника за юрисконсултска защита в размер на 200 лв. за въззивната инстанция. Воден от горните мотиви съдът