Решение № 10834 от 10.12.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1460/2024 г.

Производство по реда на чл. 268 във вр. с чл. 267, ал.2, т.5 ДОПК.

Б. Л. Р., [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.7, ап.34, оспорва Решение № 139/06.06.2024 г. на директора на ТД на НАП, с което е оставена без уважение жалба вх. № 94-00-4451/23.05.33024 г. по регистъра на ТД на НАП – Пловдив, срещу Разпореждане изх. № С240016-137-0004243/16.05.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, с което е разпореден отказ да се погасят по давност публични задължения за период от 01.01.2013 до 31.12.2016 г. Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно, постановено в противоречие с приложимите материалноправни норми и с целта на закона, тъй като по никакъв начин не е бил уведомен за образувано срещу него изпълнително дело, и не са му връчвани никакви документи и съобщения от публичен изпълнител. Сочи, че за действията на публичния изпълнител е научил случайно, във връзка с издаване на удостоверение. Моли съда да отмени решението на директора на ТД на НАП – Пловдив и да задължи административния орган да погаси по давност публичните му задълженията на обща стойност 4 595.11 лв., ведно с начислените лихви по тях.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв. Г., като и двамата поддържат жалбата, по доводите изложени в нея, както допълнителното становище от 04.09.2024 г. Претендира разноски по делото.

Ответникът – директор на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт А. оспорва жалбата, като излага доводи, че ДОПК не изисква постановленията за налагане на обезпечителни мерки да бъдат връчени на длъжника, тъй като първото, което е от 2018 г. е запор на банкова сметка, а в ДОПК изрично е записано, че запорът се счита за наложен от деня и часа на връчване на запорното съобщение до банката. Счита решението за законосъобразно по посочените в административния акт съображения. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

В съдебното производство не е встъпил представител на Окръжна прокуратура Пловдив.

Като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, събраните доказателства по делото и доводите на страните, съдът прие за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и от адресат на неблагоприятен акт. Съобщение за издаденото решение е получено на 24.06.2024 г. /известие за доставка/, а жалбата е депозирана в ТД на НАП-Пловдив на 01.07.2014 г. Съгласно чл.266 ал.1 от ДОПК, действията на публичния изпълнител /каквото представлява и разпореждането по молба за погасяване по давност на публични задължения/, могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от деня на съобщението, като жалбата се разглежда въз основа на данните по преписката и представените от страните доказателства.

Съгласно чл.268 ал.1 от ДОПК, в случаи, когато жалбата е оставена без уважение, актът на решаващия орган може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на компетентната ТД.

Оспореното Решение № 139/06.06.2024 г. е издадено от И. К. К. - ЗА директор на ТД на НАП - [населено място], съгласно Заповед № ЗЦУ-ОПР-78/15.11.2023 г. /посочена в решението и приложена в преписката/ – материално компетентен орган.

Обжалваното пред административния орган разпореждане изх. № С240016-137-0004243/16.05.2024 г., с което не е уважено възражение /жалба/ с вх. № 94-00-4451/23.05.2024 г. – за отписване от данъчно-осигурителната сметка на лицето, посочените задължения поради погасяването им по давност, също е издадено от компетентен орган - публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция на НАП.

Налице са валидни административни актове, в писмена форма, с фактическите и правни основания за постановяването им.

Публичният изпълнител, при извършената от него проверка е констатирал, че задълженията за главници и лихви за ДОО, НЗОК, ДЗПО – УПФ и ДОД по ЗДДФЛ по декларации обр.6 за периоди от 01.01.2013 г. до 31.12.2016 г. са със срок за доброволно плащане от 30.04.2014 г. до 02.05.2018 г., като е приел, че за задълженията по декларация обр.6 от 01.01.2013 г. давността е започнала да тече на 01.01.2015 г., но същата е спряна, тъй като са наложени обезпечителни мерки – запор върху банкови сметки, запор върху МПС и запор върху дружествени дялове на лицето с Постановления за налагане на обезпечителни мерки с №№: С180016-022-00332088/21.05.2018 г., С190016-022-003275/30.01.2019 г., С230016-022-0083059/10.11.2023 г. и С230016-022-0083064/10.11.2023 г., и към настоящия момент, давността по чл.171 ал.2 от ДОПК не е изтекла и задълженията не следва да бъдат погасени.

При административното оспорване разпореждането е потвърдено. Според изложените факти в решението, Б. Л. Р. е длъжник по образувано ИД № 16150007355/2015 г по описа на ТД на НАП – Пловдив. На 01.03.2024 г. от същия е получено и заведено в ИМ на НАП заявление /жалба/ с посочения по-горе входящ номер, с което е поискал погасяване по давност и отписване на задълженията си по изпълнителното дело за всички периоди – от 01.01.2013 г. до 31.12.2016 г. С Разпореждане изх.№ С240016-137-00042433/16.05.2024 г., публичният изпълнител е отказал изрично погасяване по давност на включените в него публични задължения:

• по данъчна декларация № 160021403547180/24.04.2014 г. за задължения за периода от 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г.;

• по данъчна декларация №16002141358006/24.02.2014 г. със задължения за периода 01.01.2013 – 31.12.2013 г.;

• по данъчна декларация № 160021501653709/24.02.2015 г. за периода от 01.01.2014 г. – 31.12.2014 г.;

• по данъчна декларация № 160021603262970/13.04.2016 г. със задължения за периода от 01.01.2015 – 31.12.2015 г. и - по данъчна декларация № 164391700616193/18.07.2017 г. със задължения за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. С определение № 7611/02.09.2024 г. на съда е указана доказателствената тежест на страните, като ответникът е задължен да представи пълната преписка с всички относими доказателства.

По делото не се представи преписката по процесното изпълнително дело от 2015 г., поради което съдът е задължил ответника да представи доказателства за връчване на ПНОМ от 21.05.2018 г., от 30.01.2019 г. и от 10.11.2023 г. В тази връзка от ответната страна е представено писмо вх. № 17715/31.10.2024 г., с което се заявява, че ТД на НАП – Пловдив е в невъзможност да попълни преписката с документи, доказващи връчването на процесните ПНОМ.

Териториалният директор приел, че данните от преписката опровергават възражението за липса на редовни уведомявания за изпълнителното дело и за съобщенията за доброволно изпълнение.

На първо място, като е изложил нормативната уредба по КСО, по отношение на задълженията по данъчна декларация №160021403547180 от 24.04.2014 г. за периода от 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г., е посочил, че същите имат дата на доброволно деклариране и плащане – 30.04.2014 г. В случая Р. е подал ГДД в която декларира получен доход и съответно, дължимия данък, както и осигурителни вноски за 2013 г., които задължения следва да се платят в срока за подаване на ГДД, т.е. същите стават изискуеми през 2014 г., поради което, общата 5-годишна давност по чл.171 ал.1 от ДОПК за събиране на задълженията за 2013 г., започва да тече от 01.01.2015 г. и изтича на 01.01.2020 г. На следващо място, решаващият орган се е позовал на разпоредбата на чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, като е посочил редица действия, с които са наложени обезпечителни мерки, които имат за последица спиране на давностния срок, което кореспондира с изложеното в разпореждането от 16.05.2024 г. на публичния изпълнител. В този смисъл се е позовал на издаденото Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С180016-022-0032088/21.05.2018 г., с което, на основание чл.200 и чл.202, ал.1 във връзка с чл.195 ал.1-3 от ДОПК е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, съдържанието на касетите и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в три търговски банки, както и, че са изпратени три запорни съобщения до всяка една от банките, като е посочил номерата и датите на връчване на същите. Посочил е и ПНОМ № С190016-022-0003275/30.01.2019 г., с което е наложен запор върху притежавани от длъжника 50 дяла в „Невада сън сет“ ЕООД, на обща стойност 5 000 лв. Постановлението е изпратено в Търговския регистър, където е входирано с № 2019201092457. А с ПНОМ № С230016-022-0083059/10.11.2013 г. е наложен запор и върху три превозни средства, собственост на длъжника.

Като е отчел действието на §29 от ПЗР на ЗМДВИП от 24.03.2020 г., решаващият орган е посочил, че срокът по чл.171 ал.2 от ДОПК се удължава с периода от влизането й в сила до прекратяване на извънредното положение, отбелязал, че 10 годишната абсолютна давност за задълженията на лицето от 2013 г. ще настъпи на 28.02.2025 г. Що се отнася до останалите задължения за 2014, 2015 и 2016 г. в решението се посочва, че същите не са погасени по давност, предвид по-късната дата на възникването им и спирането на давността с посочените по-горе ПНОМ.

Крайният извод на решаващия орган е, че към момента на издаване на решението му, публичните задължения, предмет на обжалване, не са погасени по давност, поради което е оставил без уважение жалбата на Б. Р.. Спорът е относно приложението на материалния закон във връзка с възражение за изтекла погасителна давност за събирането на публичните задължения за ДОД, ДОО, ДЗПО-УПФ, НЗОК за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2016 г. Институтът на погасителната давност е материално правна разпоредба, поради което се прилага тази разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното правоотношение, както е направено в случая. При последвало друго законодателно разрешение, следва да се съобрази и обстоятелството, доколко евентуалното последващо изменение поставя лицето в по-благоприятно положение, следва да намери приложение по-благоприятния режим по отношение на този институт /начален момент, продължителност, спиране, прекъсване на давността и пр./. Съгласно разпоредбата на чл.171 ал.1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

Като правна последица от действието на нормите за давността, с изтичането на давностните срокове по чл.171 от ДОПК се погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане. Самото публично вземане не се погасява - то остава дължимо. Давността погасява правото да се претендират публичните вземания, като те остават дължими и могат както да бъдат платени доброволно / чл.174 от ДОПК /, така и да бъдат прихванати / чл.128 ал.1 от ДОПК /.

Изтичането на погасителна давност е основание за погасяване на публичните вземания /арг. чл.168 т.3 от ДОПК при действието на който е изтекла давността/. Погасяването на публичните вземания по давност, пък съставлява основание за отписване на същите, регламентирано в разпоредбата на чл.173 от ДОПК.

Съгласно чл.173 ДОПК публичните вземания се отписват, когато са погасени по давност. Тъй като ДОПК не предвижда специален документ за отписване на задължения, за документиране на тези действия компетентният орган може да състави протокол по чл.50 ДОПК /Решение № 13173/23.10.2012 г., ВАС /.

Поради невъзможност да бъдат събрани тези публични вземания по принудителен ред, е въведена възможността по смисъла на чл.173 от ДОПК. Аргумент в подкрепа на изложеното е и фактът, че се погасяват публични задължения, без да са определени по основание и размер след проведено ревизионно производство, приключило с издаване на ревизионен акт /в тази насока Решение № 10656/23.07.2012 г., ВАС /.

Давността за публичните задължения, възникнали след 01.01.2006 г. се подчинява на общите разпоредби на чл.171 – чл.172 от ДОПК и давностният срок за тях започва да тече от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.

Давността по отношение на вноските за ДОО и за УПФ е предмет на изричната уредба на чл.115 от КСО. В приложимата редакция към относима за част от спора момент /действаща редакция, ДВ, бр.99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.) до изменението с ДВ бр.109 от 2008г, в сила от 01.01.2009 г./ текстът на чл.115, ал.1 от КСО съдържаше правилото, че вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок. С изтичане на десетгодишен давностен срок се погасяват всички останали вземания, независимо от прекъсването на давността. Т.е. не беше уреден начален момент, от който започва да тече този давностен срок.

Според съдебната практика по идентични казуси и, в този случай, доколкото се отнася за публични държавни вземания / чл.162 ал.2 т.1 от ДОПК /, текстът следва да се тълкува във връзка с чл.171 ал.1 от ДОПК и давността започва да тече считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.

В ал.8 на чл.6 КСО е предвидено, че окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал.7 се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход; окончателната осигурителна вноска се дължи върху годишния осигурителен доход, определен като разлика между декларирания доход и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Тоест, задължението за задължителни осигурителни вноски не е месечно задължение, а е годишно задължение, което се внася авансово по посочения ред и, съответно, размери.

Действително, съгласно чл.7 ал.4 от КСО осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се дължат, но относимото за спора обстоятелство е, че окончателната осигурителна вноска за 2013 г. се установява с данъчната декларация за съответната година / чл.6 ал.8 от КСО и чл.2 ал.4 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващи се лица и български граждани на работа в чужбина и морските лица, и, че съгласно чл.2 ал.4 от Наредбата, същата тази осигурителните вноски се внася в срока на подаване на данъчната декларация, която, от своя страна, се подава до 30-ти април на годината, следваща годината на придобиване на дохода / чл.53 ал.1 от ЗДДФЛ /.

Задължението за заплащане на ДОО и УПФ за периода 01.01.2013 г.-31.12.2013 г., е станало изискуемо през 2014 г. и следва да се приеме, че общата 5-годишна давност по чл.115 ал.1 от КСО във връзка с чл.171 ал.1 от КСО, за събиране на това задължение започва да тече от 01.01.2015 г. и изтича на 01.01.2025 г. Предвид удължаването на сроковете с разпоредбата на § 29 от ПЗР на ЗМДВИП от 24.03.2020 г., то давността за тези задължения изтича на 28.02.2025 г. По отношение на останалите публични задължения за 2014, 2015, 2016 г., годишната давност започва да тече, съответно, от 01.01.2016 г., от 01.01.2017 г. и от 01.01.2018 г. и за нито едно от тях не е изтекла.

Относно поканата за доброволно изпълнение по смисъла на чл.182 ал. 1 от ДОПК, се отбелязва, че същата няма характер на властническо волеизявление, установяващо публични вземания, нито на действие по принудително изпълнение. Според трайно установената съдебна практика /ДОПК/ на ВАС: при уредбата на чл. 182 ал.1 от ДОПК и при предходната уредба на чл.145 ал.7 от ДПК (отм.), покана/съобщение за доброволно изпълнение, не създава права или задължения, нито засяга права и законни интереси на адресата си, а кани/осведомява за възможност за доброволно заплащане на сумите по нея /Определение № 13269 от 8.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 13686/2010 г., I о.; Определение № 9065 от 23.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8032/2011 г., VIII о./.

Принудителното събиране на публични задължения е обвързано с изтичане на срок за доброволното им изпълнение, т.е. последното не е действие по принудителното изпълнение на публичното задължение, а е предпоставка, за да се предприемат действия за това / Решение № 9889 от 21.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2229/2009 г., I о./. В случая, преписката не съдържа данни за съобщение и покана по ДОПК относно спорните задължения - принудителното изпълнение започва с връчване на съобщението по чл.221 от кодекса за доброволно изпълнение.

За да породи ефектът на чл.172 ал.2 от ДОПК, съобщението следва да е редовно връчено на адресата, т. е., както е посочено в жалбата - действието на публичния изпълнител следва да е редовно сведено до знанието на длъжника. В случая, това не се установи по отношение събирането на процесните публични вземания.

Съдът констатира също, че за ПНОМ №№: С180016-022-00332088/21.05.2018 г., С190016-022-003275/30.01.2019 г., С230016-022-0083059/10.11.2023 г. и С230016-022-0083064/10.11.2023 г., за които се твърди, че се спира давностният срок, започнал да тече от 01.01.2015 г. за задълженията по декларация за периода 01.01.2013 – 31.12.2013 г. липсват данни същите да са връчени по надлежния ред. Липсва каквато и да било информация в тази насока.

Аналогичен е изводът на този състав на съда и по отношение връчване на Разпореждане за присъединяване изх. № С240016-137-0004243/16.05.2024 г. По административната преписа са налични единствено известия за доставяне на Решение № 125/2.05.2024 г. и за Решение № 43/0803.2024 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, които не са относими към настоящия спор.

В хода на съдебното производство не се представят други доказателства, като следва да се отбележи, че е налице изрично изявление от страна на ответника, че не може да представи доказателства за връчване на процесните документи.

Предвид изложеното, съдът намира, че следва да се разгледа въпросът, дали давността за събирането на спорните вземания следва да се счита за "прекъсната" по смисъла на чл.172 ал.2 от ДОПК или "спряна" по смисъла на чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, както твърди ответната страна, с действията по присъединяване, изготвяне на постановление за налагане на обезпечителни мерки от 21.05.2018 г., и последващите - от 30.01.2019 г. и от 10.11.2023, изпращането им за връчване на длъжника или от момента, в който същите са редовно връчени на неговия адресат.

В конкретния случай липсват каквито и да било доказателства, че публичният изпълнител е направил дори опит да издири лицето.

Отделно от това, липсват каквито и да било доказателства публичният изпълнител да е предприел процедурата по чл.32 от ДОПК за връчване на адресата, чрез прилагане към данъчното досие, на коментираните до тук разпореждане и постановление за налагане на обезпечителни мерки, за което също не са съществували обективни пречки.

В случая не се твърди и не се установява от доказателствата по делото: - до лицето да е изпратена покана/съобщение за доброволно изпълнение, разпореждане за образуване на изпълнително дело № 16150007355/2015 г., разпореждане за присъединяване от 01.02.2024 г. /датата, на която е издадено удостоверение изх. № 180372400484754 от 01.02.2024 г. / на ТД на НАП като взискател, както и процесните три ПНОМ от 21.05.2018 г., 30.01.2019 г. и 10.11.2023 г. да са доведени до знанието на длъжника и да са му редовно връчени, при което положение, противно на приетото от административния орган, същото не е предизвикало правния ефект на прекъсване на давността по смисъла, съответно, на чл.172 ал.1 т.5 и на чл.172 ал.2 от ДОПК. За да предизвикат правния ефект по чл.172 от ДОПК действията на публичния изпълнител, обективирани в съответния акт, следва да са сведени до знанието на длъжника.

В тази връзка съдът съобразява, както мотивите по т.14 на Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Б. Б., съобразно които, както при действието на Закона за давността, така и при действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички срокове за съхраняване на документи са съобразени със срока на погасителната давност. Ако давността може да се прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен на риска да унищожи или най-малкото да престане да съхранява документите за плащане на дълга или за погасяването му по друг начин. Такава е и константната съдебна практика на ВАС и административните съдилища по приложеното на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, а и на чл.109 от кодекса, съобразно която, за да породи правните последици на спиране на давността, респ., за да се счита, че е спазен срокът по чл.109 от ДОПК, заповедта за образуване на ревизионното производство, следва да е редовно връчена на ревизираното лице, като без същото да е сторено, не може да се породи, както ефектът на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, така и да се приеме, че е спазен срокът по чл.109 от ДОПК. Няма никаква логика да бъдат различно третирани институтите на спиране на давността по чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, спазване на преклузивните срокове по чл.109 от ДОПК и прекъсване на давността по чл.172 ал.2 от ДОПК ".

От данните по делото обаче, се установява, че надлежно уведомяване на длъжника за предприетите действия по принудителното изпълнение на процесните задължения е сторено, евентуално, най-рано на 01.02.2024 г., на която дата е издадено Удостоверение изх. № 180372400484754, във връзка с постъпило по електронен път в ТД на НАП искане от ЧСИ М. К. за информация по образувано пред нея изпълнително дело № 20248230400029.

Тук е мястото да се уточни, че по административната преписка липсват каквито и да било данни за: - СДО /покана за доброволно плащане/; процесното удостоверение /няма година на изпълнителното дело, образувано при ЧСИ М. К.; няма информация на коя дата е връчено на Р. това удостоверението от 01.02.2024 г., поради което и съдът приема, че най-рано последният е научил за тези публични задължения на 01.02.2024 г.); липсва разпореждането за присъединяване, което обстоятелство не се и оспорва от ответника. Горните обстоятелства се установяват от приложената жалба на Р. вх. № 94-00-2059/01.03.2024 г. до директора на ТД на НАП – Пловдив по повод процесното удостоверение, както и от Решение № 43/08.03.2024 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив.

С оглед изложеното, съдът намира за основателно възражението в жалбата, че не е налице надлежно уведомяване, че през 2018 г., 2019 г. и 2023 г. са предприети действия от публичен изпълнител за образуване на изпълнително дело и присъединяване към него на изискуеми задължения, подлежащи на принудително изпълнение. От доказателствата по делото се установява, че не са представени доказателства за връчване на лицето, както на цитираните по-горе ПНОМ, СДО, разпореждане за присъединяване, и не са предприети други действия по връчването им от публичния изпълнител.

Неправилно е прието от публичния изпълнител и горестоящия административен орган, че е приложима разпоредбата на чл.171 ал.1 т.5 от ДОПК и след като давността е била спирана, публичното вземане следва да се счита за погасено след изтичане на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Не се спори между страните по делото, че до 21.05.2018 г. не са налагани обезпечителни мерки, които са основание за спиране на давността, което означава, че от съществено значение е, именно моментът на предприемане на действия по принудително изпълнение. По делото не са представени доказателства за надлежно уведомяване на жалбоподателя за извършените през 2018 г., 2019 г. и 2023 г. действия по принудително изпълнение, поради което следва да се приеме, че е изтекла 5-годишната давност за публичните вземания за ДОО, ДЗПО – УПФ и ЗО с титули декларации обр. 6 за част от претендирания от Р. период, а именно: – 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г., както и акцесорните задължения за лихви.

Предвид горното, съдът намира, че ще следва да се отмени оспореното решение № 139/06.06.2024 г. на директора на ТД на НАП – [населено място], постановено на основание чл.267 ал.2 т.5 от ДОПК, с което е потвърдено Разпореждане изх. № С240016-137-0004243/16.05.2024 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция "Събиране" при ТД на НАП – [населено място], с което не са погасени по давност задължения за ДОО, ДЗПО – УПФ и ЗО за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2016 г., ведно с прилежащите лихви.

При този изход на спора и предвид претенциите на страните за присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива се следват на жалбоподателя и същите се констатираха в размер на 510.00 (петстотин и десет) лева, представляващи – 10.00 лв. платена държавна такса и 500.00 лева адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, III състав,