Решение № 3144 от 27.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2382/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 1, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по жалба, вх. № 04908 от 06.02.2024 г. по описа на Частен съдебен изпълнител (ЧСИ) С.Х.П., с рег. № 921 на КЧСИ, с район на действие СГС, подадена от Г. Б. З., ЕГН •••••••••• лично и в качеството на законен представител на СНЦ „Б.А. Ц.“, ЕИК •••••••, с адрес: град София, жк „Х•••••••, чрез пълномощника им адвокат А.Г.Ч. от Русенска адвокатска колегия срещу Постановление от 13.12.2023 г. на ЧСИ С.П. за отказ за образуване на изпълнително дело по изпълнителен лист от 21.11.2023 г. срещу НЗОК. В жалбата се излагат твърдения, че Постановлението за отказ за образуване на изпълнително дело по изпълнителен лист от 21.11.2023 г. срещу НЗОК, издадено от ЧСИ С.П., неоснователно е преграждало пътя на взискателителите към реализация на правото им на изпълнение чрез законно и основателно избран от тях способ. Сочи се, че постановения отказ е неоснователен и незаконосъобразен, като несъобразен със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, в чиято т. 13 (стр.28, последен абзац до стр.30, първи абзац) е определено по задължителен начин кои от приходите на държавните учреждения са извън обхвата на защитата по чл. 519 ГПК. Изтъква, че за прилагане на същата съдебна практика е налице успешно приключило принудително изпълнение чрез друг ЧСИ срещу СРЗИ през 2019 г. Сочи, че за целта на принудителното изпълнение в заявлението си до ЧСИ С.П. взискателите са се позовали на същата съдебна практика, като считат, че ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е относимо и приложимо и към настоящия случай, като именно в тази връзка са посочили и фактическата обстановка, касаеща статута и начина на финансиране на НЗОК и че НЗОК не се финансира единствено от държавния бюджет, а има и самостоятелни приходи от други частни финансиращи източници, поради което намират, че така формираният бюджет на длъжника е напълно самостоятелен и отделен от държавния бюджет. Претендират и разноски в настоящото производство. ЧСИ С.П. е изложил мотиви по обжалваните действия, в които излага становище, че жалбата е допустима, но неоснователна. Софийският градски съд, след като обсъди доводите в жалба и прецени материалите по изпълнителното дело, приема следното: Жалбата е допустима – подадена е в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК, от надлежна страна – длъжникът по изпълнението, насочена е срещу подлежащо на обжалване изпълнително действие по смисъла на чл. 435, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 519, ал. 1 ГПК, принудително изпълнение на парично вземане против държавно учреждение е недопустимо. В чл. 519, ал. 2 ГПК на държавното учреждение-длъжник е вменено задължение да организира и самото изпълнение. По приложение на тези разпоредби е налице последователна съдебна практика, в това число и в т. 13 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, която ЧСИ е съобразил при издаване на атакуваното Постановление. Чрез предвидения в разпоредбите на чл. 519 и чл. 520 ГПК особен ред за изпълнение целта на законодателя е гарантиране на ефективното осъществяване на публичните функции на държавните учреждения, общините и бюджетно субсидираните заведения. То може да бъде смутено, ако спрямо тях се допусне принудително изпълнение с право на взискателя да избира изпълнителния способ и така да се стигне до финансова невъзможност за изпълнение на паричните задължения от държавата и да се създадат условия за блокиране дейността на държавни институции. В този смисъл е и Решение № 15 от 21.12.2010 г. на Конституционния съд на Република България по к. дело № 9/2010 г., докладчик съдията Е.Д., според което за държавните учреждения – длъжници, законодателят е преценил, че е неподходящо да бъде приложен институтът на несеквестируемост на вещите – държавна собственост, и е създал особения ред, предмет на това оспорване, като вменява на длъжниците задължението да се подчинят доброволно на съдебното решение и да платят на кредитора от предвидения за това кредит по бюджета им. Това задължение изключва правото на кредитора да иска принудително осребряване на имуществото на длъжника. Ако в бюджета на длъжника липсва кредит, правилото на чл. 519, ал. 2 ГПК задължава висшестоящия орган да предприеме необходимите мерки за осигуряването му най-късно в бюджета за следващата година; интересът на кредитора не е пренебрегнат, тъй като макар и с известно закъснение (до следващата календарна година), той ще получи вземането си със законната лихва за забава. В Закона за устройството на държавния бюджет (ЗУДБ) изрично е предвидено, че задължения по влезли в сила решения на съда, непредвидени в съответния бюджет за текущата години, задължително се изплащат със следващия бюджет (чл. 35, ал. 5 ЗУДБ). „Особеността“ на реда по чл. 519 ГПК произтича от особеностите на държавните учреждения. Те са юридически лица с двойствено положение: подчинени са на публичното право във връзка с осъществяването на възложените им държавни функции – имат за основен предмет нестопанска дейност, която осъществяват в интерес на широк кръг лица, респ. в общонационален интерес; подчинени са и на частното право като носители на субективни права и правни задължения. Държавните учреждения се субсидират от държавния бюджет. Държавният бюджет е понятие (чл. 55, ал. 2 КРБ, чл. 84, т. 2 КРБ, чл. 87, ал. 2 КРБ, чл. 106 КРБ), присъстващо в Конституцията и конституционната практика с установено и познато съдържание; характеристиките му имат трайна уредба в законодателството. Държавните учреждения, общините и бюджетно субсидираните заведения изпълняват обществени функции и във връзка с това разполагат с целево предназначени парични средства по предварително приет по законовия ред бюджет. ЗУДБ регулира съставянето, приемането, изпълнението и отчитането на държавния бюджет на Република България. Въз основа на него всяка година се приема закон за държавния бюджет на Република България с предписания, засягащи планираните приходи и разходи – той е годишният финансов план на държавата. Същият съдържа разпоредби, с които държавните органи са оправомощавани да извършват необходимите им разходи на държавни парични средства до определен размер. Поначало принудителното изпълнение е формализираният способ, чрез който се осъществяват притезания за постигане на резултат и гаранции посредством държавната принуда. Така че принудителното изпълнение означава държавна принудителна власт срещу длъжника, към когото е изпълнението. Принудителното изпълнение на вземания от гражданскоправен характер, като заместващо доброволното им плащане, се осъществява от публичната власт чрез органите, определени от държавата, а именно частни или държавни съдебни изпълнители. Тогава, ако техните действия се насочат към държавните учреждения, би възникнало противоречие, т. е. държавата, която има монопол над държавната принуда, да принуждава себе си. Това вътрешно противоречие в правната фигура „държавните учреждения като адресат на принудително изпълнение в частното право“ отдавна е отчетено в доктрината и е намерило отражение в законодателството не само в България, но и в Германия, Франция, Белгия и други. Възприетата правна конструкция за преодоляването му е стъпила върху административноправна основа – поначало държавата, както и гражданите, е подчинена на закона. Но нейното подчинение се отличава от това на гражданите, тъй като в него се проявява т. нар. nobile officium – държавата по дефиниция трябва да е почтена и отговорна. В този контекст принудителното изпълнение срещу вещи и парични суми – собственост на държавата, е неприложим способ за събиране на парични вземания поради идентичността на субекта и обекта на принудата – държавата и нейната собственост. Изпълнението на съдебно признатото парично вземане, протичащо по реда на чл. 519, ал. 2 ГПК, не се заличава, а придобива смесен характер – вземането е частноправно, а изпълнението му се разполага в административноправно отношение. Смесването на частноправното отношение с публичноправно е предназначено да служи като гаранция, че изпълнението ще се реализира, а едновременно с това няма да бъде застрашаван балансът на държавния бюджет. Въведеното изискване кредиторовото вземане да се заяви пред съответния финансов орган на длъжника, т. е. пред орган, чужд на правоотношението, от което вземането е възникнало е породено от спецификата на бюджетните отношения в държавата. Финансовият орган на учреждението – длъжник, както и задължителната намеса на висшестоящия орган не са произволни, а законово определени; на тях е възложено при липса на кредит да предприемат необходимите мерки, за да се гарантира включването и плащането от държавния бюджет за следващата година. Целта и смисълът на разпоредбите на чл. 519 и чл. 520 ГПК е осигуряване на необходимо и разумно равновесие между интересите на държавата и тези на частните кредитори, поради което е недопустимо принудително изпълнение спрямо държавните учреждения, в случая – срещу НЗОК. Постановеният отказ с обжалваното Постановление не прегражда правото на изпълнение срещу длъжника, то се осъществява по предвидения в глава Четиридесет и шеста на ГПК ред. Представеното с жалбата решение на Окръжен съд – Стара Загора за отмяна Постановление за отказ от образуване на изпълнително производство срещу ИА “Автомобилна администрация“ не е относимо към настоящия случай и не съдържа доводи в подкрепа на доводите на жалбоподателите и поради това съдът не го обсъжда. По изложените аргументи съдът приема, че обжалваното Постановление е правилно, а жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. По разноските в настоящото производство. С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателите за присъждане на разноски за настоящото производство е неоснователно. Така мотивиран, Софийският градски съд