Решение № 534 от 15.11.2024 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 762/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. Производството по делото е образувано по депозирана въззивна жалба с вх.№ 4966 от 06.06.2024 г., подадена от „Национална агенция за приходите“, БУЛСТАТ •, адрес: гр. С., представлявано от Изпълнителния директор Р.С., чрез Ю. Т. П. – старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП С. против Решение № 101 от 09.05.2024 г., постановено по гр.д. № 1071/2023 г. на РС С.. В жалбата са изложени съображения за необоснованост и неправилност на атакуваното решение. По първия главен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 от ГПК, са изложени доводи, че първоинстанционния съд неправилно е приел за недоказан факта, че ответниците „Н.“ ЕООД и „Г.Г.“ ЕООД се представляват от свързани лица по смисъла на закона, а именно че управителите на двете дружества са майка и син. Дружеството „Н.“ ЕООД се представлява от В.Б.Г. (понастоящем Балтаджиева) и от друга страна купувач на процесните МПС е „Г.Г.“ ЕООД, представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала И.Г.. В тази връзка, се сочи, че няколко пъти в исковата молба е посочено, че е приложена справка за родственост. Очевидно неприлагането на същата е фактически пропуск. В допълнение считат, че посочения факт не е оспорен от ответниците по делото. Също така едва чак в първото открито заседание от 13.02.2024 г., първоинстанционния съд в доклада по делото е указал, че не сочат доказателства, че управителите на двете дружества са майка и син. Посоченото според въззивника представлява процесуално нарушение, тъй като е бил лишен от възможност да представят доказателства в тази насока.

По втория иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, предявен в условията на евентуалност, съдът неправилно не е съобразил представените доказателства. Сочи се, че съдът неправилно е указал с доклада по делото, че ищеца следва да докаже липсата на имущество на задълженото лице. Посоченото не е елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК. Нещо повече ответната страна не е представила доказателства да притежава друго имущество, освен процесните ППС. Счита за безспорно установена вреда за публичния взискател, защото с излизането на активите от патримониума на длъжника реално се затруднява удовлетворяването му, дори и само от обстоятелството, че притежаваните от него активи вече не са негова собственост, а са трансформирани във вземане на трето лице. Относно намерението за увреждане, сочи че е напълно доказано, съдейки от поведението на задълженото лице, предвид сключването на сделка, при наличие на изискуеми публични задължения, без да преведе сумата от продажбата по сметката на взискателя.

В изпълнение на дадените от съда указания с определение от 13.08.2024 г., въззивникът депозира нарочна молба с вх. № 13476 от 11.10.2024 г., с която уточнява, че обжалва решението на РС С. по гр.д. № 1071/2023 г. в частта, в която съдът е отхвърлил иска за обявяване за недействителен договора за покупко - продажба от 07.03.2022 г., по отношение описаните в петитума на въззивната жалба четири броя ППС, а именно:

• ПОЛУРЕМАРКЕ, марка и модел „К.“ СД, с рег.№ •, РАМА № •, цвят – зелен; - ЛЕК АВТОМОБИЛ, марка и модел „В.“ В50, с peг. № •, РАМА № •, двигател без номер, цвят - черен, брой места 1+1;

• ЛЕК АВТОМОБИЛ, марка и модел „М.“ С350 ТД с peг. № •, РАМА № •, двигател •, цвят - светло сив;

• ЛЕК АВТОМОБИЛ марка и модел „М.“ 200 Д, с peг. № • РАМА № •, двигател •, цвят – бял.

Осъществена е и процедурата по връчване на препис от жалбата по чл. 263, ал. 1 ГПК. В указания срок въпреки предоставената от съда възможност не е подаден писмен отговор на въззивната жалба.

Окръжен съд – Благоевград, в рамките на въззивните оплаквания и след анализ на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

С обжалваното решение, РС С. е отхвърлил предявените искове на „Национална агенция по приходите“ против „Н.“ ЕООД и „Г.Г.“ ЕООД за обявяване на относително недействителен по отношение на държавата на основание чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК и на основание чл. 216, ал.1, т. 4 от ДОПК на договор за покупко- продажба на МПС, сключен на 07.03.2022 година, при който „Н.“ ЕООД продало на „Г.Г.“ ЕООД следните превозни средства: - За да постанови решението си в този смисъл съдът е изложил съображения по отношение предявения главен иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК, за недоказан един от кумулативните елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба, че купувачът е свързано с длъжника лице. Посочено, е, че ищецът чиято е доказателствената тежест и въпреки дадените от съда указания с доклада по делото не е доказал твърдението си, че страните по сделката са свързани лица и че управителят на дружеството купувач е син на управителя на дружеството продавач (данъчно задълженото лице). Предвид посоченото съдът е отхвърлил предявения иск като неоснователен, без да обсъжда другия елемент от фактическия състав – вреда за публичния взискател по сделката.

По отношение предявения при условията на евентуалност иск, съдът е приел за установено, че атакуваната сделка е сключена след възлагане на заповедта за ревизия и че в резултат на ревизията са установени публични задължения. При преценката за наличието на третия елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, съдът е приел, че не е установено, че сделката е сключена с намерение да се увредят интересите на публичния взискател. Изложено, е, че освен факта, че продажбата е извършена за цена, която не пазарната цена, но е приел, че за неустановен факта, че продавайки вещите първия ответник е увредил интересите на публичния взискател и го е лишил от имущество от което да се удовлетвори. Съдът е изложил мотиви за неустановено по делото, че след продажбата задълженото лице е останало без никакво имущество и че няма имущество, от което държавата да се удовлетвори.

Направеният от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните доказателства води до следните фактически констатации:

От справка в електронния портал на Търговския регистър се установява, че „Н.“ ЕООД е със седалище и адрес на управление в гр. С.. От 12.12.2022 година дружеството се управлява от В.Б.Б.. В периода от 15.03.2016 год. до 12.12.2022 година дружеството се е управлявало В.Б.Г.. От справка в електронния портал на Търговския регистър се установява и че „Г.Г.“ ЕООД е със седалище и адрес на управление в гр. С. и едноличен собственик на капитала и управител на дружеството е И.А.Г.. На 23.02.2022 год. на „Н.“ ЕООД е била връчена заповед за възлагане на ревизия от 17.02.2022 год. от В.Р. - началник на сектор в НАП. Ревизията е обхващала задължения на дружеството за ДДС.

На 07.03.2022 год. е бил сключен договор за покупко- продажба на МПС, по силата на който „Н.“ ЕООД – като продавач продало на „Г.Г.“ ЕООД, като купувач следните превозни средства: - На 02.09.2022 год. е бил издаден ревизионен акт № •, от който се установява, че установените задължения на дружеството за ДДС възлизат в общ размер на 39 575, 41 лева. Ревизионният акт е бил връчен на дружеството по електронен път на 01.11.2022 година. От справка, издадена от НАП се установява, че към 09.08.2023 година „Н.“ ООД има публични задължения в общ размер на 153 732, 16 лева. От шест броя удостоверения за застрахователна стойност, издадени от ЗАД „ОЗК” на 20.06.2023 година се установява, че към тази дата общата застрахователна стойност на шест от превозните средства предмет на договора, с изключение на лек автомобил м. „М.” 200 Д с рег. № • възлиза на 70 100 лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Както вече се посочи по-горе, съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания.

Предявените искове са с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК и при условията на евентуалност чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК.

По главния иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, основните оплаквания във въззивната жалба е за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение и необоснованост на съдебния акт по отношение неустановеност на елемент от фактическия състав на цитираната разпоредба – че страните по увреждащата сделка са свързани лица.

Съдът намира посочените възражения за необосновани, а атакуваното решение в тази част за правилно и законосъобразно.

Съгласно действащата редакция на чл. 216, ал. 1 от ДОПК (обн. ДВ, бр. 105 от 2005г., в сила от 01.01.2021г.), недействителни по отношение на държавата, респ. общините са сделки сключени след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Ищецът в настоящия казус претендира за недействителна по отношение на държавата на сделка - покупко- продажба, сключена след връчен акт за възлагане на ревизия и която сделка е извършена във вреда на публичния взискател, по която страна е свързано с длъжника лице – чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК.

В откритото съдебно заседание, проведено на 13.02.2024 г. пред първоинстанционния съд, за което страните са били редовно призовани видно от съдържанието на съдебния протокол е изготвен доклад по делото по реда на чл. 146 от ГПК. Съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК е указал на ищеца доказателствената тежест в процеса, включително и за кои факти не сочи доказателства. Изрично е указано на ищеца, че е сочи доказателства, че Ваня Балтаджиева /Гълъбова/ и И.Г. са майка и син. Предвид посоченото доводите във въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на първоинастнционния съд при изготвяне на доклада, респ. че на ищеца не е предоставена възможност да изпълни указанията на съда са неоснователни.

Въпреки изрично дадените указания към ищеца за фактите и обстоятелствата, за които не сочи доказателства – увреждащата сделка да е сключена между свързани лицата до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция посочените доказателства не са били представени.

Предвид посоченото, настоящия въззивен състав счита за законосъобразен и съобразен със събраната пред съда доказателствена съвкупност извода на първоинстанционния съд за неоснователност на главния иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ГПК, поради липсата на кумулативно дадена предпоставка регламентирана в цитирания текст, а именно, че купувачът по увреждащата сделка да е свързано с длъжника лице. Ищецът, чиято е доказателстваната тежест и въпреки изрично дадени указания от страна на първоинстанционния състав с доклада по делото, не е доказал посоченото твърдение, че страните по делото са свързани лица и че управителят на дружеството – купувач е син на управителя на дружеството – продавач (данъчно задълженото лице).

По евентуалния иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК. Основните възражения във въззивната жалба се свеждат до неправилност на изводите на съда за неустановено от събраните доказателства намерението за увреждане от страна на данъчно задълженото лице.

Настоящият съдебен състав намира посоченото възражение за основателно, а изводите на първоинстанционния съд досежно предявения при евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за неправилни.

Въз основа на събраните доказателства, съставът на БлОС достига до изводи за наличие на всички предвидени в разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК предпоставки за уважаване на предявения иск, респективно за прогласяване на недействителността по отношение на Държавата на прехвърлителната сделка покупко-продажба, сключена между двамата ответници на 07.03.2022 г. по отношение на описаните четири броя ППС във въззивната жалба за основателен.

Сключването от длъжника на атакуваната сделка е станало след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия. По делото е установено по несъмнен начин, че заповедта за възлагане на ревизия е връчена надлежно на управителя на дружеството – длъжник „Н.“ ЕООД.

Публичното вземане е установено с влязъл в сила административен акт – ревизионен акт.

За да направи на следващо място извод за наличие на намерение за увреждане, въззивният съд съобрази представените доказателства, сочещи момента на сключване на сделката в подозрителния период и обстоятелството, че ревизията е приключила с ревизионен акт, с който са установени публични задължения в големи размери. От съществено значение в случая е степента, в която се намалява имуществото на длъжника, наличието или отсъствието на житейски обстоятелства, налагащи продажбата, занижена ли е цената и др. с оглед конкретния спор.

Допълнителен аргумент за наличие на такова намерение може да бъде и поведението на длъжника по делото – предприел ли е мерки за погасяване на задължението с друго свое имущество или не.

Съдебната практика е константна и непротиворечива, че намерението не се предполага и следва да бъде доказано от ищеца. / напр. Решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. ВКС, Решение № 436 от 22.12.11 г. на ІІІ г. о. по г. д. № 308/11 г. на ВКС/ Въззивният съд не споделя извода в обжалваното решение, че ищецът не е доказал намерението за увреждане. В случая са представени доказателства, които е следвало да бъдат анализирани в тяхната съвкупност и преценката за това да бъде направена в контекста на предпоставките, въздигнати в чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в правопораждащи относителната недействителност факти.

Субективният елемент на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се изчерпва с намерението за увреждане само у длъжника. Специалният закон не поставя изискване такова намерение да се доказва и у третото лице-приобретател.

В случая въззивният съд приема, че по делото може да се направи извод основан на събраните по делото доказателства, че такова намерение е налице.

При преценката на събраните доказателства съдът съобрази, че сделката е сключена само няколко дни след връчване на заповедта за възлагане на ревизия на данъчно задълженото лице. При знанието за това, ответникът продава процесните ППС за цена по – ниска от застрахователната стойност на същите (по – ниска от пазарната цена на автомобилите). Очевидно цената на процесните автомобили е била силно занижена. По делото няма ангажирани доказателства от страна на ответника, че данъчно задълженото лице е разполагало с друго движимо или недвижимо имущество за погасяване на публичните си задължения към държавата.

Няма данни получената цена да е послужила за погасяване на задълженията му, нито да е започнало издължаване с друго негово имущество.

Същественото намаление на активите, от които публичният изпълнител би могъл да се удовлетвори, продажбата на занижена цена, бързината, с която е извършено прехвърлянето/ няколко дни сред връчване на заповедта на данъчно задълженото лице /, неплащането на задълженията по ревизионния акт са все обстоятелства, които мотивират съда да приеме, че продажбата е извършена при наличието на animus nocendi. По делото не са представени данни, а и липсва позоваване от страна на ответника, че разполага с друго имущество- движими вещи или пари, достатъчно да покрие задължението му и това допълнително навежда на извода за намерение за увреждане.

След като по делото са установени изискуемите предпоставки на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК следва да бъде признато правото на Държавата да се удовлетвори от продаденото на трето лице имущество, тъй като по отношение на нея сделката е относително недействителна.

Въз основа на изложеното съдът достига до крайни изводи по отношение предявения при условията на евентуалност иск, които не съвпадат с изложените в обжалваното решение поради което го отменява в обсъжданата част като неправилно и постановява ново по същество, като уважава предявения при условията на евентуалност иск досежно описаните във въззивната жалба четири броя ППС.

Няма пречка на ищцовата страна да се присъди юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред двете съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 200 лв., от които 100.00 лв. в производството пред първоинстанционния съд и 100.00 лв. в производството пред въззивната инстанция.

С оглед на изхода на спора, върху ответниците трябва да се възложи съответната държавна такса за разглеждането на уважения иск - чл. 78, ал. 6 от ГПК, а именно: сумата от 1060 лв. – държавна такса в производството пред първоинстанционния съд и 530 лв. държавна такса за производството пред въззивния съд, съразмерно с уважената част от иска.

Воден от изложеното, съдът