Решение № 53 от 2.4.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 26/2025 г.

Производството е по реда на 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба вх.№12181/20.12.2024г. от Д. П. Г., ЕГН ••••••••••, понастоящем в Затвора П., чрез адв. Г. против Решение №375/04.11.2024г. по гр. д. № 230/2024г. по описа на Окръжен съд-П., с което отхвърля като неоснователен искът с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във вр. с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, предявен от Д. П. Г., ЕГН•••••••••• - изтърпяващ наказание доживотен затвор без замяна в Затвора гр.П. против Районен Съд – П. за осъждане на ответника да заплати обезщетение в полза на ищеца в размер на 30 000 лв. - неимуществени вреди поради съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в отказ на Пазарджишкия районен съд да му предостави правна помощ по гр.д.№1424/2023г. и обективно съединения с него иск по чл.86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати лихва за забава върху главницата, считано от 31.10.2023г., до окончателното изплащане на сумата.

В жалбата се поддържат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, за което се излагат конкретни и подробни съображения. Иска се същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което да бъдат уважени предявените от ищеца искове.

В законния срок, от ответника Районен съд-П. не е подаден отговор на жалбата. Не е постъпило становище и от Прокуратурата.

Пловдивският апелативен съд, като взе предвид твърденията и възраженията на страните, в съвкупност с доказателствата по делото, прие следното:

Ищецът Д. П. Г., ЕГН •••••••••• е предявил иск с правна квалификация по чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за осъждане на Районен съд-П. да му заплати сумата от 30 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца поради съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в отказ на Пазарджишкия районен съд да му предостави правна помощ по гр.д.№1424/2023г. под формата на процесуално представителство, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 31.10.2023г., до окончателното изплащане на сумата. В ИМ са изложени са твърдения, че ищецът е поискал предоставяне на правна помощ по горепосоченото дело чрез процесуално представителство от адвокат, тъй като е правно неграмотен и дори няма средно образование. Посочва се, че с Определение №2666/17.10.2023г. по гр.д. №1424/2023г. по описа на Пазарджишкия районен съд, искането му за предоставяне на правна помощ бил оставено без уважение. Поддържа се, че с това си произнасяне, Районен съд-П. е нарушил чл.47 и чл.52, пар.2 и 4 от ХОПЕС, вр. чл.6 от ЕКПЧОС, вр. чл.6, пар.3 от ДЕС и чл.56 от Конституцията на Република България.

Установените от практиката на Съда на ЕС кумулативно изискуеми елементи на фактическия състав на иска по чл.2в от ЗОДОВ, са следните: 1. нарушена правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото на съюза; 2. нарушените правни норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 3. нарушението да е достатъчно съществено и 4. нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата да е в причинно-следствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен резултат По делото няма спор, а и се установява от материалите по същото, че Д. П. Г. е подал до Районен съд-П. искова молба от 19.04.2023г., по която е образувано гр.дело №1424/23г. по описа на посочения съд, с която са предявени иск за осъждане на Г.“-С., да му заплати сумата от 8 000 лв имуществени вреди, както и иск срещу същия ответник да му заплати сумата от 10 000 лв обезщетение за неимуществени вреди. Исковете са основани на твърдения, че ищецът е имал вземане срещу Република България за сумата от 20 000 лв, представляваща обезщетение по сключено споразумение с Министерски съвет по повод жалба №73516/2016г. пред ЕСПЧ (G. срещу България). Посочената сума била внесена по личната му партида (набирателна сметка) в Затвора – гр.П., но във връзка с получено запорно съобщение от ЧСИ Г.С., рег.№•, р-н на действие ОС-П., част от нея, в размер на 8 000 лв, била преведена от личната партида на ищеца по сметката на ЧСИ. Поддържано е, че съгласно чл.446а от ГПК, получените като обезщетение парични средства са несеквестируеми, поради което ищецът е поискал осъждането на Г. да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 000 лв, както и сумата от 10 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, заради претърпените унижение, безсилие, психически тормоз от държавни институции.

Установява се, че едновременно с подаването на ИМ по гр.дело №1424/23г. по описа на Районен съд-П., ищецът е подал и молба да бъде освободен от държавна такса по делото, както и да му бъде назначен служебен адвокат, поради липса средства.

С Определение №2296/11.09.2023г. по гр.дело №1424/23г. по описа на Районен съд-П., ищецът е освободен от държавна такса, след направена справка относно наличността по личната му партида, както и предвид декларираните данни за липса на пари, имущество, възрастта, здравословното състояние, изтърпяването на наказание доживотен затвор и др. относими данни.

С определение №2666/17.10.2023г. по същото дело, първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ чрез процесуално представителство от адвокат. За да постанови това, съдът е приел, че въпреки доказаната липса на средства на ищеца, предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която би му донесла. Съдът се е мотивирал, че в случая няма действия, които за е необходимо да се извършват от ищеца и чието извършване изисква правна квалификация, от ищеца са изложени твърденията и исканията му, а при негативно решение по делото, той може да обжалва същото и без правни познания, вкл. е освободен и от държавни такси. В определението е посочено, че същото подлежи на обжалване в тази част в 1- седмичен срок от съобщението, пред Окръжен съд-П.. От материалите по делото е видно, че ищецът не се е възползвал от правото си да обжалва отказа да му бъде предоставена правна помощ, поради което определението е влязло в сила.

Впоследствие, по делото е проведено само едно открито съдебно заседание. След даване ход на делото, във връзка с възражение от представителя на Г., че производството следва да се прекрати, тъй като Дирекцията не е надлежен ответник, предвид факта, че не е удържала никакви пари, а това е сторено от Министерство на правосъдието, ищецът е заявил, че държи да си получи парите от Г. независимо от данните от представените по делото документи, че процесната сума е удържана, респ. преведена на ЧСИ от Министерство на правосъдието. След изслушване на позициите на страните, съдът е обявил проекта за доклад на делото за окончателен, не са събирани никакви доказателства, приключено е съдебното дирене, даден е ход по същество и делото е обявено за решаване. С постановеното по делото решение, исковете са отхвърлени, като от ищеца не е подадена въззивна жалба, поради което същото е влязло в сила с изтичане на срока за обжалване.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл.1 от Закона за правната помощ, същият урежда правната помощ по наказателни, граждански и административни дела пред всички съдебни инстанции, както и при извънсъдебни процедури. Правната помощ по този закон се осъществява от адвокати и се финансира от държавата (чл.2). Целта на закона е регламентирана в чл.3, а именно - да гарантира равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване и предоставяне на ефективна правна помощ. Средствата за правна помощ се осигуряват от държавния бюджет (чл.4), като такава се предоставя на физически лица на основанията, посочени в този и в други закони (чл.5).

Съгласно чл.21 ЗПП, Видовете правна помощ са:

1. консултация и/или подготовка на документи с оглед на постигане на споразумение преди започване на съдопроизводството или за завеждане на дело, за започване или провеждане на производство за издаване на индивидуален административен акт и/или неговото оспорване по административен ред, включително консултация и/или подготовка на документи по глава пета "а", раздел ІІ;

2. процесуално представителство;

3. представителство в извънсъдебни процедури;

4. представителство при задържане по чл. 72, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, по чл. 16а от Закона за митниците, по чл. 13 от Закона за военната полиция и по чл. 124б, ал. 1 от Закона за Държавна агенция "Национална сигурност".

Според чл.23, ал.2 ЗПП, Системата за правна помощ обхваща и случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това.

Съгласно чл.24, т.1 и 2 ЗПП, „Правна помощ по чл. 21, т. 1, 2 и 3 не се предоставя:

1. когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ;

2. когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима.“ Принципът, установен в чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗПП, е възприет и в чл. 47, § 1 ХОПЕС, според който правна помощ се предоставя, ако е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие.

В съдебната практика се приема, че една от хипотезите по т.1 на чл.24 ЗПП е например когато в производството няма да има устни прения или ако има само такива, т.е. страната вече е изготвила и входирала необходимите документи и те са били редовни, а това, което предстои и за което се иска правна помощ, е единствено процесуално представителство в насрочено заседание по делото.

В настоящия случай, е налице хипотезата на чл.24, ал.1, т.1 ЗПП.

Ищецът е подал сам исковата молба, по която е образувано гр.дело №1424/23г. на РС-П., в която е изложил конкретните факти, на които основава исковете си, вкл. цитирал е относими законови текстове, формулирал е и доказателствени искания, впоследствие сам е отстранил нередовностите й. Наред с подадената ИМ, ищецът е изготвил сам и аргументирана молба за освобождаване от ДТ и за предоставяне на правна помощ, декларирайки изискуемите по закон факти и обстоятелства. Съдът е счел исковата молба за редовна и е изпратил препис от ИМ на ответната страна, а след получаване на отговор, е насрочил делото в о.з. с проект за доклад. В съдебното заседание не са извършвани действия по събиране на доказателства, поради което е приключено съдебното дирене и е даден ход по същество, като е делото е обявено за решаване в законния срок.

Във връзка с горното, съдът не кредитира показанията на разпитания пред първата инстанция свидетел Н.А., според които последният пишел всички искови молби и други документи по делата на ищеца, тъй като Д. Г. бил неграмотен. Самият свидетел признава, че пребивава в един и същ затвор с ищеца, със същата присъда (доживотен затвор без замяна) и поддържат приятелски отношения от години, вкл. и двамата водят дела срещу Държавата, което сочи на пристрастност от негова страна в полза на ищеца. Освен това, съдът намира, че не допустимо със свидетелски показания да се доказва, респ. оспорва автентичността на изходящи от самия ищец документи. Също така, в ИМ няма наведени твърдения, че друго лице е писало исковата молба и другите документи по делата, изходящи от ищеца, като това се споменава за първи път от св.А., който освен това не поискан и допуснат за установяване на тези факти, а само за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ето защо, направените във въззивната жалба възражения относно недаване вяра на показанията на този свидетел в тази част са неоснователни.

При така описаната фактология на процесуалното развитие на делото, се налага извод, че предоставянето на поисканата от ищеца правна помощ не е било оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, по смисъла на чл.24, т.1 ЗЗП, което е законно основание да му бъде отказано предоставяне на такава. В тази връзка, следва да се отбележи, че твърденията на ищеца, че е правно неграмотен, не кореспондират с подадените от него процесуални документи и извършените по делото действия, които сочат, че дори при безспорния факт, че не притежава юридическо образование, ищецът е имал добра представа как сам да извърши процесуалните действия по инициирането на делото и движението му по-нататък до етап, в който съда да се произнесе по същество по предявените искове.

Освен гореизложеното, от материалите по делото е видно, че ищецът не се възползвал от правото си да обжалва отказа да му бъде предоставена правна помощ пред по-горестоящия съд по своя субективна преценка, въпреки че за това не са били необходими специални правни знания, а и както се посочи по-горе, ищецът очевидно имал достатъчна степен на правна грамотност, за да стори това. Производството по частна жалба пред въззивния съд се развива като пълен въззив, поради което и ако от ищеца бе атакуван отказът да бъде предоставена правна помощ, то въззивният съд би извършил цялостна проверка на правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания. Ето защо, влизането в сила на определението на първоинстанционния съд, с което му е била отказана правна помощ, е било в резултат на неговото бездействие да упражни гарантираното си от закона право да подаде жалба срещу неизгоден за него акт на съда. Освен това, от данните по делото е видно, че ищецът не е обжалвал по свое усмотрение и първоинстанционното решение, с което исковете му са отхвърлени, въпреки че на този етап е могъл отново да поиска правна помощ конкретно за изготвяне на въззивна жалба срещу решението, за което безспорно са били необходими специални знания, което обаче също не е сторено от ищеца. Ето защо, крайният негативен за ищеца резултат по гр.дело №1424/23г. по описа на Районен съд-П., изразяващ се в отхвърлянето на исковете му с Решение №5/02.01.2024г. по същото дело и влизането на последното в сила, поради необжалването му, не е настъпил в пряка причинно-следствена връзка с отказа на съда да му предостави правна помощ, който факт се изтъква на първо място в ИМ по настоящото дело.

В тази връзка, съдът намира, че в случая, при отказа да бъде предоставена правна помощ на ищеца, не е нарушен чл.47 от ХОПЕС. Посочената норма от Хартата, явяваща се част от правото на ЕС и прилагаща се директно и с примат при противоречие с норми от местното ни право, предвижда, че:

„Всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия.

Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.

Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. На лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие.“ От материалите по делото не може да се направи извод, че поради непредоставянето на правна помощ на ищеца, е нарушено правото му на ефективни правни средства за защита пред съд, както и неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.

В аспекта на правото да се получи правна помощ, установено в §3 на чл.47 ХОПЕС, видно от посочената норма, освен предпоставката лицето, което е поискало такава, да не разполага с достатъчно средства, следва и тази помощ да е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие на поискалото я лице. Както се посочи по-горе, в настоящия случай, ищецът сам е формулирал исковата си претенция, посочил е всички факти, на които е основана, направил е съответно искане до съда, както и доказателствени искания в тази връзка. Съответно, назначаването на адвокат за процесуален представител на ищеца в конкретния случай не би променило нито фактическите твърдения, на които са основани исковете му, нито исканията му, формулирани в ИМ, като на практика би осигурило единствено представителство от адвокат по време на проведеното по делото открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства и делото е обявено за решаване. Ето защо, не може да се приеме, че като му е отказана поисканата правна помощ, ищецът е бил лишен от реален достъп до правосъдие.

Не може да се направи извод, че с неуважаването на молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ, са нарушени чл.52, §3 и 4 от ХОПЕС. Съгласно §3 от посочената разпоредба, смисълът и обхватът на признатите с Хартата права са същите като дадените им в посочената ЕКПЧОС, а според §4, доколкото Хартата признава основни права, които произтичат от общите за държавите-членки конституционни традиции, тези права трябва да бъдат тълкувани в хармония с тези традиции. Касае се за общи норми относно обхвата и тълкуването на правата и принципите, признати от Хартата, които нямат пряко отношение към отказа да се предостави правна помощ на ищеца, което право е уредено в чл.47 от ХОПЕС, за липсата на нарушение на който по-горе бяха изложени съображения.

Посочената като нарушена разпоредба на чл.6 от ЕКПЧОС урежда правото на всяко лице на справедлив процес, изразяващо се в справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, както и публично обявяване на решението по делото. Както се посочи по-горе, в конкретния случай предоставянето на правна помощ на ищеца не е било оправдано от гледна точка на ползата, която тя би му донесла и не е засегнало реалния му достъп до правосъдие, съответно, при това положение отказът да се предостави такава, сам по себе си, не е нарушил правото му на справедлив процес съгласно чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 ХОПЕС.

Предвид изложените до момента съображения за липса на нарушение на визираните в ИМ норми от ХОПЕС и ЕКПЧОС, съдът намира, че не е допуснато нарушение и на чл.6, §3 от ДЕС, който постановява, че основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи.

За пълнота, макар да не се касае за норма от правото на ЕС, за обезщетение от нарушение на което е предявен настоящия иск, следва да се посочи, че с отказът да се предостави правна помощ на ищеца не е допуснато нарушение на чл.56 от Конституцията на Република България. Съгласно посочения текст, всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, като в държавните учреждения той може да се явява и със защитник. В производството по гр.д. №1424/2023г. по описа на Районен съд-П., по което ищецът е поискал правна помощ, представителството от адвокат не е било задължително, поради което и правната помощ се предоставя при преценка на визираните по-горе в изложението предпоставки по ЗПП, в това число и тези, когато правна помощ не се предоставя (чл.24 ЗПП). Както се посочи по-горе, в случая, предоставянето на правна помощ на ищеца не е било оправдано от гледна точка на ползата, която би му донесла, което е законно основание за отказ да му се предостави такава съгласно чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗПП. Ето защо, не е било нарушено и правото му по чл.56 от КРБ.

По изложените съображения, съдът намира, че с отказът да му се предостави правна помощ по гр.д.№1424/2023г. по описа на Районен съд-П., не са допуснати твърдяните от ищеца нарушения на правото на ЕС, поради което не е доказана още първата предпоставка на предявения иск – извършено от ответника нарушение на норма/-и от правото на ЕС. Ето защо, не следва да се обсъжда останалите предпоставки на иска, свързани с това дали нарушената норма на правото на ЕС предоставя права на частни субекти, дали нарушението е достатъчно съществено и дали са настъпили твърдяните от същото вреди.

В заключение, съдът приема, че предявеният от Д. П. Г., ЕГН•••••••••• - изтърпяващ наказание доживотен затвор без замяна в Затвора гр.П. иск по чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ за осъждане на Районен Съд – П. да му заплати обезщетение в размер на 30 000 лв. за неимуществени вреди поради съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в отказ на Пазарджишкия районен съд да му предостави правна помощ по гр.д. №1424/2023г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 31.10.2023г., до окончателното изплащане на сумата се явява неоснователен и следва да се отхвърли. Тъй като първоинстанционният съд е стигнал до същия извод, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, като на основание чл.272 ГПК, се препрати към мотивите му, които се споделят.

Водим от горното, съдът