Решение № 255 от 10.11.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 312/2025 г.

Производството пред ВТАС е по подадена въззивна жалба от В., който счита решението за неправилно като необосновано и незаконосъобразно. Съдът не се съобразил с указанията на ВТАС, дадени му по повод обжалвано от ищеца прекратяване на производството по делото и изложил мотиви за отхвърляне на иска, сходни с мотивите за прекратяване на делото. Той пренебрегнал изцяло събраните по делото доказателства, установяващи, че ответната кооперация е придобила имущество от организация по § 12 от ПРЗ на ЗСПЗЗ чрез наследодателя на ищеца, който бил правоимащо лице по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ. Поддържа, че исковата му претенция е доказана по основание, но е останала недоказана по размер поради некомпетентното и непълно заключение на вещото лице по приетата по делото експертиза. Неправилно вещото лице приело, че размерът на дяловия капитал по смисъла на ЗК е еднаква величина с размера на имуществото в хипотезата на § 72 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, при положение, че не е извършвана непарична вноска по смисъла на чл.31, ал.1 ЗК. Моли решението на ОС – Русе да бъде отменено и съдът да уважи предявения от него иск. Претендира разноски за производството. В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна ПК „Надежда – Кацелово“. ВТАС е счел за нередовна исковата молба, която е инициирала производството по делото, и с Определение № 423/24.07.2025 г. я е оставил без движение с дадени на ищеца указания за отстраняване на констатираните противоречия между изложените в обстоятелствената част на иска твърдения и заявения петитум. Съдът е указал на ищеца, че от една страна твърди, че баща му е бил правоимащо лице по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ в прекратеното ТКЗС „Победа“, че имуществото на тази организация, която е такава по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е било разпределено и делът на баща му е бил оценен на 80 250 лв., че баща му е получил дела си и е внесъл същия като дялово участие в регистрираната през 1992 г. кооперация – ответник ПК „Надежда – Кацелово“, а от друга претендира да му се присъди вземането на праводателя му от ликвидираното ТКЗС, т.е. вземане, което баща му вече е получил и е внесъл в ответната кооперация. Указал му е, че иск с поддържаната от него квалификация по § 72 от ПЗР на ППЗСПЗЗ /всъщност по чл.27, ал.7 ЗСПЗЗ/ е предоставен на правоимащи лица по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ срещу съответната организация, визирана в правната норма – ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, а в случая искът не е насочен срещу такава, а срещу ответник, който е нов, различен правен субект. В изпълнение на указанията на съда ищецът е депозирал молба /л.17 – л.19 от в.гр.д./, в която е посочил, че наследодателят му Т. В. Т. е бил член на ответната кооперация – ПК „Надежда – Кацелово“ с дялова вноска, равна на дела му от ТКЗС „Победа“ с. Кацелово, като членството му е прекратено със смъртта му на 30.08.2015 г. и това е породило съответни правни последици. Заявил е петитум за осъждане на ответника да му заплати дела на неговия наследодател от имуществото на Кооперацията, който дял според него следва да бъде определен съгласно нормата на § 72 от ПЗР на ППЗСПЗЗ или при съобразяване на дяловата вноска в размер на 80 250 лв., с която Т. е станал член на Кооперацията. ВТАС е счел, че след направената конкретизация исковата молба е редовна. Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от страна с правен интерес да атакува първоинстанционното решение, отговаря на изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и констатира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Съдът обаче намира, че решението на ОС – Русе е процесуално недопустимо на основание чл.270, ал.3 ГПК като постановено по непредявен иск. Първоинстанционният съд, „с оглед многократно заявеното от пълномощника на ищеца“, е възприел дадената от последния квалификация на иска, а именно § 72 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, като изрично е посочил, че не е сезиран с иск по чл.14 ЗК за изплащане на внесената дялова вноска, актуализирана по установения нормативен ред, и при заявените фактически твърдения и основания не може да преквалифицира иска като такъв по чл.14 ЗК. На първо място, съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, която не е позволявала преценка за спорното материално право и за търсената защита. На второ място, съдът не е обвързан от твърдяната от ищеца правна квалификация, а подвеждането на спора под диспозитива на конкретна правна норма е изцяло негово задължение. След отстраняване на нередовностите пред въззивната инстанция квалификацията на исковата претенция не е по § 72 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, както е посочил съдът /всъщност по чл.27, ал.7 ЗСПЗЗ/, с която на правоимащи лица по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ е предоставен иск за дял oт имyщecтвoтo нa opгaнизaциитe пo § 12 oт ПЗР в paзмep, cъoтвeтcтвaщ нa дялoвeтe им. Такъв иск следва да е насочен срещу ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации или кооперация по § 7 от ПЗР на ЗК, каквито вече не съществуват в правния мир, а в случая искът е предявен срещу действаща, учредена през 1992 г. по реда на ЗК потребителска кооперация, на която се твърди, че бащата на ищеца е бил член- кооператор. Ищецът ясно е заявил, че неговият наследодател вече е получил дела си от прекратеното ТКЗС „Победа“ с. Кацелово на стойност 80 250 лв., т.е. няма претенции към тази организация по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Изложил е, че баща му е внесъл дела си като встъпителна вноска в кооперацията – ответник ПК „Надежда – Кацелово“ и претендира, че след смъртта му, която е довела до прекратяване на членственото правоотношение, в качеството си на наследник има вземане за стойността на дела му. При изложените обстоятелства и заявения петитум предявеният от В. Т. В. срещу ПК „Надежда – Кацелово“ иск намира своето правно основание в чл.14 ЗК. Такъв иск не е разгледан от ОС – Русе, което налага обезсилване на постановения съдебен акт като процесуално недопустим и връщане на делото на друг състав на същия съд за произнасяне по предявения иск. Предвид обстоятелството, че в случая ВТАС не се произнася по същество на исковата претенция, на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски за настоящото производство. Дължимостта на разноски е обусловена от изхода на спора, при което едва след произнасяне по основателността на иска, съдът ще се произнесе относно отговорността за разноски. Водим от изложеното, съдът