Решение № 115 от 2.2.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 489/2022 г.

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба вх.№ 260207/02.02.2022г. по описа на РС Несебър, както и частна жалба вх.№ 260207/2.02.2022г. по описа на същия съд, подадени от С. Д. Т., ЕГН ••••••••••, чрез адв. Снежана Енчева, съдебен адрес: гр.Ямбол, ул.“Ж.Папазов“ № 14, офис 403, против Решение № 260248 от 31.12.2021г., постановено от РС Несебър по гр.д.№461/2020 по описа на същия съд. С посоченото решение е прието за установено на основание чл.422 от ГПК вр. чл.38, ал.1 от ЗУЕС, че С. Д. Т. дължи на ЕС „Омега Рисорт“, Булстат 177296068, сумата от 1412, 67 лв, представляваща частично неплатена сума за такса поддръжка и управление на общите части в Етажната собственост, определена с решение от 15.01.2019г. на Общото събрание на ЕС, ведно със сумата от 137, 34 лв, представляваща лихва за забава за периода от 16.02.2019г. до 31.01.2020г. и сумата от 86, 32 лв, представляваща неплатена вноска във фонд „Ремонт и обновяване“ и Фонд „Непредвидени разходи“, определена с решение от 15.01.2019г. на Общото събрание на ЕС, ведно със сумата от 8, 39 лв, представляваща лихва за забава за периода от 16.02.2019г. до 31.01.2020г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението – 03.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 62 от 04.02.2020г. по ч.г.д. № 111/2020г. по описа на РС-Несебър. Със същото решение е прекратено производството по предявения от С. Д. Т., против ЕС на „Омега Рисорт“, Булстат 177296068, с адрес: с.Равда, общ.Несебър, обл.Бургас, ул.“Синева“ № 1, сграда „Омега Рисорт“, представлявана от управителя Светлана Николаевна Уральская, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Александър Стамболийски“ № 5, ет.3, ап.5, насрещен иск, квалифициран като такъв с правно основание чл.40 от ЗУЕС, за прогласяване нищожността на приетите решения на проведеното на 15.01.2019г. Общо събрание на Етажната собственост на сграда „Омега Рисорт“ – с.Равда. С. Д. Т. е осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски за първоинстанционното производство в общ размер от 1104, 18 лв. С въззивната и частната жалби решението е обжалвано изцяло. Въззивната жалбата е насочена срещу тази част от решението, с която са уважени установителните искове за претендираните от ищеца суми, а с частната жалба решението е оспорено в прекратителната му част. Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че решението е неправилно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, както и необосновано. Поддържа се, че не е била установена активната легитимация на ищеца, нито пасивната такава на ответника. С решението по гр.д.№ 821/2018г. на РС Несебър били отменени всички решения, взети на учредителното събрание на ЕС, включително и това за нейното учредяване, като последващо учредително събрание не било провеждано. Затова въззивницата намира, че не е налице валидно учредена ЕС, нито е налице легитимен избор на управител. Изложени са оплаквания, че в обжалваното решение липсват мотиви по тези доводи на въззивницата. Сочи се още, че тъй като ЕС не съществува, няма яснота дали участват всички собственици на самостоятелни обекти, нито дали правилно са били изчислени квотите на всеки от тях, както и кой с какъв глас има право да участва в ОС. Твърди се, че не било конкретизирано за какъв период се търси претендираната главница в размер на 1498, 99 лв., нито как е формирана, като в съдебния акт липсвали мотиви за тези обстоятелства. От приложения протокол от общо събрание не ставало ясно точно какви решения са взети по т.12 и евентуално формираните фондове, защото решенията били взаимноизключващи се и противоречиви. В решението на съда липсвали мотиви по основанието на претенцията и нейния размер. Въведено е и оплакване, че съдът не се е произнесъл по възражението на страната относно правилата на ЗУЕС относно начина на формиране на фонд „Ремонт и обновяване“. ОС е органът който следвало да определи каква сума ще се дължи за всеки % идеални части, а от протокола от проведеното събрание не ставало ясно какъв е размерът на месечната вноска, дължима от всеки собственик, а вместо това била определена една обща сума. Решението на ОС не било съобразено с нормата на чл.50, ал.2, т.1 от ЗУЕС. Сочи се, че сумите, набрани във фонд „Ремонт и обновяване следва да се разходват за дейности, насочени към съхраняване на сградата и обновяване на общите части. От приложения по делото протокол от ОС не ставало ясно какво е предназначението на фонд „Непредвидени разходи“ и как се разпределяла дължимата за него сума. На следващо място въззивникът намира, че решението на ОС относно разходите за управление и поддръжка на общите части е нищожно, тъй като било решено да се събере определена сума пари, които да бъдат похарчени за поддръжка на зелени площи и прилежащи територии, които не са общи части. Моли обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която са уважени претенциите по чл.422 ГПК и вместо него да бъде постановено ново, с което същите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да обжалва решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима. В частната жалба с вх.№ 260207/2.02.2022г. са изложени оплаквания, че определението, с което производството по иска за нищожност на решенията на ОС от 15.01.2019г. на ЕС на „Омега рисорт“ е прекратено като недопустимо поради просрочие на иска по чл.40 ЗУЕС, е незаконосъобразно и неправилно. Изложени са оплаквания, че въпреки спецификата на решенията на ОСЕС не би следвало да се допуска a priori валидиране на нищожните решения, в случай, че е пропуснат срока по чл.40 ЗУЕС за оспорването им по съдебен ред. Изтъква се, че съдебната практика приема, че решението на ОСЕС може да е както унищожаемо, така и нищожно. Счита, че всяко заинтересовано лице може безсрочно да иска установяване нищожността на решенията на ОСЕС, или да ги оспори като нищожни чрез възражение, или да предяви конститутивен иск за установяване на тяхната унищожаемост. Излага оплаквания, че в обжалваното решение няма мотиви относно това защо районният съд е квалифицирал предявения насрещен иск по чл.40 ЗУЕС, вместо като иск за нищожност на решенията на ОСЕС поради това, че изобщо няма надлежно учредена етажна собственост /решенията на учредителното събрание били отменени с влязло в сила решение по гр.д.№821/18г. на НРС/, както и че ОСЕС е взело решения, които надхвърлят придадената му от закона компетентност. Развити са съображения, почерпени от Определение №89 от 22.05.2017г. по ч.гр.д.№1464/2017г. на ВКС, I гр.отд. Моли определението за прекратяване на производството да бъде отменено по отношение на насрещния иск. Частната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирано за това лице, представляващо страна, която има интерес да обжалва решението в прекратителната му част. Ето защо въззивната инстанция приема, че частната жалба е допустима. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор нито на въззивната, нито на частната жалба. В съдебно заседание е депозирана молба от пълномощника на въззивницата и частен жалбоподател, с която се иска жалбата да бъде уважена като основателна и доказана, а на страната да се присъдят разноските по делото. Пълномощникът на въззиваемата етажна собственост- адв. Милатов, оспорва въззивната жалба. Моли да бъде постановено решение, с което решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски. Представя договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК. По същество. Съдебното производство е образувано по искова молба на Етажната собственост на сграда с идентификатор 61056.501.413.2 по КККР на с. Равда, общ. Несебър, комплекс „Омега Ризорт“, с. Равда, ул. „Синева“ № 1, представлявана от управителя Светлана Уралская /пред първата инстанция/, а пред Бургаския окръжен съд- от управителя Ирина Борисова, чрез адв. Милатов. С нея, против ответницата С. Д. Т. ЕГН: •••••••••• с адрес с. Равда, ул. „Несебър“ №5, са предявени обективно съединени искове за установяване между страните, че ответницата дължи на етажната собственост следните суми: 1/1412, 67 лв.- неплатена част от задължението за такса за поддръжка и управление на общите части в етажната собственост, определена с решение на ОСЕС от 15.01.2019г., ведно с мораторна лихва в размер на 137, 34 лв., начислена върху главницата за периода от 16.02.2019г. до 31.01.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението на 3.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането; 2/86, 32 лв.- неплатена вноска във фонд „Ремонт и обновяване“ и фонд „Непредвидени разходи“, определена с решение на ОСЕС от 15.01.2019г., ведно с мораторна лихва в размер на 8, 39 лв., начислена върху главницата за периода от 16.02.2019г. до 31.01.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението на 3.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането. В исковата молба се сочи, че ответницата е собственик на недвижим имот в комплекса- СОС с идентификатор 61056.501.413.2.6 по КККР на с. Равда, с площ от 91, 89 кв.м., ведно 2, 1993 % идеални части от общите части на сградата. Твърди се, че на 15.01.2019г. било проведено общо събрание на собствениците на самостоятелни обекти, находящи се в сграда в режим на етажна собственост с идентификатор 61056.501.413.2 по КККР на с. Равда, ул. „Синева“ №1, представляваща ЕС жилищна сграда „Омега Рисорт“, Булстат 177296068, за което било подадено уведомление по чл.4б от ЗУЕС в Община Несебър. Предвид горепосочената организационна форма на управление, на 15.01.2019г. ОСЕС приело решения, едно от които касаело задължение на всеки етажен собственик, в срок до 15.02.2019г. да заплати по банковата сметка на етажната собственост годишна такса за поддръжка и управление на общите частии вноска във фонд „Ремонт и обновяване“ и фонд „Непредвидени разходи“, изчислени съобразно разпоредбите на чл.50 и чл.51 ЗУЕС. Сочи се, че решенията не са били отменени по реда на чл.40 ЗУЕС, влезли са в законна сила и представляват основанието, на което се претендират сумите от неплатилите собственици. С решението на ОСЕС по т.12 и т.13 бил създаден Фонд „Ремонт и обновяване“ и Фонд „Непредвидени разходи“, средствата в които включвали сумата от 3925 лв., дължима от всички собственици /100 % от идеалните части от общите части на сградата/. Ответницата притежавала 2, 1993% ид.ч. от общите части на апартамента. Дължимата от ответницата сума по тези фондове- 86, 32 лв. била изчислена като общата сума за всички собственици била разделена на 100, след което полученото число било умножено по идеалните части на ищцата- 2, 1993%. Разходите за поддръжка и управление на общите части и прилежащата територия включвали сумата от 75166, 65 лв. Към всеки самостоятелен обект, включително склад, от тази сума се събирали 9 евро/кв.м. Сумата от 75166, 65 лв. била формирана по следния начин: площта на цялата сграда- 4283 кв.м. била умножена по 9 евро/кв.м., като получената сума се равнявала на 38547 евро, след което последната била умножена по 1, 95 /курса на 1 евро/. Понеже площта на апартамента на ответницата била 91, 89 кв.м., дължимата от нея сума за поддръжка и управление била 1612, 67 лв. /91, 89 х 9 х 1, 95 = 1612, 67 лв./. От нея ответницата заплатила 200 лв., поради което неплатени останали 1416, 67 лв. Тъй като ответницата не заплатила процесните суми в срока, посочен в решението- 15.02.2019г., същата дължала и лихва за забава върху дължимите суми, считано от 16.02.2019г. Представени са доказателства. Претендират се разноски. Ответницата, представлявана от адв. Енчева, в срока по чл.131 ГПК е депозирала писмен отговор, с който е оспорила исковете като недопустими, а по същество- като неоснователни. На първо място се сочи, че не била доказана активната легитимация на управителя, представляващ ищеца, както и пасивната легитимация на ответника. В тази връзка сочи, че всички решения, приети от проведеното учредително събрание на етажната собственост, били отменени от съда с решение по гр.д.№ 821/2018г. на РС- Несебър, сред които било и решението за учредяване на етажната собственост. След отмяната им не било провеждано учредително събрание, поради което липсвали доказателства за валидно учредяване на етажната собственост и избор на легитимен управител на същата. Затова намира, че не е установена активната легитимация на ищеца и не са доказани правата, на които се позовава управителя, респективно- процесуалния му представител. На второ място искът бил недопустим, тъй като не били изложени обстоятелства, от които да се направи извод за валидността, законосъобразността на проведеното събрание и взетите решения на ОСЕС. Твърди, че събранието и приетите решения са нищожни и като такива решенията не могат да породят правни последици по отношение на ответницата. Не била надлежно учредена етажна собственост, предвид отмяната на решенията на учредителното събрание, поради което твърдяната етажна собственост не съществувала легитимно. По тази причина и тъй като не било проведено ново учредително събрание по чл.12 ЗУЕС, не било ясно каква форма на управление на етажната собственост са избрали съсобствениците- общо събрание или сдружение на собствениците. Не било ясно дали в рамките на твърдяната етажна собственост били включени всички действителни собственици на самостоятелни обекти в сградата или входа, дали правилно са изчислени съответните квоти на всеки един от тях, какви са правомощията на ОС на сдружението да вземе решения и дали взетите решения са законосъобразни и валидни, доколкото не било ясно установено кой с какви гласове има право да участва в общото събрание. Налице била явна некомпетентност на ОСЕС, описаните в протокола от него решения надхвърляли придадената от закона компетентност, което безусловно водело до нищожност на приетите решения. Част от решенията въобще липсвали, поради което не били взети, поради което не можело да бъдат основание за претенциите към ответницата. Сочи, че решенията на ОСЕС са нищожни. При условията на евентуалност, ако се приеме, че исковете са допустими, оспорва исковете като неправилни, необосновани, недоказани по основание и размер, включително претендираните лихви. От исковата молба не ставало ясно как е формирана, за какъв период и въз основа на какви документи за собственост, претендираната искова сума от 1498, 99 лв. главница и 145, 73 лв. лихва. Не се установявало за какъв период се претендира главницата. От приложения протокол за ОСЕС било видно, че били проведени общи обсъждания по т.12 и т.13, не било ясно по коя точка какви решения били взети, липсвал приложен проекто- бюджет, който следвало да е неразделна част от протокола. Решенията били взаимно изключващи се и противоречиви, което напрактика ги правило нищожни. На следващо място са развити съображения, че задачата на ОСЕС е да определи каква сума ще се дължи за Фонд „Ремонт и обновяване“, като определи каква сума ще се дължи на всеки % идеални части. Основният принцип на закона бил, че разходите за ремонт на общите части, а оттам и на вноските за създаването на такъв фонд, се поемат от собствениците съразмерно на притежаваните от тях идеални части. От процесните решения не ставало ясно как е определен всеки собственик, нито размера на месечната вноска, дължима от всеки собственик. Вместо това била определена обща сума, която обаче не можела да обоснове претендираните в исковата молба размери за главницата и лихвата. Понеже сумата не била разбита на месечни вноски, не било ясно за кои периоди не е платена и каква лихва се дължи. Изтъква, че решението не е съобразено с разпоредбата на чл.50, ал.2, т.1 от ЗУЕС, според която месечната вноска не може да бъде по- малка от 1% от минималната работна заплата за страната. Акцентира, че сумите за фонд „Ремонт и обновяване“ се разходват основно за дейности, свързани с ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общи части и подмяна на общи инсталации и оборудване и за изпълнение на мерките и указанията от техническия паспорт на сградата, т.е. за дейности, насочени към съхраняване на сградата и обновяване на общите части. Затова намира, че в случая в този фонд следва да се включва и предвидената сума за инженерно- техническа поддръжка на общите части в активен и неактивен сезон, а не да бъдат насочени и включени евентуално в разходите по управление на общите части на сградата. От протокола за ОСЕС не било ясно предназначението на фонд „Непредвидени разходи“ и по какъв начин се разпределя дължимата за него сума. Очевидно било, че двата фонда са били смесени в едно решение, без да е ясно защо и как е формиран този размер. Твърди, че ако този размер е годишен, тя не е била собственик цяла година, поради което това обстоятелство следва да се отрази в размера на претенцията към нея. По отношение на претендираната главница за разходи за управление и поддържане сочи, че по смисъла на ЗУЕС това са разходите за консумативни материали, свързани с управлението, възнаграждението на членовете на управителните и контролни органи, както и това на касиера, за ел.енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьора и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата. Описанието на предназначението на разходите, описани в протокола от ОСЕС, правело решението нищожно, тъй като било взето решение определена сума пари, събрана от съсобствениците /по 9 евро/кв.м./ да бъде похарчена за части, които не са общи части на ЕС, а именно- прилежащи територии и зелени площи, които били чужда собственост. Намира за нищожно и без правно действие решение на ОСЕС относно ползването на земята, която не се явява обща част на всички етажни собственици. В тази връзка сочи, че решението, с което е прието, че годишните разходи за управлението и поддръжката на общите части на сградата са в размер на 75166, 65 лв. е нищожно, без основание, прието извън компетентността на общото събрание и необосновано по размер. Сочи, че изискването на закона, за разлика от вноските за фонд „ремонт и обновяване“, е вноските за поддръжка и управление, ако са законосъобразни, да бъдат с фиксиран размер. Понеже дейностите по поддръжката и управлението на общите части ползвали всички в сравнително еднаква степен, ЗУЕС въвел изискването вноските за управление и поддържане на общите части да се заплащат от всички по равно /собственици, ползватели, обитатели и членове на семействата им/. От това следвало, че вноската трябва да е равна. На следващо място се сочи, че не е бил съобразен размера на претендираната сума за поддръжка и управление с периода, в който ответницата е била собственик. Сочи още, че от т.12 и 13 на протокола не ставало ясно за коя година са посочените вноски- предходна или текуща, т.е. авансово ли се събират или за вече извършени дейности. Ето защо моли производството по делото да бъде прекратено като недопустимо, а по същество- исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Не ангажира доказателства. Ответницата е предявила насрещен иск за прогласяване нищожността на всички решения на ОСЕС от 15.01.2019г.. Твърди, че тези решения са незаконосъбразни, което рефлектира върху нейната правна сфера, поради което има правен интерес да се защитава срещу тях. Твърди, че решенията са нищожни, защото не съществува такава етажна собственост, като същата не е учредена по законоустановения ред. ОСЕС упражнило правомощия, които няма и взело решения, надхвърлящи компетентността му и касаещи обекти, които не са обекти на етажната собственост. На практика в протокола липсвали /не били взети надлежно/ решения и не ставало ясно дали такива са отразени в протокола по чл.16, ал.7 от ЗУЕС, който не бил представен по делото. Не бил представен и протокол, с всички приложения- подписи и пълномощни на присъстващите лица, проекто- бюджет и др. В насрещната искова молба са възпроизведени всички съображения, изложени в отговора на исковата молба, описани подробно по- горе в изложението, касаещи допустимостта и основателността на предявените срещу ответницата искове. В отговора на исковата молба са развити съображения относно допустимостта на насрещния иск. Изтъква се, че в съдебната практика се допуска защита чрез иск за прогласяване на нищожност на решения на общото събрание на етажната собственост когато ЕС не съществува или дари да съществува е налице отклонението на чл.2 ЗУЕС или изключението на чл.3 ЗУЕС, когато ОСЕС е упражнило правомощие, каквото не произтича от чл.11 и чл.33 ЗУЕС или липсва /не е взето/ решение на ОС, въпреки че такова е отразено в протокола по чл.16, ал.7 ЗУЕС. Ищцовата Етажна собственост е представила отговор на насрещната искова молба, с който оспорва насрещния иск като недопустим, поради което се иска същия да бъде оставен без разглеждане. Сочи, че този иск е подаден след срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС. Сочи, че когато в случаите по чл.13, ал.2 лицето, което се уведомява за решенията, приети от ОСЕС, не е посочило електронна поща или адрес в страната, на които да се изпращат копия от протоколи, то се смята уведомено с поставяне на съобщението по чл.16, ал.7 вр. ал.6 от ЗУЕС. От датата на поставяне на съобщението на видно място започва да тече 30- дневния срок по чл.40, ал.2 ЗУЕС за оспорване на решенията на ОСЕС. Затова намира, че за ответницата, която не твърди за нея да са приложими другите предвидени в ЗУЕС хипотези на връчване, срокът за обжалване на решенията на ЗУЕС е започнал да тече на 21.01.2019г. и е изтекъл на 19.02.2019г. Насрещната искова молба била входирана на 18.11.2020г., след изтичане на срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС. На следващо място са развити съображения, че според практиката на ВКС решенията на ОСЕС са многостранни правни актове на неперсонифицирани лица, насочени към постигане на една обща цел, за които не се прилагат правилата за недействителност по ЗЗД. За тях в ЗУЕС били уредени специални правила за вземане на решения и специален ред по чл.40, ал.2 за отмяната им, който изключвал приложимостта на общите правила за недействителност на сделките, като извън определения в закона преклузивен срок не можело да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения. Затова в тези случаи не намирал приложение принципа, че нищожност може да се установява без срок. По същество намира насрещния иск за неоснователен. Сочи, че решенията на проведеното на 15.01.2019г. събрание са влезли в сила и са задължителни за изпълнение от страна на ответницата, поради което за нея е възникнало задължение да плати приетите вноски съобразно решенията. По отношение размера на вноските сочи, че същият е определяем чрез елементарни аритметични пресмятания, от които е видно, че сумите са изчислени правилно. Сочи, че на ОСЕС не се приемани решения по въпроси, които не са били включени в дневния ред, обявен в поканата. Събранието било свикано по установения в закона ред, а решенията били приети с необходимия кворум. За изготвения протокол било изготвено съобщение по чл.16, ал.7 ЗУЕС, ведно с протокол за поставеното съобщение. На следващо място сочи, че решението по гр.д. №821/18г. поописа на НРС касае друго общо събрание, проведено на 16.07.2018г. Още в исковата молба по цитираното по- горе дело ищците посочили, че в предходни години било провеждано друго събрание, поради което атакуваното не се явявало учредително. Изтъква, че етажната собственост възниква по силата на закона, при кумулативното наличие на следните предпоставки: една сграда, която е завършена в груб строеж, няколко самостоятелни обекта в сградата, притежавани от различни собственици. Общите части са последица от съществуването на няколко, притежавани от различни лица, самостоятелни обекти. Затова моли, в случай, че насрещният иск бъде приет за допустим, същият да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Представя допълнителни доказателства във връзка с оспорванията, извършени от ответницата. По делото са приети многобройни писмени доказателства. С решението си районният съд е прекратил производството по насрещния иск на ответницата, който е квалифицирал като такъв по чл.40 ЗУЕС. Приел е, че с оглед съществените отлики при вземането на решенията от ОСЕС в сравнение със сделките, следва да се приеме, че решенията на ОСЕС не са сделки и за тях не намира приложение ЗЗД. Законосъобразността на тези решения се определя според правилата на ЗС и ЗУЕС за тях, като контролът върху спазването на законосъобразността им също е специфичен- съдебен, ограничен с преклузивен срок за предявяване на иска, който тече от узнаване на решенията, извършено по реда за уведомяване за събранието. Приел е също, че извън срока по чл.40, ал.2 от ЗУЕС не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения. Посочил е, че липсва конкретика в наведените от ответницата възражения за нищожност на решенията, поради което ги е счел за неоснователни. Наред с това е приел, че отрицателния установителен иск за нищожност на решенията на ОСЕС е недопустим, тъй като е предявен извън установения от закона срок, който е започнал да тече на 21.01.2019г. По предявените от ищцовата етажна собственост искове районният съд е приел, че няма данни решенията на проведеното на 15.01.2019г. ОСЕС да са били атакувани по надлежния ред по чл.40, ал.1 ЗУЕС, а такива доводи не са били изложени и от процесуалния представител на ответницата, поради което е счел, че същите са влезли в сила и подлежат на изпълнение от етажните собственици на основание чл.38, ал.2 ЗУЕС. Приел е още, че ищцовата страна се е възползвала от предвидения в закона ред за събиране на задълженията на етажния собственик по реда на чл.410 ГПК. Приел е също, че доводите на ответницата, че решенията са взети от несъществуваща етажна собственост касаят процедурата за провеждане на общото събрание на ЕС и могат да бъдат разглеждани само в производството по чл.40, ал.1 ЗУЕС за оспорване решенията на конкретното общо събрание, а след влизане в сила решенията на ОСЕС са задължителни за всички собственици, включително тези, гласували против, поради което не ги е обсъждал. Приел е за установени твърденията в исковата молба относно формираните от ОСЕС фондове, както и за определените размери и начина на разпределение на разходите между отделните собственици. След като е отчел, че ищцата не ангажира доказателства за плащането на дължимите суми, нито за това, че не е била собственик на имота за част от процесния период, е приел, че исковете за установяване съществуването на процесните задължения са основателни и като последица е уважил исковете Бургаският окръжен съд, след извършена служебна проверка на обжалваното решение в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Ето защо, спорът следва да бъде разгледан по същество. Предявени са обективно съединени искове с правно основание 422, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.1 от ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10 /за главниците, представляващи такси за поддръжка и управление/ и чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.1 от ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.9 /за главниците, представляващи такси за ремонт и обновление/. Исковете за мораторните и законните лихви са с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.38, ал.2 ЗУЕС, вр. чл.86 ЗЗД. Интересът на ищцовата етажна собственост от предявените установителни искове произтича от издадената в нейна полза Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 62/ 4.02.2020г. по ч.гр.д.№ 111/2020г. по описа на РС- Несебър, с която на ответницата е разпоредено да заплати на ищеца процесните суми. Тъй като ответницата е възразила по реда на чл.414 ГПК срещу заповедта в законоустановения срок, на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК на заявителя са дадени указания от заповедния съд да предяви иск за установяване на процесните вземания, което същият е сторил в дадения му срок. По същество: Бургаският окръжен съд, след извършена служебната проверка на обжалваното решение в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. По допустимостта на исковете въззивната инстанция приема следното: Неоснователни са оплакванията във въззивната и частната жалба, че районният съд не е обсъдил доводите за липса на процесуална легитимация за двете страни. Както районния съд, така и въззивната инстанция констатират, че главните искове за установяване вземанията на етажната собственост срещу ответницата са предявени от надлежно упълномощен адвокат, представляващ управителя на ЕС, който към датата на предявяването на иска е Светлана Николаевна Уралская, като същата се легитимира като управител с представения протокол за проведено ОСЕС на 15.01.2019г.- така решение по т.3. В хода на делото е било проведено следващо ОСЕС, видно от протокола от 15.08.2021г., с решението по т.3 от което за управител е избрана Ирина Сергеевна Борисова, която също е упълномощила адв. Милатов да представлява етажната собственост по първоинстанционното производство, както и във въззивната инстанция. Изборът на посочените лица за управители на процесната етажна собственост е вписан и в нарочния регистър на Община Несебър, видно от представените по делото уведомления по чл.46б ЗУЕС /в редакцията, действаща към подаването на заявлението по чл.410, исковата молба и въззивната жалба/ и от входящите номера по тях, издадени от общината. При липса на доказателства тези решения да са били отменени по реда на чл.40, ал.1 ЗУЕС, то посочените лица на основание чл.23, ал.4 от ЗУЕС разполагат с правомощието да водят дела от името на етажната собственост срещу отделни етажни собственици, които не изпълняват решенията на ОСЕС, какъвто е настоящия казус. Процесуалната легитимация на ответницата следва от представения по делото нотариален акт- № 105 от 26.08.2016г. по описа на нотариус Стоян Ангелов, от който се установява, че същата е закупила процесния апартамент, поради което е собственик на същия. По делото е представена и справка от Службата по вписванията- Несебър за периода от 1.01.1992г. до 25.06.2020г., в което не е отразена промяна в собствеността на процесния апартамент /разпоредителна сделка с имота/ от момента на закупуването му от ответницата до 25.06.2020г. Същата носи доказателствената тежест за установяване на твърденията си, че не е била собственик за част от процесния период /което възражение касае само размера на претенциите/, но не ангажира подобни доказателства, поради което твърдението е неоснователно. Основателно е оплакването в жалбата, че съдът не е обсъдил довода за липса на валидно учредена етажна собственост, поради който, според ответницата, искът е недопустим. Съдът е посочил само, че този довод е следвало да бъде заявен и разгледан в производство по чл.40 ЗУЕС. Това процесуално нарушение следва да бъде отстранено от въззивната инстанция, която следва да обсъди възражението на въззивника, тъй като според настоящия съдебен състав то също касае активната процесуална легитимация на ищцовата страна по главните искове. Етажната собственост представлява специфичен правен режим, уреден в ЗС и ЗУЕС за управление на отношенията, възникващи по повод използването на самостоятелните обекти и управлението на общите части на сграда, изградена най- малко до степен „груб строеж“, в която има поне четири самостоятелни обекта, които принадлежат на различни собственици. В съдебната практика и правната теория се възприема безспорно, че етажната собственост не представлява самостоятелен правен субект, т.е. не е персонифицирана /подобно на дружествата по ЗЗД/ както са например юридическите лица. Същата, чрез органите си /ОС, УС, управител, КС, касиер/ извършва различни правни и фактически действия, включително участва в гражданския оборот и в съдебни производства /в последния случай- чрез управителя, за производствата, чийто предмет е свързан с вътрешните отношения между съсобствениците по повод общите части и изпълнението на решенията на ОСЕС/. Етажната собственост не се учредява в резултат на проведено учредително общо събрание /в каквато насока са доводите на въззивника/, а възниква по силата на закона при наличието на горепосочените предпоставки /сграда, състояща се от няколко самостоятелни обекта, които са собственост на различни лица, като същата следва да е завършена поне до степен груб строеж/. Съгласно чл.9 от ЗУЕС формите на управление на етажната собственост са общо събрание и/или сдружение на собствениците. Според настоящия съдебен състав, предвид липсата на изрична правна уредба в този смисъл, не е необходимо провеждане на нарочно „учредително събрание“, на което изрично да се вземе решение кой режим на управление на етажната собственост ще бъде възприет за конкретна сграда в режим на ЕС. Общият режим, приложим за всички сгради в режим на ЕС /извън посочените в чл.2 и 3 от ЗУЕС/ е този, посочен в раздел II от ЗУЕС- Общо събрание на собствениците. По аргумент от чл.25 ЗУЕС, специалният режим на управление е този, посочен в раздел III от ЗУЕС- сдружение на собствениците. /Възможен е и комбиниран режим- за постигането на определени цели (виж чл.25 ЗУЕС) ЕС, управлявана чрез общо събрание на етажните собственици да учреди и сдружение на собствениците/. Видно от разпоредбата на чл.25, ал.3 ЗУЕС, единствено в посочените в предходните две алинеи случаи, за да се създаде такъв специален /самостоятелен или смесен/ режим на управление чрез сдружение на собствениците е необходимо учредяването на сдружение, което е юридическо лице и само в тази връзка е необходимо свикване на учредително събрание по смисъла на чл.25, ал.3 ЗУЕС. Ето защо следва да се посочи, че в преобладаващите случаи понятието „учредително събрание“ се използва по отношение на ЕС, управлявана чрез общо събрание, за да се обозначи първото общо събрание, на което се конституират органите на етажната собственост. Хипотетично е възможно като такова да приеме и последващо събрание, свикано по реда на § 2 и § 3 от ПЗР на ЗУЕС. Разпоредбата на чл.12 от ЗУЕС, на която се позовава въззивника, касае реда за свикване на ежегодното свикване на общото събрание, включително на първото общо събрание и не съдържа специална уредба на друг вид общо събрание /„учредително събрание“ според терминологията на въззивника/. В случая по делото не е представено решението на ОСЕС, което е било отменено по реда на чл.40 ЗУЕС по гр.д.№ 821/18г. на НРС, нито съдебното решение по цитираното дело, поради което не може да се правят изводи дали предходното събрание е било първо общо събрание на ЕС, която се управлява в режим на общо събрание или учредително за ЕС, която се управлява в режим на сдружение на етажни собственици. Безспорно е само, че решенията, приети от същото са били отменени. Ищцовата страна не представя доказателства в подкрепа на твърденията си, че преди това общо събрание на ЕС, решенията по което са били отменени, е имало и предходни събрания. При тези обстоятелства, след като липсват твърдения, че сградата се управлява от сдружение на собствениците, съдът, на основание представения протокол от процесното ОСЕС, проведено на 15.01.2019г. /за което е безспорно, че решенията по него са влезли в сила и като такива са задължителни за всички етажни собственици, дори тези, които не са присъствали на събранието/ приема, че избраната от собствениците форма на управление е общо събрание. Видно от цитирания протокол, на 15.01.2019г. ОСЕС е избрало управител и е приело решения по чл.17 от ЗУЕС, включително такива по чл.50, ал.1 ЗУЕС за създаване на фонд „ремонт и обновяване“ и по чл.51, ал.1 ЗУЕС, касаещи размера на таксите за поддръжка и управление. От това обстоятелство следва, че най- рано на датата на провеждане на процесното събрание органите на етажната собственост са били конституирани, т.е. етажната собственост е функционираща, поради което посочения в исковата молба ищец /ЕС/ разполага с правото да предяви исковете против етажния собственик, който не изпълнява решенията. Следователно и този довод на въззивницата за недопустимост на предявения от ЕС иск е неоснователен. По доводите за нищожност на решенията на процесното общо събрание, касаещи твърдяната неяснота относно това дали са били включени всички действителни собственици, правилно ли са били изчислени квотите им, какви са правомощията на общото събрание на сдружението да взема решения и дали същите са законосъобразни или валидни, предвид неяснотата кой с какви гласове имал право да участва, следва да се посочи, че същите са неоснователни. Въззивната инстанция се присъединява към мотивите, изложени от НРС, че тези съображения касаят единствено законосъобразността на приетите решения на събранието, проведено на 15.01.2019г., но не и неговата нищожност, поради което, след като въззивницата не е упражнила правото си да оспори тези решения по реда на чл.40, ал.1 от ЗУЕС, в законоустановения срок, който /видно от приложените от ищеца доказателства/ е бил изтекъл още към м. март 2019г., тези нейни възражения са преклудирани в настоящото производство, касаещо единствено изпълнението на решенията на ОСЕС. С оглед изложеното въззивната инстанция приема, че предявените от етажната собственост против ответницата искове са допустими, поради което като се е произнесъл по същество по тези искове и ги е уважил, районният съд е постановил допустим съдебен акт. По допустимостта на насрещния иск, предявен от ответницата. На първо място следва да се отбележи, че е основателно оплакването на въззивника за неправилна правна квалификация на този иск. За да прекрати производството като недопустимо, районният съд е приел, че насрещният иск по чл.40 ЗУЕС е подаден след преклузивния срок по ал.2 на цитираната норма, поради което производството по него е недопустимо. Не е съобразил обаче, че искът по чл.40 ЗУЕС е конститутивен и е с предмет отмяна на решения на ОСЕС, какъвто петитум обаче не се съдържа в предявения от въззивницата насрещен иск. Същевременно правилно в мотивите си районният съд е приел, че се касае за отрицателен установителен иск за нищожност на решенията на ОСЕС /т.е. за иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК/. Въззивният съд приема, че фактическите и правни твърдения в иска /с изключение на това за противоречие на решението за определяне на такса за поддръжка и управление с нормата на чл.51, ал.1 ЗУЕС/, както и формулираното искане на ответницата към съда за прогласяване нищожността на приетите от ОСЕС решения от 15.01.2019г., обуславят правна квалификация на иска като такъв по чл.124, ал.1 ГПК- отрицателен установителен иск за несъществуване на решенията на ОСЕС от 15.01.2019г. Следователно, основателно е и оплакването, че така предявения насрещен иск не е недопустим, поради подаването му след срока по чл.40 ЗУЕС. Нужно е да се подчертае обаче, че районният съд е изложил и други доводи за недопустимост на насрещния иск, които дават основание за обоснован извод за недопустимост на насрещния иск. Въззивната инстанция споделя изцяло тези съображения, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В съответствие с изискванията на ВКС за излагане на собствени мотиви от въззивната инстанция, следва да се посочи следното. Съгласно трайно установената практика на ВКС /цитирана от НРС в решението му/, решенията на ОСЕС не представляват сделки по смисъла на ЗЗД, тъй като за да бъдат приети и да породят правно действие за всички собственици на самостоятелни обекти в ЕС, не е необходимо решенията да са формирани от съвпадащите изявления на всички собственици. След като не са оспорени и отменени по реда на чл.40 ЗУЕС, тези решения се стабилизират, поради което са задължителни за всички собственици на обекти в ЕС, дори за тези, които не са участвали в събранието или са гласували против тези решения- така чл.38 ЗУЕС. Затова за решенията на ОСЕС не намират приложение правилата за недействителност /нищожност и/или унищожаемост/ на сделките, регламентирани в ЗЗД, респективно- за прогласяване на нищожността или унищожаемостта им по съдебен ред, чрез установителен или конститутивен иск, предвиден в ЗЗД. Трайно формираната съдебна практика на ВКС приема също, че оспорването на законосъобразността на решенията на ОСЕС, както и тяхната нищожност, могат да бъдат релевирани единствено в производството по чл.40, ал.1 ЗУЕС, и в срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС. След изтичането на този срок възраженията за нищожност на решенията /дори и страдащи от толкова тежки пороци, като визираните в частната жалба/ не могат да бъдат разгледани по общия исков ред, в самостоятелно производство по чл.124, ал.1 ГПК, нито чрез възражения в производство по иск на етажната собственост за неизпълнение на решенията на ОСЕС от собственик /какъвто е главния иск/. Цитираното от въззивника определение е изключение от формираната трайна практика на ВКС за недопустимостта на самостоятелен иск за установяване нищожността на решенията на ОСЕС, която се споделя от настоящия съдебен състав, включително и по съображенията на НРС за необходимостта от предвидимост на задълженията на собствениците към ЕС, с оглед регулярното изпълнение на задълженията по поддръжка и управление, както и за осъществяване на ремонт и обновление от органите на ЕС /управител или управителен съвет/, което не е възможно без регулярно постъпление от такси и вноски, дължими от собствениците. В случая правата на собствениците, касаещи осигуряване на поддръжката и управлението на общите части на етажната собственост имат превес над индивидуалните права на отделния собственик, който не се е възползвал от правото си да обжалва приетите решения по реда на предвидения в ЗУЕС ред и срок, въпреки че е имал възможност да стори това. Ето защо насрещният иск е недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане, а производството по него- прекратено. По същество: Безспорни по делото, а и пред настоящата инстанция са обстоятелствата, изложени в исковата молба относно правото на собственост на ответницата върху процесния недвижим имот, разположен в сграда- етажна собственост. От изложените по- горе в настоящото изложение мотиви досежно процесуалната легитимация на ищеца следва, че процесната етажна собственост, в която са конституирани органи на етажната собственост, е функционираща, а не несъществуваща, както твърди въззивницата. Безспорно се установява, че на проведеното общо събрание на етажната собственост на 15.01.2019г. са приети решения на ОСЕС, с които са определени размерите на дължимите от собствениците такси за поддръжка и управление на общите части на сградата, както и размера на дължимата такса за фонд „Ремонт и обновяване“ и фонд „Непредвидени разходи“. Основателно е оплакването в жалбата, че районният съд не е обсъдил доводите на ответницата, че на събранието не са приети решения с описаното в исковата молба съдържание. Тези доводи /част от тях/ не касаят само оплакванията за нищожност на решенията, но и основателността на претенциите, доколкото ищеца основава иска си на приети от ОСЕС решения за дължимите от собствениците такси за фонд „ремонт и обновление“, фонд „непредвидени разходи“ и таксите за поддръжка и управление. Този пропуск следва да се отстрани от въззивната инстанция. Видно от приложения протокол от 15.01.2019г. /за който няма данни да е оспорен от ответницата в срока по чл.16, ал.9 от ЗУЕС, поради което следва да се приеме, че удостоверява извършените действия и приетите решения/, процесните решения се съдържат, т.е. са приети, в т.12 и т.13 от протокола. Основателно е твърдението на ищцата, че разискванията по тези две точки от дневния ред са извършени едновременно, а решенията по тях са отразени в общата точка 12 и 13. Същите обаче са ясно разграничени от предложенията на собствениците и разясненията на председателстващия общото събрание, поради което неоснователно е твърдението на въззивницата, че са така формулирани /неясно, противоречащи си и взаимно-изключващи се/, че по същество представляват невзети, респективно- липсващи, решения. От съдържанието на протокола по общо разгледаните т.12 и 13 се установява, че единодушно участниците в събранието са приели решение за създаване на фонд „Ремонт и обновяване“, както и фонд „Непредвидени разходи“, средствата по които общо представляват сума в размер на 3925 лв. В решението не е посочен конкретен размер на вноската на отделния собственик, нито начин на нейното разпределяне. Това обаче не е основание да се приеме, че решение по чл.50, ал.1 ЗУЕС не е взето. В случая следва да намери приложение императивната разпоредбата на чл.50, ал.2 ЗУЕС, която ясно определя начина, по който се разпределят сумите между отделните собственици /в каквато насока са били и разясненията на правната уредба от председателстващия събранието/. От разясненията преди гласуване на решението става ясно, че общата сума е формирана от средствата по ФРО в размер на 2925 лв. годишно и Фонд „Непредвидени разходи“ и тези по Фонд „Непредвидени разходи“ в размер на 1000 лв. От разискванията се изяснява още, че се предвижда месечната вноска в двата фонда да се определя съгласно закона- съобразно ид.ч. на собствениците при спазване на изискуемия от закона минимум. Основателно е оплакването в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, че е взето решение за учредяване на фонд /“непредвидени разходи“/, чието съществуване не е регламентирано изрично в закона, още повече, че не става ясно за какво ще бъде разходван този фонд. Последното е необходимо с оглед преценката на законосъобразността на решенията на ОСЕС /дали противоречат на императивните, към датата на приемането на решенията, разпоредби на чл.50, ал.2, т.1 ЗУЕС и чл.51, ал.1 ЗУЕС/. Основателно е и оплакването на въззивника, че средствата по двата фонда са обединени в една обща сума. Както обаче многократно беше посочено в настоящото изложение, такава преценка за евентуална незаконосъобразност на решението, не може да бъде извършвана в настоящото производство, тъй като подобни възражения са преклудирани предвид установения за това специален ред и срок по чл.40, ал.2 ЗУЕС, от който страната не се е възползвала. Несъстоятелни са и оплакванията, че е прието решение част от средствата във ФРО да бъдат разходени съгласно прието от ОСЕС решение по чл.50, ал.4, т.3 и чл.51 /ЗУЕС/ за точно определени разходи. Такова решение, видно от протокола, не е подлагано на гласуване и не е прието, а подобна хипотетична възможност само е била разяснена на присъстващите от председателя на общото събрание. Видно от съдържанието на второто решение, прието по тази обща точка 12 и 13, това решение гласи: За разходи за поддръжка и управление на общите части в сградата и прилежащата територия да се събират 75165, 65 лв., като от всеки самостоятелен обект, включително склад, се събира по 9 евро/ кв.м., които да се разходват: за основно почистване на общите части, за поддържащо почистване на общите части в активен и неактивен сезон; за основно почистване на прилежащите територии, за поддържащо почистване на прилежащите територии в активен и неактивен сезон; за поддръжка и обслужване на зелени площи в активен и неактивен сезон, за инженерно-техническа поддръжка на общи части в активен и неактивен сезон; за разходи за обслужване от охранителна фирма... и т.н. От това решение ясно се установява, че е определен размер и начин на разпределяне на средствата за поддръжката и управлението на етажната собственост /9 евро/кв.м./, т.е. взето е решение по чл.51, ал.1 ЗУЕС. Видно е още, че е определен и общия размер на таксата за поддръжка и управление, дължим от всички собственици според площта на цялата сграда- 75166, 65 лв. Не следва да бъдат обсъждани оплакванията, че така приетата методика е в отклонение от разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗУЕС, която изисква разпределението на сумите да е поравно между собствениците, ползвателите и обитателите /която норма е императивна към датата на приемането на решението, бел. на докладчика/. Същите касаят законосъобразността на приетото решение, което е влязло в сила като необжалвано и е стабилизирано, поради което не може да бъде проверявано за законосъобразност в настоящото производство, тъй като ответницата е пропуснала да стори това по реда на чл.40 ЗУЕС и в срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС. По същите причини не следва да бъдат обсъждани и оплакванията, че в решението е предвидено част от събраните средства за поддръжка и управление на общите части да бъдат разходвани за дейности, които не обслужват общите части на сградата, а на обекти, които са собственост на трети лица. Наред с това следва да се отбележи, че в тази му част това решение няма отношение към основанието и определяне размера на таксата за поддръжка и управление /които са предмета на делото/, а начина на разходването на средствата, което е въпрос във връзка с отчетността на УС, респективно- управителя /в случай, че такива разходи действително бъдат извършени/, който е извън предмета на настоящото дело. Тъй като процесните решения са влезли в сила, същите съгласно чл.38 ЗУЕС представляват основанието за дължимост на таксите от въззивницата. Вярно е, че конкретните размери за всеки от собствениците не са посочени в решенията, но подобно изискване в закона не съществува, още повече, че предвид разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗУЕС /в редакцията към приемането на решенията/ е налице възможност собственик, който живее в имота по- малко от 30 дни годишно, изобщо да не дължи такса /след като не е прието решение по чл.51, ал.3 ЗУЕС/. Предвид обсъденото по- горе съдържание на решенията по т.12 и т.13, конкретните суми са определяеми. В исковата молба подробно е описан механизма, по който са определени, сведен до прости аритметични операции, който съответства на взетите решения, на основание чл.162 ГПК /и при липса на конкретни оплаквания/ съдът приема, че процесните дължими суми за главниците и лихвите /обезщетенията за забавено плащане от датата на изискуемостта на вземанията- 16.02.2019г./ са правилно изчислени. Правилно е съобразено и извършеното от въззивницата частично плащане на сумата от 200 лв. Ето защо въззивната инстанция приема, че предявените от Етажната собственост главни искове са доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени. От изложеното следва, че както въззивната, така и частната жалба са неоснователни и следва да се оставят без уважение. Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено както в частта, с която е отхвърлени установителните искове, предявени от етажната собственост против ответницата, така и в частта, с която производството по насрещния иск, предявен от ответницата против ищеца е прекратено като недопустимо. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК въззивницата следва да заплати на въззиваемата страна деловодни разноски в размер на 300 лв., представляващи платени разноски за адвокатско възнаграждение. На същата не се дължат разноски. Мотивиран от изложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК Бургаският окръжен съд