Решение № 834 от 19.5.2025 г. на Административен съд - Перник по дело № 9/2025 г.

Производството по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл.285, ал.1, изр.2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/. Образувано е по касационна жалба вх. № 3426/19.12.2024 г., подадена от К. Д. И. – към настоящия момент изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвор – [населено място], срещу Решение № 2118/02.12.2024 г., постановено по административно дело № 224/2024 г. по описа на Административен съд – Перник, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ за осъждането й да му заплати сумата от 34 600 лв. /тридесет и четири хиляди и шестстотин лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в периода 01.06.2016 г. до 27.06.2019 г. във време на изтърпяване на наказанието в Затвор - [населено място] дол, поради неоснователно бездействие на администрацията на ответника за замяна на определения специален режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ с по-лек, ведно със законната лихва за забава върху претендираната сума до окончателното изплащане на сумата. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което искът да бъде уважен. Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в представено по делото писмено становище оспорва касационната жалба. Счита същата за неоснователна и излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си. Моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено. Окръжна прокуратура Перник, чрез прокурор Б. М., дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Настоящият касационен състав, на основание чл.218 от АПК, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, обсъди изложените от страните съображения и провери служебно валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение със закона, намери следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от лице по чл.210, ал.1 от АПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С оглед на това тя е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на лишеният от свобода К. Д. И. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за осъждането на ответника да му заплати сумата от 34 600 лв. /тридесет и четири хиляди и шестстотин лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в периода 01.06.2016 г. до 27.06.2019 г. във време на изтърпяване на наказанието в Затвор - [населено място] дол, поради неоснователно бездействие на администрацията на ответника, за замяна на определения специален режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ с по-лек, ведно със законната лихва за забава върху претендираната сума до окончателното изплащане на сумата. Твърденията, на които е основал исковата си претенция са, че администрацията на ответника, в т.ч. и на началника на Затвора – [населено място] дол, не е упражнила правомощията си по чл.66, ал.2 от ЗИНЗС и това е довело до подлагането на ищеца на нечовешко и унизително отношение, тъй като продължително време, без основание, е бил в изолация, а това е причинило влошаване на психическото му състояние и е наложило лечение и хоспитализация. С оглед изложените в исковата молба обстоятелства, становищата и исканията на страните в хода на делото, след прилагането на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства. Като е направил подробен анализ на същите, той е изяснил фактическата обстановка и въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните, е направил правните си изводи. С решението си административният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен. За да постанови този резултат, е приел, че по делото не са установени незаконосъобразни бездействия на затворническата администрация в исковия период, от които да произтичат твърдените за причинени неимуществени вреди. Изложил е подробно данните, относими към правното положение на ищеца и наложеното му наказание, във връзка с което му е определян съответен режим на изтърпяване на лишаването от свобода. Обсъдил е доказателствата, свързани както с характеристичните му данни и поведението му, така и с наложените му дисциплинарни наказания. Обосновал е становище, че разпоредбите на чл.66, ал.1 от ЗИНЗС и чл.74, ал.1, т.1 от ЗИНЗС безспорно касаят замяна на първоначално определения режим на изтърпяване наказанието, но „специалният“ режим, при който К. И. изтърпява наказанието си към 01.06.2016 г. не е първоначално определеният му такъв по силата на Протоколно определение от 08.04.2010 г. по ЧНД № 1270/2010 г. по описа на СРС /включващо наказанията по НОХД № 112/2009 г. на СГС и НОХД № 7637/2008 г. на СРС/. Посочил е, че режимът му е променен от „строг“ на „специален“ с Определение № 3289/ 08.10.2015 г., постановено по ЧНД № 3815/2015 г. по описа на СГС, потвърдено с Определение № 300/19.10.2015 г., постановено по ВЧНД № 982/2015 г. по описа на Апелативен съд – София. При това положение е правилен извода, че разпоредбата на чл.66, във вр. с чл.74, ал.1, т.1 от ЗИНЗС /ред. ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 01.06.2009 г./ е неприложима към преценката, свързана с твърдението на ищеца за незаконосъобразно бездействие на ответната страна в тази част на исковия период, тъй като в този период К. И. не изтърпява наказанието лишаване от свобода при първоначално определения му „строг“ режим. След подробен и задълбочен анализ на фактите, първоинстанционният съд е разделил процесния период, съобразявайки се с изменението на ЗИНЗС /ДВ, бр.13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 г./, който е основния приложим към процесния случай материален закон. Посочил е, че към началото на исковия период - 01.06.2016 г., действа ЗИНЗС в редакция ДВ, бр. 42 от 09.06.2015 г., а от 07.02.2017 г. – ЗИНЗС в редакция ДВ, бр.13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 г. По отношение на исковата претенция в периода от 01.06.2016 г. до 06.02.2017 г. съдът правилно е посочил, че съгласно чл.67, ал.2, във вр. с ал.1 от ЗИНЗС /ред. ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 01.06.2009 г./ режимът може да бъде заменен с по-лек, след като е бил заменен с по-тежък, след изтичане на 6 календарни месеца от поставянето на лишения от свобода на по-тежък режим. В този случай, съгласно чл.74, ал.1 от ЗИНЗС /ред. ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 01.06.2009 г./, замяната на режима на изтърпяване на наказанието в по-лек се извършва от Комисията по чл.73 от ЗИНЗС /ред. ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 01.06.2009 г./. Правилен е и изводът му, че извършването на тази замяна зависи изцяло от преценката на комисията, но не е вменено в нейно задължение, неизпълнението на което да води до извод за осъществено незаконосъобразно бездействие. Поставил е и акцент върху това, че дори формално лишеният от свобода да е придобил право на замяна, то тя не се следва автоматично, а се прилага след преценка на поведението на лишения от свобода. Правото на ответника да извърши преценка по целесъобразност на възможността за замяна на режима е законоустановено и по никакъв начин не води до задължение да се произнесе дори при възникване на посочените в нормата предпоставки. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя становището, че за квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице при съществуване на нормативно установено задължение за изпълнение на такова. Преценката кое поведение представлява достатъчна и основателна предпоставка за облекчаване на режима на изтърпяване на наказанието е предоставена изцяло на административния орган, който действа в условията на оперативна самостоятелност, съобразно формираното у него вътрешно убеждение, съответно негова е преценката да издаде или не съответния акт. По отношение на исковата претенция в периода от 07.02.2017 г. до 27.06.2019 г., първоинстанционният съд правилно е посочил, че въпреки извършените разпоредбата на чл.66, ал.1 от ЗИНЗС остава непроменена по отношение приложимостта ѝ само спрямо първоначално определения от съда режим. Тъй като специалният режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ от К. И. не е първоначално определеният му от съда, то аргументите, изложени във връзка с първата част на процесния период, са валидни и тук. С оглед на това, че с изменението на ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017 г., са изменени чл.67 и чл.68, като и в двата е предвидено, че когато е определен специален режим се прилага чл.198, ал.3, то съдът е обсъдил именно приложението на последната разпоредба и е изложил съображения и аргументи, които се възприемат изцяло и от настоящата инстанция, поради което не следва да се преповтарят. Напълно се споделят и доводите, че непреразглеждането на специалния режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ не представлява нечовешко, унизително отношение по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, в резултат на което за ищеца да са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в емоционално, психическо страдание, със степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването от свобода. Дори да е било проявено бездействие от затворническата администрация, а в случая е установено, че това не е така, то не би могло да се квалифицира и като някое от останалите нарушения изброени в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Правилно е прието, че е останало недоказано наличието на първата материалноправна предпоставка за приложението на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, а именно: бездействие на ответника да се произнесе относно продължаването на изтърпяването на наказанието на К. И. при „специален“ режим, определен му от съда. При положение, че липсва който и да е от елементите от фактическия състав на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, отговорността на държавата не може да се ангажира. При неустановяване на твърдяното от касатора незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация, на които се основава предявения иск и от които да са произтекли сочените в исковата молба последици, правилно същият е отхвърлен с обжалваното решение като неоснователен. При така изложените съображения решението на първоинстанционния съд, като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите са своевременно поискани и следва на основание чл.37 от ЗПП във вр. с чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ да бъдат определени в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, Административен съд – Перник, касационен състав