Решение № 1023 от 22.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4325/2022 г.

Производството е въззивно - по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С Решение № 20201884 от 22.10.2021 г., постановено по гр. дело № 48133 по описа за 2020 г., Софийският районен съд, III Гражданско отделение, 92 -ри състав, е заместил съгласието, на основание чл. 76, т. 9 ЗБЛД, вр. чл. 127а, ал. 2 СК, на Г. Я. Ж., ЕГН ••••••••••, за издаването на паспорт по реда на ЗБЛД на малолетното му дете Г.Г. Ж., ЕГН ••••••••••, както и за пътувания на детето Г.Г. Ж., ЕГН ••••••••••, роден на 17.03.2013 г., извън територията на Република България в страни от Европейския съюз, Република Сърбия, Република Северна Македония, Република Турция и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и САЩ, без ограничение на броя на пътуванията и за време общо не повече от три месеца в годината, придружаван от неговата майка В. К. Ж., ЕГН ••••••••••, за срок от пет години, считано от влизане в сила на решението, които пътувания не съвпадат по време с определения режим на лични контакти на бащата с детето. Допуснал е, на основание чл. 127а, ал. 4 СК, предварително изпълнение на решението. Ответникът Г. Я. Ж. (въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал с въззивна жалба, вх. № 25167555 от 22.11.2021 г. по описа на СРС. В жалбата са наведени подробни оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, по които доводи на ответника въззивният съд ще се произнесе по същество. Съобразно с изложеното във въззивната му жалба ответникът Ж. моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и вместо него да постанови друг, с който да отхвърли предявените искове. Заявява искане за присъждане на разноски. Ищцата В. К. Ж. (въззиваема страна в настоящото производство) е депозирала в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на така подадената въззивна жалба, в който е оспорила същата изцяло като неоснователна по изложените в нея оплаквания. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство. Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт. Въззивният съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, и съотнесени към релевантния закон, приема следното от фактическа и правна страна: Между страните не е спорно и се установява, че ищцата В. Ж. е майка на малолетния Г.Г. Ж., роден на 17.03.2013 г. (удостоверение за раждане на л. 5 от първоинстанционното дело). Липсва по делото спор, че ответникът Г. Ж. не дава съгласието си детето да пътува извън територията на Република България, придружавано само от майка си. По предявен иск за развод на страните и образувано гр. дело № 34951/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 86-ти състав, са били постановени привременни мерки, като на майката и бащата е определено съвместно упражняване на родителските права и непосредствените грижи по отношение на детето Г. са разпределени между родителите по начин, посочен в определението от 04.12.2020 г. по привременни мерки по чл. 323 ГПК. Първоинстанционният съд е посочил, че между страните е налице висящ спор с предмет упражняване на родителски права, местоживеене и режим на лични контакти относно детето Г.Г. Ж.. В първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите М.Р. Д. и И.С. Й.. Св. Д. дава показания, че майката с детето искала до отиде до Истанбул (Турция), за преглед на окото на Г. – имали записан час. Ответникът обаче отказал и пътуването не могло да се осъществи. Г. искал да се запише час за преглед за друга дата, за да присъства и той. Майката искала да отидат с детето в Гърция, но бащата не дал съгласие. Св. Й. установява, че когато Г. е при баща си Г., се виждат 3-4 пъти седмично и му е известно че детето има проблем с окото. Според свидетеля пътуването до Турция действително не се е осъществило, но впоследствие професорът бил в България и прегледал Г., като намерил, че не се налага операция. Детето, според свидетеля, се лекувало в българска клиника. Св. Й. заявява, че доколкото знае, майката искала да заведе детето в САЩ, където живеел брат й. Свидетелските показания, като непосредствени и непредубедени, правилно са кредитирани от първата инстанция. В хода на първоинстанционното разглеждане на делото ищцата е завила, че детето има международен паспорт, който е със срок на валидност до 2023 г., но надлежни писмени доказателства относно конкретната дата, до която паспортът е валиден, не са събрани по делото. При постановяване на обжалвания съдебен акт, при така установената фактическа обстановка, първостепенният съд е изложил мотиви, че по делото е установена необходимостта детето Г. да пътува извън Република България – във връзка с лечение, на екскурзия, за посещение на роднини. Според съда всяко пътуване обогатява познанията на човек - срещите с различни хора, култури и традиции безспорно биха се отразили положително на детето Г., на личностното му развитие и израстването му като пълноценна личност. Съдът не е намерил да е налице вероятност детето да бъде поставено в риск – поискани са пътувания до държави, които са страни по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Становището на Д“СП“ – “Лозенец“ също е в смисъл, че пътуванията са в интерес на детето. От социалното проучване не се установява майката да има намерение да променя местоживеенето на детето извън страната - В. Ж. била трудово заета, със социален кръг в страната, като недоверието на съпрузите един към друг, според решаващия състав на съда, не може да нарушава конституционно закрепеното в чл. 35, ал. 1 КРБ право на свободно придвижване. Пътуванията, според мотивите на първостепенния съд, следва да се осъществяват съобразно с установения режим на лични отношения на бащата с детето, до определен кръг от държави и за период от 5 години. Изложени са мотиви, че съдът се произнася относно конкретно възникнал между родителите спор за пътувания, но не може веднъж завинаги да замени съгласието на единия родител. Предвид липсата на надлежни данни, които да установяват периода на валидност на издаден международен паспорт на детето и съобразно с периода от 5 години, за който следва да се замести съгласието на бащата, съдът е намерил, че следва да се уважи и претенцията за издаване на международен паспорт на детето Г.. Във въззивната инстанция е изготвен и приет актуален социален доклад на компетентната Д“СП“ – “Лозенец“. При извършеното социално проучване е събрана информация от въззивника Г. Ж. и от въззиваемата В. Ж.. Разговор е проведен и с детето Г. Ж.. На социалния работник е съобщено, че с влязло в сила Решение от 09.05.2022 г. на СГС родителските права са предоставени на майката В., а бащата следва да заплаща издръжка от 220.00 лева месечно на детето Г.; определен бил и режим на лични контакти на бащата с детето. Въззивникът Ж. е посочил при изготвяне на социалния доклад, че режимът на лични контакти с детето Г. се спазва, но комуникацията с майката била силно затруднена и само по електронен път с e-mail. Бащата искал също да има възможност да пътува с детето и заявил намерение да заведе дело за заместващо съгласие. Заявил е, че не желае да ограничава своя син и счита, че би било добре да посещава други държави. Родителите са информирали социалния работник относно това, че и двамата са трудово заети. Детето Г., което е на 9 години, е споделило, че лятото с майка му В. Ж. са били на почивка в Турция, където си е играл с други деца, говорещи английски език. В комплекса, в който са били на почивка, е имало и много водни пързалки. В социалния доклад е отразено, че детето Г. има изградени емоционални връзки и стабилност и с двамата му родители. Становището на Д“СП“ – “Лозенец“ е, че е в интерес на малолетния син на страните – Г. Ж., да има възможност да опознае и посети нови, непознати места и страни. Това ще се отрази благоприятно на познавателното и емоционалното развитие на детето, при условие, че се спазва режимът на контакти с неотглеждащия го родител. Въззивният съд, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДт, е изслушал в открито съдебно заседание, проведено на 23.11.2023 г. детето Г. Ж. – на 10 години и осем месеца, в присъствието на социален работник от Д“СП“ – “Лозенец“. Детето посочи, че живее и при двамата му родители. Ходил е в Турция и в Гърция. Харесало му е и иска да пътува в чужбина. Детето заяви желание да пътува и с неговия баща, с когото иска да отиде в Израел. Иска да пътува и до САЩ, Австралия и Англия. Г. Ж. посочи, че говори английски език и иврит. Пътувал е със самолет до Гърция. Пред настоящия съд детето Г. сподели, че би се чувствал най - спокойно, ако родителите му се разберат за неговите пътувания. Според присъствалия на изслушването социален работник детето е изслушано в спокойна обстановка, а въпросите, на които е отговорило, са на нивото на възможностите и знанията му. На малолетния Г. е осигурена възможност спокойно да отговаря и да изрази желанията си. Други допустими и относими доказателства, на които въззивният съд да основе изводите си, не са ангажирани по делото. Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея обосновани изводи. Освен това първоинстанционният съд е събрал всички поискани от страните, относими и допустими доказателства и е изяснил изцяло делото от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт. Въззивният съд намира, че подадената въззивна жалба е неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност на Решението от 22.10.2021 г. При извършване на преценка дали да се произнесе с отказ или да замести исканото съгласие за пътувания в чужбина и издаване на паспорт, съдът се ръководи от най – добрия интерес на детето, съобразно с конкретиката на всеки случай отделно. Детето на страните – Г. Ж., като гражданин на Република България и на Европейския съюз, има право да може да пътува във всяка една държава – членка на Европейския съюз, което право на свободно придвижване не следва да бъде ограничавано в процесния случай, тъй като по делото не са налице конкретни данни, които да сочат на възможност пътуванията извън страната да са опасни за правилното физическо и психическо развитие на малолетния Г. Ж.. Напротив – пътуванията извън Република България ще му дадат възможност да опознае и посети нови и непознати до този момент места и страни. Това ще се отрази благоприятно на познавателното и емоционалното развитие на детето, в който смисъл е и становището на приетия по делото социален доклад. Запознаването с други страни и култури, специфичната за тях география, тяхната обществена и ценностна система, ще допринесат за изграждане на мисленето и светогледа на детето Г., които тепърва се формират и постепенно ще се разширяват с нови знания и преживявания. В същата посока са и мотивите на първата инстанция, които въззивния съд намира за правилни. Правилно от първостепенния съд е преценен и кръга от държави, до които са разрешени пътуванията на детето. Няма данни в тези държави да има военни действия, социални или природни катаклизми, или каквито и да било други ноторно известни рискове за детето Г., които да го поставят в опасност и да му навредят при посещението им. Така определените държави, освен че са страни по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, то почти всички без САЩ, се намират и на сухопътно разстояние от Република България, като посещението им може да се извършва и с наземен транспорт. Всъщност, детето Г. е летяло и със самолет, и не съобщава да изпитва дискомфорт или страх от този начин на придвижване. Обосновани са изводите на първата инстанция, че липсват данни за намерение на майката да промени местоживеенето на детето извън страната, а оплакванията във въззивната жаба на ответника, че има такава опасност, не се споделят от въззивния съд за основателни. Същите не намират опора в доказателствения материал по делото. На следващо място, така заместеното съгласие е съобразено с обстоятелството, че не следва пътуванията да се осъществяват за сметка на други права на детето, част от които е правото му на редовен контакт с родителя, чието съгласие е заместено. Или, правилно е постановено извеждането на ненавършилото пълнолетие дете на страните извън страната да се осъществява съобразно с определения режим на лични отношения на бащата със сина му. В тази връзка, въззивният съд извърши служебна справка в деловодната система на съда, като установи, че по обжалването на постановеното решение по делото за развод на страните, с Решение № 588 от 06.02.2023 г. по въззивно гр. дело № 3403/2022 г. Софийският градски съд, Гражданско отделение, I-ви въззивен брачен състав е потвърдено решението на Софийски районен съд, 86-ти състав по гр. дело № 34951/2020 г. в останалите обжалвани части относно родителските права (които са били предоставени от първоинстанционния съд на майката) и местоживеенето на детето Г. Ж. при майката, а е отменено решението на Софийски районен съд по гр. дело № 34951/2020 г. относно определения режим на лични отношения на бащата с детето и е определен друг режим, впоследствие с Решение № 1150 от 07.03.2023 г. в производство по чл. 251 ГПК тълкуван от постановилия го съдебен състав на съда. Това въззивно решение се обжалва от бащата пред Върховния касационен съд, но то подлежи на изпълнение, съгласно чл. 404, т. 1 ГПК, предвид което настоящият съдебен състав го взема предвид и съобразява решението си и с него (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК). Следва да се допълни, че въззивникът Г. Ж. е потвърдил пред социалния работник, че контактите му с детето в рамките на постановения от съда режим не са нарушени, и то при данни, че детето е пътувало до Турция и до Гърция след постановяване на обжалвания първоинстанционен акт. Налице са и изявления на бащата (направени във въззивното производство при извършване на социалното проучване), че е в интерес да детето Г. да пътува и не иска да ограничава това негово право. Напротив – има желание на свой ред да пътува с него, включително до Израел. Това обаче е извън предмета на настоящото производство. Въззивният съд взема предвид и желанието на детето Г. да напуска пределите на страната с цел екскурзия, запознаване с роднини по майчина и бащина линия и пр., дори и за упражняване и обогатяване на речниковия запас по чужд език, както се е случило при осъществената почивка в Република Турция. На следващо място, от първата инстанция е определен правилно и периодът, в който да се извършват пътуванията на детето, като време през годината, което не може да надхвърля общо три месеца и като краен момент – за 5 години от влизане в сила на решението. Предвид обстоятелството, че детето е в ученическа възраст, то на тези три месеца годишно отговаря календарно и времето, през което учениците не посещават училище в рамките на различните ваканции, най – дългата от които е лятната. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че периодът от 5 години е прекомерен. Така определеният срок всъщност съответства на периода на валидност на международния паспорт на детето, за издаването на който също е заместено съгласието на бащата. Тук е мястото да се обоснове, че правилно е заместено съгласието на бащата за издаване на международен паспорт на детето Г., чието право на свободно придвижване в чужбина не би могло да се реализира без такъв документ. В заключение и за пълнота на мотивите следва да се обоснове, че произнасянето на първоинстанционния съд, освен че отговаря изцяло на най - добрия интерес на детето е и в съответствие със задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС и казуистичната практика на ВКС, обективирана например в Решение № 31 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 3426/2015 г., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 286 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 1148/2013 г. ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 403 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 6903/2014 г., ІV Г. О. на ВКС и др. Съобразно изложеното и поради съвпадане изводите на първата и въззивната инстанция, обжалваното решение, като правилно, следва да бъде потвърдено. По разноските. При този изход на въззивното производство и по арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника Г. Ж. разноски не следва да бъдат присъждани. Въззиваемата В. Ж. е заявила искане за разноски в настоящото производство, което не е лишено от основание с оглед изхода на делото по въззивната жалба. Въззиваемата е сторила разноски и следва да й бъдат присъдени такива в доказан размер от 500.00 лева (договор за правна защита и съдействие от 21.12.2022 г. - л. 25 от въззивното дело). Възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, релевирано от въззивника Г. Ж., е неоснователно. Хонорарът е договорен и платен в размер под минималния такъв, установен в чл. 21 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Софийският градски съд