Решение № 217 от 5.8.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 81/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, и е образувано по приета за разглеждане въззивна жалба на ответника „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД срещу решение № 259/21.10.2024, постановено по електронно дело 20233200100840(ГД840/2023г на ОС-Д), с което е била уважена претенцията на кредитополучател Р. Д. Ц. за установяване на недействителност на договор за потребителски кредит №720031221237/05.08.2022г., сключен в нарушение на изискване за форма по чл.22 вр. чл. 10 ал.1 ЗПК и са възложени разноски. Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд са разгледани в определение № 171/27.03.25г., като съдът е обявил на страните докладваните оплаквания за неправилно установени факти и необосновани изводи, довели до незаконосъобразност на обжалваното от името на осъдения ответник решение. Допълнително в рамките на подготовката си за въззивен контрол по съществото на спора, съставът е отстранил допуснато процесуално нарушение по събиране на доказателства за установяване на относимите факти, като е допуснал ново експертно заключение на вещо лице със специалност, позволяваща изследване на електронни документи. Наред с оплакванията по съществото на спора, при подготовката си въззивният съд е докладвал и приета за съвместно разглеждане, като обусловена от разглеждане на претенциите по същество, частна жалба на адв. Р., пълномощник на ищцата срещу определение № 966/11.12.2024г., с което е било отхвърлено искането му по чл. 248 ГПК за коригиране на размера на присъдено възнаграждение за безплатна адвокатска услуга над 1000лв до минимален размер от 2771.76лв с ДДС. Въззивникът кредитор „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, чрез юрк. Р. излага оплаквания за неправилно установени факти по формата на сключената сделка и произтеклите от тях правни изводи по валидността на поетите от потребителя задължения. Счита за необоснован извода за нарушението на изискването за размера на шрифта ( чл. 10 ал.1 ЗПК), като се позовава на изготвен електронен писмен договор, предоставен за запознаване на потребителя на личното му телефонно устройство и съхранен като автентичен файл, подписан от потребителя в електронна форма. В пледоария по същество представителят поддържа искане за отмяна на неправилното решение. В подробни писмени бележки са конкретизирани доводи за съобразяване на формата на изготвената от кредитора документация (договор с изискуеми приложения) като текст с шрифт с размер 12, който е бил подписан с обикновен подпис по реда на ЗПФУР, позволяващ несъмнена идентификация на потребител с индивидуален достъп на мобилно приложение и конкретно мобилно устройство, представящо текста по начин, позволяващ адаптиране на изображението и размера на символите до подходящ за потребителя разбираем вид. Като счита, че така са изпълнени изискванията за форма на сделката по ЗПК, моли за отхвърляне на неоснователната претенция на ищцата. Въззиваемата ищца Р. Д. Ц., не е упражнила право на отговор по въззивната жалба. Упълномощеният адвокат на кредитополучателката пледира бланкетно пред настоящия състав за потвърждаване на правилното уважаване на предявената установителна претенция. Пълномощникът не е ползвал предоставената му възможност да допълни пледоария с писмени бележки. Насрещните страни са заявили и претенции за направени разноски във въззивното производство, като въззивникът конкретизирал искането си по основания и размери в списък по чл. 80 ГПК (л.92), а пълномощникът на въззиваемата е обявил предоставена безплатно услуга. За да се произнесе въззивният състав съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС). Претенцията на ищцата като кредитополучател, договорил с търговец доставка на кредитна услуга, е била основана на твърдения за опорочаване на сделката, покриващи три различни фактически хипотези на нищожност по специалния закон (чл. 22 ЗПК) относими към сделката като цяло и едно общо основание за недействителност (чл. 26 ал.1 пр. 3 ЗЗД), посочено като опорочаване само на уговорката за лихва. Макар че в уточнителна молба ищецът да е именувал тази лихва „законна“ и това обозначение да е било възпроизведено от първата инстанция в доклада на претенцията, обосноваването на фактическите твърдения по тази съединена претенция изключват всякакво съмнение, че се касае за уговорката за възнаградителната лихва(указан е съответния раздел от Информационния формуляр относно основния разход по кредита). Затова въззивният съд преценява, че предмет на това евентуално сезиране е клаузата по чл. 9.1 от процесния договор, съответна на този вид лихва. Доколкото всяко от нарушенията би изключило валидността на договорното обвързване, съдът приема, че сезирането е в условия на евентуално съединени установителни искове, предявени за защита на един и същ накърнен интерес, като установяването на което и да е от посочените нарушения (неспазено изискване за шрифта на текста на писмения договор; непосочване на ГПР и разходите, които го формират; липса на надлежно съставен погасителен план) би изключило интереса от разглеждането на останалите, а невалидността на целия договор изключва интерес от самостоятелно установяване на опорочено договаряне на същественото задължение на потребителя за заплащане на лихва в нарушение на добрите нрави. Затова така предявените искове са съединени в евентуалност и това обуславя и правомощията на въззивния съд. Обжалваното решение е постановено по първия установителен иск, като диспозитива изцяло съответства на приетата от първата инстанция хипотеза на нищожност поради нарушение на чл. 10 ал.1 ЗПК, като специална хипотеза на общо изискване за спазване на предписана в закона форма на сделката. Произнасянето по този иск е допустимо и затова, въззивният контрол по това основание за нищожност може да бъде проведен по същество, а по останалите основания, посочени от ищеца, правомощията на въззивния съд ще възникнат само, ако в резултат на този контрол настъпи изискуемо процесуално условие за разглеждане на евентуално съединени искове. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания и въз основа на събрани в двете инстанции доказателства съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: По делото не се спори, а и от представените в производството писмени доказателства се установява, че въззиваемата ищца е договорила с въззивника „Ти Би Ай Банк" ЕАД ползването на предоставена от този кредитор парична сума при условия, фиксирани в писмен договор за потребителски кредит № 720031221237, сключен на 05.08.2022г. Няма спор, че волята на договарящите се страни е съответна на съдържанието на приложен към исковата молба на ищцата писмен документ. Вместо подписи по този документ, съдържанието на записаната обща воля е потвърдено от потребител Р. Ц. чрез устройство Xiaomi 2201006SG и посочен идентификационен код. Същата идентификация е налична и в приложените Стандартен формуляр за предоставяне на кредити, заявление за установяване на договорни отношения със съгласие за обработки на лични данни и декларация по чл. 42 ал.2 т.2 от ЗМИП. При това безспорно съдържание на документите, разпечатани на хартия, за съда няма съмнение, че договарянето е извършено по посочения от кредитора дистанционен начин - размяна на електронни документи, генерирани като потвърдено съдържание на файлове чрез специалното мобилно приложение, инсталирано на телефонно устройство на клиента, осигуряващо достъп на регистриран потребител до предоставени от банката финансови услуги от разстояние. Спорно е дали при запознаване на клиента с това съдържание на изготвения от кредитора по заявлението за кредитиране документ, текстът е бил фиксиран с шрифт с размер поне 12 единици. В тази връзка в първата инстанция е било назначено вещо лице, което обаче е работило само по възпроизведени на хартиен носител чрез печатащо устройство текстове и е измервало отпечатаните на хартията букви. Както е обосновал в подготвително си заседание обаче, въззивният съд намира този метод на изследване за неадекватен на спецификата на електронния документ и начина, по който текста на съглашението е предоставен за запознаване на кандидата за кредитиране. Затова и събраното от първата инстанция заключение изобщо не отговаря на изискванията за приложени специални знания и не може да се ползва като годно доказателство в този процес. Назначеният от настоящия състав експерт със специалност в областта на компютърните системи и технологии е извършил изследването върху съхранен електронен документ, съдържащ информацията, възприета и одобрена от потребителя при подписването чрез натискане на бутон в мобилното приложение. Вещото лице потвърждава, че електронната система, поддържана от кредитора регистрира времеви маркери, статуси на процесите и идентификаторите на отделните клиенти, индивидуализирани с уникални идентификатори както на ползваните устройства, така и на конкретен мобилен телефонен номер на съществуващ клиент. Специалистът е констатирал, че след като електронният документ се подпише от ползвателя на мобилното приложение, оригиналът му се съхранява в система, специално конфигурирана по начин, изключващ промяна на данните в съответствие със съвременните технологични практики за електронно документиране и подписване и идентичен с него екземпляр се изпраща по електронна поща за сведение и съхранение от клиента. Затова макар и да не представлява сигурно автентифициран с квалифициран подпис оригинал, съдът възприема именно тези съхранени и предоставени за изследване на вещото лице файлове като електронни оригинали със съхранена автентичност, идентични по съдържание с документа, отразил съгласието на договарящите се страни, възпроизведен от ищцата на хартиения носител, представен в съда. Съдът кредитира като обоснован убедително с приложените специални знания на експерта и извода за съставянето на този оригинал чрез текстообработваща програма, в която са били използвани различни по вид шрифтове, като основния текст на договора е формиран с Arial Narrow 12 pt, а само приложената декларация – формуляр за обстоятелствата относно контрола срещу изпиране на пари е била съставена с шрифт Segoe UI 10pt, но визуалната четимост и на този размер не се накърнява и не може обективно за затрудни потребителя при възприемане на графичните символи (с височина съпоставима с другия шрифт в размер 12 pt). В съдебно заседание експертът изрично е потвърдил, че макар да не е извършил физически проверка ред по ред на текста от документа, съхранен от банката като подписан от кредитополучателя, констатацията му е резултат от извлечени данни за употребени в него шрифтове, вградени в самите технически параметри на единния файл. Тези данни изчерпателно посочват само цитираните два шрифта и то в конкретните части на обединения във формат PDF общ документ. Вещото лице пояснява и причината за разликата в констатациите на другия технически експерт, назначен в първата инстанция, който е работил след вторично възпроизвеждане на текстовете с печатни устройства, даващи различни отклонения според настройките и конфигурациите за печат. При това положение за съда не остава съмнение, че електронното изявление на банката(представляващо предложено съдържание на договора за кредит, стандартен информационен формуляр, и заявление на кандидата за получаване на потребителски кредит), което е било прието и подписано едновременно след идентифицирането на клиента в мобилното приложение, е било предложено и получено от клиента именно като текст с шрифт в размер на 12 pt. Така установения факт се разминава с установеното от първата инстанция и затова въззивния съд намира оплакването на въззивника за основателно, а това налага да се коригират и правните изводи в обжалвания акт. На първо място, съставът констатира, че кредитополучателката е физическо лице, а посочената изрично цел на кредитирането не е свързана с професията й. Затова при преценката на приложимото право, въззивният съд, аналогично на първата инстанция, намира за приложим действащия към момента на сключване на сделката закон, уреждащ закрила на потребители срещу неравноправно договаряне с търговци, доставящи услуги и по специално легалните определения в пар. 13 т. 1, 4 и 12 от ЗЗП, налагащи квалифицирането на договора като финансова услуга, предоставена от доставчик на потребител. Същевременно размерът на уговорената главница 14 800лв. поставя сделката в приложното поле на специалния Закон за потребителски кредит, който въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на такова договаряне. Посоченото от ищеца правило на чл. 10 ал.1 ЗПК действително изисква писмена форма и допълнително гарантиране на възприемането на съдържанието от потребителя чрез задължително ползване на шрифт с размер поне 12 pt. Самият закон обаче допуска и договаряне от разстояние ( чл. 5 ал. 13 ЗПК) и фиксиране на съгласието в писмена форма на траен носител, различен от хартията, а това несъмнено означава, че изискването за шрифт следва да се отнесе именно към онова съдържание, което се възприема и подписва като електронен документ. В случая категорично се установи, че както преддоговорната информация(чието значение се проявява в срока за отказ от сключен договор от разстояние по смисъла на чл. 12 от ЗПФУР), така и окончателния текст на потребителския договор са били изготвени и предоставени на клиента с такъв размер на шрифта и това е достатъчно за изпълнението на специалните изисквания на ЗПК, като специфичен стандарт за този вид договори. Специални изисквания за размера на декларацията по ЗМИП няма, а избрания от кредитора формат не накърнява и по-общия стандарт на закрилата, гарантиращ визуална разбираемост на съдържанието, с което потребителя ще бъде обвързан (чл. 145 ал.2 ЗЗП). Още повече, че както сочи и експертът, изследвал функциите на мобилното приложение, електронният формат на текста позволява на потребителя да адаптира на екрана на собственото му устройство размерите на изображението до най-удобен за конкретното лице обичаен начин на възприемане. Затова въззивният съд не намира за установено твърдяното от ищцата опорочаване на формата. Неоснователната претенция за нищожност на сделката на това основание следва да се отхвърли. При този резултат по съществото на първия иск, възниква интереса на въззиваемата страна за разглеждане на евентуално предявените претенции, основани на другите пороци на договора. Както в информационния формуляр ( част III т. 2 и т.4), така и в окончателния текст на договора (чл. 10) кредиторът е оповестил ГПР в размер на 32.56, като не е посочил други разходи, извън тези за дължимата проста фиксирана лихва от 30.39% годишно. Разминаването на размера на годишната лихва и обявения универсален ориентир ГПР не предполага непременно, че в индикатора са включени „неоповестени“ разходи. Това е така, защото ГПР се формира по специалната императивна формула по приложение №1 към ЗПК(отчитаща годишен времеви интервал с 365 дни), а според чл. 9.3 от договора при олихвяване на ползваната главница лихвата на ден се изчислява на база 360 дни в годината. Именно за подобни случаи законът урежда допълнителното оповестяване на ГПР, като индикатор въз основа на който да могат да се съпоставят кредитните продукти, предлагани на пазара от различни доставчици, ползващи различни уговорки на разхода, представляващ съществената икономическа тежест за потребителя. Същевременно съдът съобразява, че съдържанието на процесния договор категорично изключва съмнението за допълнително „натоварване“ на кредитополучателя със скрит разход, тъй като оповестяването само на лихвата като единствено основание на дължими плащания съотвества и на размерите на сбора от сумите, формиращи текущи задължения на кредотополучателя по изрично включен в чл.11.2 от договора погасителен план. Сборът от общо начислените лихви 11721.99лв. добавен към разсрочените на части вноски от главницата от 14 800лв. възлиза на точно 26521.99лв. и този сбор изцяло съвпада с изрично посочената обща сума, дължима от потребителя. Така не остава никакво съмнение, че единственият разход, който потребителя поема да плати(над главницата, която ще връща до края на уговорения срок) е именно и само лихвата, а точно такива са и данните в информационния формуляр(където по негативен начин са попълнени бланкетите за други разходи). Затова за процесния договор не са приложими разрешенията, възприемани в практиката при други случаи на натоварване на клиента на финансовата институция със задължения, които да налагат и съответно разясняване на формирането на повишения ГПР, в съответствие със стандартите за закрила на потребителите разяснени от СЕС в решения по дело №С-686/2019 и дело С-377/2014 (Определение №2942/12.11.2024 по дело №1009/2024 на ВКС 1 т.о.; Определение №2719/21.10.2024 по дело №1264/2024 на ВКС 2 т.о.). При това положение неприложими са допълнителните изисквания за разясняване на евентуални допускания, прилагани от кредитора при определянето на ГПР(чл. 11 ал.1 т. 10 от ЗПК). Претенцията за опорочаване на сделката поради нарушено такова изискване на специалния закон също е неоснователна и следва да се отхвърли. Неоснователно е позоваването и на нарушение на изискването по чл. 11 ал.1 т. 12 ЗПК. Уговарянето на единствения разход за възнаградителна лихва, чийто размер е фиксиран, изключва приложимост на каквито и да са други пояснения на начина на формиране на текущата, също фиксирана по размер анюитетна вноска, извън описаната ясно в договора методика за начисляване на този разход (чл.9.2 ЗПК). В този смисъл е формираната практика на съдилищата, отразяващи и тълкуването на общоевропейските стандарти на закрила на потребителите (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 106 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о., ГК). Още повече, че в процесния договор погасителния план е изрично пояснен, като в ясен табличен вид е разписана всяка вноска с посочване не само на съответната част, която покрива текуща лихва към съответна падежна дата и падежирала част от разсрочената главница, но и остатък от ползваната сума, подлежаща на олихвявяне в следващ падежен период. При това положение всеки разумен потребител би могъл без колебание да се ориентира в точния размер на изискуемите и неизискуемите си задължения към всеки момент от добросъвестно изпълнение на плана. Претенцията за нищожност е неоснователна и на това основание. На последно място, ищцата е обосновала доводите си за договаряне на лихвата в нарушение на правилата на морала с „наложен“ от кредитора размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ прага на добросъвестност и справедливост. Съгласно правната доктрина и непротиворечивата практика на ВКС, етичните норми са неписана рамка на договорната свобода с която страните разполагат при уговаряне на съдържанието на договора. Добрите нрави са онези принципи, възприети от обществото като нравствено-етични правила, на които законът е придал правно значение като приравнява тяхното нарушаване на противоречието на договора със закона(ТРОСГК № 1/2009 г.). Накърняването на тези правила по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава неписан правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. В случая обаче извън твърдението, че банката е уговорила възнаграждение в размер надхвърлящ трикратен размер на законна лихва, не се сочат други обстоятелства за договаряне на насрещни престации, чиито изпълнение не съответства на защитим от правото интерес и представлява неоправдан източник на блага. Напротив, сама по себе си възмездната кредитна сделка с банкова институция, каквато за съда няма съмнение, че е била договорена между страните, поражда насрещни права и задължения типични за интересите както на търговеца, финансиращ физически лица по занятие, т.е. срещу възнаграждение, така и на клиентите, получаващи значителен размер на парични средства, за да покрият конкретна нужда, за която нямат спестявания. Нито банковото кредитиране, нито задължаването на потребителя да заплати за ползването на чужд финансов ресурс само по себе си не е неморално. Напротив, принципите на справедливостта изискват съпоставимост на финансовия риск от ползване на привлечените също срещу възнаграждение от банката чужди депозити, с цената на кредитния продукт, а при липса на каквито и да са други обезпечения, застраховки и доказана способност на потребителя да генерира в идния петгодишен период постоянни и високи доходи за месечните вноски, самото потребителско кредитиране е високо рисково и налага на кредитора да уговори в своя полза достатъчно по размер възнаграждение, което несъмнено ще надхвърля по номинал разходите, обичайно уговаряни за много по- сигурните дългосрочни (с по-ниски вноски) или обезпечени с висока сигурност ипотечни кредити. Сама по себе си стойността на законната лихва, като обезщетение за забавено плащане на паричен дълг не е съпоставима с пазарно индикирани възнаграждения, а с цени на междубанков пазар и затова нейния размер принципно не може да възприема безкритично като показател на обичайно очаквани от добросъвестни заемодатели възнаграждения. Не на последно място, специалният закон допуска валидно договаряне на тежестта на престацията на потребителя до размер, достигащ 5 пъти законната лихва ( чл. 19 ал.4 ЗПК), а когато потребителят е освободен от всякакви други разходи, този праг остава относим като обществено приемлив ориентир именно за основното възнаграждение за ползване на заетата главница. Въззивният съд не намира за установена и хипотезата на злоупотреба от страна на доставчика на финансовата услуга с оповестяването на цената й по разбираем за потребителя начин. Всеки разумен гражданин, който полага елементарна грижа за собствените си работи не може да не възприема и да прецени за себе си дали е в състояние да заплати вноските, в които ясно е посочена сумата за лихви, добавена към главницата, респективно дали така предлаганата цена на услугата е съответна на интереса му. Доколкото възнаграждението за банковия кредит е съществен елемент на договора и той е бил ясно оповестен както в преддоговорния процес, така и във финалната сделка, въззивният съд намира, не само че не накърнена закрилата по чл. 145 ал. 2 ЗЗП, но и че общата воля на страните по този елемент е ясен израз на субективния им интерес и затова и сделката с това съдържание не може да е несправедлива, в смисъла вложен в чл. 26 ал.1 пр. 3 ЗЗД. Претенцията за отричане на валидността на уговарянето на размера на възнаградителната лихва поради нарушение на морала е неоснователна. В заключение изводите за неоснователност и на трите евентуално съединени основания за пълна нищожност, както и на твърдяната частична нищожност, са в явна несъвместимост с постановения диспозитив на първата инстанция и това налага отхвърлянето им в цялост след пълна отмяна на обжалваното решение. При този резултат изцяло следва да се ревизира и произнасянето по разпределение на отговорността за разноски и обусловеното от нея производство по чл. 248 ГПК. Липсва основание за присъждане на разноски в полза на ищеца, поради което наред с осъждането на ответника, следва да се отмени както задължаването му за внасяне на дължимите по спора такси, така и възлагането на възнаграждението за безплатно представителство на ищцата. Поради тази отмяна, отпада и интереса от разглеждането на молбата на пълномощника на тази страна за изменение на какъвто и да е размер на възнаграждение, съответно този жалбоподател няма интерес и от въззивен контрол по постановения акт по тази молба. Затова не следва да се разглежда по същество и подадената срещу отхвърлителното определение частна жалба. Основателната въззивна жалба поражда право в полза на въззивника за компенсация на всички направени по делото разноски. В списъка по чл. 80 ГПК ответникът е обявил не само разходите за такса за обжалване и внесени разноски по допуснатото от настоящия съд доказателство, но и такса, която е била платена за разглеждане на насрещен иск. Производството по насрещната искова молба обаче е било отделено и затова разходът за него не може да се отнесе към настоящия спор. Доказаните разходи на въззивника остават в размер на само 530.44лв. внесена такса за обжалване и 415лв. заплатен хонорар на вещото лице, като на осн. чл. 78 ал.4 ГПК към тях следва да се добави и поисканото юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Въззивният съд съобразява, че в настоящия процес въззивното производство не се отличава по фактическа и правна сложност от съдебното дирене в предходната инстанция, доколкото изцяло са повторени значимите за оплакванията на въззивника доказателствени действия и изцяло е преразгледан спора по същество. Същевременно за определяне на размера на компенсируемия разход, следва да се отчете и стойността на защитимия интерес (надхвърлящ 10 000лв.) и съединяването на повече от едно основания на претенцията на потребителя, поради което поисканото компенсиране с общо 600лв. не надхвърля обичаен среден размер за подобна защита за двете инстанции, според критериите на чл. 25 от НЗПП. Така общият размер на разходите, които въззивницата следва да заплати възлиза на 1545.44лв. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд