Решение № 23 от 29.1.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 375/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 184 от 23.05.2023 г. по гр.д. № 658/2022 г. Окръжен съд Русе е осъдил Й. К., родена на 23.06.1972 г., с постоянен адрес гр. Цюрих, Конфедерация Швейцария, чрез пълномощника й П. Е. А. да заплати на И. М. И. сумата в размер на 25100 лв., частично от общо дължимата сума в размер на 163782, 45 лв., представляваща определено с решение № 14 от 08.10.2020 г. на Адвокатски съвет при АК Русе възнаграждение, ведно със законната лихва от 21.11.2022 г. до окончателното изплащане на делото. Присъдени са разноски. С Определение № 561/20.06.2023 г. по гр.д. № 658/2022 г. е оставено без уважение искането на адв. С. К., пълномощник на ищеца И. И. за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Против постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Й. К.. Сочи се, че постановеният съдебен акт е по недопустим иск, тъй като със сила на присъдено нещо е прието между страните, че заплащането на възнаграждение на соченото в исковата молба основание, не се дължи. Излагат се доводи за необоснованост на решението, мотивите на което съдържат превратно и изопачено представяне на установените по делото факти и на възраженията на ответницата, жалбоподател в настоящото производство. Изразява се несъгласие с приетото от съда, че Адвокатски съвет Русе е бил надлежно сезиран, за да определи възнаграждение на адв. М.. Поддържа се възражението за неточно/лошо изпълнение на учредения мандат, като се твърди, че жалбоподателката не е получавала информация от ищеца за водените производства, че избраният от него способ за реституираните имоти е довел до частична реституция – в идеални части на двата имота, а не в реални такива, както и декларирането на имота три години по-късно е довело до начисляването на недължим данък. Първостепенният съд няма мотиви по възражението за прекомерност, като не е обсъдена правната и фактическа сложност на спора, няма произнасяне по приложимите разпоредби от Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Не са развити доводи по възражението за погасителна давност. Оспорва се изводът, че давностният срок започва да тече от вземането на решение от Адвокатския съвет на 14.10.2020 г., като се счита, че този момент следва да е последното процесуално действие, извършено на основание мандата, а именно на 06.07.2007 г. с подписването на спогодба по гр.д. № 665/2006 г. на РОС. Според жалбоподателя от този момент започва да тече петгодишната давност и тя изтича на 13.07.2012 г. Сочи се, че едва след оттегляне на пълномощията на адв. Минчев на 31.07.2014 г., същият е предприел действия да охрани правото си на парично притезание пред съд за извършените от него правни действия, произтичащи от пълномощното. Съдът не е съобразил, че със сила на присъдено нещо е установено, че няма сключен договор за правна помощ между страните, договорът за правна помощ от 22.10.2001 г. не е представен в реституционното производство по гр.д. № 3118/2003 г. на РРС, ищецът се е отказал от претенция за разноски по това дело, договорът за правна помощ от 22.10.2001 г. предвижда падеж седем години след реституирането на имотите, в този договор е посочено, че К. се задължава да упълномощи адв. М., въпреки че пълномощното е факт месец преди това. Игнорирани са показанията на разпитаната свидетелка, че с Й. К. не е коментирано възнаграждение за мандата, у нея е създадено впечатление, че адвокатът работи за добра кауза. Няма произнасяне по възражението за неправилност на решението на Адвокатския съвет, поради протИ.речие с нормативен акт, като се поддържа тезата, че размерът на адвокатското възнаграждение се следва върху данъчната оценка на недвижимите имоти, и то по правилото на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./, а не върху пазарната им стойност. Оспорва се приложената от Адвокатския съвет редакция на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да обезсили обжалваното решение, евентуално да го отмени като неправилно, и вместо него да постанови друго, с което бъде отхвърлен изцяло предявеният иск, евентуално се намали размера на вземането за адвокатско възнаграждение. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, с който се заема становище, че постановеното първоинстанционно решение е правилно и обосновано, поради което жалбата следва да се остави без уважение. Претендира разноски за въззивната инстанция. По делото е постъпила и частна жалба против Определение № 561/20.06.2023 г., постановено по гр.д. № 658/2022 г. на Окръжен съд Русе. В нея частния жалбоподател се позовава на разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г., като смята, че дължимото му се възнаграждение следва да се определи на база цялото заявено вземане от 163782, 45 лв. Искането е да се отмени обжалваното определение и се постанови изменение на постановеното решение в частта му за разноските, като се определи адвокатското възнаграждение, съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. Насрещната страна не е заела становище по частната жалба. Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. Възражението, че съдът се е произнесъл по недопустим иск, тъй като е формирана сила на присъдено нещо между страните на същото основание по гр.д. № 667/2018 г. на Окръжен съд Русе, приключило с постановяването на Решение № 119/18.07.2022 г. по гр.д. № 4566/2021 г. на ІІІ Г.О. на ВКС, е неоснователно. Предмет на цитираното дело е било правото на ищеца да получи адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 22.10.2001 г., поради което и силата на присъденото нещо е формирана само на това основание – чл. 298, ал. 1 ГПК. Претенцията по чл. 37 вр. чл. 36, ал. 3 ЗА е различна от претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение на договорно основание, с различен фактически състав, и спрямо тази различна претенция постановеното влязло в сила съдебно решение не разпростира своите предели. С оглед на това, доводът за наличие на процесуална пречка да бъде разгледан спора, а именно формирана сила на присъдено нещо, не може да бъде споделен. При констатацията, че съдебното решение е допустимо, следва да пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК. Пред Окръжен съд Русе е заведен иск от И. М. И. против Й. К., за заплащане на сумата от 25100 лв., част от общо дължимо адвокатско възнаграждение от 166274, 97 лв. за извършена адвокатска работа, определено с Протоколно решение № 14/08.10.2020 г. на Адвокатски съвет при АК Русе, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. В съдебно заседание от 02.03.2023 г. е уточнено, че частичната претенция от 25100 лв. се претендира от претенция в размер на 163782, 45 лв. само за извършени процесуални действия, касаещи осъществено процесуално представителство, посочено в решението на Адвокатския съвет. Изложени са обстоятелства, че ищецът е бил пълномощник на ответницата, упълномощен с пълномощно от 21.09.2001 г., за извършване на правни и фактически действия, в резултат на които тя била призната за собственик на два недвижими имота в гр. Русе с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 3118/2003 г. на РС Русе, подробно посочени. С оглед на това, че не получил никакво възнаграждение за работата си, нито средства за заплатените административни и съдебни такси и разходи, ищецът завел гр.д. № 677/2018 г. на Окръжен съд Русе. В хода на производството били приети графически експертизи, според които договорът за правна помощ, сключен между него и ответницата, не носи нейния подпис, т.е. липсва договор. Поради това, ищецът поискал полагащото му се възнаграждение за извършената работа да бъде определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА. С Протоколно решение № 14/08.10.2020 г. Адвокатски съвет, гр. Русе определил размер на адвокатското възнаграждение от 166274, 97 лв., подробно посочен по пера за извършените извънсъдебни и съдебни действия, с описан механизъм на определянето му. Решението било обжалвано от Й. К. пред Висшия адвокатски съвет, който с решение от заседание на 15.01.2021 г. оставил жалбата без уважение. При постановяване на решението на ВКС, решението на Адвокатския съвет не било обсъдено, като в мотивите на съда е посочено, че такава претенция не е предявявана. С оглед на обстоятелството, че ответницата няма местопребиваване на територията на Република България, е заведен настоящия осъдителен иск за заплащане на сумата 25100 лв., частичен иск за дължимо адвокатско възнаграждение, определено с протоколното решение на Адвокатски съвет, Русе. С отговора на исковата молба са направени следните възражения: искът е недопустим, поради формирана сила на присъдено нещо с Решение № 119/18.07.2022 г. по гр.д. № 4566/2021 г., ІІІ Г.О. на ВКС; направено е възражение за погасителна давност, като се сочи, че изискуемостта на вземането настъпва от последното правно действие, извършено от ищеца въз основа на предоставеното му пълномощно, а именно подписването на спогодба на 06.07.2007 г., влязла в сила на 13.07.2007 г., и от този момент започва да тече погасителната давност; при условията на евентуалност се сочи, че давността започва да тече от 31.07.2014 г. – момента на оттегляне на пълномощията на адв. И.; направено е възражение за неточно изпълнение, тъй като К. не е била уведомявана за извършените действия, избрания способ за реституиране не е бил най-ефективния, имотите не са били управлявани добросъвестно и в нейн интерес; ищецът не е отправял искане до Адвокатския съвет за определяне на възнаграждение, такова е било адресирано до Апелативен съд Велико Търново по гр.д. № 359/2019 г. и е подадено за целите на това производство; въпросът за заплащане на възнаграждение за правните и фактически действия, извършени от адвоката, не е стоял, поради което Й. К. е останала с убеждението, че неговата дейност е безвъзмездна и в обществен интерес; претендираното възнаграждение в определения размер от Адвокатския съвет, Русе не съответства на Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента на извършване на съответните правни действия; базата на изчисляване на възнаграждението, ползвана от Адвокатски съвет, Русе, е пазарна оценка на имотите, а не данъчната, която е релевантна според жалбоподателя; нарушена е нормата на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./; неправилно е присъден трикратния размер на възнаграждението. За да уважи предявеният иск решаващият състав е приел, че ищецът е извършил фактически и правни действия във връзка с реституиране на посочените недвижими имоти, като за извършването на тези действия не е имало сключен договор за правна помощ. След установяване неистинността на договора, на който ищецът е основал претенцията си по гр.д. № 667/2018 г. на РОС, той е поискал определяне на възнаграждение от съответния адвокатски съвет, като молбата му е подадена чрез съда, и препратена до компетентния адвокатски съвет. Решението, с което е определен размера на възнаграждението, е обжалвано от К. и е потвърдено от Висшия адвокатски съвет. Възраженията за оспорване на размера са приети за неоснователни, същият е съобразен с правната и фактическа сложност на извършените правни действия, не е налице неточно/лошо изпълнение. Отречено е възражението за погасителна давност, като е прието, че изискуемостта на вземането за адвокатско възнаграждение настъпва с определянето му. По тези съображения частичният иск за сумата от 25100 лв. е уважен, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Настоящият състав намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал. Видно от пълномощно № 2413-2416/21.09.2001 г. Й. К. е упълномощила адвокат И. М. И. да я представлява пред Община Русе и Областна управа Русе по всички въпроси, касаещи възстановяването на собствеността върху отчуждени недвижими имоти в България, бивша собственост на нейни роднини, чийто наследник тя е, с право да подава молби, заявления, жалби и да подписва необходимите документи; да я представлява пред съдилищата по всички дела, касаещи наследствените й имоти, пред административни, финансови и други органи и архиви в България по всички въпроси, касаещи тези имоти; след възстановяването на собствеността върху тях да ги продаде на когото желае и при каквито условия намери за добре, като получената сума преведе по нейна банкова сметка. По делото е приложен договор за правна помощ от 22.10.2001 г. между адв. И. М. и Й. К. за осъществяване на правна помощ относно реституирането на два имота в гр. Русе, като е уговорено възнаграждение на адвоката 25 % от пазарната стойност на реституираното имущество, изчислена към датата на реституирането, платимо 7 години след влизането в сила на решението на съответния административен орган или на съда. Предвидено е още разноските по всички производства и дела да са за сметка на адвоката. От събраните по делото материали се установява, че адв. М. е извършил множество действия във връзка с възстановяване на имотите, посочени в договора – събирал е документи във връзка с правата на ответницата, подал е заявление до областния управител, след постановения отказ е инициирал съдебно производство, във връзка с което е образувано гр.д. № 3118/2003 г. на РС Русе. Постановеното решение по делото е обжалвано пред Окръжен съд Русе, за което е образувано в.гр.д. № 618/2004 г., впоследствие пред ВКС, който с Решение № 419/06 от 07.06.2006 г. е по гр.д. № 2989/2004 г. на ІV-А Г.О. е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане, при което е постигната съдебна спогодба от 06.07.2007 г. по в.гр.д. № 665/2006 г. на Окръжен съд Русе, като е признато в полза на ответницата, че е собственик на 9/20 ид.ч. от имот в гр. Русе, ••••••••• и на 12/20 ид.ч. от имот на ул. Севлиево, 12. На 16.07.2014 г. Й. К. е оттеглила пълномощията по пълномощно № 2413-2416 от 21.09.2001 г. в полза на адв. И. М. И.. На 09.10.2018 г. ищецът е предявил иск против Й. К. за заплащане на възнаграждение по договора за правна помощ от 22.10.2001 г. за сумата 12850 евро, представляваща част от общ размер на вземане от 105318, 66 евро, ведно с мораторна и законна лихви. Образувано е гр.д. № 667/2018 г. по описа на Окръжен съд Русе. В хода на производството е оспорен подписа на ответницата на договора за правна помощ. След изслушване на вещо лице графолог, съдът е приел, че договорът за правна помощ е подписан от Й. К. и с Решение № 269/03.07.2019 г. по гр.д. № 667/2018 г. уважава частично предявените искове. Решението е обжалвано от И. М. И., за което е образувано в.гр.д. № 359/2019 г. на ВТАС. В хода на въззивното производство изготвената тройна съдебно графическа експертиза излиза със заключение, че подписът върху договора за правна помощ не е изпълнен от Й. К.. С молба от 09.06.2020 г. по в.гр.д. № 359/2019 г. на ВТАС И. М. И. заема становище, че ако се приеме, че няма подписан договор, следва да се приеме че с извършването на правните и фактически действия по пълномощното, са валидно възникнали облигационни отношения, но при липса на договорено адвокатско възнаграждение, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗА. Поради това, е направено искане да се изиска от Адвокатски съвет при АК Русе да определи дължимото се на ищеца адвокатско възнаграждение за извършената от него в полза на ответницата адвокатска работа, която не му е заплатена, като са изложени конкретните правни действия, които подлежат на възмездяване. С определение от 16.09.2020 г. съдът е възложил на Адвокатски съвет при АК Русе да определи претендираното възнаграждение на основание чл. 36, ал. 3 ЗА. С Протокол № 14/08.10.2020 г. Адвокатски съвет, Русе е приел, че е валидно сезиран от адв. И. чрез Апелативен съд Велико Търново, като е остойностил извънсъдебните и съдебните действия, предприети от адвоката в два варианта – по данъчна и по пазарна оценка на имотите. За съдебните действия общо за всички инстанции е определен по данъчна оценка размер на възнаграждението 15963, 96 лв., а по пазарна оценка – 54594, 15 лв. Прието е, че е налице правна и фактическа сложност на воденото дело, че ищецът е платил таксите и разноските за всички съдебни инстанции, без да получи средства за това от клиента си, поради което е счетено, че извършената адвокатска работа следва да се оцени в троен размер. По този начин по данъчна оценка на имотите размерът на възнаграждението възлиза на 47891, 88 лв., а по пазарна оценка – 163782, 45 лв. Сумирано с извънсъдебните действия по данъчна оценка общият размер на възнаграждението е 50384, 40 лв., а по пазарна оценка – 166274, 97 лв. След гласуване е определено адвокатско възнаграждение в размер на 166274, 97 лв. С решение от 15.01.2021 г. на Висшия адвокатски съвет е оставена без уважение жалбата на Й. К. против решението, взето с Протокол № 14/08.10.2020 г. за определяне на възнаграждение в полза на адв. И. М. в размер на 166274, 07 лв. С Решение № 100009/10.03.2021 г. по в.гр.д. № 359/2019 г. на ВТАС е прието, че между страните е бил налице неформален договор за правна помощ, по който изискуемостта на задължението за заплащане на възнаграждение настъпва от влизане в сила на спогодбата по в.гр.д. № 665/2006 г. – 13.07.2007 г. и към момента на предявяване на исковата молба вземането се явява погасено по давност. По тези съображения исковете са отхвърлени, като погасени по давност. С решение № 119/18.07.2022 г. по гр.д. № 4566/2021 г. на ВКС Решение № 100009/10.03.2021 г. по в.гр.д. № 359/2019 г. на ВТАС е оставено в сила, но с мотиви, различни от посочените във въззивното решение. Прието е, че претенцията на ищеца по гр.д. № 667/2018 г. на Окръжен съд Русе, се основава единствено на сключен двустранен договор, по който се търси изпълнение за заплащане на договореното възнаграждение. След като по делото е установено, че не е постигната подобна договорка за заплащане на възнаграждение, предявеният иск се явява неоснователен. Претенцията по чл. 36, ал. 3 ЗА е различна и такава претенция не е била предмет на делото. По този ред единственият, на когото законът е предоставил пълномощието да определя възнаграждение на адвокат при липса на договор, е Адвокатският съвет, по искане на адвоката или клиента, като изискуемостта на вземането настъпва от определяне на възнаграждението. С оглед на това, на 21.11.2022 г. пред Окръжен съд Русе е предявен настоящият иск от адв. И. М. Илев против Й. К.. Освен приложените писмени документи, по делото е разпитана и св. Пенка Ангелова. Същата е председател на Международно дружество „Елиас К.“ и е пълномощник на ответницата. Когато нейни роднини се обърнали към нея за реституиране на имотите по инициатива на адв. И. М., ответницата решила да заведе такова дело. Свидетелката търсила контакт с адвоката, но той отказал да установи такъв. Според свидетелката не е имало уговорено възнаграждение за работата на адвоката. Ответницата останала с впечатление, че той води делото на добра воля и че роднините са обещали да му платят труда. Дружеството на свидетелката стопанисва имота на ул. Славянска, 12. При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 36, ал. 3 ЗА. Фактическият състав на този иск се извежда от нормите на чл. 36, ал. 1 и 3 ЗА – адвокатът да е положил адвокатски труд, да няма договор с клиента си, уреждащ размер на възнаграждението, да е предприета процедурата по чл. 36, ал. 3 ЗА за сезиране на съответния адвокатски съвет, приключила с определяне на възнаграждение, съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. В конкретния случай се установява наличието на пълномощно от страна на ответницата, с което упълномощава адвоката за извършване на определени действия във връзка с възстановяване собствеността върху отчуждени наследствени недвижими имоти. В резултат на това пълномощно адвокатът се е снабдил с необходимите книжа, инициирал е три съдебни производства, по които е представлявал ответницата, включително и производството по гр.д. № 3118/2003 г. на РС Русе, приключило с влязъл в сила съдебен акт. С оглед на това, настоящият състав счита, че първият елемент от фактическия състав на правото на адвоката на възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, е установен и доказан от събраните по делото доказателства и по-конкретно от приложените съдебни решения/определения. Възражението за неточно/лошо изпълнение се явява неоснователно. С оглед обстоятелството, че по делото е установено, че няма сключен договор между ищеца и ответницата за правна защита и съдействие, това възражение не може да намери правна опора в нормата на чл. 79 ЗЗД, предвиждащ последиците от неточно изпълнение на задълженията при наличието на договорни правоотношения. Правното основание на това възражение се съдържа в нормата на чл. 40, ал. 2 ЗА, предвиждаща, че адвокатът се ръководи от върховенството на закона и е длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин. Начинът на възстановяване на собствеността – в реални или в идеални части е предвиден в закона, и със съдебен акт е признато в полза на ответницата, че е собственик на идеални части от два недвижими имота, т.е. адвокатът е постигнал позитивен за ответницата конкретен правен резултат. По тази причина не може да се приеме, че адвокатът не е защитил нейните интереси по най-добрия начин и в съответствие със закона. Очакванията на ответницата за реституиране на имотите по друг начин, а именно в реални части, са наведени едва в хода на настоящото производство, и разминаването им с постигнатия резултат след успешно преминала съдебна процедура, при която съдът е приложил материалния закон, не може да бъде вменено в отговорност на адвоката за неизпълнение на неговите задължения, произходящи от ЗА. Не се установи при условията на пълно и главно доказване неизпълнение на задължението на адвоката за информиране на клиента за движението по водените дела. От показанията на разпитаната свидетелка е видно, че тя не е търсила контакт с Й. К. до 2008 г. по време на делата, като ясни и недвусмислени показания в насока, че адвокатът е отказвал контакт с ответницата и не я е осведомявал за извършеното, няма депозирани. Възражението за деклариране на недвижимите имоти от страна на адвоката три години по-късно, което също се сочи като лошо изпълнение на мандата, не следва да се обсъжда, доколкото изрично в първоинстанционното производство е уточнено, че се претендира възнаграждение само във връзка с осъществяваните правни действия по водените съдебни производства. По делото категорично е установено с влязло в сила съдебно решение, че между страните липсва договор за правна помощ. Отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително и процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по ЗА. По начало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор /чл. 36, ал. 2 ЗА/, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение /чл. 36, ал. 3 ЗА/. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал. 1 ЗА. При липса на договор или когато страните по договора не са уговорили размера на възнаграждението, то се определя по искане на адвоката или клиента, от адвокатския съвет, съгласно действащата наредба за минималните адвокатски възнаграждения /в този смисъл Решение № 102/16.07.2018 г. по гр.д. № 3762/2017 г. ІІІ Г.О. на ВКС и Решение № 119/18.07.2022 г. по гр.д. № 4566/2021 г., ІІІ Г.О. на ВКС/. В тази връзка възражението на жалбоподателката, че е останала с впечатлението, че адв. М. работи за добра кауза и безплатно, се явява неоснователно. От посочените по-горе разпоредби на ЗА е видно, че трудът на адвоката е винаги възмезден. За да се приеме, че адвокатът се е отказал от своето право на възнаграждение, следва да се установи, че същият е направил волеизявление или е демонстрирал поведение, от чието съдържание по несъмнен начин да се направи извод, че не желае да се ползва от това свое право. Такова ясно, категорично, недвусмислено изявление не се установи по делото, нито се установи поведение, обективиращо подобен отказ. Показанията на свидетелката, че не е договаряно адвокатско възнаграждение, не променят този извод и съответстват на установеното по гр.д. № 667/2018 г. на РОС, че между страните липсва договор. С оглед на това, настоящият състав счита, че за извършената адвокатска работа за защита и съдействие по водените съдебни производства, в полза на адв. И. М. И. се дължи възнаграждение. При установяване от графическата експертиза в хода на производството по в.гр.д. № 359/2019 г. на ВТАС, че подписът на Й. К. върху съставения документ – договор за правна помощ от 22.10.2001 г., не е изпълнен от нея, адв. И. М. И. е направил изявление, че следва да се изиска от Адвокатски съвет при АК Русе определяне на дължимото му се адвокатско възнаграждение за извършената работа по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА. Изявлението е направено до ВТАС, който го е препратил на Адвокатския съвет при АК Русе за произнасяне. Настоящият състав споделя извода на първостепенния съд, че Адвокатски съвет при АК Русе е надлежно сезиран, както е прието и от този орган, тъй като производството пред него се е развило по повод на молбата на ищеца, в която са индивидуализирани извършените правни и фактически действия, а не по повод на служебна инициатива на съда. Според разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗА единствено клиентът или адвокатът могат да отправят искане до съответния адвокатски съвет за определяне на възнаграждение, което изискване в случая предвид посочените изявления и действия на съда се явява спазено. При установената липса на договор за правна защита дължимото възнаграждение се определя от съответния адвокатски съвет, въз основа на наредбата на Висшия адвокатски съвет в справедлив и обоснован размер. По този начин би се постигнала целта на закона – адвокатът да получи възнаграждение за положения труд, а клиентът да го заплати в размер, който съответства на обема и сложността на извършената работа, и постигнатия резултат. Установеният ред в ЗА изключва възможността съдът да определи размера на възнаграждението, той се определя от съответния адвокатски съвет и подлежи на обжалване пред Висшия адвокатски съвет /чл. 88, ал. 5 ЗА/, каквото производство в настоящия казус се е развило. Решението на Висшия адвокатски съвет не подлежи на обжалване пред съд, нито по реда на ЗА, нито по ГПК или АПК, доколкото няма характер на административен акт /Определение № 1100/15.05.2023 г. по гр.д. № 1461/2023 г., ІV Г.О. на ВКС, Определение № 2434/11.09.2023 г. по адм.д. № 1674/2023 г. на Административен съд Варна/. С оглед на това, че със същото се създава задължение за ответницата, т.е. засегнати са нейни права и законни интереси, и предвид нормата на чл. 17, ал. 1 ГПК настоящият състав счита, че следва да се произнесе по направените възражения за спазване на правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения при определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение. Като база за определяне интереса по делото са ползвани два варианта – по данъчна оценка на недвижимите имоти към 2003 г. и по пазарна оценка към 2007 г. Крайното формирано решение за определяне размера на адвокатското възнаграждение е при интерес, определен върху пазарната стойност на имотите. Съгласно чл. 36, ал. 3 ЗА при липса на договор адвокатския съвет определя възнаграждение на адвоката, съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. Текста ясно и недвусмислено сочи, че при определяне на размера следва да се съобрази действащата наредба на Висшия адвокатски съвет. Нормите на наредбата, предвиждащи механизма на определяне на адвокатското възнаграждение, са материалноправни норми. С оглед на това, че определянето на възнаграждението на адвоката от адвокатския съвет е елемент от фактическия състав на възникване на вземането на адвоката при липса на договор между него и клиента, то същото се следва въз основа на приложимия материален закон към този момент. Ако волята на законодателя е била уреждането на правните последици от положения адвокатски труд да се остойности по действали към определен минал момент правни норми, то това щеше да бъде изрично уредено /арг. от чл. 14, ал. 1 ЗНА/. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата възнаграждението се определя според интереса, който се приравнява на цената на предявения иск. Според чл. 68 ГПК паричната оценка на предмета на делото е цена на иска и това е защитавания интерес, който служи като база за определяне на адвокатското възнаграждение. Към момента на определяне на възнаграждението от Адвокатския съвет при АК Русе, цената на иска по воденото производство за собственост се явява данъчната оценка. С оглед на това, настоящият състав счита, че неправилно Адвокатския съвет при АК Русе е определил адвокатското възнаграждение на база пазарната оценка на недвижимите имоти, предмет на съдебното производство по установяване правото на собственост на ответницата върху тях. Не може да бъде споделен обаче доводът на ответницата, че при определяне на адвокатското възнаграждение следва да се приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, като се счете, че цената на иска е ¼ от данъчната оценка, тъй като интереса, върху който се определя адвокатското възнаграждение, следва да се възприема по правилата към момента на определянето му, а не към минал момент, предвид липсата на изрична разпоредба в този смисъл в закона. Не може да бъде споделен и доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като е определено в троен размер от адвокатския съвет. Видно от материалите по делото, водените от адв. М. спорове се характеризират с правна и фактическа сложност. За нуждите на процесите са събирани и анализирани различни документи, изследвани са отношения, съществували в отдалечен период от време, с международен характер, като обективен критерий за правната и фактическа сложност е произнасянето на различни съдебни инстанции с различен резултат. С оглед на това, настоящият състав споделя становището за правна и фактическа сложност на спора, възприето и от страна на адвокатския съвет при определяне размера на дължимото възнаграждение. По този начин настоящият състав счита, че размерът на възнаграждението се дължи, определен на база данъчната оценка на имотите, като сумирано по водените съдебни производства възнаграждението на адв. И. М. И. се следва в размер на 47891, 88 лв. Възражението на ответника за погасяване на вземането за обезщетението за неизпълнение по давност се явява неоснователно. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват вземанията, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. По въпроса за изискуемостта приложение намират общите правила на чл. 69 и чл. 70 ЗЗД относно изпълнение на задълженията. С оглед на това, че решението на адвокатския съвет замества волята на страните и създава облигационно вземане, респ. задължение, и се явява елемент от фактическия състав на възникване на това вземане при липса на договор за правна защита, то изискуемостта се следва от определяне на размера на възнаграждението от адвокатския съвет. В настоящия случай това се е случило на 08.10.2020 г., искът по чл. 36, ал. 3 ЗА е предявен на 21.11.2022 г., т.е. към момента на предявяването му давностният срок не е изтекъл. Изложените от ответницата доводи имат отношение към случаите, при които е налице договор за правна помощ, какъвто настоящия случай не е, с оглед установената липса на такъв договор. По тези съображения настоящият състав приема, че предявеният частичен иск за сумата от 25100 лв., като част от претендирано вземане в размер на 163782, 45 лв., се явява основателен и доказан, което обуславя неговото уважаване. До същите правни изводи е достигнал и първостепенният съд, което налага потвърждаването на обжалваното решение. С оглед изхода на процеса, жалбоподателят дължи на ответника по жалба сторените разноски, а именно адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в размер на 2658 лв. По депозираната частна жалба настоящият състав намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ както предметните предели, по които се формира сила на присъдено нещо, така и подсъдността на спора и реда за обжалване на постановените актове. Предмет на делото по частичните искове е само частта от вземането, заявена с исковата молба. По тази причина, когато се възлага в тежест на насрещната страна отговорността за разноски, техният размер се съобразява и се изчислява на база предмета на спора по арг. от чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. В този смисъл разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения може да намери приложение в отношенията между адвокат и клиент, но не и спрямо третото лице, което се явява насрещна страна по съдебния спор. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът