Решение № 289 от 16.7.2025 г. на Районен съд - Карлово по дело № 2115/2024 г.

Производството е образувано по искове с правно основание чл.127, ал.2, СК и чл.149 СК, предявени от П. С. А., ЕГН: ••••••••••, адрес: гр. К., ул. „•••“ №•••, чрез адв. Р. Р., съдебен адрес: гр. П., пл. „•••“ №•••против Г. И. Д., ЕГН: ••••••••••, постоянен и настоящ адрес: гр. П., ул. „•••“ №•••, ет.•••, ап.•••.

Ищцата твърди, че с ответника били във фактическо съпружеско съжителство от 2013 г. до 2022 г. От това съвместно съжителство се родило детето А. Г. Д., ЕГН: ••••••••••. През 2022 г. с ответника се разделили и оттогава не поддържали постоянен контакт. За детето А. се грижела само и единствено майката.

Твърди, че детето страда от •••••••••••••••••••••••• /•••/, за което било диагностицирано в специализиран медицински център „Юник“ – гр. Пловдив, с диагноза: ••• ••••••••••••••••••••••. Детето не говорело, не можело да посещава детска градина и да общува с деца и възрастни. То било подложено на системно лечение в специализирани клиники в България, но засега без резултат. Имало подходящо лечение в клиники в Европейския съюз, Турция и Обединеното кралство, специализирани за лечение на болни от •••деца. Необходимо било детето да получи специализирана медицинска помощ и лечение в чужбина.

Бащата Г. И. Д. не се интересувал от здравословното състояние на сина си, от неговото развитие, не проявявал интерес и загриженост по този проблем. Той не полагал никакви грижи за него, не плащал издръжка, не му купувал дрехи и играчки, не го посещавал. Напуснал гр. К. се преместил да живее в гр. С.. Ищцата твърди, че водила многократни разговори с ответника да разреши да изведе детето на лечение в чужбина, но без ясен отговор и резултат. Това наложило да предяви срещу бащата иск с правно основание чл.127а, ал.2 СК, по който било образувано гр. д. №1120/2024 г. по описа на РС Карлово.

Предвид дезинтересирането на ответника от грижите за детето и факта, че всички разходи по неговата издръжка и лечение се поемали от майката, за нея бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Моли съда да постанови решение, с което:

• да предостави на нея упражняването на родителските права по отношение на роденото от съвместното им съжителство с ответника дете А. Г. Д., ЕГН: ••••••••••, като постанови същото да живее при нея, на адрес: гр. К., ул. „•••“ №•••;

• да осъди ответника да заплаща на детето, чрез неговата майка и законен представител, месечна издръжка в размер на 600.00 лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.12.2024 г., до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване.

• да осъди ответника да заплати на детето, чрез неговата майка и законен представител, издръжка за минало време – за период от една година преди датата на завеждане на иска – 04.12.2024 г., в размер на 600.00 лева месечно.

• да осъди ответника да заплаща на детето, чрез неговата майка и законен представител, месечна добавка към издръжката на основание чл.143, ал.4 СК в тазмер на 500 лева.

Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез особения представител адв. Р. Г. не оспорва иска в частта за родителските права и местоживеенето на детето. Счита, че съдът следва да определи подходящ режим на лични отношения с другия родител. Намира размера на претендираната издръжка за прекомерен. Моли съда да постанови решение, с което да бъдат защитени в най-голяма степен интересите на малолетното дете.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно по делото и се установява от представеното удостоверение за раждане, че страните са родители на малолетното дете А. Г. Д., ЕГН: ••••••••••, родено от съжителство им на съпружески начала.

Не е спорно също, че от 2022 г. родителите са във фактическа раздяла, като към датата на подаване на исковата молба грижите за детето се полагат от майката и двамата живеят заедно на адрес: гр. К., ул. „•••“ №•••.

От представените медицински документи е видно, че малолетният А. Г. Д. страда от •••••••••••••••••••••••• /•••/, за което е диагностициран в специализиран медицински център „Юник“ – гр. Пловдив, с диагноза: •••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••.

От показанията на свидетеля А. Б. Р. се установява, че познава странните по делото и е близка приятелка на ищцата. Последната и ответникът имали дете от съвместното си съжителство – малолетният А., който страдал от ••• и здравето му било силно влошено. Бащата не живеел с тях от няколко години, а от сина си се бил дезинтересирал напълно. Виждал го веднъж на 4-5 месеца и не помагал в грижите за него. А. имал специфични нужди, с които изцяло се ангажирала майката – записала го в специализирано училище, осигурявала му лекарства, които не били никак евтини, три пъти в седмицата го водела на психолог, занимавала се непрекъснато с него, играели ролеви игри, давала всичко от себе си. Отглеждането на детето било свързано със значителни разходи, по-големи от обичайните за дете на неговата възраст. Финансова помощ от бащата не получавали и ищцата срещала сериозни трудности в издръжката на себе си и на детето. Единствените й доходи били от малко заведение, което държала в гр. С., но те не били достатъчни. Въпреки всичко и с много усилия успявала да се справя с отглеждането и възпитанието на сина си.

При така установената фактическа обстановка съдът, изграждайки вътрешното си убеждение прави следните изводи от правна страна:

Относно родителските права и местоживеенето на детето:

Основен критерий за решението при кого от двамата родители да живеят децата и произтичащите от това фактически последици, свързани с текущото осъществяване на родителските функции (материални грижи, възпитание, надзор), са интересите на самите деца. В тази връзка следва да се обсъдят родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, тяхното и на децата поведение, желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, социалната среда, в която живеят децата след решението, жилищните, битовите и материалните условия и т. н. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразяват, и по какъв начин на положението на децата и на ефикасността на мерките, които определят същото. Желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда /Решение №331 от 01.11.2013 г.по гр.д.№2181/2013 г., ІV г.о. на ВКС/.

В случая следва да бъде постановено А. Д. да живее при своята майка, на която да се предоставят родителските права. По този въпрос доказателствата по делото съответстват на становищата и желанията на страните.

Относно режима на лични отношения между бащата и детето:

Упражняването на родителските права от единия родител не означава, че другият се лишава от тях, нито че се освобождава от родителските си задължения. За да участва в живота на детето, на този родител следва да се осигури възможност да поддържа лични отношения. Както при определяне на мерките относно упражняване на родителските права, така и при регламентиране на мерките за лични отношения, приоритетни са интересите на детето, а несъмнено най-добрият интерес на детето не може да бъде постигнат без пълноценно общуване с родителя, комуто не са предоставени родителските права. Нито законът, нито съдът обаче са в състояние да изпълнят със съдържание отношенията родител - дете, поради което и целта на наложения със съдебното решение режим на лични контакти е ограничена до намаляване на негативните последици за детето. Не е спорно, че през последните три години връзката между детето и бащата е почти напълно прекъсната. Ответникът живее в друго населено място и изключително рядко търси контакт със сина си. С оглед така изложените обстоятелства съдът намира, че режимът на лични отношения следва да бъде ограничен, а именно: всяка трета събота от месеца от 10: 00 ч. до 18: 00 ч., в присъствието на майката, както и по всяко друго време с нейно съгласие. Съдът счита, че не следва да определя режим на лични отношения с приспиване при бащата, най- вече поради здравословното състояние на детето, а и няма данни същият да притежава жилище на територията на страната.

Следва да се отбележи, че регламентирайки режима на лични контакти между детето и родителя, съдът изхожда основно от правата и интересите на детето, без да отчита неудобството за родителя, който ще се възползва от правото си на лични отношения. Затова и с оглед конкретните фактически особености на случая, настоящият съдебен състав намира подходящ именно горепосоченият режим. В случай, че ответникът промени отношението си на пълна незаинтересованост към собственото си дете, същият разполага със законова възможност да поиска изменение на така определения от съда режим на лични контакти.

По предявените искове с правно основание чл. 143 и чл. 149 от СК:

В доказателствена тежест на ищцата по предявените искове за издръжка е да докаже, че ответникът е баща на малолетното дете, твърденията си за наличието на конкретни нужди на детето, които предпоставят необходимост от заплащането на издръжка в претендирания размер. При доказването на тези факти ответникът следва да докаже възраженията си за невъзможност да плаща издръжка в претендирания размер, а по отношение на иска за присъждане на издръжка за минало време, следва да докаже твърденията си, че е заплащал такава.

Според разпоредбите на чл. 142 и чл. 143 СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, като размерът й се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи. Минималният размер на дължимата издръжка на едно дете се равнява на ¼ от размера на минималната работна заплата. Минималният размер на дължимата издръжка за едно дете към настоящия момент е в размер на 269.25 лв. месечно, арг. от чл. 142, ал. 2 СК вр. с чл. 1, ал. 1 от Постановление 359/23.10.2024 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната. Следва да се държи сметка, че в случая делото се води срещу родител на малолетно дете, който го е напуснал и през последните повече от три години е преустановил почти всякакви контакти с него. При този казус няма как да се докаже изобщо какви са възможностите на изоставилия детето си родител да реализира определени имуществени доходи и оттам потенциала му да плаща определен размер издръжка или не. Но от това недобросъвестно поведение на родителя същият не може да черпи права за себе си изразени в приемане от съда на невъзможност за заплащане на издръжка над законовия минимум, което е следствие от правния принцип, че никой не може да черпи права от недобросъвестното си поведение. Освен това независимо от липсата на доказателства в тази насока законът е категоричен – родителите дължат издръжка на децата си независимо дали са работоспособни и независимо от имущественото си състояние /чл.143 ал.2 от СК/. Ето защо при липса на доказателства за работоспособността на родителя дължащ издръжка и за неговото имотно състояние при преценката на размера на дължимата издръжка, водещ става критерия по чл.142 ал.1 от СК – нуждата на детето.

Съобразявайки обичайните нужди за възрастта на •-годишния А. Д. – потребностите му от здравословна храна, облекло според сезона, развлечения, заедно със специфичните такива, свързани със заболяването му – закупуването на лекарства, посещения на медицински заведения, психолог и терапевт, разходи за транспорт, спазване на специален хранителен режим, закупуване на по-скъпи хранителни продукти, съдът приема, че необходимата обща издръжка на детето следва да се определи на не по-малко от 1000 лева месечно. От тази сума съдът счита, че ответникът следва да заплаща 600 лева, а останалата част, ведно с непосредствените грижи, да се поеме от майката.

За безвестно изоставилия детето си родител съдът приема, че може да реализира поне средните доходи за страната – 2443.00 лева за първото тримесечие на 2025 г. /според информационния бюлетин на Министерството на труда и социалната политика/, поради което издръжка в размер на 600.00 лева се явява съответна на неговите възможности.

Основателна е претенцията за заплащане на издръжка за минало време. Установи се по делото, че след напускането на общото домакинство от страна на бащата, детето е останало при майката и е било отглеждано от него. Ответникът не доказа да е давал издръжка не само през последната една година, но и дълго време преди това, което е в негова тежест. Доколкото издръжката по чл.143, ал.2 СК следва да се заплаща от датата на подаване на исковата молба, т. е. дължима е занапред, считано от м. декември 2024 г., включително, то издръжката за минало време следва да се присъди за периода от м. декември 2023 г. до м. ноември 2024 г., включително, в претендирания от ищеца размер от 600.00 лв. или общо 7200 лева за една година назад.

По искането с правно основание чл. 143, ал.4 от СК:

Съгласно разпоредбата на чл.143, ал.4 СК, по искане на родител или на лице, което осъществява заместваща грижа по чл.137 СК, съдът може да определи добавка към присъдената по съдебен ред издръжка за покриване на изключителни нужди на детето до размер, до който родителят може да я дава без особени затруднения. Предпоставките за определяне на добавката към месечната издръжка са въведени кумулативно в чл.143, ал.4 СК, като съдът определя и срока, за който тя се дължи. При преценката за основателността на претенцията, съдът следва да установи налице ли са изключителни нужди на детето, изискващи разходване на допълнителни средства - напр. заболяване, изискващо скъпо лечение, изключителен талант и др. подобни, които извънредни нужди следва да бъдат установени с надлежни доказателства. Втората кумулативна предпоставка е възможността на родителя да даде тази добавка „без особени затруднения“, т.е. без да променя съществено начина си на живот. В процесния случай такива изключителни нужди безспорно са налице – тежкото заболяване на детето, изискващо повече средства за лечението му.

Не е обоснована и доказана, обаче втората предпоставка – възможности на ответника да дава исканата добавка без особени затруднения. По силата на настоящото решение същият ще заплаща издръжка на сина си в размер от 600 лева. В негова тежест е присъдена и издръжка за една година назад за същата сума – общо 7200 лева. Като се вземе предвид размера на претендираната добавка от 500 лева месечно и периодът, за който бащата ще заплаща издръжка на детето, включително и заминало време, съдът намира за непосилно ответникът да заплаща обща сума от 1700 лева на месец. Той не би бил в състояние да заплаща и какъвто и да е друг по-нисък размер на добавката, без особени затруднения, като се вземе предвид присъдената с настоящото решение издръжка.

С оглед изложеното, претенцията по чл.143, ал.4 СК следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана.

По отношение на разноските:

Ищцовата страна е претендирала разноски по делото и съдът на осн. чл.78, ал.1 от ГПК следва да й се присъдят такива – общо 1340.00 лева, от които: 800.00 лева за възнаграждение на един адвокат, 500.00 лева за назначения на ответника особен представител и 40.00 лева за платена държавна такса.

По делото съдът е назначил особен представител на разноски на ищеца, за което е внесен депозит в размер на 500.00 лева. Следва да бъде издаден разходен касов ордер за определеното възнаграждение в полза на адвокат Р. Г.. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати на съда държавна такса върху присъдените издръжки по чл.143, ал.2 СК (4% върху 36- месечните платежи) и по чл.149 СК (4% върху 12-месечните платежи) в размер на общо 1152.00 лева.

Съгласно чл. 242, ал.1 от ГПК, съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, поради което съдът е задължен да допусне служебно предварително изпълнение, дори и без искане на страните.

Водим от горното, съдът: