Решение № 2455 от 11.3.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1337/2023 г.

Производство по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по жалба на „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД, чрез гл.юрисконсулт Х. Д. Х. срещу Решение № 2153-03-67/28.04.2023г. на Директора на Териториално поделение (ТП) – Варна на Националния осигурителен институт (НОИ), с което е отхвърлена жалба вх.№ 5104-03-46#1/30.03.2023г. от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД срещу Разпореждане № 5104-03-46/14.03.2023г., издадено от длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО в ТП на НОИ – Варна. В жалбата са релевирани доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Жалбоподателят счита, че пътнотранспортното произшествие на В. Л. не може да бъде квалифицирано като "трудова злополука" по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО и, че при издаване на оспорения административен акт е допуснато нарушение на чл.55, ал.2, т.1 от КСО, като неправилно е приложена нормативно предвидената в цитираната разпоредба предпоставка „обичаен път“. Цитирана е посочената по-горе разпоредба и е направен извод, че в закона не се съдържа дефиниция на понятието „обичаен път“, като този въпрос бил разрешен от съдебната практика и в този аспект конкретно е цитирано решение № 4299/10.04.2008г. на ВАС постановено по адм.д. 11968/2007г., VІ отд., съгласно което била обобщена „константна практика“, съгласно която „ВС, ВКС и ВАС трайно са възприели, че придвижването по „обичайния път“, означава пътуването да се извършва по ежедневния маршрут, по който осигуреният се придвижва.“ Ежедневният маршрут бил тази траектория на придвижване, която се повтаряла ежедневно или преимуществено през по -голямата част от общото времетраене на трудовото правоотношение. Счита, че съгласно съдебната практика, дори евентуално при злополуката пострадалият да се е придвижвал от постоянният си адрес (по документа за самоличност) до мястото на работа, това не означавало, че е пътувал по обичайния си път за работа, особено ако категорично се установявало, както било в случая, че това въобще не е негов ежедневен маршрут, по който пътувал за работа. Сочи, че и административният орган е констатирал, че „пострадалото лице не се придвижва ежедневно до местоработата си в гр. София от с. Покрайна..“ и, че въпреки това при „необоснована интерпретация на закона“ е последният сторил „погрешни констатации“, че придвижването на пострадалият от с. Покрайна до местоработата му в гр. София е било „многократно“, като не били изследвани конкретния брой случаи, в които това се е случвало и не били съпоставени математически като пропорция на многократно повечето случаи на придвижване до работата на пострадалия работник от квартирата му в гр. София. Излага твърдения за наличие на квартира в гр. София на пострадалия работник и сочи, че пътуванията до с. Покрайна са само със спорадичен, невсекидневен характер и зависещ от стечение на обстоятелствата – отпуск, почивни дни, празник, поради което не можели да се приемат за „обичаен“ път до работа. Счита, че данните за наличието на квартира в гр.София на пострадалия работник са пренебрегнати от административния орган и, че в този аспект не са направени изводи, че в деня на ПТП работникът не е пътувал по обичайния си път за работа. В подкрепа на доводите си цитира част от обясненията на С. Р. и И. А.. Намира, че административния орган не е анализирал обясненията на посочените свидетелки. Предвид „спорадичния“, „инцидентен“ характер на пътя за придвижване до местоработата от с.Покрайна, като наред с това работникът не е почивал на всички празници (съгласно справката за ползвания отпуск – само 6 дни за цялата 2022г.), от жалбоподателят е направен извод, че конкретното пътуване в деня на ПТП също нямало характер на ежедневно пътуване и не е „обичаен“ път. Неправилно била приложена и предпоставката на чл.55, ал.2, т.1 от КСО „при отиване … до работното място“. Цитира речника на българския език и сочи, че основните значения на думата „отивам“ са свързани с движение до/към определено място, с определена цел. Сочи, че от събраните при разследването на ПТП данни се е констатирало, че работникът се е движел не в посока на гр. София, а към гр. Враца и поради това не следвало да се прави извод, че е пътувал към работното си място, т.к. това не било част от директния маршрут за гр. София, а отклонение от него. Счита, че при извеждане на извода за настъпила трудова злополука по чл.55, ал.2, т.1 от КСО, административният орган не е съобразил разпечатката от картата на програмата Google, приложена към възражението и жалбата на дружеството. Намира, че оспорения акт е издаден при следните нарушения на административно-производствените правила: на чл.34, ал.3 от АПК, т.к. не е било връчено на дружеството обяснението на В. Й., което било съобразено от административния орган при извеждането на извода за вида на злополуката и на чл.35 от АПК, т.к. при издаването на административния акт не били изяснени факти от значение за случая – напр. колко пъти, с каква честота седмична и месечна и периодичност през времетраенето на трудовото му правоотношение работникът се е придвижвал от квартирата си в гр.София до местоработата си. Счита, че липсата на посочените констатации лишавала и съда от възможност да провери съответствието на правните изводи на административния орган с релевантните фактически обстоятелства. Счита, че административният орган е издал оспорения акт в несъответствие с целта на закона. Счита, че разпоредбата на чл.55, ал.2, т.1 от КСО следва да се тълкува стриктно и ограничително, тъй като предвиждала безвиновна отговорност на работодателя, произтичаща от причини намиращи се извън сферата му на контрол. Счита, че няма как събитие, което се е случило на повече от 150км. от местоработата на пострадалия и повече от 2 часа преди започване на работната му смяна, при положение, че това не е всекидневния, ежедневен маршрут на работника за отиване на работа, да ангажира неограничената отговорност на работодателя по чл.55, ал.2, т.1 от КСО, като това не било целта на закона, защото можело да създаде огромна несправедливост. Иска отмяната на Решение № 2153-03-67/28.04.2023г. на Директора на Териториално поделение (ТП) – Варна на Националния осигурителен институт (НОИ), с което е отхвърлена жалба вх.№ 5104-03-46#1/30.03.2023г. от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД срещу Разпореждане № 5104-03-46/14.03.2023 г., издадено от длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО в ТП на НОИ – Варна. Претендират се сторените по делото разноски. Чрез двама процесуални представители жалбата се поддържа в открито съдебно заседание. Представени са и писмени бележки от последните, в които са доразвити доводите изложени в жалбата, като е направен анализ на свидетелските показания събрани в хода на съдебното производство. Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ гр. Варна, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото издаване. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени бележки. Заинтересованите страни – С. Р. Ф. и Е. Л. Ф., действащи чрез своят процесуален представител адв. Д. С., САК, са на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Съображения в тази насока са изложени в писмена защита приложена по делото. Претендира се адвокатско възнаграждение. Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок от лице имащо правен интерес от оспорването, чрез юрисконсулт Х. Д. Х. с приложено пълномощно в административната преписка (стр.6), което налага извод за нейната допустимост. Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 2153-03-67/28.04.2023г. на Директора на Териториално поделение (ТП) – Варна на Националния осигурителен институт (НОИ), с което е отхвърлена жалба вх.№ 5104-03-46#1/30.03.2023г. от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД срещу Разпореждане № 5104-03-46/14.03.2023 г., издадено от длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО в ТП на НОИ – Варна. Оспореният акт е издаден от компетентен орган в предвидената форма и е валиден, годен за съдебна проверка. За да издаде оспореният административен акт, административният орган е констатирал следното: С декларация за трудова злополука вх.№ 5101-03-3/10.01.2023г. подадена от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД, в качеството му на осигурител, е декларирана злополука настъпила на 27.12.2022г. с В. Е. Л.. В декларацията е посочено следното – пострадалото при злополуката лице е постъпило на работа в предприятието на 12.11.2021г., като готвач топла кухня; в деня на злополуката е бил с работно време от 15.00ч. до 18.00ч. и от 18.30ч. до 23.30ч.; като място на злополуката е записано – Европейски път Е 79 в землището на село Сумер, общ. Монтана; на вид работа е вписано – придвижване с автомобил към работното място; на специфичното действие, извършвано от пострадалия и свързаният с това действие материален фактор е посочено, че пострадалото лице се движи с автомобил по Европейски път Е 79 в землището на село Сумер, общ. Монтана; на отклонение от нормалните действия (условия) и материален фактор, свързан с това отклонение е вписано - пътно транспортно произшествие; в точка „начин на увреждането и материален фактор, причинил увреждането е записано – вследствие на ПТП са получени увреждания“. Констатирано е, че в декларацията на осигурителя е посочено, че злополуката е по чл.55, ал.2 от КСО и, че като увреждане е посочено – увреждания несъвместими с човешкия живот, а на увредени части на тялото е вписано – смъртен изход. В Протоколът за трудовата злополука № 1 от 09.01.2023г. на „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД е констатирано, че: злополуката е настъпила на 27.12.2022г. около 12.30ч. на Европейски път Е 79 в землището на село Сумер, общ. Монтана. Посочено е, че сестрата на В. Е. Л., С. Е. Р. последно е видяла пострадалото лице; като обща характеристика на работата, извършвана от пострадалия при злополуката е посочено – придвижване с автомобила към работното място; на специфично физическо действие, извършвано от пострадалия в момента на злополуката и свързания с това действие материален фактор е отразено – пострадалото лице се движи с автомобил по Европейски път Е 79 в землището на село Сумер, общ. Монтана; в отклонение от нормалните действия и условия, и материалния фактор, свързан с тези отклонения е записано – ПТП; в точка начин на увреждането и материален фактор, причинил увреждането е вписано – вследствие на ПТП са получени увреждания, несъвместими с човешкия живот. Издадена е заповед от Директора на ТП -Варна на НОИ, с която е наредено извършването на разследване на злополуката, станала на 27.12.2022г. с В. Е. Л. и, в която е определен състав на комисията и дата на започване на разследването – 27.01.2023г. В хода на разследването са събрани доказателства – документи относно трудовото правоотношение на В. Е. Л. с осигурителя, други документи и писмени обяснения. За извършеното разследване е съставен Протокол № 5101-03-4 от 21.02.2023г., като екземпляр от същият е връчен срещу подпис на представителя на дирекция „Инспекция по труда“ Варна, а на осигурителя, на представителя на работодателя е работещите от КУТ, включени в състава на комисията, извършила разследването на злополуката, както и на наследниците на пострадалото при злополуката лице, екземпляр от протокола е връчен чрез „Български пощи“ ЕАД. Постъпили са възражения от Д. В. Г., като представител на работниците и служителите в КУТ на осигурителя и член на комисията, извършила разследване на злополуката срещу Протокол № 5101-03-4 от 21.02.2023г. за извършеното разследване на злополуката. Предвид постъпилите възражения длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО е събрало допълнително доказателства за фактите и обстоятелствата относно злополуката, установени чрез писмените обяснения на В. В. Й. – сервитьор в „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД. С Разпореждане № 5104-03-46/14.03.2023 г. длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО в ТП на НОИ – Варна е квалифицирало като трудова по чл. 55, ал.2, т.1 от КСО злополуката с В. Е. Л., декларирана с декларация за трудова злополука вх.№ 5101-03-3/10.01.2023г. подадена от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД. Посочено е, че от доказателствата, събрани в хода на разследването и съдържащите се в досието за трудовата злополука се установяват следните факти – В. Е. Л. е постъпил на работа в предприятието на 12.11.2021г., като готвач топла кухня, в деня на злополуката е бил с работно време от 15.00ч. до 18.00ч. и от 18.30ч. до 23.30ч. и, че злополуката е настъпила на 27.12.2022г. около 12.30ч. на Европейски път Е 79 в землището на село Сумер, общ. Монтана, когато при придвижване с автомобил към работното място, претърпява ПТП. От Съобщение за смърт № 60 от 28.12.2022г. от МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“ АД – гр. Монтана е направен извод за наличието на пряка причинно – следствена връзка между травматичните увреждания на В. Е. Л. получени при ПТП и настъпилата смърт. При констатираните факти длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО при ТП на НОИ е направило извод, че злополуката настъпила на 27.12.2022г. с В. Е. Л., готвач топла кухня, съгласно представената от осигурителя документация, събрана в хода на административното производство, е трудова по чл. 55, ал.2 от КСО и е издало разпореждане за приемане на злополуката като трудова. В мотивите на разпореждането е посочено, че злополуката е станала по време на придвижване по обичайния път от мястото на живеене на пострадалия до работното му място. В. Е. Л. пътува с лек автомобил, при което претърпява ПТП. Вследствие на това получава множество травми, довели до неговата смърт. Директорът на ТП на НОИ Варна е приел, че с обжалваното пред него разпореждане на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО, последното е направило произнасяне относно характера на злополуката на база всички събрани в хода на административното производство доказателства, като е съобразена и информацията съдържаща се в декларация за трудова злополука вх.№ 5101-03-3/10.01.2023г. подадена от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД, Протокола за трудова злополука № 1 от 09.01.2023г. на „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД, Протокол № 5101-03-4 от 21.02.2023г. за извършеното разследване на злополуката, възраженията срещу Протокол № 5101-03-4 от 21.02.2023г. за извършеното разследване на злополуката и писмените обяснения на В. В. Й. – сервитьор в „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД. Решаващият орган е цитирал разпоредбите на чл.55, ал.1 и ал.2 от КСО, както и разпоредбата на чл.55, ал.3 от КСО и като направил извод, че не са налице факти изключващи по арг. от чл.55, ал.3 от КСО квалифицирането на злополуката като трудова, приел, че са налице фактите за установяването на характер на трудова злополука. На възраженията на жалбоподателя свързани с тълкуването на предпоставката „по време на обичайния път при отиване или връщане от работното място“ визирана от чл.55, ал.2, т.1 от КСО е дал подробен отговор, като не само е направил правен анализ на относимата нормативна уредба, но е подвел релевантните факти към нея. Във връзка с изводът за движението на работника по обичаен за него път от дома към работата е посочено, че в хода на административното производство е установено, че В. Е. Л. е живял на квартира в гр. София на адрес [улица] и, че постоянното му място на живеене е в с. Покрайна, както и, че работното му място е гр. София, МОЛ „Парадайз“, Ресторант „Бурата“. Цитирани са свидетелските показания на С. Е. Р., сестра на В. Е. Л., съгласно които е констатирано, че в деня на злополуката – 27.12.2022г. пострадалият е напуснал родния си дом с личния си лек автомобил, за да отиде на работа, като имал уговорка с колежката си В. В. Й. да я вземе и да пътуват заедно за работа. С. Е. Р. посочила, че многократно се е случвало брат й да пътува от с. Покрайна за работа или обратно – да се връща от работа направо в селото. В. В. Й. в писмените си обяснения сочила, че с пострадалото лице често са пътували до родните си места заедно, когато се събират почивни дни и съвпадат работните им графици, съответно и в обратна посока от домовете си до местоработата им в гр. София. За деня на злополуката е посочила, че с В. Е. Л. са били втора смяна на работа и са имали уговорка да я вземе към обед от Враца и направо да отидат на работа. Посочила е също, че при последният им разговор В. Е. Л. й е казал, че е на 30 км. от гр. Враца, а при следващото й обаждане, след около 40 мин., телефонът му бил изключен. Решаващият орган е посочил, че безспорно е установено мястото на произшествието и посоката, в която се е придвижвал работникът. Същите са отразени в Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 2022-1023-744. Административният орган е посочил, че в практиката си ВАС трайно е приемал, че „обичаен път при отиване и връщане от работа“ е „повтарящи се действия и придвижване преди или след работа в рамките на минимално необходимото време от или до мястото на уседналост на пострадалото лице“. Посочено е, че „Обичайният маршрут допуска и отклонения с оглед задоволяването на ежедневни житейски нужди с постоянен или временен характер, като например избягване на трафик, заледяване, или както е в настоящия случай труден пътен участък с множество завои, и вземане на колежка, с която работят за да отидат директно на работа. Посочено е, че съществените факти, подлежащи на установяване са свързани с целта на пътуването, а именно достигане до работното място.“ Направен е извод, че предвид установените факти, а именно „че въпреки факта, че пострадалото лице не се придвижва ежедневно до местоработата си в гр.София от с. Покрайна, безспорно в хода на административното производство е установено, че В. Е. Л. многократно е пътувал от дома си в с. Покрайна към местоработата си в гр. София, МОЛ „Парадайз“, Ресторант „Бурата“, както и, че често на път за работа е вземал негова колежка, също работник на осигурителя, с която пътували заедно до местоработата си в гр. София, „Парадайз“, Ресторант „Бурата“ длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО правилно е приело, че при настъпване на злополуката В. Е. Л. се е движел по обичайния път до неговото работно място. Решаващият орган е приел, че предвид установените в хода на административното производство факти обосноваващи наличието на фактическия състав на нормата на чл.55, ал.2, т.1 от КСО, длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО е приложило точно материалния закон. Решаващият орган е извел извод, че оспореният пред него административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган, след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая, в предвидената от закона писмена форма и, че съдържа изискуемите реквизити, като са посочени фактическите и правни основания за издаването му и направените от административния орган изводи са мотивирани и на това съображение са подкрепени от решаващия орган, като съответстващи на доказателствения материал и на законовите разпоредби, които позволяват злополуката да бъде квалифицирана като трудова. На горните съображения решаващият орган е преценил обжалваното разпореждане на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО при ТП на НОИ за правилно и законосъобразно, а жалбата срещу него за неоснователна и я отхвърлил. Спорът пред Съда, както е формулиран в жалбата и становищата на страните е за следното: 1. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл.55, ал.2, т.1 от КСО? и 2. Пътят от дома на родителите на В. Е. Л. в с.Покрайна до местоработата му в гр.София, „Парадайз“, Ресторант „Бурата“ може ли да бъде приет за „обичайният път“ при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене на В. Е. Л.? Съдът, за да отговори на поставените въпроси намира, че: първо, следва да възпроизведе съдържанието на цитираната разпоредба на чл.55, ал.2, т.1 от КСО; второ, следва да съобрази относимата съдебна практика на Върховния административен съд на Република България, като я възпроизведе в настоящия съдебен акт в относимите към настоящият спор части; трето, следва да направи правен анализ на относимата към спора част от разпоредбата и четвърто - да съотнесе фактите по спора към нормативните основания. Съгласно нормата на чл.55, ал.2, т.1 от КСО „Трудова е и злополуката, станала с осигурен по чл. 4, ал. 1 и чл. 4а по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: 1. основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; “. Съгласно Решение № 7436 от 26.07.2022 г. на ВАС по адм. д. № 1136/2022 г., VI о., докладчик председателят Т. Т. „КСО не дава легална дефиниция на употребения в разпоредбата на чл.55 от КСО израз " обичаен път при отиване и връщане от работа", но съдебната практика го е дефинирала като повтарящи се действия и придвижване преди или след работа в рамките на минимално необходимото време от или до мястото на уседналост на пострадалото лице. Обичайният маршрут допуска и съществуването на отклонения с оглед задоволяването на ежедневни житейски нужди с постоянен или временен характер, като например избягване на натоварен трафик, труднопроходими участъци и др. Съществените факти, подлежащи на установяване са свързани с целта на пътуването, а именно достигане до работното място.“ Съгласно Решение № 1361 от 14.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 145/2022 г., VI о., докладчик председателят Р. В. „Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 от КСО понятието "трудова злополука" е дефинирано като всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. За да бъде призната настъпила злополука с работник за "трудова", следва да бъдат налице следните предпоставки: 1. увреждане на здравето на осигуреното лице; 2. това увреждане да е настъпило внезапно; 3. увреждането да е причинило неработоспособност или смърт на пострадалия; 4. наличие на причинна връзка (между внезапното увреждане и настъпилия резултат); 5. увреждането да е станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на осигурителя; 6. наличие на функционална връзка между настъпилото увреждане на здравето и условията на труд. С оглед на събраните по делото доказателства всички изложени по-горе предпоставки са налице. Неоснователни са наведените оплаквания за недоказаност на обстоятелството, че пострадалото лице е направило отклонение от обичайния си път не по служебни причини. Разпоредбата на чл.55, ал.2, т.1 от КСО приравнява на трудова по смисъла на ал.1 и злополуката, станала с осигурен по чл.4, ал.1 и ал.2, по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер. От приложените по делото доказателства: служебна бележка удостоверяваща основното място на живеене на пострадалия и декларация от Ц. З., с която починалият е живеел на семейни начала следва, че С. А. в деня на злополуката е минал по обичайния си път на връщане от работа към мястото си на живеене, макар и не по най-краткия такъв. Тъй като в закона няма и подобно изискване, обстоятелството, че пътят на придвижване на починалия не е бил по възможно най-краткия маршрут, не води до липсата на осъществен фактически състав на трудова злополука по чл.55, ал.1, т.1 от КСО. Налице са данни, че маршрутът на отиване/прибиране на лицето до/от работа включва участък от магистрала "Струма", където е настъпило и увреждането. От показанията на свидетеля С. е видно, че в деня на злополуката А. е закарал свидетеля С. след края на работния ден в сервиз в ж. к. "Дружба", за да може свидетелят да вземе оставения там за ремонт камион, а направеното отклонение е било по служебни причини, макар и след края на работното време като пътят на отклонение включва като възможен маршрут пътят на загиналия до мястото където живее. Това отклонение не е необосновано, а също е било в интерес на работата. Освен това злополуката не е настъпила по маршрута на отклонението към кв. "Дружба", а на 3-ти км по автомагистрала "С.", което е безспорно участък от обичайния път на пострадалия от местоработата му до основното място на живеене. Установено е, че злополуката е настъпила поради неблагоприятно и независещо от пострадалия стечение на обстоятелствата.“ Като съобрази чл.55, ал.2, т.1 от КСО, Съдът намира, че като трудова следва да бъде квалифицирана злополуката, станала с осигурен по чл.4, ал.1 от КСО и чл.4а от КСО по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: 1. основното място на живеене или 2. до друго допълнително място на живеене с постоянен характер, т.е. предвидени са в алтернатива възможности за квалифицирането на претърпяната злополука като трудова както при отиването до работното място на работника от мястото му на постоянно живеене, така и от друго допълнително място на живеене с постоянен характер. Не е дадена легална дефиниция на двете понятия „основното място на живеене“ и „друго допълнително място на живеене с постоянен характер“, поради което за изясняването на съдържанието им следва да бъде съобразена от една страна съдебната практика на ВАС, съгласно която „обичаен път при отиване и връщане от работа", като съдебната практика го е определила „като повтарящи се действия и придвижване преди или след работа в рамките на минимално необходимото време от или до мястото на уседналост на пострадалото лице.“, както и относимите разпоредби на Закона за българските лични документи (ЗБЛД) и Закона за гражданската регистрация (ЗГР), доколкото в личните документи на лицата се съдържат данните не само относно тяхната индивидуализация, но и данните свързани с мястото им на живеене и информацията относно вписването им в регистрите на населението. Съгласно §1, т.т.3 и 4 от ДР на ЗБЛД "Постоянен адрес" е адресът в населено място на територията на Република България, където гражданинът е вписан в регистъра на населението, а "Настоящ адрес" може да бъде постоянният адрес или друг адрес, на който лицето живее. Съгласно чл. 90, ал.1 от ЗГР “Всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация по този закон, е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес …“ От анализът на цитираните разпоредби следва, че лицето може да живее на постоянният адрес или на друг адрес, заявен като такъв от него и, че тези данни следва да бъдат отразени в документа му за самоличност, т.е. от данните на лицето вписани в документа за самоличност за постоянен адрес може да се изведе извод, какъв е адресът, на който лицето живее. Този извод е свързан с възможността на лицето да упражни свои права, обусловени от данните му за настоящия и постоянния му адрес, между които, но не изчерпателно: възможност да упражнява конституционното си право да участва като гласоподавател в изборите за народни представители или представителите на местната власт или да му бъдат връчени документи от административни и съдебни органи, или да бъде записан е в практиката на общопрактикуващ лекар и стоматолог. Може да бъде направен извод, че постоянният адрес на лицето е и неговото „основното място на живеене“, а временното обитаване на жилища, за които се заплаща наем и които могат да бъдат освободени от лицето при прекратяването на договора за наем имат по – скоро характер на настоящ адрес или „друго допълнително място на живеене с постоянен характер“. Между страните не се спори относно следните факти, а и същите се установяват от събраните в хода на разследването на злополуката и съдебното обжалване доказателства: В. Е. Л. е постъпил на работа в предприятието на 12.11.2021г., като готвач топла кухня; в деня на злополуката е бил с работно време от 15.00ч. до 18.00ч. и от 18.30ч. до 23.30ч.; злополуката е настъпила на 27.12.2022г. около 12.30ч. на Европейски път Е 79 в землището на село Сумер, общ. Монтана; злополуката е декларирана от работодателя и за фактите по нея работодателят е подал протокол, поради което съдът ги възприема. Между страните не спори относно наличието на следните предпоставки за да бъде квалифицирана злополуката като трудова, а именно: 1.Лицето има качеството на осигурено; 2.Настъпило е увреждане на здравето на осигуреното лице; 3.Увреждането е настъпило внезапно - ПТП; 4.Увреждането има за последица смърт на пострадалия; 5.Налице е причинна връзка (между внезапното увреждане и настъпилия резултат). Спорно е дали увреждането е станало през време на обичайния път при отиване или до работното от основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер. От данните по оспорения акт се констатира, че административния орган е дал отговор на този въпрос. След като е констатирал, че В. Е. Л. освен, че посещава къщата на родителите си (в която притежава етаж, съгласно свидетелските показания на сестра му дадени в хода на съдебното производство) има и квартира в гр. София е приел, че основното му място на живеене е в село Покрайна. Този извод съответства както на данните от Констативният протокол за ПТП с пострадали лица и трудовият договор с „ПРЕШЪС ХОУМ“ ЕООД, в които като адрес на лицето е вписан адресът му в село Покрайна, така и на фактът, че удостоверението за наследници е издадено от местната власт на Община Видин, с. Покрайна и на обясненията дадени (в хода на административното и на съдебното производства) от сестрата на В. Е. Л., че последният често е пътувал до село Покрайна, както и на информацията на колежката му (съдържаща се в писмените обяснения дадени в хода на разследването на злополуката и свидетелските показания, дадени в хода на съдебното производство), че понякога са пътували заедно, като той я е оставял в гр. Враца и продължавал към с. Покрайна. Установените от административния орган факти относно наличието на квартира в гр. София на В. Е. Л. и пътуванията, които е правел от с. Покрайна до гр. София и от гр. София до с. Покрайна се установяват и от събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства – договор за наем подписан от В. Е. Л. и документ относно собствеността върху отдадения под наем имот и гласните доказателства – свидетелските показания на С. Е. Р., В. В. Й. и К. Й. К., но влекат променя на изводите на административния орган, че злополуката е настъпила по пътя от дома на лицето до местоработата му. Дори и да бъде прието (в противоречие с разпоредбите на ЗБЛД и ЗГР, които следва да бъдат разглеждани като нормен комплекс имащ правно значение предвид регламентираната в тях цялостната нормативна уредба предвиждаща изискванията към гражданската регистрация и към документите за самоличност на лицата и на дадените легални дефиниции на правните институти „постоянен адрес“ и „настоящ адрес“ при изясняване на понятията „основното място на живеене“ и „друго допълнително място на живеене с постоянен характер“), че домът в с. Покрайна не се явява основното място на живеене на пострадалото лице, защото същото е имало квартира в гр. София, то предвид честотата на пътуванията на В. Е. Л. към този дом и трайността на връзката с това жилище на пострадалият могат да се разглеждат по отношение на последния като друго допълнително място на живеене с постоянен характер. От свидетелските показания (гласни и писмени дадени както в хода на съдебното производство, така и в хода на административното производство) на С. Е. Р., В. В. Й. се установява, че в деня на ПТП В. Е. Л. е пътувал от с. Покрайна към местоработата му в гр. София, „Парадайз“, Ресторант „Бурата“ за да застъпи на работа, като е щял да вземе колежката си от гр. Враца, защото и тя е работила в същата смяна. Т.е. В. Е. Л. е пътувал за работното си място и е имал за цел да вземе и да превози до работното място свой колега. В случая без значение е отклонението, което е направил, за да вземе колежката си, доколкото и това отклонение от пътя е свързано с обезпечаването на работния процес – да доведе и друг работник на същия работодател до същото работно място за началото на работния процес. От събраните в рамките на административното производство доказателства е установено наличието на пълния фактически състав на разпоредбата на чл.55, ал.2, т.1 от КСО. Релевантните факти и обстоятелства са възприети и възпроизведени от органите на НОИ в издадените от тях административни актове, съотнесени са спрямо останалите констатации направени в административното производство и въз основа на това е формиран съобразеният с нормативната уредба и съдебната практика и доктрината (Мръчков, В., Имуществена отговорност на работодателя, Сиби, София 2013, стр.92 „Посочените три случая по чл.55, ал.2 от КСО са все случаи, свързани с изпълняваната работа: пътуването от обичайното местоживеене да месторабота и обратно са пътувания за изпълнение на възложеното работа; …“) извод, че процесната злополука следва да бъде квалифицирана като трудова по смисъла на чл.55, ал.2, т.1 от КСО. В случая и предвид заявеното в декларацията подадена от жалбоподателя до органите по разследване на трудовата злополука, правилно е прието от административните органи, че злополуката е настъпила на път за работното място за изпълнение на възложената работа и, че е трудова по характер. Изложените до тук съображения, обосновават извод за законосъобразност на Решение № 2153-03-67/28.04.2023г. на Директора на Териториално поделение (ТП) – Варна на Националния осигурителен институт (НОИ), с което е отхвърлена жалба вх.№ 5104-03-46#1/30.03.2023г. от „ПРЕШЪС ХОУМ“ЕООД срещу Разпореждане № 5104-03-46/14.03.2023г., издадено от длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО в ТП на НОИ – Варна, предвид което жалбата срещу решението се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Неоснователни се явяват доводите на жалбоподателя, че чл.55, ал.2, т.1 от КСО предвижда безвиновна отговорност на работодателя. Имуществената (безвиновна) отговорност на работодателя е разписана в чл.200 от КТ, като за реализирането й е поставено в съдебната практика изискване за наличие на влязъл в сила административен акт класифициращ настъпилата злополука като трудова (така съгласно Решение № 339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Ф. „ Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран.“). От това следва, че за да бъде реализирана отговорността по чл.200 от КТ е необходимо първо да е издаден акт на компетентния орган за установяване на злополуката като трудова, но наличието на такъв акт не влече извод, че ще бъде реализирана отговорността на работодателя по чл.200 от КТ. Реализирането на отговорността по чл.200 от КТ е предвидена от закона възможност, а не неизбежна последица от наличието на акта по чл.60 от КСО. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че административният орган не е изследвал процентното съотношение на пътуванията до с. Покрайна към пътуванията до квартирата на работника в гр. София, с твърдението, че за конкретната календарна година няма как първите да са множество, предвид факта, че работникът е ползвал много малка част от полагаемият му се платен годишен отпуск. Това възражение е в известна степен съдържащо в себе си признание за нарушаване на трудовите права на работника, т.к. работодателят не е създал условията и не е предоставил възможност на работника да ползва по-голямата част от/или целият си платен годишен отпуск. Освен това от показанията на свидетелите се констатира и, че работникът е пътувал до с. Покрайна не само при ползване на отпуск, но и когато смените му позволяват това. При този изход на спора, на основание чл.143, ал.3 от АПК, на административния орган се дължи възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита. То следва при преценка за пазарната цена на осъществената процесуална защита да бъде определено в размер на 200 лв., предвид обема на осъщественото процесуално представителство и фактическата и правна сложност на спора. Предвид изхода на спора, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, доколкото е въведено твърдение, че заинтересованите страни са близки на адвокат С., жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на заинтересованите страни адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото дело в общ размер на 500 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд Варна, Х състав,