Решение № 753 от 15.10.2024 г. на Районен съд - Хасково по дело № 2576/2023 г.

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр., вр. чл.10а ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 и т.11 и чл.21, ал.1 ЗПК от Г. С. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес - ••••••••••, съдебен адрес - ••••••••••, против „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, ЕИК 200604885, със седалище и адрес на управление - град София, ж.к. „Люлин“ 9, бл.963, ет.1, офис 11. Ищцата твърди, че на 12.12.2022г. сключила договор за потребителски кредит № 3327 с ответното дружество. Предметът на договора бил отпускане на паричен заем в размер на 2200, 00 лева, със срок на договора - 90 дни, с фиксиран годишен лихвен процент по кредита 40, 15%, фиксиран годишен лихвен процент на ден 0, 11%, ГПР - 46, 65%. В чл. 1, ал. 3 от договора била договорена такса за експресно разглеждане на документи в размер на 1320 лева. Поддържа се, че тази такса била свързана с усвояване и управление на кредита, както и че не била включена в ГПР. Общият размер на всички погасителни вноски по кредита възлизал на сумата от 3737, 80 лева. Към договора за кредит между страните били подписани и Анекс №1 и Анекс № 2, с които били начислени такси за удължаване на кредита в размер на 512, 60 лева, които не били включени в ГПР и в общия размер на кредита. С прибавянето им общата дължима сума по кредита възлизала в размер на 4763 лева. Изплатена била сумата от 2200 лева, като част от сумите за погасяване на кредита били преведени чрез „Банка ДСК“, а друга част по банков път чрез „УниКредит Булбанк“. Според ищцата договорът за потребителски кредит бил недействителен, тъй като не били спазени редица разпоредби от ЗПК. На първо място, в договора не бил посочен коректно както ГПР, така и общия размер на кредита. Таксата „експресно разглеждане на документи“ в размер на 1320 лева била недължима на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като се касаело за услуги, които били свързани с усвояване и управление на кредита, а законът забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тя била недължима и на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размера и действието, за което била начислена. Освен това, тези суми не били усвоени при сключването на договора, за да бъдат включени в размера на кредита. В този смисъл било налице противоречие с разпоредбата на чл. 143, т. 19 от ЗЗП. Нарушена била и нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, която предвиждала, че кредиторът не може да изисква заплащането на такси за действия, свързани с управление на кредита, а ако бъде предвидено събирането на такива такси - то те трябвало да бъдат конкретно и точно посочени в договора. Неясно било по каква причина таксата била толкова висока, че представлявала повече от половина от отпусната в заем сума. Не ставало ясно също за какво била използвана таксата за експресно разглеждане на документи, която не била включена в ГПР, въпреки че следвало да е така с оглед § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, в който случай разходите щели да надхвърлят максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 ЗПК. При това положение ГПР бил некоректно посочен и в този смисъл пак била нарушена императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Това налагало при изчисляването м у да се вземат предвид всички разходи по кредита, свързани с договора за кредит, а в случая не била взета предвид при изчислението на ГПР таксата за експресно разглеждане на документи и таксите за удължаване на кредита. Тоест - ставката на ГПР не отразявала тези такси по кредита, а ГПР не отговарял на посочения в договора, доколкото чл.19, ал.1 ЗПК изисквал всички общи разходи по кредита да се включат в ГПР. §1 т.1 от ДР на ЗПК ясно сочел, че под общи разходи по кредита следва да се имали предвид всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Ето защо, според ищцата същите следвало да се включат в ставката на ГРП, с което била нарушена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и ГПР не бил изчислен съгласно изискванията на ЗПК. Посочения в договора размер на ГПР бил заблуждаващо по-нисък от действителния, което представлявало заобикаляне на закона по чл.26, ал.1 ЗЗД. По тези съображения, договорът за кредит бил недействителен на основание чл.22 от ЗПК. В допълнителна молба от 19.05.2023 г. ищцата признава, че е получила сумата по договора от 2200 лева. Размерът на уговорената възнаградителна лихва бил 217, 80 лева. Уточнява, че Анекс № 1 бил сключен между страните на 14.03.2023г. и същият бил неразделна част от правоотношението по Договор за потребителски кредит SO - 3327/12.12.2022г. С него било уговорено, че се изменя датата на крайния падеж на договора - 12.03.2023г, като се удължавал с 30 дни, т.е. – кредитодателят променил крайния падеж на 11.04.2023г. срещу заплащане на такса от 512, 60 лева. Ищцата сключила с него и Анекс № 2 от 18.04.2023г., който бил неразделна част от процесното правоотношение по договора и Анекс № 1, като с Анекс №2 се изменяла падежната дата на всички плащания по договора за кредит от уговорената с Анекс №1 - 11.04.2023г. на 11.05.2023г., като била начислена и такса за удължаване на кредита в размер на 512, 60 лева. Ищцата поддържа, че начислените по Анекс №1 и Анекс №2 към договора две суми от по 512, 60 лева като такси за удължаване на кредита, представлявали разход по същия, съобразно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като неминуемо променяли ГПР по кредита, който не бил актуализиран в двата анекса и по този начин се заобикалял закона. Посочва, че общият размер на всички плащания по договора, в т.ч. таксите за експресно разглеждане на документите и таксите по двата сключени между страните анекси към договора, възлизали в размер на 4 763 лева. Предвид гореизложеното и след направените уточнения с допълнителни молби по делото, ищцата моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че договор за потребителски кредит № 3327 от 12.12.2022г., заедно със сключените и неразделна част от него Анекс № 1 и Анекс № 2, е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11, чл.19 ал.1 от ЗПК. Претендира направените съдебни разноски. Ответникът оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен. Счита предявения иск за недопустим поради наличие на друго, образувано пред РС-Хасково производство по чл.422 ГПК за установяване на вземането му по издадена му заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по повод процесния договор и моли за прекратяване на настоящото производство на основание чл. 126 ГПК, тъй като същото било по-късно образуваното. Алтернативно поддържа липса на правен интерес, тъй като ищцата имала на свое разположение друг, по-ефективен способ за защита, а именно - предявяване на осъдителен иск. По същество ответникът счита предявения иск и за неоснователен. Възразява срещу твърдението за недействителност на договора поради неправилно посочен ГПР. Сочи, че обстоятелството дали така посоченият ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, било относимо към разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК и касаело действителността на клауза, с която се надхвърля размера на ГПР, което не влечало след себе си недействителност на целия договор. Волята на законодателя била именно такава, което се разбирало и от разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК. В този смисъл се сочи и съдебна практика. Освен това, в ЗПК изчерпателно били предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не можели да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно - неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът с недействителен като цяло, при положение, че разпоредбата на чл.19 ал. 4 ЗПК изрично регламентирала това, а именно. Също така, обстоятелството дали предвидената в договора такса експресно разглеждане следвало да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР бил въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което било предвидено изрично с разпоредбата на чл.19, ал.5 о т ЗПК. Твърденията за недължимост на сумата за такса експресно разглеждане на документи били изцяло неоснователни. Таксата за експресно разглеждане на документи била изначално уговорена между страните в процесния договор, съгласно принципа за свобода па договарянето, заложен в чл.9 на ЗЗД. Освен това ищцата видяла нейната стойност в съответния СЕФ преди да подаде своята Заявка за кредита, съответно - се съгласила с нея и я е приела за адекватна и разумна за извършената й услуга. Разпоредбите на договора предвиждали, че кредитополучателят заявява доброволно да се ползва от допълнителната услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитодателя. Поддържа, че таксата за експресно разглеждане на документи представлявала услуга, която по естеството си била свързана със сключването на договора за кредит, а не с неговото усвояване или управление. Усвояването на кредита можело да се извърши само след постигнато съгласие за сключвано на договора. Въвеждайки твърдението, че таксата за експресно разглеждане е недействителна, ищцата не съобразила разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите но кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, както и такси за допълнителни, незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане. Така законодателят бил предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Таксата била начислена и в съответствие с чл. 10а от ЗПК, в която разпоредба била уредена възможността кредиторът да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като било изпълнено и изискването на ал. 4 на същия - видът, размерът и действието да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит и не следвало да не се дължи от ищцата, тъй като същата сама изявила желание да се ползва от нея. Със закупуването на услугата з а експресно разглеждане, кредитополучателят си гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит, което означавало, че си е гарантирал получаването на бързо крайно становище по искането му за кредит и в случая бил получил такова. Ответникът посочва, че съгласно т.14 от ДР на ЗЗП „услуга“ представлявала всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. От това правило се налагал изводът, че описаната по- горе възможност за потребителя представлявала услуга, в смисъл на дейност, която ще се извърши по повод на сключения договор за кредит и в негова полза. Съгласно съдебната практика, с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поемал задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено били фактически, а не правни. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставял известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които били извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно било допустимо уговарянето на такива. Съдебната практика категорично оборвала твърденията, че таксата за експресно разглеждане на документи и таксите за удължаване на срока за връщане по Анекс № 1 и Анекс №2, предвид естеството им, следвало да бъдат включени при изчислението на ГПР като в тази насока се цитират съдебни актове. Освен това, съгласно доклад на Европейската комисия от 08.05.2012г., съдържащ насоки за приложението на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредит във връзка с разноските и ГПР, комисията считала, че допълнителната услуга се включва в ГПР, ако е задължителна и ако е свързана с кредита. Ако едно от условията не е налице, то тогава разходите за допълнителна услуга не се включват в ГПР. В настоящия случай липсвала задължителност на услугата з а експресно разглеждане на документи. Според насоките на Европейската комисия, една допълнителна услуга можела да се счита за незадължителна, ако клиентът може да избере да не използва услугата и условията на кредита (лихва, падежни дати. периодичност на плащанията) са едни и същи както при избор на допълнителната услуга, така и ако същата не е избрана. Услугата за експресно разглеждане и услугата за удължаване на срока на падежа изцяло отговаряли на тези условия, поради което нямало основание тяхната стойност да бъде включвана в общите разходи по кредита и оттам - при изчисляването на ГПР. Що се касаело до размера на таксата и преценката дали същата е прекомерна, това бил въпрос на преценка от страна на потребителя дали има нужда от тази услуга и дали може да си позволи таксата. Освен това, липсвало възражение от страна на ищцата, че размерът на таксата не й бил известен към момента, в който била поискала експресно разглеждане на документите. В този смисъл била и цитираната в отговора съдебна практика. По отношение на таксата за удължаване иа срока на падежа, това била допълнителна, незадължителна услуга по искане на кредитополучателя и предоставена по негово искане. Предлаганата допълнителна услуга не била пряко свързана с договора за кредит, а била по повод на същия. Уговорените с Анексите услуги за удължаване на срока на падежа, от една страна не били пряко свързани с договора за кредит, тъй като такъв можел да съществува в правния мир и без тяхното договаряне, а от друга- сключването на анексите било в резултат па свободната воля и индивидуално желание на кредитополучателя. Също така, сключването на анеска не било задължително условие за отпускане на кредит, поради които обстоятелства законодателят извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите разходи по кредита. Горното обосновавало и извода, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и по отношение на таксата за удължаване на срока на падежа. Според ответника възнаграждението, което се дължало за поисканата от кредитополучателя допълнителна услуга, не можело да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Със сключването на анексите за удължаване срока иа палежа, ищцата си гарантирала, че при настъпване на неблагоприятни за нея събития, тя няма да изпадне в забава и да дължи лихви за забава, а ще може да отложи плащането на кредита си за нова падежна дата. Оспорванията на ищцата за недължимост на таксата за удължаване на срока създавали неравнопоставеност по отношение на ответника, тъй като щяла да се обогати неоснователно, доколкото ще ползва ползва заемната сума през периода на удължаване, без да е заплатила каквато и да е цена за това. В заключение, възможността, която ищцата е получила, съответно услугата, която кредиторът й бил предоставил, не можела да се приеме като действие по усвояване и управление на кредита, с оглед на което липсвало нарушение по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Предвид изложеното, моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и да присъди разноски на ответника. В условията на евентуалност ответникът прави възражение за прекомерност на претендираните от ищцата разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „Интернешънъл Саламанка Капитал" ООД (кредитодател) и Г. С. Д. (кредитополучател) на 12.12.2022г. е сключен Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 3327/12.12.2022 г., по силата на който е отпусната парична сума в размер на 2200 лева, равняващи се на 1124.84 евро, при фиксиран ГЛП по кредита – 40.15% и ГЛП на ден – 0.11 %; ГПР – 46.65 %. Уговорен е срок на погасяване на заема от 90 дни, посредством 1 погасителна вноска в размер на 3 737.80 лева /с включени лихва от 217.80 лева и такса за експресно разглеждане от 1 320 лева/, със съответната уговорена падежна дата на 12.03.2023г. – т.11 на чл.2 от договора, в която е инкорпориран погасителен план. В чл.1, т.10 от договора е посочено, че общият размер на всички плащания с включена такса експресно разглеждане е 3 737.80 лева, равняващи се на 1911.11 евро. В чл. 1, ал. 1 от договора е записано, че кредитополучателят е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявлението, което е декларирано изрично в попълненото от него заявление чрез средство за комуникация от разстояние. Съобразно чл.1, ал.3 за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявлението с искане за потребителски кредит, кредитополучателят се е съгласил таксата за експресно разглеждане да се заплати разсрочено, като се раздели на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски, която такса в случая е 1 320 лева. На 14.03.2023г. между страните по делото е бил сключен Анекс № 1 към договора, с който е било уговорено, че се изменя датата на падежа по договора – на 11.04.2023г., за което кредитополучателят дължи такса за удължаване в размер на 512.60 лева. Бил е сключен и Анекс № 2 от 18.04.2023г., с който се изменя падежа на всички плащания по договора, който става 11.05.2023г., като отново е предвидена такса за удължаване на падежа в размер на 512.60 лева. Представени по делото от ответника са и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит на „Интеренешънъл Саламанка Капитал“ ООД; Общи условия за предоставяне на потребителски кредит от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, както и Въпросник опознай своя клиент по Заявка за кредит № 29545 с дата на създаване 12.12.2022г. и потребител № 13323 Г. С. Д.. Видно от извършените отбелязвания, както договорът, така и европейският формуляр са с положен подпис от ответницата, като е посочено, че документите са подписани с обикновен електронен подпис посредством SMS персонален идентификационен код за потвърждение. В общите условия /ОУ/, раздел II – “Дефиниции“, т.12 е определено понятието „Такса експресно разглеждане („Бърз кредит“ до 15 минути“, а именно такса за допълнителна, незадължителна услуга по искане на кредитополучателя за експресно разглеждане на документи, която гарантира експресна обработка на заявлението с искане за потребителски кредит. В чл.4, раздел III от ОУ се дава възможност на кредитополучателя чрез активен чек бокс в заявлението да заяви допълнителна услуга за експресно разглеждане на документи, а в чл.4, раздел IV ОУ е предвидено, че тази услуга, именно „експресно разглеждане на заявлението с искане за потребителски кредит“ гарантира получаване на отговор на кандидатурата до 15 минути от изпращането му. Страните не спорят, че ищцата е усвоила изцяло заемната сума от 2200 лева, а и това се установява от представеното от ответника Преводно нареждане за кредитен превод № 514L1F02234600RT от 12.12.2022г. за сумата о т 2200 лева с основание Потребителски кредит Дог. № SO-3327 от дата 12.12.2022г. от „УниКредит Булбанк“ АД. Представени от ищцата и от ответника са преводни нареждания за заплащане на суми по договора за кредит, а именно: Преводно нареждане за кредитен превод от 17.04.2023г. за сумата от 60 лева; Преводно нареждане за кредитен превод от 14.03.2023г. за сумата от 512.60 лева; Преводно нареждане за кредитен превод от 17.04.2023г. за сумата от 534.60 лева, всички с посочено основание за превод – SO - 3327. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Предявеният иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.10а от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК за установяване недействителността на сключен между страните Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 3327/12.12.2022г. и анексите към него, е процесуално допустим, противно на становището на ответника. Това е така, тъй като поддържаната от ответника позиция, настояващ за действителност на процесния договор за потребителски кредит, обуславя извода както за наличие на правен спор между страните по този въпрос, така и за наличието на правен интерес за ищцата. Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за това са следните: Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на 1 2.12.2022г. между страните е сключен Индивидуален договор за потребителски кредит S O № 3327, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата в заем сумата в размер на 2200 лева, която е следвало да бъде върната с плащането на 1 вноска, с падежна дата – 11.05.2023г. /уговорена с Анекс № 2/. Претенцията на ищцата произтича от твърдения за сключен между страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл.6 от ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл и текстови съобщения представляват средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт. Съгласно разпоредбата на чл.18 о т ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Със сключването на договора кредитополучателят е декларирал, че му е предоставен предварително стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия и цялата необходима преддоговорна информация – чл. 2, ал. 2 от договора, както и че е запознат и е получил приложимите общи условия, че му е предоставена необходимата преддоговорна и договорна информация – чл. 13 от договора. Без съмнение, ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 о т ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 о т ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Настоящият съдебен състав счита, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 11, т. 12 и т. 20 от ЗПК. Съставен е на хартиен носител в шрифт, за който не се установява, да е по- малък от 12, и в него разбираемо са отразени общият размер на кредита от 2200 лева, равняващи се на 1124.84 евро; условията за усвояването му – по банковата сметка на заемополучателя; размерът, броят, периодичността и датите на платежите за издължаване във вид на погасителен план, инкорпориран в договора, и разяснения на правата по чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 от ЗПК съответно на извлечение от сметка и отказ от сделката. Налице е обаче нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото според настоящия съдебен състав процесният договор не удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност. Формално съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в текста му са записани годишен лихвен процент по кредита – 40.15 % и ГЛП на ден – 0.11 %, ГПР от 46.65 %, и дължимата обща сума от 3 737.80 лева, равняващи се на 1911.11 евро. По смисъла на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), и се представя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, изчислен по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а водещите до надхвърляне на прага клаузи са обявени от чл. 19, ал. 5 от ЗПК за нищожни. Във величината на общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК се включват лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя – комисиони, такси с изключение на нотариалните такси, възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в случаите, когато са задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 о т ЗПК разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност. Годишният процент на разходите по кредита в случая от 46.65 % очевидно не надвишава предела по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но в разрез с чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК не са отбелязани взетите предвид допускания, използвани при пресмятането му по формулата по Приложения № 1 към закона по правилото на чл. 19, ал. 2 ЗПК. Отделно от това, е посочен лихвен процент от 40.15 % с пояснения, че е годишен и фиксиран, както и ГЛП на ден от 0.11 %, което по смисъла на § 1, т. 5, изр. 1, предл. 1 от ДР на ЗПК означава, че е непроменлив за целия договорен срок, но това не е достатъчно да онагледи условията за прилагането му в степента, изискуема се от чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не е уточнена базата, върху която се начислява – цялата заемна сума или остатъчната главница след всяко погашение. Неизвестността на методиката за формиране на лихвата компрометира достоверността и на реквизита "обща сума, дължима от потребителя" - от § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, а именно да отразява сбора от общия размер на кредита и общите разходи по него. Следователно, договорът не е достатъчно ясен за кредитополучателя във връзка със задължителните сведения, които могат да имат отражение върху обхвата на отговорността му, и като последица от приложението на чл. 22 от ЗПК, следва да се прогласи за недействителен. По отношение на таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредита, съдът намира, че тази клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. Както бе посочено по-горе, в чл. 1, ал. 1 от договора е записано, ч е кредитополучателят е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявлението, което е декларирано изрично в попълненото от него заявление чрез средство за комуникация от разстояние. От представените от ответника писмени доказателства не става ясно дали действително потребителят е избрал да се възползва от тази допълнителна услуга. Не се установява и това дали клиентът има право на избор и на обикновена заявка, без приоритетно разглеждане до 15 минути, нито пък за колко време се взема становище от кредитора в единия или в другия случай, за да се прецени експресността на заявката. Съдът намира, че уговарянето на заплащане на таксата за експресно разглеждане се намира в пряко на нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като е свързана с усвояването и управлението на кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична забрана за заплащане на такси и/или комисионни за действия, свързани с усвояването или управлението на кредита. Срокът, в който ще бъде заплатена заемната сума, няма как да не бъде характеризиран като действие, свързано с усвояването на кредита - следователно заплащането на такса, свързана с начина и срока на изплащане на заемната сума, противоречи на императивна правна норма. Чрез тази клауза се постига още една неправомерна цел, а именно - прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на задължението на кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка на кредитоспобността на потребителя. Съгласно чл. 2 о т ЗПК целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя - аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/Е0 на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИ0 на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за такси за експресно разглеждане на документи (както и тези за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова), чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. С оглед гореизложеното, съдът намира, че тази клауза, респ. заплащането й представлява неравноправна клауза. Тя е във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 о т ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Те са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. От представените писмени доказателства е видно, че при отпусната заемна сума в размер на 2200 лева, общата сума за плащане възлиза на 4763 лева, като предвидената сума за такса за експресно разглеждане възлиза на 1320 лева. Предвидена е била и такса в размер на 1025.20 лева за удължаване срока на договора. Без съмнение, при включването на таксите за тези допълнителни услуги ГПР би прехвърлил многократно законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно в случая действително приложимия ГПР е значително по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. По този начин се достига и до нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК относно посочване на действително прилагания ГПР. Следователно, с предвиждането на тази такса се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение и на добрите нрави. Посоченият в договора ГПР от 46.65 % н е представлява размера на действителните разходи за длъжника, като с включването и на тази такса несъмнено кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 о т ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за експресно разглеждане на документи прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и посоченият по-горе чл. 21, ал. 1 о т ЗПК, който предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. На самостоятелно основание следва да се приеме, че коментираната клауза от договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 о т ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а оттук - че е налице една нищожна кредитна сделка. Таксата за удължаване на срока на кредита също не е включена в ГПР, а е следвало да бъде включена. Таксата за удължаване на срока на кредита в размер на по 512.60 лева, предвидена в Анекс № 1 и в Анекс № 2, представлява разход по кредита, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, като променят ГПР по кредита, който обаче не е бил актуализиран и така се е стигнало до заобикаляне на закона. С оглед всичко изложено, предявения иск за признаване за установено в отношенията между страните, че Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 3327/12.12.2022г. и анексите към него са недействителни е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на същата следва да се присъдят такива в общ размер от 190.52 лева за платена държавна такса. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адв. С. П. от АК – Пловдив сумата от 725 лева, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата, вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, съдът