Решение № 1571 от 19.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6333/2023 г.

Предявени са искове по чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата 46311, 49 лв., представляваща заплатени без основание суми по договора за кредит. По делото не се спори, че между „У.Б.“ АД и ищеца К. Д. Д. е сключен договор за предоставяне на кредит, по силата на който Банката е изпълнила задължението си да предаде на кредитополучателя договорената сума в швейцарски франкове, чрез превод по банкова сметка, от която предоставеният кредит е усвоен. Между страните е постановено влязло в сила на 22.06.2021год. /служебна справка/ съдебно решение по гр.д. № 14192/2018г. по описа на СГС и в.гр.д. № 3254/2020 г. по описа на САС, с което са признати за нищожни клаузи от процесния договор, с които е възложен на кредитополучателя валутния риск от увеличаване на стойността на швейцарския франк спрямо лева/еврото, както и тези, даващи възможност на банката да увеличава приложимия по договора лихвен процент – чл. 4 ал. 1 изр. 3 и 4; чл. 9 ал. 2 изр. 1; чл. 10 ал. 6; чл. 8, чл. 10, ал.5, ал. 9, ал. 10 и ал.11 от договора. Ето защо задълженията по кредита са дължими при начисляване на договорна лихва определена към датата на кредита-6, 25% и при курс на шв.франк -1, 2376лв.=1 CHF. Въпросът за валидността на тези клаузи е решен със сила на присъдено нещо, поради което не следва да се разглеждат наведените възражения на ответника относно тяхната валидност. На осн.чл.299 от ГПК валидността/не на процесните договорни клаузи е установена с влязло в сила решение и не може да бъде пререшавана. Постановеното съдебно решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища в страната-чл.297 от ГПК. Неоснователно е възражението на ответника, че прогласените за нищожни клаузи имащи отношение към валутния риск не засягат правата на ищеца по договора, тъй като касаят случаи на превалутиране, каквото не е извършвано, поради което не е налице надплащане на суми от ищеца във връзка с тези уговорки. В клаузата на чл. 10, ал. 10 от договора изрично е посочено, че промяната на обменния курс на шв. франк спрямо лева/еврото може да доведе до повишаване на стойността на вноските на кредитополучателя, изразени в български лева, като кредитополучателят се съгласява с „валутния и лихвен риск“, както и всички вреди произтичащи от него. С тази клауза на ищеца изрично е възложен валутният риск по договора, изразяващ се в увеличаване на размера на задължението му, изразено в националната валута, при повишаване на обменния курс на шв. франк спрямо лева/еврото. С оглед нищожността на клаузите прехвърлящи валутния риск от промяна на валутата на шв.франк спрямо лев/евро, платените в резултат на тази промяна завишени стойности на погасителните вноски за недължимо платени или платени без основание. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че банката е съобразила предходно поставеното съдебното решение относно размера на приложимата договорна лихва, като е възстановила на ищеца 3065, 55 шв. франка – надплатени суми, вследствие на увеличаването на лихвения процент по договора за част от периода. Въпреки това банката не е съобразила нищожността на клаузата за прехвърляне на валутния риск на кредитополучателя за съобразяване на погасителните вноски във валутата на швейцарски франк по курс към датата на усвояване на кредита-1, 2376лв. Ето защо, заплатените от ищеца валутни разлики подлежат на възстановяване. С оглед заключението на ССчЕ, надплатената сума, вследствие на увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо лев за процесния период от 01, 06, 2018г. до 28, 02, 2023г. възлиза на 46311, 49 лв., в който размер исковата претенция е основателна. Посочените суми са надплатени при погасяване на анюитетни вноски по договора, включващи задължения за главница и възнаградителна лихва. От ответника е релевирано възражение за изтекла погасителна давност. Същото съдът намира за неоснователно. Приложимата погасителна давност е пет години съобразно чл.110 от ЗЗД. Макар и недължимо платеното да е престирано във връзка с изпълнение на задължения основани на възнаградителна лихва, то вземането има характер на неоснователно обогатяване, което не попада в нито една от хипотезите на чл. 111 от ЗЗД, вкл. б. „в“ от законовата разпоредба. Съгласно т. 7 от ППВС от 28.05.1979 год., давностният срок за вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД е пет години по смисъла на чл. 110 ЗЗД и тече от момента на извършената престация. В този смисъл е ирелевантно дали вземането е възникнало в резултат на заплащане на задължения за лихва, главница или друг вид задължение, което нищожната договорна клауза е предвидила. Първото плащане от ищеца на процесната сума е извършено на 05, 06, 2018 г., а исковата молба е депозирана на 31, 05, 2023 г., т.е. в рамките на петгодишния срок по чл. 110 от ЗЗД, поради което възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. С оглед основателността на главния иск, основателна е и претенцията за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба. По разноските: С оглед изхода от спора на осн.чл.78, ал.1 от ГПК разноски се дължат на ищеца, които съдът намира за доказани в размер на 6503, 40 лв., от които 1853, 40 лв. – държавна такса, 250, 00 лв. – депозит за вещо лице и 4400, 00 лв. – адвокатско възнаграждение. С оглед изхода от спора на осн.чл.78, ал.3 от ГПК разноски на ответника не се дължат. Мотивиран от гореизложеното Софийски градски съд