Решение № 147 от 20.11.2024 г. на Районен съд - Елхово по дело № 111/2023 г.

производство е възникнало наемно отношение във връзка с ползването на семейното жилище от съпругата. Наемното правоотношение е възникнало с влизането в сила на бракоразводното решение. Конкретното решение е влязло в сила от 17.02.2020 година и от тогава се дължи и заплащането на наемната цена, а същата - дори да не е определена с бракоразводното решение, е определяема и е равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на този, представляващ семейно жилище (в този см. Решение № 392 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1641/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2290 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение). Учреденото при условията на чл. 56 от СК наемно правоотношение може да бъде развалено на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. /така Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2290 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение/. Нормата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. В конкретния случай по силата на съдебното решение за прекратявана на брака между страните, бивши съпрузи е възникнало срочно наемно отношение - до навършване на пълнолетие на децата. Срока му към момента на подаване на исковата молба и към момента не е изтекъл, тъй като детето М. Г.ев Й., ЕГН •••••••••• и към момента е непълнолетно, същото навършва пълнолетие на 23.02.2028 година. В процесния случай със съдебното решение за прекратяване на брака между страните не е определена безвъзмездност на ползването, нито е определена наемна цена между бившите съпрузи. Ищецът с приложена по делото покана претендира от ответницата наем за ползването, както и е отправил предупреждение към същата, че при неизпълнение на поканата наемното отношение, ще се счита развалено. Приетата към доказателствата покана, с която ищецът твърди, че е уведомил ответницата преди образуване на производството, че ако не се яви на среща с него последната ще дължи определен от него наем и ще счита наемното отношение за развалено не се установи да е достигнала до ответницата преди образуване на производството. Ищецът твърди, че тази покана е била получена от ответницата, но липсват доказателства тя да й е била връчена лично с Български пощи или Еконт, или по електронна поща чрез процесуалния й пълномощник в настоящото производство - адв. С.. От представените доказателства е видно, че пратките изпратени с Български пощи и Еконт са върнати невръчени, съответно липсват и безспорни доказателства поканата да е получена от адв. С., предвид липсата на потвърждение от негова страна за получаването й. Не са налице и доказателства, в случай, че адв. С. е приел поканата да я е предал на ответницата или да я е запознал с нея. Но дори й поканата да бе получена от адв. С., то е недоказано, че последният е бил упълномощен от ответницата да я приеме и съответно, че ако я е получили я е предал на ответницата. Предвид, на това, че не се доказа, че посочената покана е получена преди образуване на делото, не се установи това наемно отношение да е било развалено по реда на чл. 87 ал.1 от НК преди образуване на производството. Ответницата е получила поканата, приложена към исковата молба за прекратяване на наемното отношение на 11.04.2023 година. С процесната покана ищецът е поискал от бившата си съпруга да заплаща ежемесечно, парична сума с оглед предоставеното й с бракоразводното решение ползване на семейното жилище, като е заявил, че в противен случай претендира да получи фактическата власт върху имота. Така направените изявления от касатора по своята правна същност представляват писмено предупреждение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, в което са посочени срок за изпълнение на задължението на ответницата, както и е оповестено намерението му при неизпълнение да счита договора за развален, претендирайки последицата от това – предаване на имота. Поканата е получена от ответницата на 11.04.2023 година с връчване на исковата молба. В отговор ответницата не е заплатила парична сума във връзка с ползването в дадения й срок, до 11.05.2023 година, нито впоследствие. Предвид липсата на надлежно изпълнение на задължението за заплащане на наем, считано от 12.05.2023 год. са настъпили последиците от отправеното от ищеца писмено предупреждение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, а именно – разваляне на наемното правоотношение. С оглед преустановеното действие на последното, считано от 12.05.2023 г. в полза на ответницата не съществува противопоставимо на ищеца основание, произтичащо от решението за прекратяване на брака, да ползва собствения на ищеца имот. Не се споделят доводите на ответната страна за възникнали отношения между страните по заем за послужване във връзка с ползването на семейното жилище от съпругата по силата на решението за развод. Отношенията между страните по повод ползването биха били като по договор за заем за послужване при безвъзмездно ползване. Ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването, какъвто е и настоящия случай, то по аргумент по чл.57, ал.1 СК, възниква наемно правоотношение, тъй като безвъзмездността не се презюмира. По отношение възражението на ответницата за ползване на имота на правно основание - учредено й вещно право на ползване: Безспорно установено е че с Нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим имот № 122/ 20.11.2019 година, вписан в СВ – Е. с вх. Рег. № 2187/21.11.2019 година Д. Г.ев Й., свекър на ответницата е учредил в полза на последната вещно право на ползване върху 3/40 идеални части от процесния имот. Учреденото в полза на ответницата право на ползване върху 3/40 идеални части е оспорено от страна на ищеца, с доводи за нищожност на договора, поради което съдът следва да разгледа възраженията на ищеца в тази насока, тъй като са от значение за преценката относно наличие на правно основание ответницата да владее имота. С Нотариалния акт за дарение на идеални части от 20.11.2019 година ответницата е била надарена от свекър си с правото на пожизнено и безвъзмездно ползване и съползване върху собствените му 3/40 идеални части от процесния имот, като дарителят си е запазил правото на пожизнено и безвъзмездно ползване и съползване на имота. Със същия нотариален освен дарение на правото на ползване е обективирана още една сделка - дарение на правото на собственост, по силата на която децата на страните Д. Г.ев Й. и М. Г.ев Й. са получили в дарение от своя дядо притежаваното от него 3/40 идеални части от правото на собственост в процесния имот. В посочената сделка ответницата С. С. ч. – Й.а е действала като закон представител на малолетното си дете М. Г.ев Й. и родител даващ съгласие за извършване на сделката спрямо непълнолетното си към онзи момент дете - Д. Г.ев Й.. От страна на ищеца са въведени следните възражения за недействителност на договора за дарение на право на ползване: По чл.26, ал.1 от ЗЗД - противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, обосновано с нарушение на забраната да се договоря сам със себе си - чл.38 ал.1 от ЗЗД; извършване на сделката без изслушване на детето М. Г.ев Й., навършило 10 години, без социален доклад и без разрешение на съда - чл. 15 ЗЗдет.; ползвателят е отчуждил свое право - чл. 56, ал.2 от ЗС; По чл.26, ал.2 от ЗЗД - договорът е с невъзможен предмет; сключен е при липса на съгласие и при липса на предписана от закона форма. При условията на евентуалност спрямо горните възражения се прави възражение за недействителност, непротивопоставимост на договора в частта на предоставеното на С. ч. - Й.а право на ползване, предвид на това, че собственика притежаващ 37/40 идеални части – Г. Й. не е учредявал такова право в полза на ответницата и не е давал съгласие за учредяването на такова, поради котето предоставеното право на ползване на Й.а не би могло да го обвърже. Относно възражението за допуснато нарушение на закона по чл.38, ал.1 от ЗЗД: Съгласно посочената норма „Представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.“ Видно от представения договор за дарение, в него са обективирани две сделки, като страни по дарението на вещното право на ползване са дарителят Д. Й., свекър на ответницата и самата ответница, а страни по дарението на собствеността са дарителя Д. Й. и неговите внуци, деца на страните. Воля за сключване на договора за дарение на собствеността на недвижим имот е била изразена от купувачите – малолетен и напелтолетен към онзи момент, чрез тяхната майка С. ч. – Й.а, действаща като законен представител на малолетния си син и родител даващ съгласие, относно действията на непълнолетния си син. Съответно при договора за дарение на вещното право на ползване същата е изразила воля лично. И по двете сделки С. ч. – Й.а е действала на страната на надарения. Съобразно указаното в чл. 3 от ЗЛС лицата, които не са навършили 14 години са малолетни, като вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Като представител на малолетното си дете и родител, даващ съгласие за действията на непълнолетното си дете С. ч. – Й.а не е договаряла лично със себе си, нито е представлявала другата страна - дарителя, нейния свекър. С оглед това е налице валидно изразена съзнавана воля за разпоредителната сделка. Дали сделките са в интерес на децата е въпрос който няма отношение към това нарушени ли е закона и конкретно нормата на чл.38, ал.1 от ЗЗД. В случая съдът не констатира да е била нарушена посочената норма. Следва да се посочи и че направеното възражение не рефлектира върху дарението на вещно право на ползване. Относно възражението за допуснато нарушение на закона - чл. 15 ЗЗдет. - неизслушване на детето М. Г.ев Й. и невземане на становище от съответната Дирекция "СП", и на чл.130 от СК. Съобразно действащата към момента на сделката разпоредба на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДетето във всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, освен ако това би навредило на неговите интереси. Според, ал. 6 на посочения законов текст при всяко дело съдът или административният орган уведомява Дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето. Съобразно указаното в чл. 130, ал.1 от СК родителите управляват имуществото на детето в негов интерес и с грижата на добър стопанин, а съгл. ал. 3 на същия текст извършването на действия на разпореждане с недвижими имоти, с движими вещи чрез формална сделка и с влогове, както и с ценни книги, принадлежащи на детето, се допуска с разрешение на районния съд по настоящия му адрес, ако разпореждането не противоречи на интереса на детето, а съгл. чл.130, ал.4 от СК регламентира, че дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от ненавършило пълнолетие дете са нищожни. По изключение обезпечаване на чужди задължения чрез залог или ипотека може да се извърши по реда на ал. 3 при нужда или очевидна полза за детето или при извънредни нужди на семейството. Видно от описаните в нотариалния акт документи представени при съставянето му липсват такива за дадено разрешение на съда и взето становище от Дирекция Социално подпомагане“. Към момента на изповядване на сделката - 20.11.2019 година детето М. Г.ев Й. не е било навършило 10 годишна възраст, детето е родено на 23.02.2010 година и към момента на сделката е било на 9 години, поради това същото не е подлежало на изслушване по реда на чл.15, ал.1 от ЗЗДет пред нотариуса. Липсата на становище от Дирекция Социално подпомагане“, съдът намира, че не се отразява на действителността на извършената сделка до степен за извършване на преценка, че същата страда от най-тежкия порок - нищожност. Липсва изрично указание от законодателя, че становището на Дирекция "СП" е част от фактическия състав за извършване на разпоредителна сделка в полза на ненавършило пълнолетие дете, както в случая. Съответно с посочената сделка не са били засегнати права и интереси на детето. В случая, с оглед характера на сделката - дарение, не е било необходимо и разрешение от съда за извършването й. Относно възражението за допуснато нарушение на закона - чл. 56, ал.2 от ЗС. Нормата на чл. 56 от ЗС гласи, че „Правото на ползване включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Ползувателят не може да отчуждава своето право.“ Когато дарителят е учредил в полза на ответницата вещното право на ползване върху притежаваните от него идеални части от притежаваното от него право на собственост и е запазил за себе си пожизненото и безвъзмездно право на ползване върху същите идеални части, същият не е действал като ползвател по см. на чл. 56, ал.2 от ЗС, а като собственик. Той не е прехвърлил изцяло своите права, а е учредил право в полза на ответницата, като с учреденото й право обема на права които в резултат на учредяването остават в патримониума на дарителя и надарената са съответни на тези които дарителят е имал първоначално. Дарителят не е отчуждил правото си, а го е поделил с ответницата, като учреденото в полза на ответницата право й дава възможност да ползва имота самостоятелно или заедно с дарителя си до ¾ ид. части. В решение №2029/10.02.2006г. по гр.д.№1331/2004г. на ІV ГО на ВКС е прието, че клаузата на договора, съгласно който едно лице си запазва право на ползване заедно и поотделно с друго лице предлага на всеки от тях две възможности за упражняване на правото - сам или заедно с другия носител на същото право и от момента, в който единият ползвател напусне имота, правото на ползване на другия срещу носителя на голата собственост е в пълен обем. Напълно допустимо е от закона собственикът на недвижим имот да се разпореди със собствеността си по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но да запази правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Предвид горното, с извършеното в полза на ответницата разпореждане не е допуснато нарушение на чл. 56, ал.2 от ЗС. Относно възражението по чл.26, ал.2 от ЗЗД - договорът да е с невъзможен предмет. Последното се обосновава с това, че дарените реални части не отговарят на никаква реална площ за ползване, поради което правото не може обективно да бъде упражнено, не би могло да се ползва в предоставения обем и начин. Предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката. Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. /така Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3 / 2014 г. на Върховен касационен съд, ОСГК/. Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка – налице са нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне. Когато недвижимият имот, предмет на договора, съществува, не е изключен от гражданския оборот, индивидуализирана е частта която е предмет на учреденото право на ползване, възможно е разпределение на ползването и добив на плодове от учреденото вещно право, какъвто е конкретни случай, сделката не е нищожна. Обстоятелството, че дарената част от правото на ползване е незначителна спрямо общото право, и че ответницата не би могла реално да обитава имота, не означава невъзможен предмет. Както се посочи по - горе правото на ползване включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Как реално ще се ползва вещта е въпрос по управлението й и дори реално ответницата да не ползва вещта посредством обитаването й, тя може да получава плодове от това право във вид на наем. Конкретната сделка е с правно и фактически възможен предмет. Относно възражението по чл.26, ал.2 от ЗЗД - договорът да е сключен при липса на съгласие, поради това, че децата не са били представлявани от особен представител при извършване на сделката поради противоречие между техните интереси и интересите на майката. Посочения порок отново не касае оспорената сделка – дарение на вещно право на ползване, а извършеното в полза на децата дарение на собственост, което не рефлектира върху дарението в полза на ответницата. Съдът намира за нужно да посочи, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ (например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни). В конкретния случай изявленията на страните по договора за дарение на вещно право, а и този на собственост с намерение за обвързване. Непредставляването на децата по сделката за дарение от особен представител няма отношение към твърдения порок, нито би могло да е основание за нищожност поради липса на съгласие. Разпоредбата на чл.29 ГПК установява случаите на особено процесуално представителство. Противоречие в интересите по смисъла на чл. 29, ал. 4 ГПК е налице, когато представителят действа от името на представлявания и от свое или чуждо име в един и същ граждански процес и интересите им са насрещни т.е. когато представляван и представител са насрещни страни по материалноправния спор, предмет на делото, или двете насрещни страни се представляват от едно и също лице. /така в Определение № 254 от 28.03.2014 г. по ч.пр. д. № 756/2014 г. на Върховен касационен съд/. Когато няма противоречие в интересите между представляван – дете и представител - родител, не е налице основание по чл. 29 от ГПК за назначаване на особен представител на детето. Сключеният чрез майката на малолетното и непълнолетното дете договор има за предмет придобиване на имущество, като преценката за интереса на детето от договора следва да се приеме, че е предоставена на родителя. Разпоредбата на чл.130, ал.3 СК, изискваща разрешение на районния съд за защита интересите на непълнолетното дете при разпореждане с имуществото му, е относима само до изброените в нормата имуществени права - вещни права върху недвижими имоти, права върху влогове и ценни книги, а за движимите вещи - ако разпореждането се извършва с формална сделка. Ограничения при упражняване на родителски права в имуществената сфера на малолетни и непълнолетни относно сделки или действия, чрез които се увеличава имуществото на детето, не са предвидени от законодателя. Сключването на договор за дарение, е договор с който децата са придобили имущество, следователно и преценката за интереса на децата от договора е предоставено на родителите им. Съгласно разпоредбата на чл.225 от ЗЗД, с договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Договорът не включва задължително отказ от субективни права. Договора за делба сключен между Д. Й. - дядото на децата и самите деца, едното от които малолетно, представлявано от законния си представител, неговата майка, а другото непълнолетно към онзи момент, действащо със съгласието на своята майка, не попада в кръга на сделките по чл.130, ал.3 от СК, за които се изисква разрешение на районен съд, и по принцип не съставлява отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 от СК, който е забранена от закона сделка, когато е сключена от ненавършило пълнолетие лице. В конкретния случай, дарението в полза на майката на правото на ползване не сочи на отказ от субективни права, какъвто следва да е изрично заявен. Майката не е действала в противоречие с интересите на децата, тъй като какво ще е дарението към всяко от децата е във волята на дарителя, съответно извън нейната воля, а безвъзмездното придобиване на имущество, макар и с тежест - учредено право на ползване от майката и на техния дядо, води до увеличаване на имуществото на децата. Във всички случаи съдът намира че е било в интерес на децата да придобият имущество представляващо идеална част от недвижим имот, макар и обременено с тежести - право на ползване, отколкото да не придобият такова. С извършеното в полза на всяко от децата дарение имуществото на всяко от тях се е увеличило. Доказателства, че с дарението не са били увредени интересите на децата е и факта, че при последващата делба всяко от децата е получило сумата 1598, 63 лева. Независимо, че децата като следвало да се съобразяват с качеството на майка си като ползвател, със сделката имуществото им е увеличено. Относно възражението за недействителност, непротивопоставимост на договора в частта на предоставеното на С. ч. - Й.а право на ползване, предвид на това, че собственика притежаващ 37/40 идеални части – Г. Й. не е учредявал такова право в полза на ответницата и не е давал съгласие за учредяването на такова, поради котето предоставеното право на ползване на Й.а не би могло да го обвърже. Съгласно чл.111, ал.1 от ЗС разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. ЗС не предвижда изрично даване на съгласие от съсобственик, когато друг съсобственик се разпорежда с дела си посредством дарение на вещни права в полза на трето на собствеността лице, допустимо е разпореждане и с идеални чати от вещно право, а учредяването от страна на единия съсобственик на право на ползване в полза на трето на съсобствеността лице, не предполага останалите участници в съсобствеността да се разпоредят в полза на това лице. Извършеното дарение в полза на ответницата от нейния свекър е напълно противопоставимо на ищеца в производството. Обективираната в Нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим имот № 122/ 20.11.2019 година, вписан в СВ – Е. с вх. Рег. № 2187/21.11.2019 година сделка – дарение в полза на ответницата на вещно право на ползване върху 3/40 идеални части от процесния имот е действителна, валидна и противопоставима на ищеца. По силата на учреденото в полза на ответницата вещно право на ползване същата притежава правно основание да владение 3/40 идеални части от процесния имот. Предвид липсата на правно основание на ответницата за упражняване на владение върху целия имот, искът с правно основание чл. 108 от ЗС следва да бъде уважен, до размера на 37/40 идеални части. Поради частичното отхвърляне на главния иск съдът намира, че следва да се произнесе и по заявения като евентуален иск с правно основание чл. 56, ал.4 от СК. Разпоредбата на чл. 56 ал.4 от СК повелява, че ползването на семейното жилище се прекратява преди изтичането на срока, ако отпадне жилищната нужда на ползващия, а в случаите по ал. 2 и 3 - и ако сключи нов брак. Ползването на жилището е дадено на основание чл. 56 ал.2 от СК, поради което и попада във фактическия състав за приложение на текста на чл. 56, ал.4 от СК. До навършване на пълнолетие децата живеят заедно с родителя на който са предоставени родителските права. Последните са предоставени на съпруга – несобственик. Към момента само едно от децата е непълнолетно, поради това и преценката относно жилищната нужда на ползващия следва да се съобрази с интереса на ненавършилото пълнолетие дете. Интересът на ненавършилото пълнолетие дете е основен водещ критерий, който подлежи на преценка във връзка с направеното искане. В случая ищецът се позовава на това, че след прекратяване на брака е станал изключителен собственик на семейното жилище, както и че ответницата и ненавършилото пълнолетие тяхно общо дете не ползват жилището. Тези посочени от ищеца обстоятелства са установени по делото от събраните гласни и писмени доказателства. Към момента на постановяване на решението за одобряване на споразумението за прекратяване на брака и двете деца на страните са били непълнолетни, и същите са били ученици в гр. Е., последното е служебно известно на съдията предвид качеството му на съдия докладчик и по гр. дело № 674/2019 година по описа на РС – Е.. Към момента едното от децата е навършило пълнолетие, съответно майката и непълнолетното дете М. Г.ев Й. живеят в гр. М., като детето М. посещава учебно заведение в гр. М.. Майката на детето - ответницата С. ч. - Й.а също работи в гр. К.. Жилището в което майката и детето живеят в гр. М. е собственост на майката на ответницата. Местоживеенето на детето е при неговата майка. Двете населени места - М. и К. са значително отдалечени от гр. Е., невъзможно е ежедневното пътуване от гр. Е. до гр. М. и обратно. Местоживеенето на детето и майката трайно е било променено от 16.08.2021 година. От свидетелските показания се установи, че посещението на майката и детето в предоставения за ползване имот, представляващ семейно жилище преди развода е много рядко, веднъж, максимум два пъти в месеца, като последното е по - скоро имота да бъде проверяван отколкото да се ползва за живеене. В периода след м. август 2021 година потреблението на ел. енергия в имота е незначително, отчетена е вода само през три месеца в периода м. септември 2021 г. - м. февруари 2024 г. включително, а в периода след м. юли 2021 година в имота въобще не е отчитано потребление на вода, което сочи, че семейното жилище не е използвано от ответницата и детето М. като основно жилище и в периода след м. август 2021 г. и до приключване на съдебното дирене не е задоволявало основните жилищни нужди на майката и ненавършилото пълнолетие дете. Към момента жилищните нужди на детето са задоволени, тъй като майката е осигурила жилище за детето в гр. М., нейните жилищни нужди също са задоволени. В случая задоволяването на жилищните нужди на детето и неговата майка изисква наличие на жилище в мястото където и дама живеят, а не в гр. Е.. В периода след м. август 2021 година майката и детето са ползвали жилището само за епизодични посещения, но не и за постоянно и продължително живеене. Същевременно през 2022 година ищецът е придобил изключителната собственост върху имота. След като по делото се установи, че жилищните нужди на ненавършилото пълнолетие дете на страните са обезпечени, че детето е трайно установено в друго населено място, и факта на трайното му установяване в гр. М. заедно с майка му препятства възможността семейното жилище да се ползва от детето и майката, присъствието им след 16.08.2021 година в гр. Е. е било инцидентно, а не постоянно и продължително, не може да се отрече правото на ищеца, който е изключителният собственик на имота, да ползва изцяло същия имот. В случая страните имат ненавършило пълнолетие дете, но нуждите на последното не изискват то да живее в гр. Е., ищецът е собственикът на имота и няма основание, на което да се признае правото на ответницата да ползва имота. Предвид изложените съображения предявени я иск с правно основание чл.56, ал.4 от СК следва да бъде уважен, като предоставеното й с бракоразводното решение право на ползване следва да бъде прекратено. Досежно иска с правно основание 59 от ЗС: Предмет на иска е осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата 4529 лева, като обезщетение за ползването от нейна страна на семейното жилище, за периода от 17.02.2020г. до 28.02.2023 г. вкл., в размер на средномесечния пазарен наем за целия период, ведно със законната лихва за забава върху цялата сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Според разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне оново, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Алинея 2 на нормата установява, че това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Фактическият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването, която произтича от един общ факт или обща група факти, липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта и липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: намаляване на актива; увеличаване на пасива възникване или увеличаване на задължения и извършване на разходи. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива - придобиване или запазване на права; намаляване на пасива, погасяване или намаляване на задължения или спестяване на разходи. Искът по чл.59 ЗЗД е субсидиарен иск и когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск е недопустимо приложението на общия състав по чл.59, ал. 1 от ЗЗД. Правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване /чл. 59, ал. 2 от ЗЗД/, т.е. когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имуществени блага. Възможността на ищеца да осъществи правата си на друго основание, изключва възможността да бъде предявен субсидиарният иск по чл.59, ал. 1 от ЗЗД. Безспорно е че с решение по гр. д. № 674/2020г. на ЕРС, с което е одобрено споразумението на страните за прекратяване с развод по взаимно съгласие на сключения между тях граждански брак, ползването на семейното жилище е предоставено на съпругата, като родител на който е било предоставено упражняването на родителските права и при когото е било определено местоживеенето на децата, а жилището от 04.04.2022 година е изключителна собственост на ищеца. Съгласно нормата чл. 57, ал. 1, изр. първо СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т. е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението. С решението за развод не е определен наем по чл. 57, ал. 1 СК, както и между страните липсва договореност ползването да е безвъзмезно /като при заем за послужване/, поради което между тях е възникнало наемно правоотношение по силата на закона - чл. 57, ал. 1 СК. През исковия период страните по делото са в отношения за наем, възникнали на основание акт на съдебна администрация на семейните отношения. Наемната цена дори да не е определена с решението за развода е определяема и е равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на този, представляващ семейно жилище. Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2290 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение По делото безспорно са установени възникнало по силата на съдебно решение, с което брака между страните е бил прекратен наемно отношение между страните. Макар и наема да не е бил определен в съдебното решение, той е бил определяем. При тези установени факти за ищеца е възникнало правото да предяви срещу ответницата осъдителния иск по чл.228 от ЗЗД във вр. чл. 57, ал.1 от СК. Съгласно разпоредбата на чл. 228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена. Аргумент за правната квалификация на иска се извежда и от Решение № 160 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 2290 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение. Във връзка с направената преценка съдът намира, че в случая на разположение на ищеца е налице друг иск за защита на претендираното от него право, а именно искът по чл.228 от ЗЗД във вр. чл. 57, ал.1 от СК, поради което претенцията, заявена като такава за неоснователно обогатяване по реда на чл.59, ал.1 ЗЗД, се явява неоснователна и като такава, само на посоченато основание, следва да бъде отхвърлена. По разноските: И двете страни са заявили претенции за присъждане на разноски, представят списъци по чл.80 от ГПК. От страна на ищеца се претендират разноски в общ размер 2 647 лева, от които 1300 лева - внесено адвокатско възнаграждение за завеждане и водене на настоящото гр. дело, 300 лева - внесено адвокатско възнаграждение за изготвяне и изпращане на покана преди завеждане на делото, 367 лева - внесена държавна такса за производството, 10 лева - внесена държавна такса за издаване на две съдебни удостоверения, и 670 лева - възнаграждение за вещо лице. Във връзка с претендираното възнаградение за процесуално представителство в размер на 1300 лева е представено платежно нареждане за кредитен превод от 02.03.2023 година за посочената сума в полза на адв. Т. с основание за плащане - адвокатски хонорар за завеждане на гражданско дело, като липсват доказателства /договор за правна помощ/ за договорено адвокатско възнаградени за процесуално представителство на ищеца в посочения размер 1300 лева по настоящото дело, същевременно в самия документ по никакъв начин не е конкретизирано и във връзка със завеждане на какво конкретно дело е изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева, поради което поради липса на основание за плащане на сумата 1300 лева, същата се изключва от направените от ищеца разноски по делото. От страна на последния се доказват направени разноски за производството в размер на 1347 лева. Ответната страна също представя списък с разноските. По делото са представени доказателства за направени разноски от ответницата за изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева на процесуалния й пълномощник и 30 лева направени разноски за призоваване на свидетел. Предвид на това, че разноските на страните са направени общо, а не са разделени по конкретните искове, съдът приема, че разноските на всяка от страните следва да бъдат разделени на три с оглед броя на искове, или разноските на ищеца по всеки от отделните искове е в размер на 449 лева, а тези на ответницата 343, 33 лева. Ответницата на основание чл. 78, ал.1 от ГПК следва да заплати на ищеца сумата 898 лева за разноски предвид почти пълното уважаване на иска по чл.108 и уважаването на иска по чл. 56, ал.4 от СК, а ищецът на основание чл.78, ал.3 от ГПК следва да заплати на ответницата сумата – 343, 33 лева с оглед отхвърлянето на иска с правно основание чл.59 от ЗЗД.