Решение № 5973 от 22.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13390/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20129350/01.06.2021г., постановено по гр.д. №60601/2020г. по описа на СРС, 41 състав, е осъдена Столична Община да заплати на П. И. Н. сумата от 3930, 49 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за извършване на ремонтни дейности в собствения на ищеца имот с административен адрес гр. София, ул. „Г.С. •••••••, тавански апартамент, настъпили като пряка и непосредствена последица от констатиран на 09.11.2020г. теч в собствения на ответника имот, представляващ таванска стая с обслужващо помещение, разположено на адрес гр. София, ул. •••••••, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 09.11.2020г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата над 3930, 49 лева до пълния претендиран размер от 4000 лева. Осъдена е Столична Община да заплати на П. И. Н. сумата от 943, 32 лева, представляваща разноски по делото. Осъден е П. И. Н. да заплати на Столична Община сумата от 3, 48 лева, представляваща разноски по делото. Ответникът Столична Община, чрез юрисконсулт Ц.С., е подал въззивна жалба срещу решението в осъдителната му част, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и необосновано, и постановено в нарушение на материалния закон. Въззивникът поддържа, че по делото не са събрани доказателства за причинно – следствена връзка в резултат на действия или бездействия на Столична Община, които да са довели до увреждане на имущество на ищеца. Неправилно били кредитирани показанията на свидетелите на ищеца, но не и на свидетеля на ответника, който категорично отричал наличие на теч от вода от ВиК инсталацията. Показанията на свидетелите на ищеца били напълно нелогични, противоречиви и взаимоизключващи се, а показанията на свидетелката на ответника били ясни, последователни и непротиворечиви и ясно установявали, че в жилището на 10.10.2020г. не е установен теч от вода от ВиК инсталацията, включително и от казанчето в банята, а единствено събрана вода на пода, като обстоятелствата, при които водата се е събрала в имота били без значение за изхода на делото. Поддържа, че на 10.11.2020г. е намерен в жилището трупът на починалия наемател, както и е установено наличието на вода покрай него, но не била установена причина за събраната вода, нито било установено наличие на повреда по водопроводната инсталация, която би могла да причини наводняване на жилището на ищеца. От събраните по делото доказателства се установявало, че наемателят е починал около 5 месеца преди датата, на която тялото му е било открито, а течът на ищеца е започнал на много по-късен етап – 04.11. Въззивникът поддържа, че не са налице бездействия на ответника, които да са в причинна връзка с увреда на имуществото на ищеца. Столична община полагала грижи за собствения си имот, като активно издирвала наемателя си за изпълнение на клаузи от сключения между тях отговор. След подадения сигнал от страна на ищеца ответникът реагирал незабавно и още на следващия ден организирал и извършил проверка на случая и отваряне на наетото от трето лице жилище. Констатираната смърт на наемателя представлявала форсмажорно обстоятелство, което се явявало непреодолима сила за изпълнение на договора за наем, съответно за полагане на възложената с него грижа за имота от страна на Столична Община. Смъртта на наемателя била неизвестна за Столична Община в продължение на месеци, поради което се явявала непреодолима сила. Счита, че не са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне изцяло на предявения иск. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна П. И. Н.. В съдебно заседание лично и чрез адв. Ж. оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Изложените в исковата молба обстоятелства и формулираният петитум дават основание на съда да приеме, че е релевирано бездействие от страна на служители на ответника за отстраняване на повреда в негова собствена вещ, от която повреда ищецът търпи вреди върху собствената си вещ, изразяващи се в стойността на ремонтните работи за отстраняване на повредите. За основателност на предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) възлагане на друго лице – изпълнител, извършването на определена работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията. В конкретния случай въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника Столична Община. От кредитираното заключение на СТЕ и показанията на свидетелите К.С.Ц., С.М.С. и М.А.Ц. се установява, че в апартамента на ищеца са нанесени вреди от теч, като вещото лице посочва, че течът е масивен и негов източник е вероятно повреда във ВиК инсталацията, избил водомер или оставена отворена батерия на душ или умивалник, или теч от тоалетна. И тримата разпитани по делото свидетели са присъствали при отваряне на жилището, собственост на ответника Столична Община, след подадения от страна на ищеца сигнал, като всички те сочат безпротиворечиво, че към този момент в жилището не е имало отворени кранове и течаща вода. Не са налице основания да се приеме за възможна причина за теча навлязла през покрива на сградата дъждовна вода, тъй като в заключението на СТЕ изрично е посочено, че няма следи в имота на ответника да се е стичала вода от покрива надолу, като вещото лице в разпита си пред съда изрично заявява, че източникът на теча е от нивото на пода в таванския апартамент. Следователно въззивната инстанция приема за установено бездействие от страна на ответника по поддръжка на собствената му вещ в състояние, при което да не води до вреди на собственост на други лица. Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 50 от ЗС, съгласно който собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които се създават пречки за използуването на съседния имот по-големи от обикновените. В случая се касае не за активни действия, а за бездействие от страна на ответника като собственик таванското помещение по поддръжката му, което засяга ищеца като собственик на намиращото се под това помещение жилище. Въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че наемното правоотношение за имота на ответника е прекратено със смъртта на наемателя, поради което в случая не намира приложение разпоредбата на чл.17 от ЗОС и отговорността за поддръжката на имота е на ответника Столична Община. Съгласно разпоредбата на чл.45а, ал.1 от ЗОС условията и редът за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в общински жилища по чл.43 от ЗОС и чл.45 от ЗОС се определя с наредба на общинския съвет. В случая приложима е Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, приета с решение на Столичния общински съвет (Наредбата). Нормативната уредба предвижда смесен фактически състав за възникване на наемното правоотношение, включващ два елемента: административноправен – заповед на кмета на района по местонахождение на жилището и гражданскоправен – писмен договор, сключен въз основа на заповедта. За да е налице валидно възникнало наемно правоотношение, е необходимо кумулативното реализиране и на двата елемента на този фактически състав. Прекратяването на договора се извършва по реда на чл.46 от ЗОС със заповед на органа, издал настанителната заповед. Въззивната инстанция приема, че в конкретния случай със смъртта на наемателя наемното правоотношение се е прекратило, като не е бил необходим нарочен акт на общински орган за прекратяване на правоотношението. Наемните права по договор, сключен с оглед личността, не се наследяват от наследниците на титуляра на заповедта за настаняване. Смисълът на нормативната уредба относно настаняване под наем в общински жилища на граждани с установени жилищни нужди и на процедурата по картотекирането по чл.9 от Наредбата се състои в това в общинските жилища да се настаняват лица с установени жилищни нужди и неравностойно социално положение. Поради това следва да се приеме, че договорът за наем е сключен с оглед на личността и със смъртта на наемателя същият е прекратен. Неоснователен е поддържаният във въззивната жалба довод, че смъртта на наемателя представлява непреодолима сила, която го освобождава от отговорност. В случая причинените в имота на ищеца вреди не са в пряка и непосредствена връзка със смъртта на наемателя, а са последица от неизпълнение на задълженията на ответника Столична Община като собственик на процесния имот за поддръжката му след прекратяване на договора за наем. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 200 лева. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав