Решение № 5349 от 27.5.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 2591/2023 г.

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, вр. чл. 4, ал. 1, изр. второ от Закона за местните данъци и такси. Образувано е по жалба от П. Х. П. от гр. Варна, [ЕГН], срещу Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-4204-1/25.06.2019 г., издаден от орган по приходите в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който в тежест на жалбоподателя са установени задължения за данък върху недвижимите имоти за периода 2014-2018 г. включително и за такса за битови отпадъци за периода 2014-2018 г. включително, в общ размер 741, 75 лева главници и 212 лева лихви за недвижим имот, представляващ апартамент •• в гр. Варна, [улица]. В жалбата се твърди, че актът е мълчаливо потвърден от решаващия орган, доколкото липсва произнасяне по подадената на 22.11.2021 г. жалба, получена от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна на 24.11.2021 г. Жалбоподателят счита акта за установяване на задължение по декларация за нищожен, при условията на евентуалност – неправилен и незаконосъобразен. Твърди, че с предходен акт за установяване на задължения по декларация вече са установени задължения за същия имот и за същите периоди, което обосновава нищожност на обжалвания акт. Оспорва размерите на начислените в акта главници и лихви като неправилно определени. Счита, че поради неизвършване на услугите сметосъбиране и сметоизвозване, депониране и обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не дължи съответните такси. Моли за отмяна на акта и за присъждане на направените в производството разноски. Ответникът в производството, Директорът на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли същата да бъде отхвърлена и в полза на общината да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева. Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното: Предмет на обжалване е Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-4204-1/25.06.2019 г., издаден от орган по приходите в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който в тежест на П. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти за 2014 г. в размер на 99, 56 лева главница и 48, 71 лева лихви, за 2015 г. в размер на 99, 56 лева главница и 38, 55 лева лихви, за 2016 г. в размер на 99, 56 лева главница и 28, 44 лева лихви, за 2017 г. в размер на 99, 56 лева главница и 18, 35 лева лихви, за 2018 г. в размер на 99, 56 лева главница и 8, 23 лева лихви, както и за такса за битови отпадъци за 2014 г. в размер на 48, 79 лева главница и 23, 87 лева лихви, за 2015 г. в размер на 48, 79 лева главница и 18, 89 лева лихви, за 2016 г. в размер на 48, 79 лева главница и 13, 93 лева лихви, за 2017 г. в размер на 48, 79 лева главница и 8, 99 лева лихви и за 2018 г. в размер на 48, 79 лева главница и 4, 04 лева лихви. Задълженията са за имот, представляващ апартамент № 6 в гр. Варна, [улица], който е деклариран от жалбоподателя с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № •••/25.06.2019 г. От мотивите на обжалвания акт се установява, че за имота не е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ след промяна в обстоятелствата, а именно, починали ползватели Х. П. А. и Д. П. П., поради което задълженията на собственика П. Х. П. са установени служебно. Актът за установяване на задължения по декларация е връчен на П. с пощенска пратка, като видно от известието за доставяне същият е получен от жалбоподателя на 27.06.2019 г. Възраженията, направени от процесуалния представител на жалбоподателя в с.з. на 25.03.2024 г., че с получената пратка е бил връчен друг акт с номер •••, но без добавка „-1“, са оборени от информацията, получена от общинската администрация, за липса на друг акт с такъв номер и адресат жалбоподателя. Самият жалбоподател в подкрепа на твърденията си за различно съдържание на пратката не представя „другия“ акт, поради което за целите на проверката за спазване на сроковете за обжалване съдът приема, че обжалваният акт е получен от жалбоподателя на 27.06.2019 г. Не се твърди и не се установява актът да е обжалван в законоустановения срок, изтекъл на 11.07.2019 г. На 25.11.2021 г. е подадена жалба до решаващия орган срещу акта, в която се твърди, че актът не е бил връчен на адресата. С писмо рег. № МД-Т21012985ВН_001ВН/30.11.2021 г. решаващият орган Директор на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е отговорил на жалбоподателя, че актът е връчен на 27.06.2019 г. и е влязъл в законна сила на 12.07.2019 г., след което е предаден за принудително събиране, поради което няма основание за изменение или отмяна на акта. Това писмо е получено от пълномощник на жалбоподателя на 20.12.2021 г. По своя характер то представлява решение по чл. 147, ал. 1 от ДОПК за оставяне без разглеждане на просрочена жалба. Срещу това писмо жалба по реда на чл. 147, ал. 3 от ДОПК не се установи да е подавана, включително в резултат от служебна проверка на съда, макар жалбоподателят да е можел и в това производство да предяви твърденията си, че актът не му е бил надлежно връчен, и те да бъдат проверени при съдебната проверка. Жалбата, по която е образувано настоящото производство, е подадена чрез решаващия орган на 17.02.2022 г. След комплектоване на преписката, жалбата е постъпила в съда на 22.11.2023 г. След запознаване с административната преписка и твърденията в жалбата, с Разпореждане № 166/08.01.2024 г. съдът е приел жалбата за допустима само в частта, в която се твърди нищожност на акта. Съобразно дадените с разпореждането указания жалбоподателят е уточнил твърденията си за нищожност на акта, а именно, че актът е издаден при липса на компетентност, неправилност на определените данъчни оценки, неизпълнение на услугите събиране и транспортиране на битови отпадъци, третиране в съоръжения и инсталации и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. За изясняване на обстоятелства от значение за спора, към делото е приложено служебно изготвено копие от решение по адм.д. № •••/2021 г. на Административен съд – Варна, с което се твърди, че е отменен предходен акт за установяване на задължения по декларация за същия имот и за същите периоди. Представени са и са приети писмени обяснения от органа по приходите за това, че липсват други актове за същия имот, издадени през 2019 г. или в предходни години. От събраните доказателства се установява, че по адм.д. № •••/2021 г. по описа на Административен съд – Варна предмет на обжалване от същия жалбоподател е бил Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-2143-1/09.04.2019 г. С посочения акт в тежест на жалбоподателя са били установени задължения за местни данъци и такси за недвижими имоти, различни от настоящия, а именно, за апартамент № ••в гр. Варна, [улица], за имоти с адрес [улица]№ ••и •••и за имот в м. „•••“, район „•••“. Тези задължения са били отменени от съда предвид съвпадението по периоди и обекти със задълженията, установени с предходен АУЗД № МД-АУ-6094-1/05.07.2016 г. Поради това не може да се приеме за доказано твърдението на жалбоподателя за нищожност на акта поради съвпадение на установените задължения по предмет и периоди с друг издаден акт за установяване на задължения за декларация. Във връзка с компетентността на издателя на акта съдът констатира, че съгласно Заповед № 4643/03.12.2018 г., М. К., на длъжност „главен инспектор „Контролно-ревизионни дейности“, е определена от Кмета на Община Варна за орган по приходите, извършващ установяването, събирането и контрола на местните данъци и такса битови отпадъци. Имотът, за който са установени задълженията, се намира на територията на Община Варна, поради което определянето на местните данъци и такси за него е в териториалната компетентност на органите по приходите при Община Варна. Предвид това, актът е издаден от длъжностно лице от Община Варна, надлежно оправомощено за това в съответствие с изискванията на чл. 4, ал. 3 и 4 от ЗМДТ и в рамките на териториалната му компетентност, поради което няма основание да се счита, че актът е нищожен поради некомпетентност на издателя. Актът е издаден в надлежната писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването, диспозитивната му част е ясна и непротиворечива и съответства на изложеното в мотивите. Не се оспорва, че са налице предпоставките за определяне на оспорените задължения, а именно, че имотът е собственост на П. през въпросните периоди, както и че за имота по естеството му се дължат данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци. Твърденията, че в района на имота не са извършвани услугите по чл. 66, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ЗМДТ, са относими към материалната законосъобразност на акта, а не към валидността му. Същото се отнася и до твърденията за неправилно изчислени размери на главницата на задълженията и лихвите върху тях. Не се твърдят и при служебната проверка не се установяват допуснати процесуални нарушения. Други твърдения, обосноваващи нищожността на акта, от страна на жалбоподателя не са направени и при служебната проверка не се установяват пороци, които да са толкова тежки, че да налагат прогласяване на акта за нищожен само на това основание. По тези съображения, съдът намира, че не се установяват обстоятелства, водещи до нищожност на обжалвания акт за установяване на задължения по декларация, и жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. При този изход от производството, предвид направеното искане и на основание чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК, в полза на Община Варна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева, определен в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 1, вр. чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въз основа на гореизложеното и на основание чл.160, ал. 1 и 2 от ДОПК, съдът