Решение № 1124 от 8.11.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 446/2024 г.

производството по издаването му и обжалването му – чл.17, ал.2 ГПК. Протоколът от 05.04.1971г. представлява индивидуален административен акт и се противопоставя на въззивника, който не е участвал в производството по издаването му. При косвения съдебен контрол съдът се произнася по законосъобразността на административния акт само в мотивите като не съобразява при решаване на спора възникналите от него правни последици, ако намери, че той не съответства на закона. К. А. е оспорила автентичността на протокола като официален диспозитивен документ, което засяга материалната компетентност на лицето, което е предвидено по закон да издаде този административен акт. Разпоредбата на чл.55а от ЗПИНМ/отм/ предвижда отчуждаване на недвижими имоти на частни лица за държавно, обществено, групово или кооперативно жилищно строителство. Според ал.3 на същата норма отчуждаването за гр. София се извършва с решение на ИК на СГНС. Производството по отчуждаването по чл.55а от ЗПИНМ е развито в Правилника за приложението му. Съгласно пар.138 от последния към СГНС се създава комисия, която извършва предварителни проучвания във връзка с образуване и отчуждаване на парцели за държавно, обществено, групово или кооперативно строителство. Комисията се назначава със заповед на председателя на ИК на СГНС. Отчуждаването се извършва с решение на ИК на СГНС, което е окончателно и не подлежи на обжалване. Решението се подписва от председателя на ИК на СГНС. Не е спорно, че отчуждаването на процесната жилищна сграда е извършено на основание решение по Протокол № 10/05.04.1971г. Същото е подписано от председателя на ИК на СГНС, което го прави истински официален документ, респективно материално законосъобразен индивидуален административен акт. Той е подписан от лице, притежаващо материална компетентност за това. Извършеното с него отчуждаване е породило правни последици и процесната сграда е станала държавна собственост. За дворното място и сградата е било изплатено обезщетение на бившите собственици. При отчуждаването по чл.55а от ЗПИНМ плащането на такова не е част от фактическия му състав и отнемане в полза на държавата на недвижим имот става единствено и само въз основа на решението на ИК на СГНС./ Р № 22/29.06.2010г. по гр.д. № 3599/08г., ВКС, IV г.о., Р № 250/13.07.2010г. по гр.д. № 2955/08г., ВКС, IV г.о., Р № 167/16.01.2017г. по гр.д. № 1970/16г., ВКС, II г.о./ За отчуждения недвижим имот е издаден АДС № 7903/05.11.1972г. В него е описано само дворното място, но е конкретизирано, че оценката от 14 200, 33лв. включва и сградата. В тази връзка жалбоподателят е направил възражение, релевирано в отговора на исковата молба и поддържано в жалбата му, за обстоятелството, че сградата не е актувана като държавна собственост и тя не е била отнемана фактически от държавата. Към 1972г. е действал Правилника за държавните имоти/ отм. ДВ бр.79/14.10.1975г. в сила от 01.11.1975г./, издаден въз основа на чл.21 от ЗС/ ДВ Бр.92/51г./ В чл.21 от ПДИ/отм/ е предвидено, че за държавните недвижими имоти се съставят актове по образец, установен от МКСБ. Те се подшиват в актови книги- чл.22. Последните се съставят в градовете при градските народни съвети по местонахождението на имота. Актовете за държавна собственост установяват вече възникнало право на собственост на държавата на основанието, посочено в него. В случая това е проведена отчуждителна процедура по отношение на парц. VIII-7, от кв.1035. Това, че в АДС от 05.11.1972г. не е вписана жилищната сграда е без правно значение, тъй като АДС не поражда права, а само удостоверява вече възникнали такива. Той е официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, но не е правопораждащ юридически факт за удостовереното в него право. АДС се ползва с материална доказателствена сила, когато в него се съдържа не само описание на имота и местонахождението му, но и посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от държавата или общината. АДС от 05.11.1972г. съдържа всички задължителни реквизити, поради което обвързва съда с материална доказателствена сила за посоченото в него. Вещното право на собственост на държавата върху процесната сграда е с правопораждащ факт отчуждаването, извършено с решение на ИК на СГНС по протокол № 10/05.04.1971г., но не и актът за държавна собственост. Такова разрешение по отношение на действието на АДС е дадено в ЗДС в сила от 01.06. 1996г.- чл.5, ал.3. Същото разрешение е прието и за АОС- чл. 5, ал.3 от ЗОбС в сила от 01.06.1996г. Не посочването на процесната сграда в АДС № 7903/05.11.1972г. не означава, че тя не е станала държавна собственост. Отчуждаването е правно, а не фактическо действие затова е без значение дали имотът е бил завзет. Въз основа на него държавата е придобила правото на собственост върху парцел VIII-7, кв.1035 заедно с построената в него жилищна сграда и правото й на собственост произтича от проведено отчуждаване, което е породило предвидените в закона правни последици. С влизането в сила на ЗМСМА в сила от 17.09.1991г. е въведено първото разграничение за това кои имоти са общинска собственост. Съгласно пар.7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА преминават в собственост на общината обектите от общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно и комунално обслужване. По силата на закона/ пар.7 от ПЗР на ЗМСМА/ и чл.2, ал.1, т. 4 от ЗОбС/ ДВ бр. 26/2000г./ СО е станала собственик на процесната жилищна сграда, поради което е материално и процесуално активно легитимирана да предяви иска по чл.108 ЗС в защита на правото си на собственост срещу всеки, който го оспорва. В жалбата е направено позоваване на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, тъй като завземането на имота е станало без законово основание и правото на собственост е било възстановено в полза на бившите собственици. Осъществената реституция изключвала възможността имотът да е преминал в собственост на общината. Първо следва да се посочи, че на основание чл.26, ал.2 от ГПК никой не може да упражнява чужди права пред съд, освен в предвидените от закон случаи. Настоящото производство не е такъв случай затова е недопустимо въззивникът да се позовава на настъпила реституция в полза на трети за спора лица, независимо, че по реда на ЗВСОНИ тя настъпва с влизането му в сила. Правоимащите лица следва да поискат отписването на имота от актовите книги за държавна или общинска собственост. Деактуването не е част от фактическият състав на реституцията, но с него се привеждат актовите книги в съответствие с фактическото положение. Деактуването на имота не се установява, да е реализирано. Не може в настоящото производството да се приложат правните последици на реституционния закон в полза на други лица, с което да се изключи правото на СО върху процесната сграда. Реституцията по ЗВСОНИ настъпва по силата на закона и не е необходим съдебен акт, който да възстановява правата на бившите собственици или техните наследници. С оглед на това в настоящото производство не може да се разгледа това възражение на жалбоподателя, отнасящо се до правото на собственост на СО. За нея е налице правен интерес от предявяване на ревандикационния иск. Той е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване и упражняване на правото на иск. За наличието му съдът следи служебно както към момента на предявяване на исковата молба, така и към постановяване на съдебния акт по съществото на спора. Ответникът по него се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който фактически предявява свое собствено право върху процесната сграда. Той оспорва правото на собственост на СО. Поради това К. А. е пасивно материално и процесуално легитимирана да отговаря по предявения иск по чл.108 от ЗС. Не се оспорва, че тя владее имота към настоящият момент. В това производство ответникът, сега жалбоподател, е длъжен да направи и изчерпи всички свои възражения, правопогасяващи или правопрекратяващи правото на ищеца. Като негова е доказателствената тежест да докаже основанието на своето право, от което твърди, че то е възникнало и което конкурира правото на ищеца. С влизане в сила на съдебното решение възраженията се преклудират и не могат да бъдат заявени в нов процес, включително и тези, които не са заявени. Ответникът в спора извежда своето конкуриращо право на това на ищеца от нотариален акт № 54/28.09.1999г., поправен с нот. акт № 44/14.08.2000г. и изтекла в негова полза придобивна давност- чл.79, ал.1 от ЗС. К. А. се позовава само на изтекла в нейна полза придобивна давност за периода от 70те години на 20век до настоящият момент. Нотариалният акт е съставен на същото основание. Придобивната давност се дефинира като период от време, в който едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот и с изтичането му се пораждат права за него. Тя е правопораждащ юридически факт, чието установяване е в тежест на този, който се е позовал на нея. Осъществяването на владението е свързано и с прекратяване на правото на предишния собственик. Придобивната давност по чл. 79 от ЗС е свързана с владението, което едно лице осъществява върху конкретен имот. Това е оригинерен способ на придобиване на правото на собственост, който изключва права на други правни субекти. Владението се характеризира с два признака- фактическа власт и държане на вещта като своя. В гражданския процес доказването му е свързано с установяване на комулативното наличие на тези два признака- обективен и субективен. В тази връзка могат да бъдат ангажирани и гласни доказателства. Разпоредбата на чл.69 от ЗС въвежда оборима презумпция, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Оборването й означава, че липсва субективният елемент на владението, анимус, а именно владелецът не държи вещта като своя. Тя е установена в полза на владелеца. Тежестта за оборването й е за този, който счита, че владелецът не държи вещта за себе си. Установена е в полза на владелеца поради трудността на доказване на субективния признак на владението, а именно намерението за своене. Според нея субективният елемент от фактическия състав на владението- намерението да се владее за себе си, се предполага до доказване на факта, че владелецът е владял за другиго. При доказване на факта на осъществявана фактическа власт върху имота за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт за наличие на намерение същият да се държи като свой. Презумпцията размества тежестта на доказване и при твърдение, че владелецът не е владял за себе си, оспорващия трябва да докаже това. Когато владението върху имота е предадено от собственика на трето лице, за да си служи с него, презумпцията е оборена. Когато основанието, на което е предадена фактическата власт сочи на установяване на държане, за да установи владеещият придобиване на правото на собственост на основание давностно владение, следва да докаже, че е променил намерението си и владее имота за себе си, което е демонстрирал пред собственика/ Р № 31/08.02.2016г. по гр.д. № 4539/15г., I г.о. на ВКС, Р № 219/31.10.2014г. по гр.д. № 793/14г., I г.о./. Презумпцията на чл.69 от ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение от момента на установяването си и ползва владелеца в отношенията му със собственика. Ответникът К. А. е недобросъвестен владелец, тъй като не владее вещта на правно основание, годно да я направи собственик. Оборена е презумпцията на чл.70, ал.2 от ЗС. За да придобие по давност процесния имот е необходимо да докаже владение в продължение на десет години- чл.79, ал.1 от ЗС. През посочения период съгласно Конституцията от 1947г. и тази от 1971г. собствеността е била държавна/социалистическа. В чл.86 от ЗС/ ДВ бр.38/19.05.1989г./ е въведена забрана за придобиването й по давност. С изменението на тази разпоредба с ДВ бр.31/90г. се забранява придобиването по давност и на вещи, които са общинска собственост. С приемането на ЗОбС в сила от 01.06.1996г. е предвидена възможност за придобиване по давност само на вещи, които са частна общинска собственост, каквато е спорната жилищна сграда. Преди влизане в сила на ЗДС и ЗОбС на 01.06.1996г. не е било възможно придобиването на правото на собственост върху вещи държавна и общинска собственост. Затова правно значимият период за придобивната давност, въведена в процеса от въззивника, е този с начален момент 01.06.1996г. С приемането на пар.1 от ЗДЗС / ДВ бр.46/06г./ е въведен мораторуим върху придобиването на давност на държавни и общински имоти в сила от 01.06.2006г. Давностният срок спира да тече за период от 7 месеца. В последствие тази забрана е продължена до 31.12.2022г., в сила от 31.12.2017г./ ДВ бр.7/19.01.2018г. С решение № 3/24.02.2022г. на КС по к.д. № 16/21г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на пар.1, ал.1 от ЗДЗС / ДВ бр.18/20г. и пар.2 от ЗР ЗИЗС / ДВ бр.7/18г./ Прието е, че нормативните актове имат действие за напред и само по изключение обратно действие. Дори и тогава, когато материалният закон по изключение има обратна сила, това не следва да се приложи за основните конституционни права, каквото е правото на собственост. С прогласяването за противоконституционна на разпоредбата на пар.2 от ЗР ЗИЗС / ДВ бр.7/19.01.2018г./ се отнема обратното действие на закона и следва да се приеме, че той влиза в сила за напред. Не се отменя въведеният мораториум до 31.12.2022г., но той не действа за периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. Според Решение на КС № 3/ 28.04.2020г. по к.д. 5/19г. като се вземе предвид цялостната конституционноправна уредба, утвърждаваща върховенството на Конституцията, се стига до извода, „ че без прилагането на изключението от общото правило, установено в чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията ефективното осигуряване на върховенството на Конституцията би било невъзможно и конституционното правосъдие би било лишено от възможност да изпълни своето предназначение в конституционната правова държава. Върховенството на правото в основата си означава, че в един правен ред всеки спор се разрешава в съответствие, и единствено в съответствие, с приложимото право. Прилагането на обявеният за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 – никой закон не може да противоречи на Конституцията, ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право – което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава.“ Същото разбиране е възприето и в ТР № 1/2022/20.04.2023г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо по настоящото дело, което е висящо, решението на Конституционния съд от 24.02.2022г. следва да се приложи и да се съобрази, че от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. не е имало мораториум и противоконституционната правна норма не следва да се прилага. Разпоредбата на пар.1 от ЗР на ЗС/ ДВ бр.46/2006г./ предвижда, че давността спира да тече през времетраенето на обявения мораториум. В този случай към изтеклата вече придобивна давност следва да се прибави периодът, в който е отпаднало основанието за спирането й. В този смисъл към периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г., следва да се прибави и периодът от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. / Р № 50141/25.04.2023г. по гр.д. № 3194/21г., ВКС, I г.о./От събраните гласни доказателства, които са последователни, убедителни и допълващите се, се установява, че през периода 01.06.1996г. до 31.05.2006г. и от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. жалбоподателят е владяла процесната сграда за себе си. Няма доказателства тя да е владяла имота за другиго, както и СО да се е противопоставяла на упражняваната от нея фактическа власт върху сградата. Владението е било спокойно, явно, необезпокоявано и не е било прекъсвано. През периода 31.12.2017г. до 19.01.2018г. е изтекъл десетгодишният давностен срок и К. А. е придобила правото на собственост върху процесната сграда. Възражението за придобивна давност е основателно. Правото на собственост на СО е преустановено, поради което искът по чл.108 от ЗС е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен. Насрещният иск по чл.74, ал.2 във вр. с чл.72 от ЗС е неоснователен, тъй като извършените необходими разноски за ремонт на покрива са направени от К. А. не в чужд, а в свой имот и поради това не й се дължи възстановяването им. В този смисъл тя няма право на задържане до заплащането им. Но в тази част първоинстанционното решени е влязло в сила и въззивният съд не може да пререши спора на основание чл.299 ГПК. Поради изложените правни изводи решението трябва да бъде отменено в частта, в която е уважен иск по чл.108 от ЗС и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен нот. акт № 54, т.Iк, рег. № 6688, д. № 382/28.09.1999г. Следва да се потвърди в частта в която е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл.74, ал.2 във вр. с чл.72, ал.1 от ЗС. Решението трябва да се отмени в частта, в която в полза на СО са присъдени разноски над сумата от 2102, 50лв. По разноските. На основание чл.78 от ГПК страните имат право на разноски съобразно уважената или отхвърлената част от иска. При този изход на спора ищецът има право на разноски за отхвърления насрещен иск размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение за САС. Ответникът има право на разноски за двете инстанции съобразно отхвърления иск по чл.108 от ЗС в размер на 2975, 47 лв. за САС и още 399 лв. за СГС. При определяне на разноските съдът приема, че адвокатското възнаграждение в размер на 3 900 лв. следва да бъзе разпределено по равно за защита по първоначалните искове и по насрещният иск. Делото съставлява фактическа и правна сложност. Поради което приема за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от процесуалния представител на СО пред настоящата инстанция. Воден от горното съдът