Решение № 16712 от 10.9.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 70464/2022 г.

производство наред с първоначалната искова молба и предявения със същата осъдителен иск, насрещната искова молба, обективирана в писмен отговор от 23.02.2023 г., уточнена с молба от 12.05.2023 г. с предявения със същата иск за осъждане на В. В. Г. да заплати на [фирма] сумата от 6 378 лева, представляваща стойност на извършени допълнителни строително-монтажни работи по силата на неформален договор от 04.07.2019 г., касаещи паркомясто № 3, находящо се в процесната, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.02.2023 г. до окончателното й изплащане. Във връзка с насрещната искова претенция, обективирана в писмения отговор, ищецът по насрещния иск [фирма] излага твърдения, че по силата на устен договор за извършване на строително – монтажни работи от 04.07.2019 г., сключен между страните, предвид това, че процесните паркоместа за закупени от В. Г. в степен на завършеност „груб строеж“, дружеството се е задължило да извърши допълнителни строително – монтажни работи, касаещи паркомясто № 3, с промяна на неговото предназначение в самостоятелен гараж. Излага, че във връзка със сключения договор в периода 04.07.2019 г. – 16.03.2022 г. извършил възложените му строително – монтажни работи, както следва: 1). изработка на нова електрическа инсталация за самостоятелно електрическо захранване на гаража и прикачване на измерването на ел. енергия към ателие 2; 2). направа на нова тухлена стена с дебелина 12 см.; 3). измазване на нова тухлена стена с варов разтвор; 4). изработка на черна каса за монтаж на гаражна врата; 5).доставка и монтаж на секционна термоизолирана гаражна врата Hormann, задвижвана с дистанционно управление, които възлизали на обща стойност от 6 378 лева, с ДДС. За последните била издадена фактура № 2000000099/13.02.2023 г. Посочва, че във връзка с така изпълнените на място СМР не са направени възражения от Г., но последният не заплатил дължимата сума. С депозирана по делото уточнителна молба и в проведеното о.с.з. на 11.12.2023 г. ищецът по насрещния иск уточнява, че съгласно договореното между страните ответникът следвало да заплати стойността на вече извършените СМР, печалба в размер от 15 % и ДДС, като крайна сума с договора не е определяна. С тези доводи се отправя искане за уважаване на насрещния иск в размер от 3438 лева. (с оглед оттегляне на претенцията по отношение на сумата от 2940 лева - стойността за доставка и монтаж на термоизолирана гаражна врата). В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК В. В. Г. е депозирал отговор на насрещния иск, с който оспорва исковата претенция като недопустима и неоснователна. Намира, че между първоначалния и насрещния иск не е налице връзка, която да обуславя разглеждането им в едно производство съгласно изискването на чл. 211, ал. 1 ГПК, а при условията на евентуалност, че съвместното разглеждане ще бъде затруднено, предвид многобройните факти, които подлежат на доказване по предявения насрещен иск, поради което се отправя искане за разделянето им. По същество оспорва насрещната искова претенция като неоснователна. Оспорва между В. Г. и [фирма] да е сключен устен договор за строително – монтажни работи от 04.09.2019 г., по силата на който дружеството да е поело задължение за ремонт на паркомясто № 3 и за промяна предназначението на същото в самостоятелен гараж. Оспорва [фирма] да е извършило описаните в насрещната искова молба строително – монтажни дейности именно въз основа на устен договор, като заявява, че последните е следвало да бъдат сторени по силата на сключения договор за покупко – продажба на недвижим имот от 04.07.2019 г. Твърди, че сочената от ответника фактура е издадена едва на 13.02.2023 г, . а с това и в хода на настоящото производство. Посочва, че представеният от дружеството Акт – образец 19 за извършени СМР е антидатиран, изготвен е за целите на процеса и не е подписван от Г.. С тези доводи отправя искане за отхвърляне на насрещния иск. Намира за недопустимо искането на [фирма] за евентуално извършване на прихващане, тъй като в случая се касае за предявен насрещен иск. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са обективно съединени първоначален осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД: Съгласно посочената разпоредба неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на неустойката е по – голям от причинените вреди. Следователно, възникването в полза на ищеца на процесното вземане е обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, кумулативното наличие на следните обстоятелства: сключването между страните на процесния договор за покупко- продажба от 04.07.2019 г., предвидено в същия задължение за предаване на обектите от ответника в съответния срок, поемането от ответника, чрез валидна неустоечна клауза, на задължение да заплати на ищеца неустойка при неизпълнение на задължението си за въвеждане в експлоатация и предаване на обектите, описани в нотариалния акт, в уговорения срок, както и размера на неустоечното вземане. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил точно и своевременно задължението си за въвеждане в експлоатация и предаване на ищеца на обектите, описани в нотариалния акт, съответно, че несвоевременното изпълнение на задълженията му се дължи на обективни причини, независещи от него, както и твърдяната прекомерност на неустойката в сравнение с действително настъпилите за ищеца вреди. С оглед конкретните твърдения на страните и направените оспорвания, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, с проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 03.10.2023 г. и обявен за окончателен такъв с конкретно допуснати уточнения с протоколно определение от 11.12.2023 г., като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между В. В. Г., като купувач и [фирма], като продавач, е сключен договор за покупко – продажба на недвижими имоти от 04.07.2019 г.; че в договора е предвидено задължение за продавача да представи пред купувача удостоверение за въвеждане в експлоатация на обектите или друг документ за това в срок до 31.12.2019 г., че предаването е осъществено след изтичане на този срок; наличието на изрична уговорка в договора за заплащане от продавача на неустойка в размер от 10 % от продажната цена на имотите при допусната забава в изпълнение на задълженията си за своевременното им предаване; че купувач е изпълнил задължението си и е заплатил продажната цена на имотите. Посочените обстоятелства следват и от приетите по делото писмени доказателства, свидетелстващи, че с договор за покупко-продажба от 04.07.2019 г., обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижими имоти № •••, том III, рег. № •••, дело № 527/2019 г. по описа на А.Г. - помощник–нотариус по заместване при нотариус Д.Т. с рег. № ••• на НК и с район на действие СРС, [фирма], в качеството си на продавач, продава на В. В. Г., в качеството му на купувач, следните собствени на дружеството недвижими имоти, находящи се в подземния паркинг в общия сутерен на сграда № 1 и сграда № 2, представляващи жилищна сграда № 1 с ателиета, подземен гараж и допълващо застрояване, състояща се от сутерен, партерен етаж, два жилищни и един подпокривен етаж и жилищна сграда № 2 с ателиета, подземен гараж и допълващо застрояване, състояща се от сутерен, партерен етаж, два жилищни и един подпокривен етажи, разположени в поземлен имот с идентификатор [идентификатор] по КККР на гр. София, находящ се в [фирма] с площ от 2 367 кв.м., а именно: 1). 13, 32/518, 56 идеални части от подземния паркинг в общия сутерен на сграда № 1 и сграда № 2, изграден на „груб строеж“, разположен на кота -3, 10 м., състоящ се от паркоместа с номера от 1 до 35 включително, с площ на всичките паркоместа от 518, 56 кв. м. и с прилежащите към него площи за маневриране от 635, 97 кв. м., като целият подземен паркинг е с обща площ от 1 154, 53 кв. м., които идеални части съгласно инвестиционния проект представляват паркомясто № 1 с площ от 13, 32 кв. м., при съседи: от три страни маневрено пространство и паркомясто № 2, заедно с 1, 927 % идеални части от общите част на сутерена на сграда № 1 и сграда № 2, равняващи се на 12, 26 кв. м. или обща площ на паркомястото от 25, 58 кв. м., и заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, който гараж в сградата представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор [идентификатор].2.17 по КККР, одобрени със Заповед •••/11.01.2011 г. на изп директор на АГКК, с адрес на имота [фирма] етаж -1, който самостоятелен обект се намира в сграда № 2, с предназначение на самостоятелния обект: гараж в сграда; брой нива на обекта: 1, и 2). 14, 25/518, 56 идеални части от подземния паркинг в общия сутерен на сграда № 1 и сграда № 2, изграден на „груб строеж“, разположен от кота -3.10 м. до кота -4.30 м., състоящ се от паркоместа с номера от 1 до 35 включително, с площ на всичките паркоместа от 518, 56 кв. м., и с прилежащите към него площи за маневриране от 635, 97 кв. м., като целият подземен паркинг е с обща площ от 1154, 53 кв. м., които идеални части съгласно инвестиционния проект представляват паркомясто № 3 с площ от 14, 25 кв. м., при съседи по одобрен проект за преработка: склад № 1, склад № 2, маневрено пространство и паркомясто № 2, заедно с 2, 062 % идеални части от общите части на сутерена на сграда № 1 и сграда № 2, равняващи се на 13, 11 кв.м. или обща площ на паркомястото с включена площта на идеалните части от 27, 36 кв. м. и заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, като гаражът представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор [идентификатор].2.17, за общата продажна цена в размер на 14 000 евро. В договора е удостоверено, че от тази сума продавачът следва да получи по банков път от купувача сумата в размер на 4 000 евро в деня на подписване на нотариалния акт, а останалата част от продажната цена в размер на 10 000 евро е платима след представяне от купувача на издаден Акт образец 16 за сградата, в която се намират обектите, предмет на продажбата. Изяснява се, че съгласно клаузата на т. IV от договора владението на недвижимите имоти, обект на продажбата, се предава на купувача при подписване на нотариалния акт, като продавачът [фирма] се задължава да представи на купувача разрешение за ползване на сградата или друг документ, удостоверяващ годността й, в срок до 31.12.2019 г. Предвидено е, че в случай на забава при изпълнението на това договорно задължение продавачът дължи на купувача неустойка в размер на 10 % от продажната цена по нотариалния акт. Така установените факти обуславят извода на съда относно възникването между страните по делото на облигационно правоотношение, породено от договора за покупко- продажба от 04.07.2019 г. обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижими имоти № •••, том III, рег. № •••, дело № 527/2019 г. по описа на А.Г. - помощник–нотариус по заместване при нотариус Д.Т. с рег. № ••• на НК и с район на действие СРС. По силата на този договор за продавача [фирма] е възникнало задължение да прехвърли собствеността и да предаде имотите, обект на продажбата, на купувача, а за В. Г., като насрещна страна да заплати цената им в уговорените размер и срок и да приеме обектите – арг. чл. 200 ЗЗД. По делото не спори, че в изпълнение на договорните си задължения Г. е заплатил в полза на [фирма] общата продажна цена на закупените обекти в размер от 14 000 евро. Това обстоятелство следва и от приетите като писмени доказателства по делото платежни документи – платежни нареждания за кредитен превод от 04.07.2019 г., 13.05.2021 г., 05.08.2021 г. и от 13.01.2022 г. за превод от ищеца В. Г. в полза на ответното дружество на следните суми: 7823, 32 лева, 4000 лева, 3000 лева и 1955 лева с посочено основание за преводите: „плащане за покупка ПМ 1 и 3“ с допълнително пояснение: „по нот.акт от 04.07.2019 г.“ Извършването на преводи на суми от ищеца към ответното дружество, касаещи заплащане на продажната цена на закупените имоти, в общ размер от 14 078, 62 евро с левова равностойност от 27 535, 39 лева, се подкрепя и от изводите на вещото лице по приетата съдебносчетоводна експертиза, съгласно които на 14.01.2022 г. вземането по фактура № 1000000214/04.07.2019 г, издадена от [фирма] на името на Г. на датата на подписване на процесния нотариален акт на обща стойност от 27 381, 62 лева с посочено основание: „продажба по НА •••/2019 г.“, е изцяло нулирано, като погасено с извършените от ищеца плащания. Ето защо, съдът приема, че ищецът В. Г., като купувач по договора от 04.07.2019 г., е изпълнил основното си договорно задължение чрез заплащане в полза на продавача на покупно-продажната цена на придобитите обекти. Същевременно, по делото не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че с Удостоверение за въвеждане в експлоатация № 215/16.03.2022 г., респ. Удостоверение за въвеждане в експлоатация № 217/16.03.2022 г., издадени от главния архитект на [община], са въведени в експлоатация следните строежи: 1). „Сграда 1 с ателиета, подземен гараж“, четвърта категория, намираща се в поземлен имот с идентификатор [идентификатор], който строеж е заснет и нанесен в кадастралната карта на град София с идентификатор [идентификатор].2 и строеж „Две жилищни сгради с подземен гараж, подобект сграда 2“, четвърта категория, намиращ се в поземлен имот с идентификатор [идентификатор], са въведени в експлоатация на 16.03.2022 г., заснет и нанесен в кадастралната карта на град София с [идентификатор].3, които строежи представляват именно сграда № 1 и сграда № 2, в чийто подземен паркинг в общия за двете сгради сутерен се намират процесните паркомясто № 1 и паркомясто № 3. С оглед изложеното, съдът достига до извод, че ответното дружество е допуснало забавено изпълнение с повече от две години на поетото с т. IV с договора за покупко- продажба от 04.07.2019 г. задължение за снабдяване на купувача с разрешение за ползване на сградата или друг документ, удостоверяващ годността й за ползване – в случая с удостоверение за въвеждане в експлоатация, в срок до 31.12.2019 г., което поначало представлява и основна обективна предпоставка за възникване на процесното неустоечно вземане. Основният спорен по делото въпрос е относно наличието на виновно неизпълнение от ответното дружество, за да бъде ангажирана договорната му отговорност, предвид изложените в отговора възражения за наличието на обективни причини, възпрепятствали изпълнението в срок на поетото задължение. Съгласно разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД длъжникът не отговаря когато невъзможността да изпълни се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Следователно, за да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на договорената между страните неустойка за неизпълнение на договора, е необходимо неговото неизпълнение да е последица единствено от виновното му поведение. Когато невъзможността за изпълнение се дължи на обективни причини, които длъжникът не е могъл да предвиди/преодолее, то неизпълнението не може да му бъде вменено във вина – в този смисъл решение № 168 от 29.02.2012 г. по т. д. № 506/2010 г., т. к., ІІ Т.О на ВКС постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изясни се, че с отговора на исковата молба [фирма] въвежда като причина за несвоевременното изпълнение на задължението си действията на административни органи във връзка с проведена отчуждителна процедура на имоти, попадащи в рамките на улицата, обслужваща достъпа до процесните сгради, съответно необходимостта от напълно изградена инфраструктура, в частност чрез обединяване на терените под сградите с общ подход към паркоместата. За доказване на така въведените възражения, по делото е представен и приет като писмено доказателство договор за дарение на поземлен имот от 24.09.2020 г., сключен между третите за процеса лица [община], като приемател и [фирма], като дарител, с който дружеството дарява на приемателя правото си на собственост върху недвижим имот, находящ се в [фирма] м. „Д.-разширение-С.-II част“, [адрес], представляващ съгласно КККР, одобрени със Заповед № •••/11.01.2021 г. на изп. директор на АГКК поземлен имот с идентификатор [идентификатор], с площ от 532 кв.м., при съседи: поземлен имот с идентификатор [идентификатор], поземлен имот с идентификатор [идентификатор], поземлен имот с идентификатор [идентификатор], поземлен имот с идентификатор [идентификатор] и поземлен имот с идентификатор [идентификатор], който поземлен имот попада изцяло в [адрес] по действащия план за регулация на м. „Д.-разширение-С.-II част“. От анализа на съдържанието на посочения договор за дарение следва, че по отношение на поземлен имот, находящ се в близост до поземления имот, в който се намират процесните сграда № 1 и сграда № 2, за които е следвало да бъдат предоставени удостоверения за въвеждане в експлоатация в срок до 31.12.2019 г., действително се е състояла промяна в собствеността, вследствие на което [община] безвъзмездно е придобила имота. Това обстоятелство обаче не обуславя наличие на проведено отчуждително производство на имоти, попадащи в рамките на обслужващата достъпа до процесните сгради [адрес], нито, че същото е причина за допуснатото забавяне. Наред с това, договорът за дарение е сключен на 24.09.2020 г. – или около 10 месеца след изтичане на уговорения между [фирма] и В. Г. срок по т. IV от процесния договор за продажба от 04.07.2019 г., т.е., дори и да се възприеме, че неизпълнението на задължението за снабдяване с разрешение за въвеждане в експлоатация на сградата, където се намират процесните обекти, се дължи на действията на трето лице – конкретен административен орган, то в случая тези действия са извършени в момент, следващ падежа на задължението на ответника по т. IV от процесния договор. По делото от ответната страна, въпреки разпределената доказателствена тежест, не са ангажирани доказателства, от които да се установи и възражението му за възникналата необходимост от обединяване на терените под двете жилищни сгради с общ подход, както и това обстоятелство, от своя страна, да е забавило [фирма] в процеса по снабдяване с удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа. Представените и приети Констативен протокол № 235 от 07.02.2022 г. и Констативен протокол № 236 от 07.02.2022 г. от [община], район Витоша касаят резултати от извършени проверки за строеж: „Две жилищни сгради с подземен гараж и допълващо застрояване – пречиствателни съоръжения и изгребни резервоари, подобект сграда 2“ и строеж: „сграда 1 с ателиета, подземен гараж и допълващо застрояване – пречиствателно съоръжение с изгребен резервоар“ в поземлен имот с идентификатор [идентификатор] относно изпълнено озеленяване и благоустрояване, на основание чл. 148, ал. 12 ЗУТ, съгласно която общинските органи по озеленяване изготвят констативни актове за дървесната растителност преди започване и след завършване на строителството. От съдържанието на тези писмени материали обаче не може да се установи наличието на сочената от ответната страна необходимост от обединяване на терените под двете жилищни сгради с общ подход, момента на пораждане на същата и именно така въведено изискване да е забавило дружеството при снабдяване с документите за въвеждане в експлоатация на жилищните сгради, в чийто сутерен са разположени закупените от ищеца обекти. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че забавянето се дължи на независещи от него причини, изразяващи се в действия на административен орган във връзка с проведена отчуждителна процедура на имоти, попадащи в рамките на улицата, даваща достъп до процесната жилищна сграда, както и в издаването на процесния Акт образец 16 – поради въведено изискване за напълно изградена инфраструктура, в т.ч. чрез обединяване на терените под сградите с общ подход за паркоместата. Съдът намира за недоказан и доводът на ответната страна за наличието на форсмажорно обстоятелство, обусловено от въведеното в страната извънредно положение във връзка с разрастващата се пандемия от Ковид-19, обявено с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. до 13.04.2020 г., който срок впоследствие е продължен до 13.05.2020 г – съгласно т. 1 от Решение на Народното събрание от 03.04.2020 г. за удължаване на срока на обявеното извънредно положение - обстоятелство, представляващо общоизвестен факт по см. на чл. 155 ГПК, неподлежащо на изрично доказване, което да е основание за освобождаването му от отговорност за забава. Съгласно разпоредбата на чл. 306, ал. 1 ТЗ регламентира като обстоятелство, изключващо отговорността при неизпълнение, непреодолимата сила. Последната е легално дефинирана в разпоредбата на чл. 306, ал. 2 ТЗ и представлява непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Наличието на непреодолима сила предполага кумулативното проявление на следните обстоятелства: непредвидимост на събитието, извънреден характер и причинна връзка между тях и невъзможността за изпълнението. Непредвидимостта на събитието е свързана с извънредния му характер и се изразява в невъзможността при сключване на търговската сделка страните да са допускали настъпването му, което събитие да осуети изпълнението на поетото задължение. Непредотвратимостта на събитието е свързана с извънредния му характер, но последиците му не могат да бъдат преодолени и при полагане на дължимата грижа за изпълнение на задължението. Непредотвратимостта на събитието се оценява не само към момента на настъпването му, но и към следващите от събитието действия на длъжника, чрез които биха могли да се преодолеят последиците му. Съдът, вземайки предвид така очертаните особености на непреодолимата сила намира, че в процесният случай характер на такова събитие, имащо извънреден характер, проявило се след сключването на процесния окончателен договор от 04.07.2019 г. и по време на действието му и което е било непредвидимо за страните по него е пандемията от короновирусната инфекция и обявеното във връзка със същата извънредно положение в страната. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира възражението на ответника за наличие на форсмажорно обстоятелство, оправдаващо допуснатото от него забавено изпълнение на задължението му за снабдяване на ищеца с удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградите, за неоснователно, доколкото от събраните по делото писмени доказателства безспорно се установи, че длъжникът не е престирал на уговорения между страните падеж - 31.12.2019 г., и е бил в забава преди обявяване на извънредното положение – 13.03.2020 г., поради което отговорността му за неизпълнение не може да бъде изключена на това основание. За пълнота и правна прецизност на изложението, съдът намира за необходимо да отбележи, че от страна на ответника, въпреки разпределената доказателствена тежест и изрични указания в тази насока, не бе установено неизпълнението на задължението му, обезпечено с процесната неустойка, да се дължи на липсата на материали и строителни работници, които да довършат обектите, поради пандемията от „Ковид 19“. По делото, във връзка с уважено доказателствено искане на ответната страна, са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Д.П.Б. и В.К.С. но в показанията им не се излагат факти, отнасящи се до конкретното възражение на ответника, което прави последното недоказано по делото, а оттук и неоснователно. С оглед изложеното, съдът намира, че са налице всички предпоставки, обуславящи възникването в полза на В. В. Г., в качеството му на купувач по процесния договор за покупко-продажба от 04.07.2019 г., на неустоечното вземане, основано на клаузата на т. IV от договора и породено от допуснатото неточно в темпорално отношение (забавено) изпълнение от [фирма], в качеството му на продавач, на задължението да снабди купувача с разрешение за ползване на сградата, в която се намират имотите, предмет на договора, или друг документ, удостоверяващ годността й за ползване, в уговорения срок до 31.12.2019 г. При определяне на размера на дължимата неустойка съдът съобрази изричната воля на страните, следваща от клаузата на т. IV от договора, в която е предвидено, че в случай на забава продавачът дължи на купувача неустойка в размер на 10 % от продажната цена по договора. Ето защо, в случая като основа за изчисляване на неустойката следва да бъде взета сумата от 14 000 евро, представляваща общата продажна цена на закупените обекти, при което поначало размерът на неустоечното вземане възлиза на сумата от 1400 евро. Изясни се, че с отговора на исковата молба ответникът оспорва така претендирания размер с довод за прекомерността му. При тълкуване на разпоредбата на чл. 92 ЗЗД следва, че уговарянето на неустоечното вземане е изцяло според волята на страните, които разполагат със свободата да я включат като клауза от договора, сключен между тях. Неустойката се договаря в определен размер, който се равнява на обезщетението, дължимо на изправната страна, без да е необходимо доказването му. В случай, че бъде установено, че размерът на вредите надвишава този на неустойката, изправният кредитор разполага с правото да претендира обезщетение до този размер. В рамките на един от основните принципи в гражданското право – свободата на договаряне, намерил нормативното си отражение в чл. 9 ЗЗД страните по една двустранна правна сделка могат да уговорят неустойка за вредите от неизпълнение на договорно задължение. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да има някоя от специфичните за неустойката функции. В противен случай клаузата за неустойка би била нищожна, дори и в случаите, при които насрещно задължено лице е търговец, поради накърняване на добрите нрави, като за този извод съдът преценява клаузата към момента на сключване на договора и включването в неговото съдържание – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.на ОСТК на ВКС. В конкретната хипотеза съдът намира, че процесната договорна неустойка не излиза извън присъщите й функции. Изясни се, че последната възниква при неизпълнение на непарично задължение – снабдяване на сградата, в която се намират процесните обекти, с разрешение за ползване в определен срок, следователно същата има мораторен характер и е със санкционна функция. Уговорена е във фиксиран размер от 10 % от продажната цена на закупените обекти, намиращи се в подземния паркинг на общия сутерен на сграда № 1 и сграда № 2, изграден към момента на продажбата – 04.07.2019 г. на етап „груб строеж“, а не на ден, като е дължима при неизпълнение на задължението на продавача до конкретно определен срок. При преценка за съотношението между евентуалните вреди за кредитора при неизпълнение на обезпеченото задължения и размера на неустойката, следва да се вземе предвид пропуснатата възможност за същия за ползване на обектите, предмет на договора по предназначение, евентуалната промяна в стойността на материали за довършване на обекта, в резултат на забавеното изпълнение. В тази връзка съдът съобрази и установената забрана с разпоредбата на чл. 178 ЗТУ за ползване на строежи или части от тях преди да са въведени в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ, което в случая е осъществено с удостоверенията за въвеждане в експлоатация от 16.03.2022 г. – след изтичане на предвидения между страните краен срок от 31.12.2019 г. Същевременно от ответната страна не се установи наличието на конкретно основание, обуславящо прекомерността на размера на уговореното между страните неустоечно вземане, поради което съдът намира това възражение за неоснователно. С оглед всичко изложено дотук, предявената искова претенция по чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява доказана по основание и размер и следва да бъде уважена, като в полза на ищеца бъде присъдена сумата от 1400 евро, равняваща се на 10 % от уговорената продажна цена на обектите – в случая 14 000 евро, а не в претендираната от ищеца левова равностойност на сумата. В тази връзка съдът съобрази задължителните разяснения, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. ОСГТК на ВКС, съгласно което кредиторът – ищец не може едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете по чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ. В ТР изрично е прието, че когато плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата й равностойност, което следва и от принципа на точното изпълнение на облигационното задължение, установен в чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Паричните суми, уговорени в чуждестранна валута, се дължат и съответно присъждат от съда в съответната валута, като длъжникът не може да бъде задължен от съда да изпълни нещо различно от уговореното, с изключение на изрично предвидените в закона случаи. С Тълкувателното решение е прието и, че в случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало /чл.6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца – в т.см. Решение от 23.03.2016 г. по гр. дело № 2174/2014 г. по описа на ВКС, Ivг.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид изложеното, като доказана по основание и размер, исковата претенция по чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважена за сумата от 1 400 евро. Върху главницата, като законна последица, е дължима и следва да бъде присъдена и поисканата законна лихва забава, считано от подаване на исковата молба в съда – 23.12.2022 г. до окончателното плащане – арг. чл. 214, ал. 3 ЗЗД. По насрещния иск с правно основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: Предмет на исковата претенция е вземане в общ размер на сумата от 3438 лева (след частично оттегляне на иска), претендирано от ищеца като стойност на извършени допълнителни строително-монтажни работи, касаещи паркомясто № 3 чрез промяна на предназначението му в гараж, по силата на неформален договор от 04.07.2019 г., който, с оглед така описаните права и задължения на страните, попада в предметния обхват на договора за изработка по чл. 258 ГПК. Съгласно разпоредбите на чл. 258 и чл. 266 ЗЗД с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждението за приетата работа. Касае се за неформална, консенсуална и възмездна двустранан правна сделка, с която изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо съгласно поръчката на другата страна срещу заплащането на възнаграждение. Задължение на изпълнителя е да извърши конкретно възложените действия, а на възложителя да заплати конкретно уговореното възнаграждение за вече приетата работа. Следователно, възникването в полза на ищцовото дружество на процесното вземане е обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства: сключването на договора от 04.07.2019 г., по силата на който В. Г. да е възложил на дружеството извършването на конкретните СМР в паркомясто 3; реалното извършване от ищеца на възложените строително – монтажни работи, приемане на работата от възложителя, както и тяхната стойност. В тежест на ответника е да опровергае твърденията, като установи възраженията си за липсата на сключен договор между страните и за осъществено възлагане на конкретни СМР. Изясни се, че между страните е спорно, както обстоятелството относно сключване на договор от 04.07.2019 г. в устна форма, по силата на който ответникът да е възложил на ищцовото дружество извършването на твърдените допълнителни СМР, така и реалното им изпълнение от [фирма], евентуално, че същото представлява изпълнение на поетото от дружеството задължение по договора за покупко-продажба, обективиран в нотариалния акт от 04.07.2019 г., да предаде недвижимите имоти на купувача Г.. По делото се установи, че на 04.07.2019 г. между страните е сключен договор за покупко-продажба в нотариална форма, по силата на който [фирма] прехвърля на В. Г. собствеността върху 13, 32/518, 56 идеални части и върху 14, 25/518, 56 идеални части от подземния паркинг в общия сутерен на сграда № 1 и сграда № 2, изграден на „груб строеж“, които идеални части съгласно инвестиционния проект представляват паркомясто № 1 с площ от 13, 32 кв. м. и паркомясто № 3 с площ от 14, 25 кв. м., който подземен паркинг от своя страна, представлява самостоятелен обект с идентификатор [идентификатор].2.17 по КККР на гр. София. Следователно, предметът на сключения между страните договор за покупко-продажба са съответните идеални части, в т.ч. 14, 25/518, 56 идеални части от самостоятелен обект - подземен гараж, представляващи паркомясто № 3. Ето защо, последващото извършване на твърдените от ищцовото дружество СМР по естеството си не представляват изпълнение на задължението на последното в качеството му на продавач да предаде имотите по силата на нотариалния акт, доколкото с договора за покупко-продажба се прехвърлят идеални части от подземен гараж със статут на самостоятелен обект в сграда, а не се прехвърля собствеността върху обособени гаражи, в качеството им на обект съгласно дефиницията, дадена в § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ - в какъвто обект впоследтвие е преустроено процесното паркомясто № 3 (обстоятелство, неоспорено от страните по делото). В договора за покупко-продажба липсва поето задължение от дружеството-продавач за извършване на това преустройство и за последващото му фактическо предаване на купувача, както и продажната цена да е такава за обект гараж. Ето защо, възражението на ответника по насрещната искова претенция относно изпълнение на СМР като част от основните задължения на ищцовото дружество по договора за покупко-продажба се явява неоснователно. Както се изясни, по твърдения на ищеца тези дейности са изпълнени по силата на друг, неформален договор между страните, сключен на 04.07.2019 г. – датата, на която е изповядана в нотариална форма и сделката по покупко-продажба, което поначало е валидна форма за постигане на съгласие между страните, предвид характера на договорната обвързаност като такава по чл. 258 и сл. ГПК. При отсъствие на изготвена писмена форма, за наличието на облигационно правоотношение по договор за изработка ищецът следва, в условията на пълно и главно доказване, да докаже съществуването на валидна облигационна връзка с основните й съществени елементи, с всички допустими от ГПК доказателствени средства. В настоящия случай, за изясняване на фактическата страна по спорните въпроси относно насрещната искова претенция – наличието на сключен договор и изпълнение на СМР въз основа на този договор от ищцовата страна, по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Д.П.Б. и Васил Крумчов С. – по уважено доказателствено искане на ищеца. В разказа си пред съда свидетелят Б. споделя, че е служител при ищцовото дружество [фирма] от около 16 години, на длъжност „технически ръководител“, в което качество съблюдава качественото и правилно изпълнение на техническия проект на строената сграда. Заявява, че познава ответника Г., като собственик на апартамент и гараж в жилищна сграда „•••“, построена от дружеството в кв. „Д.“. Разказва, че в края на 2019 г. – началото на 2020 г. преди таза сграда да бъде готова, по желание на собствениците в комплекса по-голямата част от паркоместата, предвидени по проект, били преустроени и преправени в гаражи. Това наложило изграждане на зидария, измазване, боядисване, преправяне на ел. инсталацията, монтиране на гаражна врата. Конкретно за преустройството на процесното паркомясто № 3 свидетелят разказва, че се наложило изграждането на стени, измазването им с мазилка, боядисването им със специален латекс; преправяне на електрическата инсталация – за да бъде сложен ключът на стената в гаража, както и за дистанционната гаражна врата, изграждане на пожарно-известителна система. Свидетелят Б. разказва, че сградата е въведена в експлоатация след преустройството на паркомясто № 3 в гараж № 3. Сочи, че преустройството на паркоместата било по инициатива на клиентите, като в личен разговор управителят на [фирма] му заявил, че те ще си заплатят за допълнително извършената работа. Свидетелят Б. споделя, че сградата е въвеждана в експлоатация след изграждане на гаража, като работата по преустройството не се извършвала за кратко време, тъй като хората работели едновременно няколко обекта. Разпитан като свидетел по делото В.С. споделя, че е служител при ищцовото дружество от средата на месец март 2019г. на длъжност „мениджър инвестиционни проекти“ в звеното, отговарящо за придвижване на документи между отделните институции във връзка с одобряване на проектите за издаване на разрешение за строеж, самото изпълнение, узаконяване на сградата за въвеждането й в експлоатация. Познава ответника Г. като собственик на обекти в жилищна сграда с „•••“, построена от дружеството и част от жилищен комплекс "•••". Разказва, че част от предвидените в общия сутерен паркоместа преди въвеждането на сградата в експлоатация по желание на клиентите се изграждали като гаражи, като промяна по време на строежа, с нова архитектура в сутерена и след заповед на кмета на района. Споделя, че по инициативна на ответника неговото паркомясто също било преустроено в гараж, за което Г. разговарял с управителя на дружеството. В разказа си св. С. свидетелства, че присъствал в офиса по време на провеждане на този разговор през 2019 г., без да е възприел конкретно същия, както и, че след приключването му управителят съобщил на Сеференкин това паркомясто да бъде преобразувано на гараж. Разказва, че всички уговорки за преустройството на паркоместата в гаражи представляват допълнителни такива, извън първоначалните, като поначало фактическата промяна започва след заповедта за одобрението й. Посочва, че самото преобразувано отнело много време, предвид необходимите документи за това. Съдът, при анализ на така събраните гласни доказателства, поотделно и в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал, намира, че от страна на ищеца не се установи, пълно и главно, възникването на твърдяното правоотношение с ответника, от соченото основание за това – неформален договор в устна форма от 04.07.2019 г. с конкретно съдържание. Действително, събраните гласни доказателства сочат за извършено преустройство на част от първоначално предвидените паркоместа в сутерена на жилищните сгради, в частност на паркомясто, собственост на ответника Г.. В показанията си и двамата свидетели споделят, че поначало тези преустройства се извършват по желание на клиентите и преди завършване на сградата, като в случая, по разказа на св. Б., същото е реализирано в край на 2019 г. – началото на 2020 г. И двамата свидетели сочат, че извършваните дейности по преустройството са допълните такива, а в показанията си св. Б., че същите ще бъдат заплатени от клиентите – съгласно споделеното пред него от управителя на дружеството. От разказното от свидетелите обаче не се установява по категоричен начин наличието на конкретно постигната уговорка в конкретен момент между [фирма] и В. Г., съгласно която дружеството да е поело задължение за изпълнение на конкретни СМР срещу заплащането на конкретно уговорено възнаграждение. В разказа си св. Б. посочва единствено, че изпълнението на дейностите по преустройство на паркоместата на всички клиенти, заявили това, започнало фактически в края на 2019 г., но не знае дали Г. реално е заплатил тази дейност. Свидетелят С. споделя, че е присъствал в офиса по време на разговор между управителя на дружеството и ответника, след който му било съобщено, че паркомястото следва да се преустрои в гараж, но същевременно посочва, че не е възприел самия разговор, съответно характера на уговорката между страните. Предвид това, съдът намира за неустановено от свидетелските показания наличието на конкретна по съдържанието си договореност между страните, имаща за предмет извършването на конкретни строително-монтажни работи, насочени към преустрояване на процесното паркомясто № 3 в гараж, която да е постигната в посочения от ищеца момент – 04.07.2019 г. в дена на сключване на договора за покупко-продажба. Такъв извод не следва и от приобщените писмени материали – протокол – образец 19 за извършени СМР от 13.02.2023 г., подписан единствено от [фирма], като изпълнител, но не и от сочения възложител В. Г., както и фактура № 2000000099/13.02.2023 г., издадена от дружеството на обща стойност от 6378 лева и касаеща плащане по този протокол. Тези документи са от момент, който не следва непосредствено сочения от ищцовото дружество като краен такъв на изпълнение на процесните СМР – 16.03.2022 г. Същевременно, съгласно изводите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обосновано изготвено, по същество неоспорено от страните, по тази фактура няма отразено плащане от задълженото лице, което да се приеме като форма на признание относно съществуващо правоотношение между страните във връзка с извършване и заплащане на фактурираните дейности. В експертизата е констатирано плащане по фактура № 1000000447/14.01.2022 г., отразяваща задължение по протокол обр. 19, но на друга стойност - от 121, 70 лева, без данни по делото и без изложени твърдения този протокол да отразява изпълнение на СМР по неформален договор от 04.07.2019 г., още повече, че съгласно счетоводните данни така платената сума представлява остатък от последно извършеното плащане от Г. по договора за продажба, с който е погасено вземането по тази фактура. Предвид изложеното, съдът намира, че претенцията на ищцовото дружество се явява недоказана по своето основание – наличието на възникнало договорно правоотношение между страните по силата на неформален договор за възлагане на СМР от 04.07.2019 г. с конкретно съдържание, касаещо изпълнение на конкретни дейности за преустройство на паркомясто № 3 в гараж срещу заплащането на уговорено възнаграждение – в конкретен размер или като начин на формирането му. Следва да се отбележи, че предмет на проверка в настоящия процес са наличието на предпоставките за възникване на процесното вземане, заявено чрез осъдителен иск, основан на твърдения именно за договорно правоотношение между страните. Ето защо, съдът в своята проверка, предвид и основния принцип на диспозитивното начало – арг. чл. 6 ГПК, е обвързан от така предявения иск и соченото от ищеца основание за възникване на вземането. Предвид това и при липсата на установен правопораждащ притезанието факт – неформален договор от 04.07.2019 г. със соченото съдържание, исковата претенция за заплащане стойността на изпълнени СМР, предявена на това основание, подлежи на отхвърляне. За пълнота и прецизност на изложеното, съдът намира за необходимо да отбележи, че по делото не се установява и наличието на приемане от страна на сочения възложител на изпълнените СМР, каквото задължение има поръчващият съгласно разпоредбата на чл. 264 ЗЗД - да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането й да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Приeмането на работата по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД включва във фактическия си състав реалното получаване на изработения резултат и признание на поръчващия, че този резултат съответства по вид, количество и качество на възложеното с договора. Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчалИ.то изразено изявление на поръчващия, че счита работата за извършена в съответствие с договореното. Приемане е равнозначно на одобряване. В настоящия случай, както се изясни, представеният и приет като доказателство Протокол - образец 19 за извършени СМР от 13.02.2023 г. е съставен и подписан единствено от ищцовото дружество - изпълнител. По своята същност протоколът представлява частен удостоверителен документ. В съдебната практика се приема, че неподписаният от възложителя протокол образец 19 – какъвто е и настоящият случай не доказва извършването и приемането на конкретните СМР и при оспорване на съдържанието му изпълнителят носи тежестта да докаже, че е извършил строително-монтажните работи, както и, че те са приети от възложителя /в този смисъл Решение № 566 от 18.11.2008 г. на ВКС по т. д. № 300/2008 г., ТК, I т. о., Определение № 511 от 24.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 25/2010 г., I т. о., ТК/. По тези причини и вземайки предвид изричното оспорване на протокола от ответника Г., неговата доказателствена стойност следва да се преценява при съпоставката му с другите доказателства по делото. В тази връзка съдът намира, че ищцовото дружество не ангажира други доказателства, които да подкрепят твърденията му за липсата на направени възражения от Г., в качеството на възложител на работата, при фактическото й приемане. Не се установи наличието на каквито и да е уговорки между страните във връзка с начина, по който извършената работа следва да бъде приета. Не се доказа и наличието на изразено от възложителя чрез конклудентни действия изявление, че приема работата. Както се изясни, съгласно изводите на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, по процесната фактура № 2000000099/13.02.2023 г. на обща стойност за сумата от 6 378 лв., издадена на основание плащане съгласно протокол образец 19 за извършени СМР – 13.02.2023 г., няма отразени плащания. Изложеното представлява самостоятелно основание, обуславящо неоснователността на предявената претенция. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка една от страните в производството носи неблагоприятните последици от недоказване на обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения. В случая, ищцовото дружество не установи пълно и главно възникване на твърдяното обигационно отношение с ответника по силата на неформален договор от 04.07.2019 г., а допълнително и приемане на работата от възложителя, което също обуславя отхвърляне на насрещната искова претенция. По отговорността за разноски: При този изход на спора – основателност на предявения първоначален иск и неоснователност на предявения насрещен иск, право на разноски има единствено ищецът по първоначалния иск, който е и ответник по насрещния иск. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по първоначалния иск следва да бъде присъдена сумата от 689, 60 лева - разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Реалното извършване на разхода за последното съдът приема за установено с оглед отразеното в представения по делото договор за правна защита и съдействие от 20.12.2022 г. (л. 7 от делото) заплащане на уговореното възнаграждение в брой, в която част договорът има характера на разписка, удостоверяваща получаването му – арг. т. 1 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Съдът присъди пълния претендиран размер от 580 лева, при липсата на проведено оспорване от насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по насрещния иск следва да бъде присъдена сумата от 350 лева – сторени разноски във връзка със защитата по насрещната искова претенция като депозит за съдебносчетоводната експертиза. Сторените от ответното дружество и ищец по насрещните искове разноски следва да останат за негова сметка. Така мотивиран, съдът