Решение № 10330 от 26.11.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1478/2024 г.

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по искова молба, уточнена с Искова молба вх. № 12658/25.07.2024 г. по описа на съда (л. 7), Допълнение на разпореждане с вх. № 13208/07.08.2024 г. по описа на съда (л. 17), Допълнение с вх. № 14910/18.09.2024 г. по описа на съда (л. 38), както и в открито съдебно заседание от 28.10.2024 г., от П. Р. А., [ЕГН], понастоящем в Затвора Пловдив, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на имуществени и неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно удържана от затворническата администрация на Затвора Пловдив сума. Претендираните имуществени вреди са в размер на 1 767 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, а именно 10.07.2024 г., а неимуществените – в размер на 5 000 лева за периода от 01.09.2022 г. до 23.07.2024 г., изразяващи се в чувство на безпомощност, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, а именно 10.07.2024 г. Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, редовно призован, не изразява становище по допустимостта и основателността на исковата молба. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата молба. Административен съд – Пловдив, Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното. Съгласно разпоредбите на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава, като за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Според чл. 1 от ЗОДОВ пък, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове, като исковете се разглеждат по реда, установен в АПК, като местната подсъдност се определя по чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдът констатира, че както ищецът, така и ответникът ГДИН са легитимирани да бъдат страни в производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното (по възникване на фактическия състав на отговорността) следва и може да се направи само с решението по същество на правния спор. Това е така, защото ищецът е физическо лице, което твърди настъпили имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия от страна на административен орган, следователно исковата молба е подадена от лице с надлежна активна процесуална легитимация. Ответник пък е ГДИН, който съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение ГДИН за исковия период има процесуална легитимация да отговаря по предявените искове. А съобразно чл. 205, ал. 1 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Следва да бъде съобразено на следващо място, че за да възникне правото на обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ, задължително е необходимо наличието на няколко кумулативно предвидени предпоставки, а именно: причинена вреда – имуществена или неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В разпоредбата на чл. 204 от АПК са въведени и специални предпоставки за допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред, а съгласно ал. 2, искът може да се предяви и заедно с оспорването на административния акт до приключване на първото заседание по делото, като всички недостатъци на исковата молба трябва да бъдат отстранени най-късно в същото заседание. Изключение от това правило е предвидено в разпоредбите на чл. 204, ал. 3 и 4 от АПК, където липсва изискване за предварително произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно решение относно нищожността на административния акт, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието, доколкото нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието се установяват пред съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Т.е., когато твърдените вреди са настъпили от нищожен административен акт, незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, предварителното установяване на нищожността или незаконосъобразността, не е процесуална предпоставка нито за завеждане на делото, нито за ангажиране на отговорността. Необходимо е обаче, в исковото производство сезираният съд да установи нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието и/или бездействието, което може да бъде сторено по два начина: преюдициално в мотивите на решението, а когато има обективно съединяване на иск за обезщетение с оспорване на административния акт по чл. 149, ал. 5 от АПК и/или с искане по Глава ХV от дял III на АПК, съдът се произнася с един съдебен акт. В конкретния случай от ищеца се претендират незаконосъобразни действия на затворническата администрация на Затвора Пловдив (счетоводството, касиерката), изразяващи се в удържане на сума в размер общо на 1 767 лева – парични средства от трудова дейност. Тук е мястото да се посочи, че терминът „действие“ е употребен както в чл. 7 и чл. 120, ал. 1 от Конституцията на Република България, така и в чл. 203 от АПК и чл. 1 от ЗОДОВ. Легално определение обаче на термина „действие“, респ. „бездействие“ липсва в посочените нормативни актове. Под „действие“, респ. „бездействие“, следва да се разбира всяко такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице, което не е юридически акт, а тяхна физическа изява, но не произволна, а в изпълнение или съответно неизпълнение на определена нормативна разпоредба. В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства, а се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Казано по друг начин, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването. От събраните по делото доказателства се установява, а и не е спорно между страните, че срещу ищеца П. Р. А. са образувани три изпълнителни дела, както следва: изп. дело № 20185330404298 по описа на Държавен съдебен изпълнител (ДСИ) при Районен съд – Пловдив, изп. дело № 20195330404217 по описа на ДСИ при Районен съд – Пловдив и изп. дело № 20188240400189 по описа на Частен съдебен изпълнител К. П., рег. № 824, с район на действие Окръжен съд – Пловдив. Видно от Запорно съобщение изх. № 50809/28.12.2018 г. по изп. дело № 20185330404298 по описа на ДСИ при Районен съд – Пловдив, изпратено до Директора на Затвора Пловдив, на основание чл. 450, ал. 3, чл. 507, чл. 508 във връзка с чл. 446 и чл. 515, чл. 516 от ГПК, е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П. Р. А. с посочено ЕГН, до размер на дълга 7 184, 73 лева. На основание чл. 507, ал. 2 и 3 от ГПК е забранено на Директора на Затвора Пловдив да предава запорираните вещи и запорираните до посочения размер суми на длъжника, като от деня на получаване на запорното съобщение, затворът има задължение на пазач спрямо дължимите на длъжника суми. Затворът Пловдив е уведомен, че на основание чл. 508, ал. 1 и ал. 2 от ГПК в едноседмичен срок от връчване на запорното съобщение, следва да отговори с писмено съобщение дали признава за основателно вземането, върху което се налага запорът и готовност за плащане, както и дали има претенции от други лица върху същото вземане, наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции и превеждат ли се суми по банкова сметка на длъжника, банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата. Наредено е на основание чл. 508, ал. 3 от ГПК, ако от Затвора Пловдив не бъде оспорено задължението, да бъдат внесени дължимите от Затвора Пловдив суми на длъжника по посочена банкова сметка в „ЦКБ“ АД. И най-сетне е указано, че при запор върху трудово възнаграждение, удръжките се правят ежемесечно при спазване на правилата на чл. 446 от ГПК, както и на останалите законови разпоредби, уреждащи несеквестируемостта (л. 25). Съответно, видно от Запорно съобщение изх. № 53989/19.12.2019 г. по изп. дело № 20195330404217 по описа на ДСИ при Районен съд – Пловдив, изпратено до Затвора Пловдив, на основание чл. 450, ал. 3, чл. 507, чл. 508 във връзка с чл. 446 и чл. 515, чл. 516 от ГПК е наложен запор върху възнаграждението на длъжника П. Р. А. с посочено ЕГН, до размер на дълга 5 673, 84 лева. На основание чл. 507, ал. 2 и 3 от ГПК е забранено на Затвора Пловдив да предава запорираните вещи и запорираните до посочения размер суми на длъжника, като от деня на получаване на запорното съобщение, затворът има задължение на пазач спрямо дължимите на длъжника суми. Затворът Пловдив е уведомен, че на основание чл. 508, ал. 1 и ал. 2 от ГПК в едноседмичен срок от връчване на запорното съобщение, следва да отговори с писмено съобщение дали признава за основателно вземането, върху което се налага запорът и готовност за плащане, както и дали има претенции от други лица върху същото вземане, наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции и превеждат ли се суми по банкова сметка на длъжника, банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата. Наредено е на основание чл. 508, ал. 3 от ГПК, ако от Затвора Пловдив не бъде оспорено задължението, да бъдат внесени дължимите от Затвора Пловдив суми на длъжника по посочена банкова сметка в „ЦКБ“ АД. И най-сетне е указано, че при запор върху трудово възнаграждение, удръжките се правят ежемесечно при спазване на правилата на чл. 446 от ГПК, както и на останалите законови разпоредби, уреждащи несеквестируемостта (л. 26). И най-сетне, видно от Запорно съобщение изх. № 50558/29.05.2023 г. по изп. дело № 20188240400189 по описа на ЧСИ К. П., рег. № 824, Район на действие Окръжен съд – Пловдив, изпратено до Затвора Пловдив, на основание чл. 450, ал. 3, чл. 507, чл. 508 във връзка с чл. 446 от ГПК е наложен запор върху всяко възнаграждение за положен труд на длъжника П. Р. А. с посочено ЕГН, до размер на дълга 11 402, 69 лева. На основание чл. 507, ал. 2 и 3 от ГПК е забранено на Затвора Пловдив да предава запорираните до посочения размер суми на длъжника при спазване на действащите норми относно несеквестируеми вземания, като от деня на получаване на запорното съобщение, затворът има задължение на пазач спрямо дължимите на длъжника суми. Затворът Пловдив е уведомен, че на основание чл. 512 от ГПК във връзка с чл. 508 от ГПК в 7-дневен срок от връчване на запорното съобщение, следва да отговори с писмено съобщение дали признава за основателно вземането, върху което се налага запорът и готовност за плащане, както и дали има претенции от други лица върху същото вземане, наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции, превеждат ли се суми по банковата сметка на длъжника, банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата. Наредено е също така на основание чл. 508, ал. 3 от ГПК, ако от Затвора Пловдив не бъде оспорено задължението, да бъдат внесени дължимите суми по посочена сметка на ЧСИ при „Алианц Банк България“ АД (л. 27). Във връзка с така получените запорни съобщения и видно от извлечение от личната партида на ищеца П. Р. А. от 21.08.2024 г., а така също и от нарочно становище на ст. инсп. П. В. – главен счетоводител в Затвора Пловдив, неоспорени от страните, се установява, че са отразени наложените запори по посочените по-горе 3 бр. изпълнителна дела и за периода от 01.09.2022 г. до 23.07.2024 г. са удържани суми от възнаграждението за труд на лишения от свобода по години, както следва: за 2022 г. са удържани 221, 00 лева по две изпълнителни дела на основание 2 бр. запорни съобщения; за 2023 г. са удържани 982, 00 лева по три броя изпълнителни дела на основание 3 бр. запорни съобщения; за 2024 г. са удържани 564, 00 лева по три изпълнителни дела на основание 3 бр. запорни съобщения (л. 23-24). Други доказателства не са ангажирани от страните. В настоящото съдебно производство, наведените от ищеца фактически основания за предявените искове, са претърпените от него имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН (в лицето на затворническата администрация на Затвора Пловдив) чрез удържане на парични средства в размер на 1 767 лева, получени от него като трудово възнаграждение. Следва в тази връзка да бъде съобразено, че предвидената от законодателя несеквестируемост в нормата на чл. 446 от ГПК, е с оглед естеството на имущественото право, върху което не може да се наложи принудително изпълнение – трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, пенсия, стипендия, като тази несеквестируемост е в полза на длъжника – физическо лице. Тази несеквестируемост е частична, с оглед съответния размер на възнаграждението, като изрично в чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС, е предвидено отклонение от общите принципи на чл. 446 от ГПК, а именно, че на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение. С оглед на изложеното, ако въобще е налице несеквестируемост, то на нея може да се позове само задълженото лице, като в този смисъл, съгласно чл. 435, ал. 2, т. 2 от ГПК, длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. В ГПК не е предвидено задължение на третите лица да уведомяват съдебния изпълнител, че изпълнението е насочено върху имущество, което смята за несеквестируемо. В този смисъл, в нормата на чл. 508, ал. 1 от ГПК, е предвидено, че в едноседмичен срок от връчването на запорното съобщение третото лице трябва да съобщи на съдебния изпълнител: 1. признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът, и готово ли е да го плати; 2. има ли претенции от други лица върху същото вземане; 3. наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции; 4. превежда ли суми по банкова сметка на длъжника, банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата. Според чл. 450, ал. 3 от ГПК, запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение по реда на чл. 507. Съгласно чл. 507, ал. 1 от ГПК, запорното съобщение на третото задължено лице се изпраща едновременно с изпращане на поканата за доброволно изпълнение до длъжника. В ал. 2 е предвидено, че в запорното съобщение се забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника. Тези вещи трябва да бъдат посочени точно, а според ал. 3, от деня на получаване на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми. Видно от изложеното, в действащото право не е предвидено задължение за третото лице в изпълнителното производство, каквото се явява Затворът Пловдив, да уведомява съдебния изпълнител относно естеството на сумите, които са налични в неговата каса и са собственост на длъжника. Съответно длъжникът разполага с възможността, предвидена в чл. 435, ал. 2, т. 2 от ГПК, да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. Редът за обжалване е предвиден в нормите на чл. 436 - чл. 438 от ГПК, като жалбата се разглежда от окръжния съд по мястото на изпълнението, който е компетентен да прецени дали се касае за секвестируемо или несеквестируемо имущество. По делото не е налице изрично изявление от страна на ищеца, че е обжалвал действията на ДСИ и/или ЧСИ по предвидения за това ред в ГПК, нито са представени такива доказателства от негова страна, поради което следва да се приеме, че действията на съдебните изпълнители, не са обжалвани. Предвид така наложения запор върху сумите в касата на Затвора Пловдив на ищеца, затворническата администрация е трето задължено лице, което, ако извърши плащане на длъжника, въпреки полученото запорно съобщение, спрямо него взискателят разполага с процесуална възможност да иска направеното плащане. Законодателят е предвидил солидарна отговорност както на третото задължено лице, така и на лицата от органите му на управление – чл. 452, ал. 3 от ГПК, като нововъзникналите права на взискателя се реализират в рамките на същото изпълнително производство, в което не е изпълнен запорът. Следователно в случай, че администрацията на Затвора Пловдив, въпреки полученото запорно съобщение и при липса на данни за отмяна или изменение на същото, извърши плащане към лишения от свобода, представляващо трудово възнаграждение и/или от сумите, които са налични в касата и са запорирани, би се поставила в положение на солидарно отговорна страна по това правоотношение, което най-малко представлява нарушение на счетоводните политики за управление на бюджетни средства. В конкретния случай следва да се приеме, че администрацията на Затвора Пловдив е изпълнила задължението си, произтичащо от наложения запор, като нейните действия не могат да се квалифицират като административни такива. Те се основават на подлежащ на изпълнение акт на съдебния изпълнител – наложен запор, който е годно изпълнително основание и няма данни същият да е отменен, като при изпълнение на разпореденото от съдебния изпълнител правно действие, затворническата администрация не действа като орган по изпълнение на наказанията, съответно като административен орган, а като трето задължено лице в изпълнителното производство. С оглед изложеното, следва да се приеме, че в случая са налице годни изпълнителни основания и удържането на суми по образуваните срещу ищеца изпълнителни дела, е извършено от администрацията на Затвора Пловдив при правилно приложение на закона, поради което тези действия не могат да се приемат за незаконосъобразни по смисъла на чл. 203 и сл. от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая не се установи, че претендираните на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ имуществени и неимуществени вреди, произтичат от незаконосъобразни действия или бездействия на орган и длъжностни лица от Затвора Пловдив при или по повод изпълнение на административна дейност. При така установената липса на една от кумулативните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, без да е необходимо да се обсъжда въпросът, дали са налице останалите предпоставки за реализиране на отговорността. Всичко, изложено по-горе, обосновава и извода на настоящия съдебен състав за отхвърляне на така предявените искови претенции като неоснователни. Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,