Решение № 2916 от 16.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7974/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 5374 от 05.04.2023г., постановено по гр.д. № 24061/2022 г. по описа на СРС, 90 с-в по иска на А. К. Т. срещу „Ф.Б.“ ЕООД е прогласена нищожността на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за нищожен сключеният на 01.03.2022 г. договор № 1130338 за предоставяне на потребителски кредит между А. К. Т. и „Ф.Б.” ЕООД. С решението СРС е възложил на ответното дружество и разноските в производството. Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника „Ф.Б.“ ЕООД, с която са изложени съображения за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на атакувания акт. Отправя се искане за неговата отмяна. Развити са оплаквания за допуснати процесуални нарушения при твърдението, че първоинстанционният съд не е обсъдил аргументите на ответното дружество в отговора на исковата молба, не е изложил мотиви по събраните писмени доказателства, както и за оставянето без уважение на доказателствените искания за допускане на съдебно-техническа експертиза и събиране на гласни доказателствени средства. Счита, че така делото останало неизяснено от фактическа страна. Наред с горното поддържа, че СРС неправилно е приел, че сумата предмет на договора за гаранция следва да бъде включена в годишния процент на разходите по процесния договор за кредит. Сключването на договор за гаранция било отделно правоотношение, незадължително условие за получаване на кредит и избор на заемополучателя. Претендират се разноски. В срока по чл.263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца А. К. Т., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Прави искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В исковата молба се отправя искане за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 1130338/01.03.2022 г., сключен между А. К. Т. и „Ф.Б.” ЕООД, поради противоречие със закона, а именно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално на клаузата по чл. 5 от договора за потребителски кредит, предвиждаща задължение за сключване на договор за гаранция/поръчителство, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД оспорва предявените искове при твърдението, че сключеният договор не съдържа неравноправни клаузи, като същият не противоречи на ЗПК. Поддържа страна по договора за гаранция /поръчителство/ да е трето за спора лице - „Ф. Банк“, със седалище в Малта, поради което правилно в размера на ГПР не е включена цената по този договор. Заявява, че ищцата е имала възможност да избере дали да предложи обезпечение договор с поръчителство на гарант, предложен от ответника или физическо лице, като е избрала първата възможност. За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че страните валидно са били обвързани от облигационно правоотношение, породено от сключения договор за кредит. Прието е, че стойността на възнаграждението по сключения с Ф. банк договор за поръчителство следва да бъде включена при определяне на приложимия ГПР по договора, тъй като се касае за допълнителна услуга, произтичаща от договора за кредит, а по смисъла на § 1, т. 1 ДРЗПК като общ разход по кредита за потребителя се включват и всички допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Поради това, че в случая в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи, СРС е достигнал до извода, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК и е прогласил нищожността на договора за кредит. По тези мотиви съдът е уважил изцяло предявения иск. С окончателния доклад по делото районният съд е отделил за безспорни в отношенията между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между тях е сключен договор за потребителски кредит № 1130338/01.03.2022 г., по силата на който ответникът като кредитор е предоставил на ищцата сумата от 2300 лв., която последната се задължила да върне, както и че ищцата действително е получила сумата. Съгласно приложения по делото договор е видно, че ответникът е предоставил заемната сума от 2300 лв., при годишен лихвен процент 23 %, с размер на лихвата 529 лв. и годишен процент на разходите 49, 11 %, със срок на погасяване 12 месеца на дванадесет месечни вноски. В чл. 5 е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от третото за процеса лице „Ф. банк“ в полза на дружеството. С одобряването на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от поръчителя. Кредитополучателят потвърждава, че обезпечение е избрано от него в хода на процедурата по кандидатстване за отпускане на кредита. Съгласно клаузата на чл. 6 от договора взаимоотношенията между страните, породени от него, се регулират от договорните клаузи, както и от приложимите Общи условия на „Ф.Б.“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредити. В клаузата на чл. 5 от Общите условия е предвидена възможността кандидат- заемателят самостоятелно да избере предпочитаното от него обезпечение, което посочва в молбата за отпускане на заем. С цел да повиши кредитоспособността си и вероятността да бъде одобрен заемът кандидат заемателят може да предложи едно от следните обезпечения – обезпечение с гарант във формата на договор за поръчителство, обезпечение от предложено от заемателя и одобрено от заемодателя физическо лице чрез сключването на договор за поръчителство и застраховка, покриваща рискове от неплащане на заема, одобрена от дружеството. В т. 5.6 от ОУ към ДПК е прието, че одобрението на обезпечението от дружеството се извършва чрез одобрението на потребителския кредит. Съгласно т. 6.3. от Общите условия, съгласието на заемателя да бъде изразено посредством „SMS“ от идентификационния номер, респективно. попълване на кода за потвърждение на заглавната страница на интернет адреса на дружеството – кредитор, което приемане се отнася, както до договора, така и до Общите условия. Съгласно клаузата на т. 6.4 договорът се счита за сключен от момента на изпращане от страна на заемателя на съгласието му за сключване на договора. От приложения СЕФ се установява, че обезпечението, което следва да се представи по договора за кредит е договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя, като в т. 4.3 е посочено, че очакваните разходи за кредитополучателя, ако избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, ще бъдат в размер на 2139 лв. В същият е посочено, че лихвата се изчислява на базата на фиксиран годишен лихвен процент 40, 61 %, ГПР – 49, 11 %, както и че свързаните с договора разходи са описаните в т. 4.3, 4.4 и 4.6 от формуляра, а именно разходите по просрочие на кредита. Безспорно между страните в производството е и, че кредитът е бил обезпечен с договор за гаранция /поръчителство/, сключен между Ф. Банк, със седалище в Малта, като гарант и ищцата срещу заплащане на възнаграждение в размер на 2139 лв., разсрочено на 12 бр. вноски с начална дата 31.03.2022 г. до 24.02.2023 г. Във връзка със задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи по договори, сключени с потребител, пред настоящата инстанция е допусната служебно съдебно-икономическа експертиза, която съдът кредитира като компетентно и обективно изготвена. От същата се установява, че ГПР по договора в размер на 49, 11%, включва дължимата от заемополучателя договорна (възнаградителна лихва) по усвоения заем, но не е включено възнаграждението за поръчител. Дължимата възнаградителна лихва по процесния заем е в общ размер на 529 лв. Вещото лице дава заключение, че сумата на заложения в договора ГПР (49, 11%) и изчисления годишен разход само за такса за гаранция (93 %), формира ГПР по процесния договор за заем, в общ размер на 142, 11%. Експертът по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК изяснява, че е изчислил годишният разход само за такса гаранция като относителен дял на разхода за поръчител, спрямо размера на отпуснатата главница, т.е. размера на отпуснатия заем, който подход настоящият състав намира за правилен и обоснован, противно на възражението на ответното дружество. Ето защо и съдът възприема в цялост заключението на вещото лице, доколкото именно това е начинът да се определи и съотношението на дължимата такса за гарант спрямо размера на отпуснатия заем. Настоящият въззивен съд намира постановеното решение за правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че страните са обвързани от облигационно правоотношение, породено от сключения договор за кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2). Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна услуга и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от него (т. 4. 3 от преддоговорната информация) и е отразен в договора за кредит. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидно и не се нуждае от специално обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията (поръчителството) е за да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Напълно несъстоятелни са доводите на жалбоподателя, че доколкото договорената такса за поръчителство е предмет на друг договор, той не е имал задължението да я включи в ГПР по кредита. Общите условия на договора за кредит, които са изготвени от самия кредитор изрично посочват, че гарантът е одобрено от кредитора юридическо или физическо лице, което въз основа на договор за поръчителство гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя. От своя страна таксата за поръчителство, дължима на предложения от кредитора гарант е изрично посочена в т. 4. 3 от подписаната от кредитора преддоговорна информация. Следователно, при сключването на договора за кредит жалбоподателят е знаел за договорената такса за поръчителство и нейният размер, но и представянето на договора за поръчителство е съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен. В посочените в процесния договор ГПР (49, 11 %) и обща сума за връщане не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция, възлизаща на 2139 лв., за последната е предвидена отделна погасителна вноска. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс. Гореописаните условия по възмездното поръчителство, които се извършват със съдействието на кредитора, и които водят до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, налагат извода, че въпросното възнаграждение за професионален гарант, е следвало да се включи при изчисление на годишният процент на разходите по кредита при условията на чл. 19, ал. 1 ЗПК като попадащ в категорията „разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати“ съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 ЗПК. С включването на таксата гарант в ГПР, предвид възприетото от съда, че същата е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, последният възлиза на 142, 11 %, съгласно заключението на изслушаната СИЕ пред въззивната инстанция. В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - гарант, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. След като процесното оскъпяване на кредита чрез добавяне на възнаграждение на свързан с кредитора гарант не е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК договорът за кредит е недействителен. Настоящият съдебен състав не споделя защитната теза на „Ф.Б.“ ЕООД ищецът да е имал възможност за избор на поръчител/гарант преди сключване на договора. т. нар. „избор на гарант“ е фиктивен и на практика не може да се осъществи при кандидатстване по интернет, а предвид характера на кредита - бърз кредит, ако потребителят избере поръчителство от трето физическо лице, а не на предложеното от кредитора свързано с него лице – Ф. банк, кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен. Съобразно уговореното в действащите на кредитодателя ОУ - т. 5.6 от договора за кредит очевидно е, че от една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се предоставя само при поръчителство на точно определено трето лице, свързано с кредитодателя. Съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в т. 5 от ОУ алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му. Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя, поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е свързана с допълнителни разходи. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като при сключването на процесния договор за кредит не са били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК договорът се явява изцяло недействителен. Противно на изложените в жалбата оплаквания настоящият състав намира, че първата инстанция не е допуснала нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото мотивирано не е допуснала изслушването на съдебно-техническа експертиза по поставените от ответника въпроси, съответно не е допуснала и събирането на гласни доказателства, приемайки, че спорът между страните е правен и не е необходимо допускането на поисканите от „Ф.Б.“ ЕООД доказателствени средства. Въззивният съд възприема мотивите на районния съд, поради което и не допусна пред настоящата инстанция същите на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. По разноските: При този изход на спора и основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, която претендира такива за адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. М. за оказано безплатно процесуално представителство на А. Т. във въззивното производство в размер на 700 лв. с ДДС. Въззивникът своевременно е релевирал възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящият въззивен състав намира за неоснователно при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа (в този смисъл Определение № 1016/06.03.2024 г. по ч.гр.д. № 4123/2023 г. на ВКС, IVг.о.). Ето защо предвид процесуалното поведение на въззиваемата страна-ищец – депозиран отговор на въззивната жалба и две становища без явяване пред въззивната инстанция, защитавания интерес, правната и фактическата сложност на делото и действително извършената работа на адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 700 лв. с ДДС. Така мотивиран, Софийският градски съд