Решение № 1445 от 12.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2085/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20058173 от 19.09.2022 г. по гр.д. № 18062/2019 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20067995 от 21.11.2022 г. Софийски районен съд, 118 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Б. Й. С., ЕГН ••••••••••, дължи на „Р.Р.“ ЕООД, ЕИК •••••••, на основание чл. 27, ал. 4 ЗДФИ сумата от 1 360.58 лв., представляваща стойност на констатирани с акт за начет № 11-04- 18/07.04.2014 г. липси, ведно със законна лихва от 13.03.2018 г. до изплащане на вземането, и сума в размер на 87.85 лв., представляваща дължима на основание чл. 26 ЗДФИ лихва за забава върху главницата за периода от 12.08.2013 г. до 31.03.2014 г., за които вземания са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 27.06.2018 г. по ч.гр.д. № 16782/2018 г. на СРС, 118 състав, като отхвърлил претенцията за главница за разликата над 1 360.58 лв. до пълния претендиран размер 7 440.58 лв., и за лихва за забава над 87.85 лв. до пълния предявен размер от 501.20 лв. и за периода от 01.08.2013 г. до 11.08.2013 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 43.56 лв. - разноски за исковото производство, и сумата 138.40 лв. – разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 16782/2018 г. на СРС, 118 състав; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 103.77 лв. - разноски за исковото производство Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Р.Р.“ ЕООД, който съгласно молба-уточнение от 13.01.2023 г. го обжалва в частта, с която главният иск е отхвърлен за сумата 3 700 лв. (за разликата над 1 360.58 лв. до 5 060.58 лв.), с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилен бил изводът на районния съд, че актът за начет не е съставен по надлежния ред и не намира приложение установената в чл. 22, ал. 5 ЗДФИ презумпция. За да достигне до този извод съдът приел, че не са представени доказателства за изготвен доклад на финансовия инспектор съгласно изискванията на чл. 16 – 20 ППЗДФИ, както и че не са представени доказателства този доклад е бил връчен на ответника, което представлявало съществено нарушение на процедурата по съставяне на акта и същият не се ползвал с презумптивна сила. С отговора на исковата молба ответникът не бил релевирал възражение за накърняване на правото му на участие при съставянето на процесния акт за начет. Същевременно от приетото възражение № 11-04-18/13.06.2014 г. било видно, че в него ответникът е цитирал доклад с изх. № ДИ 3 БС-5/07.04.2014 г., вкл. с посочване на страници от доклада, от което можело да се направи обоснован извод, че ответникът е получил и е бил запознат с доклада на финансовия инспектор. Актът за начет бил надлежно документиран и материалната му доказателствена сила не била опровергана, проверката била извършена от надлежно овластено лице, при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, а докладът за резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет били връчени на материалноотговорното лице. Районният съд неправилно приел, че сумата от 4 000 лв. е изплатена въз основа на валиден договор за правно обслужване, по който е налице и изпълнение. По делото не били представени годни доказателства дали адвокат Б. П. е получил уговореното възнаграждение. Предвид естеството на договора от 02.01.2012 г., правото на адвоката да получи възнаграждение възниквало, когато е налице възлагане и положен труд. Когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение не се дължало. От чл. 11 от договора било видно, че „Р.Р.“ ЕООД изплаща на довереника (адвокат) частта от уговореното възнаграждение, съответстваща на изпълнение на поръчката, както и пълно обезщетение за направените разноски. От представения отчет за извършена работа не се установявало кога възниква възлагане и полагане на труд от адвоката в изпълнение на възложеното му от доверителя. Въззивникът считал, че договорът и отчета били изготвени, за да оправдаят липсите, в подкрепа на която теза била липсата на документи, изискуеми за отчитане на разходи по договора, възлагане на конкретните задачи, сметка за изплащане на дължимите суми, както и изчисляване и внасяне на дължимите данъци и осигуровки на изпълнителя. В дружеството липсвали и документи, доказващи участие на адвокат П. в описаните в отчета дейности, а такива не били представени и по делото. Съдът приел, че плащането на задължението се установява от свидетелските показания на изпълнителя по договора, както и от представената служебна бележка, подписана от ответника в рамките на компетентността му като негов представител. Според съда дали е имало реално изпълнение по договора, както и дали сключването му е извършено по приложимия за дружеството ред са въпроси, които не са относими в хипотезата на търсената му отговорност. Тези изводи на съда били неправилни предвид функционалната връзка на отговорността на получателя по чл. 21, ал. 3 ЗДФИ и тази на причинителя по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ. Фактическият състав за ангажиране отговорността на ответника включвал умишлено противоправно поведение, в пряка и непосредствена последица от което за проверяването дружество са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в липса на парични средства. Съдът не съобразил чл. 182 ГПК и заключението на ССЕ, чрез която се доказал твърденият от ищеца факт, че процесният договор и отчет са изготвени, за да „попълнят“ липсващите средства. Тези документи не били осчетоводени, те за пръв път били представени на дружеството почти два месеца след като Б. С. бил освободен от длъжност като управител на ищцовото дружество, с придружително писмо от 25.09.2013 г. Съгласно ЗСч, един от принципите за коректно счетоводно отчитане бил този на текущо начисляване, което означавало, че приходите и разходите, произтичащи от сделки и събития, се начислявали към момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаването или плащането на паричните средства и се включвали във финансовите отчети за периода, за който се отнасят – чл. 26, ал. 1, т. 4 ЗСч. В случая договорът или други документи, свързани с него, не били представени и осчетоводени в продължение на срока му на действие, както и с протокола за извършено приемане на активи и документи на дружеството между ответника и новоназначения управител. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи иска за главница за сумата от още 3 700 лв., представляваща остатък от установените липси по сметка 501 „Каса“. Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна Б. Й. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от 02.02.2024 г. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове – иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 27, ал. 4 вр. чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ за сумата 7 440.58 лв., представляваща стойност на констатирани с акт за начет № 11-04- 18/07.04.2014 г. липси, от които 5 060.58 лв. - липси по сметка 501 „Каса“, и 2 380 лв. – стойност на липсващ преносим компютър, и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ЗДФИ за сумата 501.20 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 01.08.2013 г. - 31.03.2014 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление - 13.03.2018 г., до окончателното плащане. За вземанията са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 27.06.2018 г. по ч.гр.д. № 16782/2018 г. на СРС, 118 състав. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове по основание размер. Оспорил е фактическите констатации в акта за начет, като по отношение на констатираната липса по сметка 501 „Каса“ в размер на 5 060.58 лв. поддържа, че предал на новия управител по-голяма сума в брой от посочената в акта за начет, както и че към датата на предаване на активите е имало много неосчетоводени разходооправдателни документи. Нарушен бил чл. 12, т. 2 ППЗДФИ, съгласно която финансовият инспектор при проверка на материалните активи установява фактическите наличности на каси, складове и др., за което съставя актове за наличност в присъствието на МОЛ и на представител на проверяваната организация или лице. В протокола за приемане и предаване на активи от 12.08.2013 г. било отбелязано, че ответникът е предал в брой сумата от 7 000 лв., а не както било посочено в акта за начет – 2 000 лв.; посочено било и че са предадени неосчетоводени разходооправдателни документи за приблизително 4 000 лв. Част от тези документи били загубени от ищеца и впоследствие било поискано от ответника да му представи копия от същите. Това било направено с писмо от 25.09.2013 г., като били предоставени копия от договор от 02.01.2012 г. и отчет за извършена работа от довереника – адв. Б. П., с които документи ответникът се снабдил от адвоката. От последния ответникът се снабдил и със служебна бележка за удържан данък в размер на 300 лв. върху сумата от 4 000 лв., както и със сметка за изплатени суми за сумата от 3 700 лв. по договора от 02.01.2012 г. Наличието на тези два документа към датата на изплащане през 2013 г. и непредставянето им от страна на новото ръководство по време на извършването на финансовата инспекция сочело на прикриване на факти и счетоводна информация. Фактическите констатации в акта за начет и в тази част били неверни. Работите съгласно отчета били извършени, но този въпрос бил и неотносим, тъй като възнаграждението по договора за правно обслужване било дължимо за оказано правно съдействие в период от една година, считано от 02.01.2012 г., а не за извършването на конкретна работа. От значение било единствено, че сумата от 3 700 лв. е платена на изпълнителя, което обстоятелство не било взето предвид при съставянето на акта. Искал е от съда да отхвърли исковете. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата го намира за правилно по следните съображения: От фактическа страна: Не е било спорно, че едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество е държавата, както и че с договор № РД 58-1 от 29.01.2010 г., сключен между министъра на земеделието и храните и ответника, на последния е било възложено управлението и представителството на „Р.Р.“ ЕООД; Със заповед № РД 57-20/01.08.2013 г. на министъра на земеделието и храните ответникът е бил освободен като управител, договорът за възлагане на управление с него е прекратен и за управител е назначен П.Т. К., с когото е сключен договор за възлагане на управление от същата дата. Въз основа на заповед № ФК-10-76/23.01.2014 г. на директора на АДФИ е възложено на държавен финансов инспектор да извърши финансова инспекция на ищцовото дружество, като извърши проверка за законосъобразност и документална обоснованост на отчетените задължения на дружеството към 31.10.2013 г., анализ на причините за наличие на просрочени задължения, неразплатени в договорения или нормативно установения срок, която инспекция да се извърши от 28.01.2014 г. до 24.02.2014 г. Със заповед № ФК-10-175/24.02.2014 г. на директора на АДФИ крайният срок на инспекцията е удължен до 25.03.2014 г. Инспекцията била спряна и възобновена със заповеди № № ФК-10-192/27.02.2014 г. и ФК-10- 234/10.03.2014 г., като е определен краен срок за приключване на инспекцията 07.04.2014 г. Проверката е приключила с акт за начет № 11-04-18/07.04.2014 г. С акта за начет е констатирано, че след извършената равносметка на сметка 501 „Каса“ за периода от 29.01.2010 г. до 01.08.2013 г. е установена липса на парични средства в касата на Р.Р.“ ЕООД в размер на 5 060.58 лв. и липса на преносим компютър на стойност 2 380 лв. С липсите на обща стойност 7 440.58 лв. е причинена вреда на проверяваното дружество, за която на основание чл. 21, ал. 1, т. 2 вр. чл. 23, т. 4 ЗДФИ пълна имуществена отговорност носи управителят Б. С. в качеството си на управител на дружеството за периода от 20.01.2010 г. до 01.08.2013 г., който с действията си е изпълнявал функциите на фактически отчетник на паричните средства на дружеството за проверявания период. На основание чл. 26 ЗДФИ отговорното за вредата лице дължи и лихва в размер на 501.20 лв. от деня на причиняването й до 31.03.2014 г., както и законната лихва от тази дата до окончателното изплащане. В обстоятелствената част на акта за начет е посочено, че сметка 501 „Каса“ е отчитана само по документи, без да е назначено МОЛ - касиер, който да събира, съхранява и отчита паричните средства на дружеството в брой. В периода 29.01.2010 г. – 01.08.2013 г. единственото лице, което е имало право да се разпорежда с паричните средства в банковата сметка на дружеството, да тегли суми, да разходва средствата в брой и да отчита разходите чрез представени разходооправдателни документи е бил Б. С., който по този начин е изпълнявал функциите на фактически отчетник на дружеството. Посочено е още, че с протокол от 12.08.2013 г. е извършено приемане и предаване на активи и документация на дружеството между освободения управител Б. С. и новоназначения управител П. К.. Видно от посочения протокол (л. 34 – 35 от преписката на АДФИ), касовата наличност в София, пари в брой у ответника по счетоводни данни е в размер на 14 366.10 лв. към 01.08.2013 г. С протокола е удостоверено, че ответникът предава на П. К. пари в брой в размер на 7 000 лв., неосчетоводени разходооправдателни документи към момента за 4 000 лв. (приблизително), счетоводни документи съгласно опис, както и договори и други фирмени документи. Актът за начет е връчен на ответника на 26.04.2014 г. с протокол за връчване (л. 226 от преписката на АДФИ). В предоставения му срок, на 13.06.2014 г. ответникът депозирал в АДФИ възражение срещу акта за начет с приложени доказателства. Възражението и доказателствата са обсъдени със заключение на финансовия инспектор, с което са потвърдени констатациите в акта за начет (л. 268 – 273 от преписката). Преди започване на инспекцията, с писмо вх. № 002/25.09.2013 г. (л. 240 от преписката) ответникът, във връзка с молба за предоставяне на изгубени документи изпратил на ищцовото дружество копия от договор от 02.01.2012 г. и от отчет за извършена работа от Б. П.. Съгласно договора от 02.01.2012 г., същият е сключен между „Р.Р.“ ЕООД (доверител), представлявано от управителя Б. С., и Б. М. П. (довереник). С него доверителят възложил на довереника за срок от 12 месеца от подписване на договора извършване на действия по изготвяне на граждански, търговски и трудови договори, спогодби, споразумения, консултиране относно кредитни инструменти, посредничество при продажба, замяна или отдаване под наем на недвижими имоти, участия в комисии по избор на изпълнители. С чл. 4 е уговорено възнаграждение в размер на 4 000 лв. за целия срок на договора. Съгласно чл. 11, когато изпълнението на поръчката стане невъзможно, както и когато доверителят оттегли поръчката, доверителят заплаща на довереника частта от договореното възнаграждение, съответстваща на степента на изпълнение на поръчката, както и пълно обезщетение за направените разноски. С отчет за извършена работа по договор за консултантски услуги за периода от 02.01.2012 г. до 31.12.2012 г., довереникът описал по месеци извършени работи (л. 193 – 194 от преписката на АДФИ). Приети по делото са и служебна бележка по чл. 45, ал. 4 ЗДДФЛ и сметка за изплатени суми, подписани за ищцовото дружество от ответника (л. 241 – 242 от преписката). Сметката е издадена във връзка с договора от 02.01.2012 г. на Б. М. П. за сумата 4 000 лв., като е посочен дължим авансов данък 300 лв. и сума за получаване 3700 лв. Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ, в ищцовото дружеството не е осчетоводен документ (РКО, сметка, квитанция, платежно нареждане или др.), доказващ, че сумата по договора действително е изплатена на Б. П. от Б. С.. Поради това сумата от 4 000 лв. не е призната като разход от АДФИ и не е осчетоводена по сметка 501 „Каса“. При разпита му като свидетел Б. П. установява, че имал сключен договор с „Р.Р.“ като юридически консултант във връзка с провеждане на конкурси и търгове, като изготвял документация за участие по евро програми в периода 2011 - 2012 г. и е имал няколко единични договора, по които получил суми в размер на 500 лв., 1 000 лв. и 3 000 лв. Потвърждава, че предявените му при разпита договор от 02.01.2012 г., отчет по договора и служебната бележка са подписани от него. Предавал отчетите за работата си на управителя, нямал комуникация с други служители. Документацията предавал на хартиен носител лично на управителя. Сумите получавал в брой лично от него, подписвал РКО и му го предавал. От правна страна: Актът за начет е официално удостоверяване на определени факти, изхождащо от надлежен държавен орган и извършено по надлежния ред. Предмет на законната доказателствена сила на акта за начет са съдържащите се в него фактически констатации относно непозволеното деяние на начетеното лице, вредите и техния размер, причинната връзка между деянието и вредите. Законната доказателствена сила на акта за начет се състои в задължението на съда да приеме, че констатираните в акта за начет факти са се осъществили така, както са удостоверени. Съдът е длъжен да счита фактическите констатации в акта за начет за истински до доказване на противното – чл. 22, ал. 5 ЗДФИ. Оборването на тази доказателствена сила се състои в доказване, че фактическите констатации на акта за начет не отговарят на действителността. То е обратно, а не главно доказване, но поради законната доказателствена сила на акта за начет трябва да бъде пълно доказване. В подкрепа на възраженията на ответника по оборването на констатациите в акта за начет и за установяване на фактите, които страните навеждат, в съдебното производство могат да се събират всякакви доказателства, допустими от ГПК. Пълната имуществена отговорност по реда на чл. 21 и сл. ЗДФИ се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е причинена умишлено (при пряк или евентуален умисъл), или без значение формата на вина - ако е от липси или е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. За да има актът за начет законна доказателствена сила, той следва да е редовен, съставен при спазване на посочения в ЗДФИ и ППЗДФИ ред за издаването му - финансовата инспекция да е възложена със съответна заповед на директора на АДФИ на компетентно лице - финансов инспектор от агенцията (чл. 10, ал. 1, т. 3 и чл. 16, ал. 1 ЗДФИ и чл. 14, ал. 1 ППЗДФИ); финансовият инспектор да е извършил инспекцията при точно спазване на указания със заповедта предметен обхват на проверката и в срока, определен със заповедта (чл. 14, ал. 2 и чл. 37, ал. 1 ППЗДФИ); актът за начет да съдържа реквизитите по чл. 43, ал. 2 ППЗДФИ и да е документиран (подкрепен с доказателства относно съдържащите се в него констатации - чл. 22, ал. 2 ЗДФИ и чл. 44, ал. 1 ППЗДФИ; Актът се счита за документиран, когато фактическите констатации в него се основават на допустими от закона доказателства, проверени по надлежен ред от контролен орган); актът за начет да е връчен на начетеното лице (чл. 46, ал. 1 ППЗДФИ); мотивираното заключение на финансовия инспектор да е връчено на начетеното лице (чл. 47, ал. 4 ППЗДФИ). Съгласно разпоредбата на чл. 12, т. 2 ППЗДФИ, при проверка на материалните активи финансовят инспектор установява фактическите наличности на каси, складове и други, за което съставя актове за наличност; актовете за наличност се съставят в присъствието на материалноотговорното лице и на представител на проверяваната организация или лице; ако материалноотговорното лице е възпрепятствано да присъства поради обективни причини - болест, задържане от органите на властта и други, наличността се установява в присъствието на посочен от него представител; когато материалноотговорното лице откаже да се яви, не посочи представител или посоченият представител не се яви в определен от финансовия инспектор срок, вместо него присъства представител на съответната община, кметство или на органите на Министерството на вътрешните работи. Нередовният акт за начет – издаден от некомпетентен орган и/или не по предвидения за това ред, не в предвидената форма, ненадлежно документиран, невръчен на начетеното лице, не се ползва с присъщата на редовния акт за начет доказателствена сила. Това не е пречка да бъде реализирана отговорността на начетеното лице, но увредената организация трябва да докаже пред съда констатациите по акта с други доказателствени средства. В случая не е било спорно, че ищцовото дружество е сред лицата, подлежащи на финансова инспекция съгласно чл. 4 ЗДФИ, че финансовата инспекция е започнала въз основа на изискуемата от закона заповед за извършването й съгласно чл. 16, ал. 1 ЗДФИ, като е била извършена от надлежно овластен държавен финансов инспектор. Не се спори и че ответникът, който в периода 29.01.2010 г. до 01.08.2013 г. е бил управител на ищцовото дружеството, е изпълнявал функциите на фактически отчетник на паричните средства на дружеството за този период, т.е. е лице по смисъла на чл. 23 ЗДФИ, което носи пълна имуществена отговорност за имуществени вреди, причинени на дружеството съгласно чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ. Районният съд неправилно е приел, че процесният акт за начет не се ползва с презумптивна доказателствена сила съгласно 22, ал. 5 ЗДФИ, тъй като по делото не са представени доказателства за изготвен ревизионен доклад на финансовия инспектор съгласно изискванията на чл. 16 – 20 ППЗДФИ, нито такъв доклад да е бил връчен на ответника. Основателен в тази връзка е доводът в жалбата, че от ответника не е релевирано възражение да е било накърнено правото му на участие в производството по съставяне на акта за начет. Действително, в изпратената преписка от АДФИ не се намира ревизионен доклад, но видно от възражението на ответника срещу акта за начет, такъв доклад му е бил връчен, като същият е възразил срещу констатациите в него на стр. 9 до 44 като несъответстващи на задачите, възложени със заповедта за проверката. Отделно от това, тълкуването на чл. 17, ал. 2 ЗДФИ във връзка с разпоредбата на чл. 20, ал. 4 ППЗДФИ (съгласно която „когато докладът съдържа констатации за установени нарушения и вреди, за които в рамките на срока на финансовата инспекция не са съставени актове за установяване на административни нарушения и актове за начет, съответните констатации от доклада и доказателствата към тях се връчват и на лицата, извършили описаните в констатациите нарушения“) обуславя извод, че докладът за извършената финансова инспекция се връчва на лицата, извършили описаните нарушения в случаите, когато не е съставен акт за начет или акт за установяване на административно нарушение. Въззивният съд споделя обаче извода на първоинстанционния, че доколкото в акта за начет като основание за търсене на пълна имуществена отговорност от ответника се сочат вреди от липси на каса, е налице съществено нарушение на процедурата по съставяне на акта предвид неспазване от финансовия инспектор на императивната разпоредба на чл. 12, т. 2 ППЗДФИ. Несъставянето на акт за установена наличност по сметка 501 „Каса“ по установения в закона ред съдът намира за особено съществено нарушение, което има за последица отпадане на презумптивната доказателствена сила на акта за начет в частта му относно констатациите за липси на каса. Поради това ищецът носи доказателствената тежест да установи констатациите в акта за тези вреди. В приетия протокол от 12.08.2013 г. – приложение № 9 към акта за начет, се съдържа признание на ответника, че касовата наличност - пари в брой у Б. С., по счетоводни данни е в размер на 14 366.10 лв. към 01.08.2013 г. Според удостовереното в протокола, на 12.08.2013 г. ответникът е предал на новия управител сумата 7 000 лв. в брой (а не както е приел финансовият инспектор – 2 000 лв.). Не се спори и се установява, че на 04.09.2013 г. ответникът е внесъл по сметка на дружеството и сумата 2 300 лв. (вносна бележка на л. 239 от преписката на АДФИ), или общо предадените от ответника суми възлизат на 9 300 лв. Същевременно в протокола от 12.08.2013 г. се съдържа и признание от новия представляващ ищцовото дружество, че от ответника са му предадени разходооправдателни документи за около 4 000 лв. Следователно само на това основание отговорността на ответника не може да бъде ангажирана за липса в размер на 3 700 лв., тъй като същият при приемо-предаването е предоставил на ищцовото дружество разходооправдателни документи за тази сума, който факт е признат от ищцовото дружество чрез новия му управител. Ответникът твърди, че тези документи са били изгубени от новата управа, в подкрепа на което, освен удостовереното с протокола от 12.08.2013 г., е и придружителното писмо с вх. № 002/25.09.2013 г., с което ответникът предоставил на ищцовото дружество копия от изгубените договор от 02.01.2012 г. и отчет за извършена работа. Впоследствие ответникът се снабдил от довереника по договора за правни услуги и с копия от служебна бележка по ЗДДФЛ и сметка за изплатени суми, последните представени с възражението му срещу акта за начет. С оглед така установената хронология на събитията, съдът намира за неоснователни доводите на въззивника, че договорът и отчетът били изготвени за целите на ревизията и за да оправдаят липсите. Документите са били предоставени на ищеца при приемо-предаването на 12.08.2013 г., но поради изгубването им на 25.09.2013 г., далеч преди започване на инспекцията на 23.01.2014 г., ответникът е предоставил копия от изгубените документи. От показанията на св. П. се установи, че за предоставяните на дружеството правни услуги същият е получил от ответника сума дори в по- висок размер, като показанията му кореспондират с приетите служебна бележка и сметка за изплатени суми, последните изходящи от ответника като представляващ дружеството към момента на издаването им и подписани от свидетеля. Предвид установеното плащане на сумата 3 700 лв. на довереника по договора за правни услуги, отговорността на ответника на претендираното основание по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ - за вреди от липси, не може да бъде ангажирана, а дали е било налице изпълнение на договора за правни услуги е неотносимо за спора, доколкото не се претендира ангажиране отговорността на ответника по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ, както правилно е приел и районният съд. Напълно ирелевантна за този извод е разпоредбата на чл. 21, ал. 3 ЗДФИ, на която въззивникът се позовава. Противно на поддържаното от въззивника, задължението за плащане на уговореното възнаграждение по договора за правно обслужване не възниква при възлагане на конкретна поръчка, то е дължимо за предоставяните правни услуги през целия 12-месечен срок на действието му, а при необходимост от процесуално представителство се дължи допълнително възнаграждение по договаряне. Друг извод не следва от чл. 11 от договора, на който се позовава въззивникът – тази клауза не касае плащане на възнаграждението на части след извършена конкретна работа, а случаи на предсрочно прекратяване на договора поради настъпила невъзможност за изпълнение или оттегляне на поръчката, в които случаи страните се съгласили, че доверителят заплаща на довереника частта от договореното възнаграждение, съответстваща на степента на изпълнение на поръчката. Липсата на счетоводни записвания за извършения разход към 02.01.2013 г. или към 01.08.2013 г. нито може да обуслови извод, че разходът не е бил действително извършен, нито неосчетоводяването му сочи на твърдяното съставяне на договора с цел оправдаване на липсите, след като на 12.08.2013 г. договорът е бил предаден на ищцовото дружество. След като възнаграждението по договора е платено за извършване на уговорена работа в полза на ищцовото дружество, сумата от 3 700 лв. следва да бъде зачетена като разход по сметка 501 „Каса“, като по този начин липсата възлиза на 1 360.58 лв., както е приел и районният съд. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Така мотивиран, съдът