Решение № 1557 от 19.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2587/2024 г.

Производството е по реда на чл. 436 и сл. ГПК. Образувано е по жалба с вх. №326 от 22.01.2024 год., подадена от И. Д. Р., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. София, ул. „••••••• действащ чрез адвокат Т. В. със съдебен адрес: гр. София, бул. „••••••• срещу Отказ на ЧСИ за вдигане на запор върху трудово възнаграждение, обективиран в Уведомление №177/12.01.2024 год. по изп. дело № 20227890400168 по описа на ЧСИ Н.К. рег. №789 на КЧСИ с район на действие СГС. В законоустановения срок ЧСИ Н.К. е депозирал мотиви, с които моли съда да остави подадената жалба без уважение като неоснователна, а постановлението да потвърди като правилно и законосъобразно. Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното: На 21.04.2022 год. с възлагателно писмо изх. № 64008/07.03.2022 год. в кантората на ЧСИ Н.К. рег. №789 е образувано изп. д. №20227890400168 въз основа на Изпълнителен лист № 647, издаден на 21.07.2016 год. от СГС, НО, 6 – ти състав по НОХД 1949/2016 год. срещу И. Д. Р., ЕГН ••••••••••, осъден да заплати сумата от 10 000 лева (десет хиляди лева), представляваща наказание глоба в бюджета на съдебната власт по сметка на СГС и сумата от 10 лева (десет лева), представляваща държавна такса за издаване на 2 броя изпълнителни листове в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС. На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение по пощата с обратна разписка, получена на 26.11.2022 год. от майка му. С поканата същият е уведомен за наложените обезпечителни мерки – запори върху банкови сметки и за наложен запор върху трудовото възнаграждение в СО район „Оборище“. От м.12/2022 год. по специалната сметка на ЧСИ постъпват суми от запора върху трудовото му възнаграждение. С молба с вх. №5122/01.12.2022 год. длъжникът чрез адв. Т. В. от САК прави възражения за давност и искане за прекратяване на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Молбата и приложените към нея документи са изпратени два пъти до взискателя за становище, но отговор не е получен. Получените суми не се усвояват и са по специалната сметка на ЧСИ. С молба № 5 / 03.01.2024 год. длъжникът иска прилагането на разпоредбата на чл.213, ал.1, т.5 ДОПК, с която се променя размера на несеквестируемия доход, който не подлежи на принудително изпълнение и иска вдигане на запора на трудовото възнаграждение. С Уведомление с изх.№177 от 12.01.2024 год., изпратена на посочения от адв. В. електронен адрес на 15.01.2024 год. длъжникът е уведомен, че молбата е оставена без уважение. С жалба с вх. №326 от 22.01.2024 год., подадена от И. Д. Р., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. София, ул. „••••••• действащ чрез адвокат Т. В. със съдебен адрес: гр. София, бул. „••••••• срещу Отказ на ЧСИ за вдигане на запор върху трудово възнаграждение, обективиран в Уведомление №177/12.01.2024 год. по изп. дело № 20227890400168 по описа на ЧСИ Н.К. рег. №789 на КЧСИ с район на действие СГС. Отново се позовава на изменението на горецитираната разпоредба на ДОПК. Жалбата е изпратена по реда на чл.436 ГПК на взискателя – СГС и същия дава отговор на жалбата в срок. Държавна такса по сметка на СГС е внесена на 25.01.2024 год., като са платени и дължимите се такси по ТТ към ЗЧСИ за администриране на жалбата. По отношение на жалбата намира същата за редовна и допустима, но по същество неоснователна, като излага подробни съображения за това. Жалбата е подадена в срока по чл.436, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу действие на съдебния изпълнител, което подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. При извършена служебна проверка, настоящата инстанция намира, че обжалваното постановление е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. По отношение на правилността му, по наведените от жалбоподателя доводи за неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав намира следното: Действително, както сочи ищеца, за да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение, законът - в чл. 444 и чл. 446 от ГПК, съответно чл. 213 от ДОПК, е предвидил определени имуществени права да бъдат изключени от предмета на изпълнението, с цел да се гарантира съществуването на длъжника и възможността той да преживява нормално. Такива права съставляват възнагражденията за труд до определен размер. В чл. 446, ал. 1 от ГПК е предвидено, че ако изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чийто размер е над минималната работна заплата, може да се удържа само: 1. ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер между минималната работна заплата и двукратния размер на минималната работна заплата – една трета част, ако е без деца, и една четвърт част, ако е с деца, които издържа; 2. ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер между двукратния размер на минималната работна заплата и четирикратния размер на минималната работна заплата – една втора част, ако е без деца, и една трета част, ако е с деца, които издържа; 3. ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер над четирикратния размер на минималната работна заплата – горницата над двукратния размер на минималната работна заплата, ако е без деца, и горницата над два пъти и половина размера на минималната работна заплата, ако е с деца, които издържа. Съгласно чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК, в редакцията й преди изменението, принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника, с изключение на трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията - в размер до 250 лв. месечно. С промяната на текста, влязла в сила от 01.01.2024 год., на която се позовава и ответника, принудително изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника, с изключение на трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, всяко друго възнаграждение за труд, пенсията или стипендията – в общ размер до минималната работна заплата месечно; за доходи от трудово възнаграждение принудително изпълнение не се насочва и за петдесет на сто от разликата между средната брутна месечна работна заплата, определена общо за икономическите дейности за предходно тримесечие, за което са публикувани официални данни на Националния статистически институт, и минималната работна заплата; ако трудовото възнаграждение е в размер под петдесет на сто от разликата между средната брутна месечна работна заплата, определена общо за икономическите дейности за предходно тримесечие, за което са публикувани официални данни на Националния статистически институт, и минималната работна заплата, принудително изпълнение не се насочва върху цялото трудово възнаграждение. Що се отнася до вида и размера на доходите и имуществото, върху които не може да се предприеме принудително изпълнение за публични вземания, респ. не могат да бъдат налагани обезпечения, те са изрично определени в чл. 213 от ДОПК. След като в ДОПК съществува такава изрична уредба, обратно на твърдяното от жалбоподателя, нормите на общия закон /в случая чл. 446 от ГПК/ не намират приложение при определяне на несеквестируемото имущество. Настоящият състав споделя съдебната практика, която се е ориентирала към виждането, че при преценката дали сумата, върху която се насочва изпълнението е секвестируема, следва да се изхожда от това какъв е произходът на паричните средства (напр. от възнаграждение за труд или пенсия), а не от конкретната форма на тяхното изплащане - в брой или по банкова сметка. Съобразно казаното до тук, при налагането на обезпечителната мярка запор върху пенсията на задълженото лице, следва да се прилага разпоредбата на чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК. Видно от представените писмени доказателства – трудов договор и платежен фиш от СО, район „Оборище“, длъжникът е получавал трудово възнаграждение в размер на 783, 49 лева, което не достига минималната работна заплата, съобразно която са определени и границите на дохода, спрямо който може да се насочва принудително изпълнение. Възраженията на длъжника, че имуществото му е несеквестируемо се явяват основателни, поради което жалбата следва да бъде уважена. По изложените съображения обжалваното Уведомление №177/12.01.2024 год. по изп. дело № 20227890400168 на ЧСИ Н.К. рег. №789 на КЧСИ е неправилно и незаконосъобразно постановено, а настоящата жалба е основателна, поради което следва да се бъде уважена. Водим от гореизложеното, съдът