Решение № 10965 от 13.12.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 964/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с чл.10, ал.6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба на А. С. Д. чрез адв. М. А. против Заповед № ЗСПД/Д-РВ/6623 от 17.04.2024г. на Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – [област] с която е отказано на основание чл. 8д, ал.1 ЗСПД месечна помощ на жалбоподателя в качеството му на родител на дете с трайно увреждане М. Г. Д., което отглежда, при условие че детето живее постоянно в страната. Твърди се, че оспорената заповед е незаконосъобрзна, като постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва се като неправилен извода на аминистративния орган, че детето М. Д. не се отглежда в страната. Поддържа се, че детето е с рефракторна епилепсия и двигателни нарушения следствие от вътреутробен исхемичен инсулт, който е довел до структурни промени в мозъка и микроцефалия като се провежда лечение в болница Сандзиоу, провинция Гуандун в [държава]. Допуснато е нарушение на чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, както и не е спазена целта на закона. Искането е да се отмени оспорената заповед и да се присъдят съдебно-деловодни разноски. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа жалбата. Ангажира доказателства. Ответникът – Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ - [област], чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и законосъоразност на обжалваната заповед поради липсата на кумулативно предвидена предпоставка в чл.8д, ал.1 от ЗСПД – детето да живее постоянно в страната, доказателствата са че семейството и детето нямат уседналост в Р.[държава] 183 дни. Настоящият състав на Административен съд - [област] приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения 14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт. При извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: С Експертно решение № 91575 от 09.04.2024г. на ТЕЛК при УМБАЛ „[област]“ АД е признато за детето М. Г. Д. с [ЕГН] че е налице 100% вид и степен на увреждане с потребност от чужда помощ с пожизнен срок и водеща диагноза други редукционни деформации на мозъка. Видно от приетата административна преписка по издаването на оспорената заповед е че производството пред административния орган е започнало по подадена от майката на детето А. Д. заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/6623 от 09.04.2024г. за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане по чл.8д от ЗСПД към което е приложено ЕР на ТЕЛК от 09.04.2024г. На 12.04.2024г., социален работник в ДСП - [област] е дал становище, че лицето няма право на заявената месечна помощ, поради това, че детето не се отглежда в страната, което е било декларирано от жалбоподателя в подаденото заявление. Била е изискана справка от Началник сектор „Български документи за самоличност“ при ОДМВР – [област] за напускане пределите на страната за периода от 01.01.2020г. до 11.06.2024г. от която справка е установено, че считано от 23.02.2023г. жалбоподателят заедно с детето си М. Д. са напуснали страна през ГКПП Аерогара [област] и няма данни за влизането им обратно в Р.[държава] По делото е приложена и медицинска документация за провеждано лечение на детето в болница Сандзиоу, провинция Гуандун в [държава] с констатирано медицинско състояние затова че детето е с повишено мускулно напрежение в крайниците, нестабилност при изправяне на главата, невъзможност да стои в седнало положение самостоятелно, не може да говори, с повтарящи се епилептични припадъци, започнали 6 часа след раждането, които се появяват всеки ден, а в тежки случаи се повтарят десетки пъти на ден. Било е провеждано и лечение на детето в Областна болница в район Нанхай, [населено място] като са по делото са приобщени формуляри за регистрация на временно местожителство за посетители с дата 2024/06/24 за бащата на детето Г. Д., майката и детето, включително виза/разрешение за престой/разписка към заявление за разрешение за пребиваване. Горните обстоятелства се потвърждават от разпита на св. К., която също има дете със заболяването на детето на жалбоподателката, което лекувала в [държава]. Спомня си, че жалбоподателката се лутала накъде да тръгне да започнат лечение на детето. Св. К. пишела в социалните мрежи за развитието на нейното дете, че има подобрение, при което Д. я потърсила и заедно били в болницата. Св. А. С., която е общо-праткикуващ лекар познава дъщерята на жалбоподателката, знае че е с тежко заболяване като комплексно лечение в [държава] не се предлага. При така установената фактическа обстановка настоящата инстанция приема, че жалбата е основателна. Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал.4 от ЗСПД, и в изискуемата от закона писмена форма. При издаването й обаче, съдът констатира нарушение на материалния закон. Съгласно чл.3, т.2 от ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната, а според чл.8д, ал.1 същия закон, месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане до [възраст] възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от [възраст] възраст, се предоставят на родители (осиновители), когато отглеждат деца с трайни увреждания, независимо от доходите на семейството, при условие че детето живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Целта на месечните помощи, според чл.8д, ал.4 ЗСПД, е да подпомогнат семействата в отглеждането на децата с трайни увреждания в семейна среда и тяхното социално включване. Предвидено е месечните помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане да се предоставят за задоволяване на основните и специфичните поради увреждането потребности на децата с трайни увреждания, както и за осигуряване на грижа и подкрепа в домашна и семейна среда за децата с определени 90 и над 90 на сто вид и степен на увреждане или степен на трайно намалена работоспособност, които се отглеждат от семействата по ал. 1 (чл.8д, ал.5 ЗСПД). По делото няма спор, че жалбоподателката и детето й са български граждани, както че детето М. Д. е с трайно увреждане 100% няма навършени 18 години, и се отглежда в семейството. Спорен е въпроса относно наличието на следващата кумулативно съществуваща предпоставка за отпускане на исканата помощ, предвидена в чл.8д, ал.1 и чл.3, т.2 ЗСПД – детето да живее постоянно в страната. В §1, т.4 от ДР на ЗСПД се съдържа определение на понятието "Лице, живеещо постоянно в страната". Това е лице, което пребивава на територията на страната повече от 183 дни в рамките на 12 месеца. Административният орган е приел че детето М. Д. не живее постоянно в страната, защото това било посочено от жалбоподателя в заявление вх. № ЗСПД/Д-РВ/6623 от 09.04.2024г. от една страна, и впоследствие, от друга страна след издаване на оспорената заповед е била извършена справка в БДС за задграничните пътувания на детето и майката. Следователно и към момента на постановяването на обжалваната заповед административният орган е приел за меродавно единствено отбелязаното в заявлението, което е довело до произнасяне по преписката при непълнота и неизясненост на всички релевантни факти. Настоящата инстанция приема, че посоченото в заявлението-декларация от жалбоподателката не доказва по безспорен начин приетото от административния орган, че детето не живее постоянно в Р. [държава]. Това е така, защото от представената медицинска документация става ясно, че детето М. Д. е в тежко здравословно състояние, поради което се нуждае от продължително лечение в чужбина – в случая в [държава]. В административната преписка не се съдържат никакви други доказателства, освен посочената справка за задгранични пътувания, която е изискана след постановяването на оспорената заповед, от които да може да се установи приетото от административния орган, че детето не живее постоянно в страната. Понятието "живеене на територията на [държава]" е дефинирано в Решение № 3 от 8 февруари 2001 г. по конституционно дело № 16 от 2000 г., в което Конституционният съд на [държава] е посочил, че живеенето по смисъла на конституционно правната уредба е "фактически и трайно пребиваване на едно лице на определена територия" през повече от половината от астрономическата година. Конституционния съд е посочил в решението си: "За да се свърже пребиваването на едно лице с определено място в смисъла на местоживеене, трябва да са налице още признаците на продължителност и трайност. Защото не всяко пребиваване на определено място може да се нарече живеене, ако не е продължило известно време и не е обвързано по някакъв начин с трайно отношение. Например човек може да премине през определено място без да отседне в него; може да отседне, но за времето на една командировка. Живеенето представлява именно фактическото пребиваване на определена територия за един относително продължителен период, в който лице трайно се е установило на тази територия. Признакът трайност характеризира връзката на лицето с това място чрез установяване на лични връзки (семейство, родители) или професионални връзки (месторабота). Оттук се налага и първият извод – живеенето по смисъла на чл. 93, ал. 2 от Конституцията е фактически и трайно пребиваване на едно лице на определена територия. Съвсем различни от този фактически критерий са формално-юридическите критерии като местожителство, адресна регистрация, с които редица нормативни актове свързват различни правни последици.“ Освен специалната разпоредба на § 1, т. 4 от ДР на ЗСПД следва да се вземе предвид и чл. 48, ал. 7 от Кодекса на международното частно право, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. В конкретния случай критериите за преценка за обичайно пребиваване, които административният орган трябва да установи са свързани с наличието на: Прилагането на справка за задграничните пътувания на детето и родителите му не може да послужи като безспорно доказателство за извода, че то не живее постоянно в Р. [държава]. Отбелязването в декларацията, че детето не се отглежда в страната не може да се тълкува във вреда на жалбоподателя, защото всъщност майката отглежда детето като го лекува, до колкото от представената медицинска документация е установено, че епилептични припадъци, започнали 6 часа след раждането се появяват всеки ден, а в тежки случаи се повтарят десетки пъти на ден. Следователно и отглеждането на детето е приравнено на лечението на детето, а лечението на детето не е приравнено на приетото от Конституционния съд в Решение № 3 от 8 февруари 2001 г понятие за „живеене на територията на [държава]“ Поради изложеното оспорената заповед е незаконосъобразна и следва да се отмени, като административната преписка се върне на Директора на ДСП – [област] за извършване на необходимите проверки, които да установят спорния въпрос – дали детето М. Д. живее постоянно в страната съобразно горепосочените критериите за преценка за обичайно пребиваване; При този изход на спора е основателно своевременно заявеното искане на жалбоподателя за присъждане на деловодни разноски. Доказани са направени разходи в размер на 10лв. за платена държавна такса. По делото не се доказа заплатен адвокатски хонорар. Съгласно чл. 2, ал. 3 от Устройствения правилник на Агенцията за социално подпомагане (Обн. ДВ, бр. 15/2003 г., посл. изм. ДВ, бр. 20/21 г.), АСП е юридическо лице на бюджетна издръжка, със седалище в [населено място], а дирекциите "Социално подпомагане", съгласно чл. 16 от УПАСП, са териториални поделения на АСП с изрично регламентиран кръг от правомощия, измежду които не се среща такова за разпореждане с бюджетни средства, поради което и не могат самостоятелно да отговарят по имуществени претенции. Ето защо, определените по делото разноски, следва да бъдат възложени в тежест на бюджета на органа, в чиято структура е издателят на акта, по аргумент от чл. 143, ал. 1, предл. последно от АПК. Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предл. 2-ро съдът