Решение № 6334 от 23.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8906/2025 г.

Производството е по реда на чл. 437, във вр. с чл. 435, ал. 2, т.2 и т.6, пр.1 от ГПК. Образувано е по жалба на Ц. В. Т. и А. С. Т. – солидарни длъжници по изп. дело № 20259210400698 по описа на ЧСИ С.П., рег. № 921 на КЧСИ, срещу насочване на изпълнението върху несеквестируем недвижим имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. ••••, с площ от 141, 82 кв.м., чрез извършен на 15.07.2025 г. опис на имота, както и срещу отказ на съдебния изпълнител да спре изпълнението върху имота, обективиран в Постановление от 15.07.2025 г. Оплакванията са, че имотът е тяхно семейно жилище и макар да е ипотекиран от длъжниците в полза на взискателя „Юробанк България“ АД, поради което по силата на чл. 445 ГПК е изключен от защитата по чл. 444 ГПК, предвид практиката на Съда на Европейския съюз и конкретно – приетото с Решение от 24.06.2025 г. по дело С-351/23, изпълнението върху него въз основа на невлязлото в сила въззивно решение следва да бъде спряно поради наличието на висящ съдебен спор относно вземането – касационно обжалване на въззивното решение, въз основа на което са издадени изпълнителните листове, както и на непротиворечиви доказателства за евентуалното наличие на потенциално неравноправни клаузи в договора за кредит между длъжниците, имащи качеството на потребители, и взискателя „Юробанк България“ АД. Жалбоподателите сочат, че единствената процесуална възможност в българското национално законодателство за спиране на изпълнението срещу семейното им жилище е предвидена в чл. 282, ал.2 ГПК, но срещу предоставянето на надлежно обезпечение в размер на присъдената сума, каквото те нямат възможност да заплатят. Иска се съдът да отмени насочването на изпълнението върху посочения имот чрез извършване на опис на същия, обективиран в Протокол за опис от 15.07.2025 г., както и да бъде отменен отказът на ЧСИ да спре изпълнението, обективиран в Постановление от 15.07.2025 г. Взискателят „Юробанк България“ АД в срока по чл. 436, ал.3 ГПК оспорва жалбата. Оспорва твърдението на жалбоподателите, че имотът е несеквестируем, като възразява да не е тяхно семейно жилище с оглед посочения в жалбата различен техен адрес, както и с оглед разпоредбата на чл. 445 ГПК, съгласно която не могат да се ползват от защитата по чл. 444 ГПК длъжниците относно вещи, върху които е учреден залог или ипотека, когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор. Взискателят сочи и че той изрично е депозирал молба до ЧСИ, че не желае насрочване на публична продан на ипотекирания в негова полза недвижим имот, поради което длъжниците нямат правен интерес от обжалването, доколкото срещу имота няма насрочена публична продан. Присъединеният по право взискател НАП не депозира становище по жалбата. В мотивите си по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК ЧСИ С.П. изразява становище за допустимост, но неоснователност на жалбата, предвид секвестируемостта на имота по силата на изричната разпоредба на чл. 445 ГПК и липсата на която и да е от посочените в чл. 432 ГПК предпоставки за спиране на изпълнението. За да се произнесе съдът установи от фактическа страна следното: Изпълнително дело № 20259210400698 по описа на ЧСИ С.П., рег. № 921 на КЧСИ, е образувано по молба на „Юробанк България“ АД срещу Ц. В. Т. и А. С. Т., въз основа на изпълнителни листове от 08.05.2025 г. и от 13.06.2025 г., издадени по в.гр.д. № 1843/2021 г. по описа на Апелативен съд – София за сумата от 57 637.82 евро предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL20600 от 17.04.2007 г., сумата от 8 614.19 евро договорна лихва за период 10.05.2016 г. – 08.05.2019 г. и законна лихва върху главницата, считано от 13.05.2019 г. до окончателното плащане. С молбата за образуване на изпьлнителното дело взискателят е възложил на ЧСИ правомощия по чл. 18, ал.1 от ЗЧСИ и е поискал извършването на изпълнителни действия, включително опис и публична продан на ипотекирания за обезпечаване на вземанията по договора за кредит недвижим имот, собственост на длъжниците. На 26.06.2025 г. на длъжниците са връчени покани за доброволно изпълнение, с които са уведомени за насрочен опис на недвижимия имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. ••••, с площ от 141, 82 кв.м., и за който няма спор, че принадлежи на длъжниците и е ипотекиран от тях в полза на кредитополучателя и взискател по изпълнителното дело „Юробанк България“ АД, като обезпечение на всички вземания на банката по договора за кредит от 17.04.2007 г. Описът е насрочен за 15.07.2025 г. от 11.00 ч. На 15.07.2025 г. е извършен опис на горепосочения недвижим имот, обективиран в Протокол за опис от 15.07.2025 г. В същия ден длъжниците – жалбоподатели в настоящото производство, депозирали по изпълнителното дело молба с вх. № 30157/15.07.2025 г. с искане за спиране на изпълнението срещу имота по съображения, идентични на изложените в жалбата, предмет на настоящото дело. С молбите са представени доказателства, видно от които с Решение № 1572 от 19.12.2022 г., поправено с Решение № 489 от 21.04.2025 г., постановени по въззивно гражданско дело № 1843/2021 г. на САС, е потвърдено частично Решение от 28.08.2020 г. по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, 1-7 състав, в частта, в която длъжниците Ц. В. Т. и А. С. Т. са осъдени да заплатят на „Юробанк България” АД сумата от 57 637.82 евро - предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL20600 от 17.04.2007 г., сумата от 8 614.19 евро - договорна лихва, сумата от 5 508.17 евро мораторна лихва за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г., такси в размер на 218.76 евро за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г., застраховки в размер на 268.74 евро, ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на иска 13.05.2019 г. до изплащането на задължението, както и сумата от 9 517.82 лв. – направени разноски по делото. Със същото решение е отменено частично Решение от 28.08.2020 г. по гр.д. № 6306/2019 г. на Софийски градски съд, 1-7 състав, и е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Юробанк България" АД иск с правно основание чл.430, ал.1 от ТЗ за сумата над 57 637.82 евро до предявения размер от 105 554. 16 евро главница, както и искът с правно основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ за сумата над 8 614.19 евро до 25 656.45 евро – договорна лихва, като са признати за нищожни като неравноправни на основание чл. 143 от ЗЗП по отношение на страните клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл.12 от Договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL20600/ I7.04.2007 г. Със същото решение са признати за нищожни на основание чл. 26, ал.1, във вр. с чл.10, ал. 3 от ЗЗД клаузите на чл.4, ал.1 от допълнително споразумение между страните от 22.12.2011 г., и на чл.3 от допълнително споразумение от 27.06.2013 г. Решението на САС е обжалвано и от двете страни пред Върховния касационен съд, вкл. и в частта, в която не е призната за неравноправна клаузата на чл. 3, ал. 3 от Договора за покупка на недвижим имот № HL20600/17.04.2007 г. С Определение № 2248 от 14.07.2025 г. по търговско дело № 672/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., е допуснато касационно обжалване на решението на САС. С Постановление от 15.07.2025 г. ЧСИ С.П. отказал да спре изпълнението с мотиви, че не са налице предпоставките по чл. 432 ГПК. Отказът е връчен на жалбоподателите на 16.07.2025 г. Жалбата е постъпила с вх. № 30726/21.07.2025 г. Въз основа на така установените факти по делото и при тяхната оценка в съвкупност и взаимовръзка съдът достигна до следните правни изводи: Софийски градски съд намира, че жалбата е подадена от легитимирано лице – длъжник в изпълнителното производство, в двуседмичния срок по чл. 436, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащи на обжалване действия на съдебния изпълнител по чл. 435, ал. 2, т.2 и т. 6, пр. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В разглеждания случай с процесната жалба се атакуват извършени от ЧСИ действия по принудителното изпълнение, изразяващи се в опис на имот, който длъжниците поддържат да е несеквестируем, и отказ да спре принудителното изпълнение върху него. Настоящият състав на СГС, при преценка на изложените от жалбоподателите доводи и при съвкупния анализ на събраните по изпълнителното дело доказателства, намира насочването на изпълнението върху ипотекирания имот, както и отказът на съдебния изпълнител да спре принудителното изпълнение, за законосъобразни, а жалбата срещу тези действия - за неоснователна. От значение по отношение жалбата срещу описа на посочения недвижим имот е дали той представлява несеквестируемо имущество по смисъла на чл. 447, т.7 ГПК на длъжниците Ц. В. Т. и А. С. Т., каквито твърдения те поддържат. Съгласно императивната разпоредба на чл. 444, т. 7 ГПК, изпълнението не може да бъде насочено върху жилището на длъжника - физическо лице, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това дали длъжникът живее в него, като ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, определени с наредба на МС, надвишаващата част от него се продава, ако са налице условията на чл. 39, ал. 2 от ЗС. Разпоредбата е от публичен порядък, поради което съдебният изпълнител е задължен служебно да следи за спазването и и да събере данни относно това дали имотът е секвестируем. В този смисъл, ЧСИ следва да провери дали длъжникът е с адресна регистрация на адреса на съответния жилищен имот; дали притежава и други имоти на територията на РБ, които имат характеристиката на "жилище" по смисъла на § 5, т. 30 от ПЗР на ЗУТ; от колко човека се състои семейството на длъжника, колко жилищни помещения обитава то; дали жилището надминава жилищните нужди на длъжника и на членовете от семейството му; ако надхвърля жилищните им нужди– дали са налице условията на чл. 39, ал. 2 от ЗС и т. н. За получаването на горната информация, съдебният изпълнител има право на основание чл. 431, ал. 3 от ГПК и чл. 18 от ЗЧСИ да извършва справки в съответните институции. По изпълнителното дело няма доказателства, вкл. и съгласно извършената справка от АВп, длъжниците да притежават друго жилище, макар съгласно извършената справка в НБД „Население“ да са регистрирани по настоящ адрес на различен от адреса на процесния имот - в гр. София, на ул. ••••. По силата на чл. 445, ал.1 ГПК обаче несеквестируемостта, включително на жилището на длъжника по чл. 444, т.7 ГПК, отпада по отношение на вещи, върху които е учреден залог или ипотека, когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор. Няма спор, че за обезпечаване на вземането на взискателя „Юробанк България“ АД по Договора за покупка на недвижим имот № HL20600/ 17.04.2007 г. в негова полза е учредена от кредитополучателите и длъжници в изпълнителното производство договорна ипотека върху гореописания недвижим имот с Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 168, том I, peг. № 2799, дело № 137/2007 г. на нотариус Д.Т. с peг. № 264 на НК, вписан в Служба по вписванията - София с Акт № 54, том XIX, дело № 15023/2007 г., вх. peг. № 23129/17.04.2007 г., както и с Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 102, том III, peг. № 3363, дело № 457/2008 г. на нотариус К.А. с peг. № 152 на НК, вписан в Служба по вписванията - София с Акт № 137, том LX, дело № 42843/2008 г., вх. peг. № 62191/22.08.2008 г. С оглед на учредената върху имота договорна ипотека в полза на взискателя по изпълнителното дело длъжниците Ц. В. Т. и А. С. Т. не могат да се ползват от забраната по чл. 444, т.7 ГПК за насочване на изпълнението върху посочения имот, дори той да е единственото им семейно жилище и дори площта му да не надхвърля жилищните им нужди. На основание гореизложеното жалбата срещу насочването на изпълнението върху този имот е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Правилен и законосъобразен е и отказът на съдебния изпълнител да спре изпълнението на основанията, посочени в искането на длъжниците. Изпълнителното производство по образувано изпълнително дело подлежи на спиране от съдебния изпълнител само в изрично регламентираните в закона – чл. 432, ал.1, т. 1 – 7 от ГПК случаи, между които висящ съдебен спор относно евентуалното наличие на неравноправни клаузи в договора, от които произтичат подлежащите на принудително събиране вземания, не е. Позоваването от жалбоподателите на цитираното решение на Съда на Европейския съюз - Решение от 24.06.2025 г. по дело С-351/23, е неоснователно. Действително, по т.2 на решението е прието, че Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с членове 7 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тьлкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява извънсъдебно принудително изпълнение върху ипотекиран недвижим имот, предоставен като обезпечение от потребител в полза на лицето, предоставящо кредити по занятие, и представляващ семейното жилище на този потребител, да продължи въпреки наличието на висяща пред съд молба за допускане на временна мярка за спиране на това изпълнение, както и на непротиворечиви косвени доказателства за евентуалното наличие на потенциално неравноправна клауза в договора, който е в основата на посоченото изпълнение, и която освен това не предвижда никаква възможност за прогласяване по съдебен ред на нищожността на същото изпълнение поради наличието на неравноправни клаузи в този договор. На първо място, настоящият казус е различен от разгледания в производството пред СЕС, който касае извънсъдебно принудително изпълнение. Освен това, висящото пред ВКС дело относно вземането, предмет на принудителното изпълнение, не е равностойно на висяща пред съда молба за спиране на изпълнението на въззивното решение, каквато в случая (искане за спиране на изпълнението по чл. 282, ал.2 ГПК) сами жалбоподателите признават, че не са подали. На последно място – преценката за наличието на предпоставки за спиране на изпълнението на невлязло в сила въззивно решение по чл. 282, ал.2 ГПК, включително противоречие на национална правна уредба с правото на ЕС, не може да се извърши от съдебния изпълнител, а е правомощие и в дискреционната власт на ВКС, пред който делото е висящо. Само съдът е компетентен в производство по чл. 282, ал.2 ГПК да спре предварителното изпълнение на невлязлото в сила въззивно решение, като единствено негова е преценката дали при твърдяното качество на потребители на длъжниците по договора за предоставяне на ипотечен банков кредит за покупка на недвижим имот исканото спиране е обусловено от внасянето на парично обезпечение по чл. 282, ал. 2, т. 1 от ГПК, или изискването за обезпечение би препятствало ефективното упражняване на правата на потребителите. Противно на поддържаното от жалбоподателите, качеството им на потребители по договора, от който произтичат вземанията, предмет на принудителното изпълнение, наличието на висящо производство, в което е поставен въпросът за потенциално неравноправен характер на този договор, при което размерът на задълженията е възможно да е различен от принудително събирания, и невъзможността потребителят да внесе обезпечение за спирането по чл. 282, ал.2, т.1 ГПК в размер на присъдената сума, са обстоятелства, съобразими при преценката за необходимост от обезпечение за спирането, каквато се прави не в производство по чл. 437, вр. чл. 435, ал.2 ГПК като настоящото, а в производство по чл. 282, ал.2 ГПК. Съгласно тълкуванията на СЕС на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправни клаузи в потребителските договори, не се допуска правна уредба на държава - членка, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощие да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на изпълнението, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение (решение от 14.03.2013 г. на Съда, М. А. (С- 415/11), ECLI: EU: C: 2013: 164 и др.). Въз основа на тези тълкувания в трайната практика на ВКС е възприето разбирането, че разпоредбата на чл. 282, ал. 2 ГПК не съответства на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори в частта, предвиждаща, че по искане за спиране на невлязло в сила осъдително въззивно решение молителят потребител следва задължително да предостави обезпечение в размер на присъдената сума, когато вземането е основано на клауза от потребителски договор, която следва да бъде проверена за евентуално неравноправния й характер от ВКС. Поради това тази част от разпоредбата не следва да се прилага и искането за спиране трябва да се разгледа съобразно дадените от СЕС тълкувания на Директива 93/13/ЕИО – (решения по дело С-415/11, дело С-32/14, съединени дела С-537/12 и С-116/13), т.е. без задължаване на молителя - потребител да внесе предварително по сметка на съда обезпечение в размер на присъдената сума въз основа на евентуално неравноправни клаузи в потребителски договор. В този смисъл са постановените от ВКС Определение № 60007/18.06.2021 г. по т.д. № 871/2021 г. на І т.о., Определение № 95/10.03.2022 г. по ч.т.д. № 454/2022 г. на І т.о., Определение № 2633/14.10.2024 г. по т.д. № 1964/2024 г. на І т. о., Определение № 120 от 15.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 39/2025 г., I т.о. Спиране на изпълнението на това основание не може да бъде постановено в настоящото производство, чийто предмет е единствено наличието на основания за спиране измежду посочените в разпоредбата на чл. 432, ал.1 ГПК. Едно от тези основания е постановено спиране от ВКС изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение на основание чл. 282, ал.2 ГПК – чл. 432, ал.1, т.4 ГПК. При липсата на данни такова да е било постановено от ВКС, правилно и законосъобразно съдебният изпълнител е отказал да спре изпълнението, поради което жалбата и в тази и част е неоснователна. Мотивиран от горното съдът