Решение № 4616 от 10.10.2025 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 512/2023 г.

/15.02.2023 г. от „ПА Солар“ ЕООД, П. К. С. – лично и като пълномощник на Н. Г. А., К. Д. А. и А. Т. А. …и Г. Т. А.…“ (л.96). Съгласно чл. 136, ал. 1 от ЗУТ, проектите за изменения на устройствените планове на основанията по чл. 134, ал. 1 и 2 се изработват, съгласуват, обявяват, одобряват и влизат в сила при условията и по реда на раздел III от глава седма. Съгласно чл. 129, ал. 2 от ЗУТ, подробният устройствен план в обхват до един квартал, а в Столичната община и в градовете с районно деление - в обхват до три квартала, както и за поземлени имоти извън границите на населени места и селищни образувания, включително за необходимите за тях елементи на техническата инфраструктура, се одобрява със заповед на кмета на общината в 14-дневен срок след приемането на проекта за подробен устройствен план от общинския експертен съвет. Предмет на заповедта е изменение на ПУП с основание по чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ и е с обхват имоти от кв. 33 по плана на [населено място], община Сандански. В този смисъл съдът намира, че кметът на община Сандански е предметно и териториално компетентния орган във вр. с издаване на оспорваната Заповед. При проверка на формата и съдържанието на заповедта, съдът намира, че същата е постановена в писмена форма и съдържа всички изискуеми реквизити съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК. В този смисъл, съдът намира, че заповедта има годен предмет, респ. не е налице липса на предмет като порок, засягащ действителността на самото волеизявление. При проверката за спазването на производствените правила, съдът намира, че същите са съществено нарушени относно мотивирането на акта във вр. с изследване на фактите, касаещи изменението на плана, респ. относно спазването на процесуалните правила по допускане ИПРЗ и одобряването му. По делото е безспорно и от представените доказателства се установява, че имотите предмет на плана са собственост на следните лица: [УПИ] на „ПА Солар“ ЕООД (л.34); [УПИ] на Н. Г. А. и наследниците на Т. Г. А. - К. Д. А., А. Т. А. и Г. Т. А. (л.247 -249); [УПИ] на П. К. С.; [УПИ] на М. И. Т. (л.43). Съдът намира за недоказано правното основание по чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ, въз основа на което ответникът е издал оспорваната заповед и което предвижда, че влезлите в сила подробни устройствени планове могат да се изменят, освен на основание по ал. 1, и когато има съгласие на всички собственици на имоти по чл. 131, ал. 2, т. 1, както и на носителите на ограничени вещни права върху тях, и на концесионерите. Т. съгласие не е доказано както по отношение на М. И. Т., така и по отношение на Г. Т. А.. Съгласно представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим [имот номер]/02.06.2011 г., издаден от нотариус Е. Д. (л.43), [УПИ], кв. 33 по плана на [населено място], община Сандански, който имот е предмет на процесното изменение по см. на чл. 131, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, негов собственик е М. И. Т.. По делото няма нито едно доказателство, удостоверяващо, че М. И. Т. е заявила пряко пред ответника своето съгласие за одобряване на проекта на ИПРЗ, който е предмет на Заповедта. Видно от заявление вх. № 94-С-917(1)/15.02.2023 г. при Община Сандански, с което е въведен за одобряване процесния проект, същото е подадено от П. К. С. като управител на „ПА СОЛАР“ ЕООД и „пълномощник на останалите съсобственици“. По делото няма доказателства, удостоверяващи представителната власт на П. К. С. спрямо М. И. Т.. Видно от обстоятелствената част на Заповедта, ответникът също не зачита за доказано, че М. И. Т. е представлявана от П. К. С.. Това е така, тъй като сам сочи, че заявлението от 15.02.2023 г. е подадено от „…ПА Солар“ ЕООД, П. К. С. – лично и като пълномощник на Н. Г. А., К. Д. А. и А. Т. А. …и Г. Т. А.…“, респ. не се сочи, че М. И. Т. е подател на заявлението или е представлявана от С. или друго лице. С протоколно определение от 06.12.2023 г. по делото (л.204 - гръб) на ответника е указано изрично, че следва да представи доказателства за участието и представителството на Т. в административното производство. Такива доказателства не се представени. С протоколно определение от 21.05.2025 г. по делото на основание чл. 176 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, съдът задължи заинтересованата страна М. И. Т. да се яви пред съда, за да даде обяснения относно обстоятелства по делото, като отговори на въпроса: Лично или чрез представител е участвала в административното производство по разрешаване изработването на ПУП и за одобряване на същия, касаещ собствения й имот [УПИ]? Определението, ведно с указанията за последиците от неявяването, са редовно съобщени на Т. на 09.06.2025 г. (л.365а). В проведеното на 10.09.2025 г. съдебно заседание Т. не се явява, респ. не дава отговори пред съда, поради което и на основание чл. 176, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, съдът намира за доказано, че Т., в качеството си на собственик на [УПИ], кв. 33 по плана на [населено място], община Сандански, не е участвала нито лично, нито с надлежно упълномощен представител в административното производство по разрешаване изработването на ПУП и за одобряване на същия, касаещ собствения й имот [УПИ]. Този извод съдът прави и като отчита, че по делото няма и събрани категорични доказателства, удостоверяващи, че М. И. Т. е заявила съгласие и в производството по допускане на изработването на проект за изменение на плана по реда на чл. 135 от ЗУТ, започнало със заявление № 94-С-917/28.03.2022 г. при Община Сандански (л.242) и завършило с издаване на заповед № 20/05.04.2022 г. на кмета на община Сандански (л.44). Видно от заявлението от 28.03.2022 г., в него е посочено, че е подадено от пет физически лица – П. С., М. Т., Н. А., К. А. и А. А., но е подписано с три подписа. Доколкото в самото заявление въобще не се сочи, че се подава при условията на някаква форма на представителство, както и като се отчете, че в същото не са и описани като приложени доказателства за представителство, то съдът приема за неустановено кои са реалните податели на това заявление, респ. съдът не може да приеме, че М. Т. е заявила лично искане за отпочване на процедурата по чл. 135 от ЗУТ за допускане изработването на проект за изменение на ПРЗ по отношение собствения й имот. Нещо повече, дори да се приеме, че заявлението от 28.03.2022 г. е подписано от посочените в т. 1, т. 2 и т. 3 физически лица (П. С., М. Т. и Н. А.) и дори да се приеме, че К. А. и А. А., посочени като заявители се представляват от П. С., съгласно пълномощно от 09.03.2022 г. за П. К. С. (л.244), респ. че последният по подразбиране представлява като управител и „Па Солар“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е, то отново не може да бъде установено, че Г. Т. А., като съсобственик в [УПИ], е надлежно представляван от П. С.. Този извод съдът прави като отчита, че представеното пълномощно от 28.04.2009 г. от Г. Т. А. за К. А. (л.245) е общо и безсрочно такова, което обаче не съдържа овластяване по см. на чл. 43 от ЗЗД за преупълномощаване на други лица с правата, предоставени на пълномощника К. А.. В този смисъл, представеното по преписката пълномощно от 09.03.2022 г. за П. К. С. от К. А. (л.244) може да се разглежда като надлежно учредено представителство по чл. 18, ал. 2 от АПК единствено спрямо нея, но не може да бъде зачетено като такова спрямо Г. Т. А.. От тук и изводът, че ответникът не доказва и надлежно дадено съгласие по см. на чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ от Г. Т. А., в качеството му на съсобственик по наследство от Т. Г. А. в [УПИ], кв. 33 по плана на [населено място], община Сандански (л.249 и л. 247). В заключение, съдът намира за недоказано спрямо Г. Т. А. правното основание по чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ, при което е издадена Заповедта, както и за недоказано, че същият е надлежно представляван от П. С., и в производството по допускане на изработването на проект за изменение на плана по реда на чл. 135 от ЗУТ, започнало със заявление № 94-С-917/28.03.2022 г. при Община Сандански (л.242) и завършило с издаване на заповед № 20/05.04.2022 г. на кмета на община Сандански (л.44). На отделно основание Заповедта следва да бъде отменена и като немотивирана по отношение изискванията на чл. 108, ал. 5 от ЗУТ, предвиждащ, че предвижданията на плана трябва да са икономично осъществими и да дават възможност за целесъобразно устройство на урегулираните поземлени имоти и на кварталите. В Заповедта и преписката по нейното издаване не се установяват мотиви, от които да е видна позицията на ответника относно устройствената целесъобразност от ИПРЗ. В този смисъл съдът не може да обсъжда несъществуващите аргументи на ответника защо намира или не намира за удачно да бъде променено предназначението на имотите, предмет на плана от зона „Жм“ – „За жилищно строителство“ в зона „Пп“ – „Производство на ел. енергия от фотоволтаични модули“ и така да бъде допусната бъдеща реализация в средата на кв. 33 по плана на [населено място], на площ [рег. номер]. м (л.55), на енергиен обект за производство на електрическа енергия по см. на т. 23 от § 1 от ДР на Закона за енергетиката (относно квалификацията на фотоволтаичината система като енергиен обект виж и определение № 10986/15.10.2024 г. по адм. дело № 9458/2024 г. на ВАС), с мощност от 600 kw (л.81), при условие, че този обект би бил заобиколен от имоти, попадащи в жилищна територия, и които имоти вече не биха били „обединени“ по см. на чл. 13 от Наредба № 7/2003 г. В Заповедта и преписката по нейното издаване не се установяват и мотиви, от които да е видна позицията на ответника относно съответствието на изменението и с правилото на чл. 17 от Наредба № 7/2003, което не допуска урегулиране на отделни поземлени имоти с предназначение за енергийни обекти в жилищните територии. В Заповедта и преписката по нейното издаване не се установяват и мотиви, от които да е видна позицията на ответника относно устройствената целесъобразност от изменението на ПРЗ спрямо одобрените от него максимални показатели по чл. 25, ал. 3 от Наредба № 7/2003, а именно плътност на застрояване до горна граница от 80%, интензивност на застрояване (Кинт) до горна граница от 2.5 и избор на най-долна граница за озеленяване от 20% - непосочена в Заповедта, но отразена в графичната част на акта (л.55). Видно от обяснителната записка към проекта на ИПРЗ (л.52) е отчетено, че „за територията има общ устройствен план с отреждане за жилищно строителство“, но по делото е установено, вкл. и чрез изричното признание на ответника (л.359), че няма ОУП за [населено място]. В този смисъл, съдът не може да установи с кои предвиждания по см. на чл. 109, ал. 2 от ЗУТ е съобразено изменението. В Заповедта и преписката по нейното издаване не се установяват и мотиви, от които да е видна позицията на ответника относно надделяващ частен интерес за ИПРЗ спрямо обществения такъв, демонстриран чрез възражения от множество лица, повечето от които нямат формален статут на заинтересовани страни по см. на ЗУТ, но сред които са и настоящите жалбоподатели (л.70, л.71 и л.73). В този смисъл съдът не може да осъществи контрол върху липсващи мотиви, респ. не може да бъде осигурена проверка за спазването на принципа са съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. Наред с липсата на мотиви за гореизложените обстоятелства, съдът намира, че такива липсват и по отношение въздействието на отразяваната слънчева светлина (огледален ефект), както по отношение на жилищната зона на [населено място], така и спрямо конкретните съседни имоти, вкл. тези на жалбоподателите. Съгласно дадените становища по реда на чл. 128, ал. 6 от ЗУТ, а именно здравно заключение № 161/17.03.2023 г. (л.76) и решение № БД-ЕО-72/2022 г. за преценка на необходимостта от извършване на екологична оценка (л.78), проектът за ИПРЗ е съгласуван при условие, че „посоката и местата за разполагане на фотоволтаиците да бъдат избрани така, че да бъде ограничен „огледалния ефект“ върху жилищната зона на [населено място]“. При условие, че в обяснителната записка към проекта и в текстовата и графична част на проекта това разполагане въобще не е отразено, при условие, че обяснителната записка и графичните материали не са допълнени и преработени спрямо забележките (условията) по разглежданите съгласувателни документи по см. на чл. 49 от Наредба № 8 от 14.06.2001 г. за обема и съдържанието на устройствените планове, то съдът намира, че като краен резултат тези условия не са формална част от одобрения проект, респ. липсват фактически позовавания от страна на органа какво разположение на фотоволтаиците приема върху конкретната територия, за да бъде удовлетворено изискването за недопускане на „огледалния ефект“ както спрямо имотите на жалбоподателите, така и върху цялата „жилищната зона“ на [населено място]. Съдът приема за негоден опитът на ответника да обоснове зачитане на тези условия, съгласно указаното в решение № 6/04.04.2023 г. на ОЕСУТ (л.5), а именно, че „ще бъдат вписани като условие при издаване на разрешението за строеж и при въвеждането на обекта в експлоатация“. На първо място, не се установява какво може да бъде вписано като условие, тъй като от нито един документ по преписката не може да се установи какво конкретно възможно разположение на фотоволтаиците приема ответника върху конкретната територия, за да бъде удовлетворено изискването за недопускане на „огледалния ефект“ както спрямо имотите на жалбоподателите, така и върху цялата „жилищната зона“ на [населено място]. На второ, начина на разполагане на сградите, а в случая фотоволтаиците като елементи и част от енергийния обект, които могат да предизвикат „огледалния ефект“ върху жилищната зона на [населено място], следва да бъдат неизменна част от ИПРЗ, тъй като само тогава могат да бъдат обективно условие, което да бъде впоследствие основание за вписване на „условията, свързани с изпълнението на строежа“ по см. на чл. 148, ал. 9, т. 2 от ЗУТ при издаване на бъдещо разрешение за строеж. Нещо повече, ако бъде допуснат краен резултат, при който конкретните условия за недопускане на огледален ефект да се установят за първи път в последващо Заповедта разрешение за строеж, което разрешение би било издадено и от друг орган (главния архитект на общината), а не от ответника (кмет) по арг. от чл. 148, ал. 2 от ЗУТ, то това би поставило в неоправдан правен риск самите жалбоподатели като обезсмисли настоящото им право на защита против Заповедта. Това е така, тъй като, ако в настоящото производство те имат признато право на съдебна защита против Заповедта, то по арг. от чл. 149, ал. 2 от ЗУТ те не биха могли да се защитят против конкретните условия за недопускане на огледален ефект, отразени в бъдещо разрешение за строеж, тъй като законът не им дава това право. При тези съображения, съдът намира за недопустим подхода на ответника, с който като краен резултат мълчаливо се приемат доводите в решение № 6/04.04.2023 г. на ОЕСУТ и така се прави опит за отлагане на конкретно решение на въпроса за огледалния ефект от работата на заявения енергиен обект към съдържанието на бъдещ акт, издаван и от друг орган. Съдът намира за негодна за мотивирането на акта и обяснителната записка към проекта. Освен споменатото вече обосноваване на съответствие на ИПРЗ с несъществуващ общ устройствен план „за територията“, следва да се посочи, че проектирането е основано „на изискванията на чл. 53, ал. 3“ от Наредба № 8 от 14.06.2001 г. за обема и съдържанието на устройствените планове, която норма касае имоти „извън строителните граници на населените места и селищните образувания“, каквито не са имотите, предмет на плана. Видно отново обяснителната записка, проектирането е съобразено по отношение на разполагането на енергийния обект с изискванията на чл. 35 от ЗУТ и Пр. № 2 към чл. 82 на Наредба № 7/2003 г., каквото не съществува. Разпоредбата на чл. 82 на Наредба № 7/2003 г. е относима към „свързано застрояване в съседни урегулирани имоти“, каквото Заповедта не предвижда, а съществуващото Пр. № 2 от наредбата касае приложението на чл. 80 и чл. 81 от същата наредба, но то от своя страна реферира към правила за застрояване с две или повече сгради на основното застрояване, както и комплексно застрояване в жилищни и курортни комплекси, каквито в случая не са приложими. Всъщност от материалите по делото не се установява Заповедта да третира разполагане на енергийния обект като цяло или по отделни части. Отразени са единствено границите на свободно застрояване, каквото в случая е недопустимо, именно с оглед необходимостта да бъде удовлетворено изискването за недопускане на „огледалния ефект“ както спрямо имотите на жалбоподателите, така и върху цялата „жилищната зона“ на [населено място]. В този смисъл, Заповедта е издадена и в пряко нарушение на чл. 60 от Наредба № 7/2003 г. изискващ необходимата площ за изграждане на енергийни обекти за производство на електрическа енергия да се определя със специални технико-икономически проучвания, каквито по делото не са представени. Съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗУТ, разстоянията между жилищни и нежилищни сгради в съседни урегулирани поземлени имоти се определят съобразно нормативите за разстояния между жилищни сгради. В този случай дълбочината на застрояване на нежилищната сграда се определя по реда на чл. 31, ал. 5. Съгласно чл. 35, ал. 2 от ЗУТ, разстоянието на нежилищните сгради до вътрешните граници на урегулиран поземлен имот при свободно застрояване не може да бъде по-малко от 3 м, а между тези сгради в урегулиран поземлен имот - съобразно подробния устройствен план и при спазване на санитарно-хигиенните, противопожарните и технологическите изисквания. Заповедта не третира дълбочината на застрояване, както и разстоянията между сградите в новообразувания имот. Не са посочени и съответно разглеждани конкретни изисквания, свързани със спазване на санитарно-хигиенните, противопожарните и технологическите изисквания към сградите на процесния енергиен обект. От графичната част на Заповедта и приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза се установява, че границите на застрояване на новообразувания имот са съответни на изискването за отстояние от 3 метра по чл. 31, ал. 1, т. 1 от ЗУТ спрямо страничните граници на имота, както и не е налице несъответствие спрямо приложението на чл. 31, ал. 4 от ЗУТ към [УПИ] и изградената там сграда, доколкото разстоянието между тази сграда и най-близката границата на застрояване в новообразувания имот е над 6 метра, респ. е 7, 32 м. Възражението на жалбоподателите за спазване на отстояния, определени от височината на изградената в [УПИ] е неоснователно, тъй като нормата на чл. 32, ал. 1 от ЗУТ е приложима в хипотеза на съседни „през улица“ имоти, каквито не са новообразувания имот и съседния му [УПИ]. С оглед изложеното, съдът намира Заповедта за процесуално и материално незаконосъобразна, поради което на основание чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК във вр. с чл. 172, ал. 2 от АПК, оспорваният акт следва да бъде отменен. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК във вр. § 1 от ДР на АПК следва да бъде уважено искането на жалбоподателите за присъждане на сторените по делото разноски. Съдът като отчита, че искането не е придружено със списък по чл. 80 от ГПК, намира за доказани и дължими на жалбоподателите следните разноски: за А. Р. Т. - 10 лв. за заплатена държавна такса за оспорване на Заповедта и 300 лв., съразмерно на общо заплатеното адвокатско възнаграждение по ДПЗС от 16.05.23 (л.4); за В. К. Л. - 10 лв. за заплатена държавна такса за оспорване на Заповедта, 300 лв., съразмерно на общо заплатеното адвокатско възнаграждение по ДПЗС от 16.05.23 (л.4) [рег. номер]. за лично платено от него възнаграждение за изготвената по делото съдебно-техническа експертиза (л.362 и л. 399).