Решение № 6288 от 11.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6867/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Същото е образувано въз основа на депозирана въззивна жалба от срещу Решение № 20118916/18.05.2021 г., постановено по ГД № 57373 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, I ГО, 165 състав, с което са отхвърлени предявените от ищеца Ц. Т. Ц. против ответниците И. А. И. и Т. И. И. следните искове, предявени при условията на евентуалност, както следва:

• кумулативно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 77 от ЗС, вр. чл. 183, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 17, ал. 2 от ЗЗД и чл. 24, ал. 1 от ЗЗД да бъде признато за установено по отношение на И. А. И. и Т. И. И., че Ц. Т. Ц. е действителният собственик на лек автомобил марка „БМВ“, модел „320i ”, черен цвят, рег. № ••••, рама № WBAVA71050PR95891 на основание продажбено правоотношение, породено от договор за покупко-продажба от 12.08.2013 г., сключен между „В.К.“ ЕООД като продавач и И. А. И. като купувач поради наличие на персонална симулация по отношение страната на купувача;

• кумулативно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС да бъде признато за установено по отношение на И. А. И. и Т. И. И., че Ц. Т. Ц. е собственик на лек автомобил марка „БМВ“, модел „320i”, черен цвят, рег. № ••••, рама № WBAVA71050PR95891 на основание изтекла в негова полза придобивна давност за периода от 12.08.2013 г. до 09.09.2019 г.;

• кумулативно субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД И. А. И. и Т. И. И. да бъдат осъдени да заплатят на Ц. Т. Ц. солидарно сумата от 5000, 00 лв., представляваща разходи във връзка с поддържане, поправяне и подобрение на лек автомобил марка „БМВ“, модел „320i”, черен цвят, рег. № ••••, рама № WBAVA71050PR95891.

Решението е обжалвано от ищеца. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че същото е необосновано, нелогично, изпълнено с вътрешни противоречия, дадени са неправилни правни квалификации на предявените искове, налице е субективизъм, едностранна преценка на доказателствата и неправилно субсумиране на фактите под правната норма.

Твърди се, че съдът е дал неправилна правна квалификация на предявените искове. Сочи се, че ищецът е предявил иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5, вр. чл. 17 ЗЗД за разкрИ.е на персонална симулация. В тази връзка сочи, че съдът е дал неправилна правна квалификация на така предявения иск – чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 77 от ЗС, вр. чл. 183, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 17, ал. 2 от ЗЗД и чл. 24, ал. 1 от ЗЗД, същевременно с обжалваното решение съдът е отхвърлил иск за нищожност на основание чл. 26 ЗЗД, но без да бъде ясно на кое основание и без да се произнесе по иска за разкрИ.е на персонална симулация. По отношение на първия евентуален иск счита, че правната квалификация е следвало да бъде по чл. 80 ЗС, а именно иска за придобИ.е по давност на движима вещ, респ. ищецът е придобил процесното МПС на основание давностно владение, продължило повече от 5 години, а не както е посочил съда – с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗС – недобросъвестно владение на недвижима вещ (10-годишна придобивна давност). Сочи се, че така СРС се е произнесъл по непредявен иск и решението му в тази част е недопустимо, което следва да се обезсили. По отношение на втория евентуален иск твърди, че вместо по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, същият е следвало да бъде квалифициран по чл. 74 от ЗС.

Сочи се, че неправилно съдът е отделил като безспорни факти относно, които спорят – че ищецът и ответниците са живели в едно домакинство към месец 08.2013 г., а същевременно не е обявил за безспорни факти, неоспорени изрично от ответниците – че ищецът упражнява фактическата власт върху процесната вещ и разноските, направени от ищеца във връзка с поддържането на последната.

Навеждат се доводи за неправилност извода на СРС за липса на владение, респ. за недоказаност на владението на ищеца по отношение процесното МПС.

Твърди се, че предпоставките за уважаване на предявените искове били установени в хода на проведеното пред първата инстанция съдебно дирене. Същевременно обаче с решението си съдът сочил съвсем ново разпределение на доказателствена та тежест, тълкувал е превратно събраните доказателства, като е игнорирал тези в подкрепа основателността на предявените искове.

Излагат се оплаквания, че съдът е допуснал свидетелите, водени на страната на ответника, да бъдат разпитвани и за други обстоятелства, освен тези, за които са били допуснати и е ползвал тези показания при постановяване на обжалваното решение.

Първоинстанционният съд неправилно е игнорирал наличието на пълномощни за закупване и управление на процесното МПС, с което се доказвало, че единствено ищецът е извършвал всички правни и фактически действия, свързани с процесния автомобил, респ. пълномощното следвало да се приеме за начало на писмено доказателство. Неправилен бил изводът на СРС и че извършването на разходи по поддръжката и управлението на МПС нямат отношение към собствеността на същото, респ. извършването на разходи за чуждо МПС не може да обоснове наличието на владелческо намерение. Сочи се, че неправилно съдът е отхвърлил главният иск и съответно неправилно е пристъпил към разглеждане на евентуалният такъв. Излагат се подробни съображения, че неправилно искането за заплащане на обезщетение за извършените разходи по поддръжка и управление на процесното МПС е счетено също за неоснователно.

Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо, а евентуално за отмяната му като неправилно и уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Т. И. И. и отговор на въззивната жалба от въззиваемия И. А. И.. С отговорите, които са идентични по съдържание, се изразява становище, че обжалваното решение е правилно и обосновано, респ. въззивната жалба е неоснователна по съображения, подробно изложени в отговорите. В тази връзка молят обжалваното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е отчасти основателна, респективно обжалваното решение е частично неправилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Софийски районен съд е сезиран с искова молба от ищеца Ц. Т. Ц. против ответниците И. А. И. и Т. И. И., с която се иска по отношение на ответниците да бъде признато за установено, че ищецът е действителен собственик (приобретател) по договор за покупко-продажба от 12.08.2013 г. на лек автомобил марка „БМВ“, модел „320i“, с рама № WBAVA71050PR95891 чрез разкрИ.е на двустранна персонална симулация, евентуално по отношение на ответниците да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на посочения лек автомобил на основание давностно владение, евентуално ответниците да бъдат осъдени да заплатят на ищеца разноските във връзка с поддържане, поправяне и подобрение на МПС на обща стойност от 5000, 00 лв.

С молба от 09.12.2019 г., приложена на л. 47 от делото пред СРС ищецът е заявил, че не предявява отделен иск за разкрИ.е симулация на сделка, сключена под формата на нотариално заверено пълномощно на 25.04.2014 г., а иска съдът да се произнесе за действителността на пълномощното само инцидентно. Сочи се изрично, че ищецът иска разкрИ.е на персонална симулация на договор за покупко-продажба от 12.08.2013 г. и да бъде признат за собственик на процесното МПС въз основа на продажбено правоотношение или по давност.

С молба от 23.07.2020 г. ищецът е уточнил, че иска ответниците да бъдат осъдени да му заплатят солидарно сумата от 5000, 00 лв., като сочи по какъв начин е формирана претенцията и в тази връзка прави искане за увеличаване размер на предявения иск по чл. 61 от ЗЗД от 5000, 00 лв. на 8859, 54 лв.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата Т. И. И. и отговор на исковата молба от И. А. И., с които се оспорват предявените искове, като в отговорите са изложени идентични съображения – процесното МПС е закупено със средства на ответниците, не е налице персонална симулация, не са налице предпоставките за придобИ.е на МПС по давност от ищеца, повечето от разходите за поддръжка, части, консумативни материали са заплащали своевременно, но предвид отношенията им не са искали разписки, поделяли са си и разходите за гориво, тъй като МПС е ползвано съвместно.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и съобрази приобщените по делото доказателства, намира следното:

С постановеното първоинстанционно решение, съдът е приел исковете за неоснователни и като такива ги е отхвърлил изцяло. С решение № 20034644 от 09.05.2022 г., постановено по ГД № 57373 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, I ГО, 165 състав е оставено без уважение искането за допълване на обжалваното решение по реда на чл. 250 от ГПК, като СРС е оставил без уважение искането за увеличаване размера на иска с правно основание по чл. 61 от ЗЗД от 5000, 00 лв. на 8859, 54 лв. Срещу това решение по делото не е постъпила въззивна жалба от ищеца, респ. същото е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка.

Предявени са обективно и субективно съединени при условията на евентуалност следните искове: кумулативно субективно съединени положителни искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 77 от ЗС, вр. чл. 183, ал. 1 от ЗЗД, чл. 17, ал. 1 от ЗЗД; кумулативно субективно съединени положителни искове с правно основание по чл. 80 от ЗС; и кумулативно субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД.

На първо място по отношение правната квалификация на предявените искове, дадена от първата инстанция, въззивният съд намира, че същата, макар да не е достатъчно точно прецизирана, това не е довело до допускане на съществено нарушение на процесуалните правила, респ. доказателствената тежест е правилно разпределена и това не е оказало влияние върху изхода на делото. СРС не се е произнесъл по непредявен иск и решението му не е недопустимо, както се твърди във въззивната жалба. Освен това страните не са възразили срещу доклада на делото в тази му част.

По отношение на иска с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 77 от ЗС, вр. чл. 183, ал. 1 от ЗЗД, чл. 17, ал. 1 от ЗЗД:

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване по делото, че по отношение на договора за покупко-продажба на лека автомобил марка „БМВ“, модел „320i”, черен цвят, рег. № ••••, рама № WBAVA71050PR95891 е налице двустранна персонална симулация в лицето на купувача (приобретателя), респ. че действителен купувач по този договор е ищеца Ц., а не както е записано в договора – ответника И., респ. че посоченото МПС не е придобито в режим на съпружеска имуществена общност от ответниците. Доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство се носи от ищеца.

При персоналната симулация привидността се отнася не до съществуването на правните последици на явната сделка, а до това, кой е носител на правата и задълженията по нея – така Решение № 247 от 4.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4288/2016 г., IV г. о., ГК.

Пълното разкрИ.е на симулацията е възможно по два начина: 1. чрез обратно писмо (обратен документ); и 2. чрез т. нар. начало на писмено доказателство и със свидетелски показания.

Обратният документ напълно разкрива симулацията. Той представлява писмено доказателство, въз основа на което може ясно и недвусмислено да се установи действителната воля на страните. В разглеждания случай това ще бъде документ, от който да се установява, че в действителните отношения между ищеца Ц. и ответника И. приобретател на описаното МПС по процесния договор за покупко-продажба от 12.08.2013 г. е ищецът, респ. документ, който да съдържа признание на ответника И., че действителният купувач по договора е не той, а ищецът Ц.. По делото такъв документ не е представен и не е приет като писмено доказателство.

При разкрИ.е на симулацията по втория от посочените начини най-напред е необходимо ищецът да представи документ (т. нар. начало на писмено доказателство), изходящ от противната страна и материализиращ или удостоверяващ нейно изявление, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна. При изпълнение на това условие за пълното разкрИ.е на симулацията ще бъде допустимо да се събират гласни доказателствени средства – свидетелски показания.

По делото са представени множество писмени доказателства, но от тях не може да се направи извод за вероятна основателност на твърдението за наличие на персонална симулация. Ищецът твърди, че такъв документ представлява пълномощното от 25.04.2014 г., с което ответникът И. упълномощава ищеца Ц. да управлява процесното МПС в страната и чужбина, да го представлява пред различни институции във връзка с управлението и стопанисването на посочения лек автомобил. От този документ обаче не е може да се направи извод, че симулацията е вероятна. На следващо място, прикритата страна при персонална симулация не е трето лице по сделката по смисъла на чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК. В случая ищецът твърди, че е прикритата (действителната) страна-купувач по сделката, респ. за него пътят за доказване на симулацията чрез свидетелски показания ще бъде открит само ако представи по делото документ, имащ качеството начало на писмено доказателство. Както бе посочено обаче, в случая това условие не е изпълнено. При това положение по настоящото дело не са били допустими свидетелски показания за пълното разкрИ.е на симулацията.

От представените доказателства може да се направи недвусмислен извод, че собствеността върху процесното МПС е придобито от ответниците в режим на СИО. В следните документи като собственик на лекия автомобил фигурира ответникът И. – договор за покупко-продажба от 12.08.2013 г. на л. 178, данъчна декларация от 13.09.2013 г. на л. 64, заявление за първоначална регистрация на л. 170, протокол за преглед за техническа изправност – л. 171, фактура на л. 177, удостоверение за техническа изправност – л. 195, застрахователни полици за сключени застраховки „Каско“ и „Гражданска отговорност“. Страните не спорят, че ответниците И.и към момента на покупко-продажбата на процесното МПС, както и към настоящия момент са били в граждански брак. Ответниците изрично заявяват в отговорите на исковата молба, че са съпруг и съпруга. Същевременно в приложената данъчна декларация е отразено, че ответникът И. е придобил лекия автомобил в съсобственост с ответника Т. И. без да са посочени идеалните части, които притежават – индиция за наличие на бездялова съсобственост, каквато е съпружеската имуществена общност (СИО).

Ето защо настоящият въззивен състав намира, че въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото може да се изгради единственият извод, че процесното МПС е придобито от ответниците в режим на СИО с цитирания договор за покупко-продажба от 12.08.2013 г. С оглед всичко изложено твърдението на ищеца за наличието на персоналната симулация в разглеждания случай остава недоказано, респ. предпоставките, обуславящи основателността на главния иск, не са установени, същият се явява неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от първата инстанция.

По отношение на исковете с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 80 от ЗС:

Основателността на тези искове е обусловена от установяване по делото кумулативното наличие на следните предпоставки, а именно: 1. осъществено от страна на ищеца фактическо владение върху процесния лек автомобил, продължило повече от 5 години, което е непрекъснато, необезпокоявано, явно и несъмнено; и 2. намерение за своене по отношение на процесното МПС от страна на ищеца. Доказателствената тежест за установяване на тези предпоставки е за ищеца. Съгласно разясненията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. по описа на ОСГК на ВКС, волеизявлението за придобИ.е по давност на една вещ не е елемент от фактическия състав на това придобивно основание, а същото е необходимо, за да може съдът да зачете материалноправните последици на давността към момента на изтичане на съответния давностен срок.

Владението, като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в случая това на собственост, за определен период от време, в случая 5 години, което състояние включва обективен елемент – фактическа власт (corpus) и субективен – намерение за своене на вещта (аnimus) – чл. 68, ал. 1 от ЗС. Според презумпцията, установена в чл. 69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 80, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то установени при едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, искането за признаване едно лице като собственик поради изтекла придобивна давност на конкретна вещ може да бъде уважено.

Владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическа власт или дали той има намерение да държи вещта, като своя. Освен това владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на който се противопоставя. Чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият (собственикът) няма възможност (поради неведение) да се брани. Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху вещта като владение. Съгласно разпоредбата на чл. 69 от ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

За да може държателят на една вещ да стане неин владелец с едностранни действия, е необходимо той да е предприел такива активни действия, които по смисъл и съдържание да отричат правата на собственика, и да престане да държи вещта за него (собственика), а да започне да я държи за себе си. Наред с това е необходимо действията на държателя да са достигнали до знанието на собственика. Това ново отношение към вещта следва да бъде ясно, недвусмислено и категорично манифестирано.

В хипотеза, при която фактическата власт върху вещта е придобита на правно основание и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 от ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху вещта представлява владение още от момента на установяването си (така Решение № 951 от 22.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2542/2007 г., III г. о.; Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., ГК; Решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о., ГК; Решение № 58 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3786/2016 г., II г. о., ГК; Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., ГК; Решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о., ГК; и др.).

В разглеждания случай се установява, че ответникът И. с нотариално заверено пълномощно от 25.04.2014 г. е упълномощил ищеца Ц. да управлява процесния лек автомобил в страната и чужбина. Посоченото дава основание за извод, че между страните е налице правоотношение, породено от договор за заем за послужване с предмет процесният лек автомобил „БМВ“, по който ответникът И. е заемодател, а ищецът – заемател – по арг. от чл. 243 от ЗЗД. От цитираното пълномощно се установява още и че ответникът е упълномощил ищеца да го представлява пред различни държавни институции – КАТ, МВР, ДАИ и т. н., да представя МПС за технически преглед и да предприема действия във връзка с техническата му изправност, да го представлява пред застрахователни компании и данъчните органи, да подписва, подава и получава всякакви документи във връзка с горните права. От тази част на пълномощното може да се направи извод, че договорното правоотношение между страните съдържа и елементи на договор за поръчка.

От горното следва, че Ц. е установил фактическата си власт върху процесното МПС на правно основание – договор за заем за послужване с елементи на договор за поръчка, в качеството си на държател. В тази връзка следва да се има предвид, че установяването на фактическата власт върху вещта при условия на заем за послужване, подобно на отношенията, породени от договора за наем, прави заемателя държател на заетата вещ, а не неин владелец. А след като е придобил фактическата власт върху вещта на правно основание, ищецът не е могъл да се ползва от презумпцията на чл. 69 от ЗС и е следвало да проведе пълно пряко доказване на твърденията си за осъществяване на елементите от фактическия състав на давностното владение като придобивен способ. Респ. следвало е да установи, че упражняваната от него фактическата власт е прераснала във владение, т. е. че е престанал да държи веща за ответниците и вече я държи като своя, като е демонстрирал пред ответниците тази промяна по ясен и недвусмислен начин.

По делото е безспорно, че ищецът е упражнявал фактическата власт върху вещта, но от представените по делото писмени доказателства и от показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели не се установява, че същият е манифестирал пред ответниците намерението си да свои процесния лек автомобил. През цялото време ищецът е бил единствено държател на последния. Ищецът не е доказал наличието на втория (субективния) елемент от фактическия състав на придобивния способ давностно владение.

Изложеното обуславя неоснователност и на тази искова претенция, респ. като такава същата правилно е отхвърлена от първоинстанционния съд.

По отношение на иска с правна квалификация по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД:

Предвид отхвърлянето на главния и първия евентуален иск се е сбъднало вътрешното процесуално условие за разглеждане на втория евентуален иск.

По иска с правно основание по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД в тежест на ищеца е било да установи, че е вложил твърдените средства в процесния лек автомобил и че същите са вложени разумно, а при установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е било да установят положителния факт на плащането, респ. че вложените в МПС средства от ищеца Ц. действително са били дадени на последния от ответниците И.и.

От представената по делото застрахователна полица № 93001510055088 от 15.08.2015 г. се установява, че по отношение на процесното МПС е сключена застраховка „Каско“ при „ЗК „Лев Инс““ АД като застраховател чрез застрахователен агент „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, за периода от 20.08.2015 г. до 19.08.2016 г. срещу застрахователна премия от 632, 81 лв.

От представената по делото застрахователна полица № 93001610062666 от 03.08.2016 г. се установява, че по отношение на процесното МПС е сключена застраховка „Каско“ при „ЗК „Лев Инс““ АД като застраховател чрез застрахователен агент „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, за периода от 20.08.2016 г. до 19.08.2017 г. срещу застрахователна премия от 575, 28 лв.

От представената по делото застрахователна полица № 93001710070529 от 10.08.2017 г. се установява, че по отношение на процесното МПС е сключена застраховка „Каско“ при „ЗК „Лев Инс““ АД като застраховател чрез застрахователен агент „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, за периода от 20.08.2017 г. до 19.08.2018 г. срещу застрахователна премия от 591, 19 лв.

От представената по делото застрахователна полица № 93001810088567 от 16.08.2018 г. се установява, че по отношение на процесното МПС е сключена застраховка „Каско“ при „ЗК „Лев Инс““ АД като застраховател чрез застрахователен агент „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, за периода от 20.08.2018 г. до 19.08.2019 г. срещу застрахователна премия от 532, 07 лв.

От представената по делото застрахователна полица № 93001910063328 от 17.08.2019 г. се установява, че по отношение на процесното МПС е сключена застраховка „Каско“ при „ЗК „Лев Инс““ АД като застраховател чрез застрахователен агент „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, за периода от 20.08.2019 г. до 19.08.2020 г. срещу застрахователна премия от 492, 66 лв.

От представената по делото застрахователна полица № BG/22/119002168342 от 04.08.2019 г. се установява, че по отношение на процесното МПС е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при „ЗК „Лев Инс““ АД като застраховател чрез застрахователен агент „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, за периода от 20.08.2018 г. до 19.08.2019 г. срещу застрахователна премия от 291, 56 лв.

От декларация за идентичност, имаща характер на удостоверение, издадена от „БГ Г.Ф.-И.“ ООД, се установява, че считано от 19.08.2013 г. до 11.09.2019 г. процесният автомобил е застрахован със застраховки „Гражданска отговорност“ и „Каско“ от Ц. Ц. и същият е заплащал дължимата застрахователна премия.

От представената сметка № Р008469077/19.11.2019 г. се установява, че ищецът е заплатил застрахователна премия на посочената дата в размер на 69, 53 лв. по посочената по-горе застрахователна полица № BG/22/119002168342 от 04.08.2019 г. относно сключената застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Въз основа на посочените писмени доказателства може да се направи недвусмислен извод, че ищецът Ц. е заплатил застрахователни премии по застраховки „Каско“ и „Гражданска отговорност“.

Необходимо е да се посочи, че носител на задължението за заплащането на застрахователната премия е застрахованият.

В тази връзка следва да се направи разграничение между застраховката „Каско“ и задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Застраховката „Каско“ е незадължителна имуществена застраховка, при която застрахователят поема риска от увреждане или погИ.е (настъпване на имуществени вреди) на застрахованото имущество. Кой е застрахован по тази застраховка се определя от застрахователния интерес. Такъв несъмнено имат, лицата които могат да претърпят имуществени вреди, а това на първо място са собствениците на застрахованата вещ. По делото се установи, че процесното МПС се намира в режим на СИО между ответниците. При това положение следва, че застраховките „Каско“ са сключени в техен интерес, респ. същите имат качеството застраховани лица и са носители на задължението за заплащане на застрахователна премия. Доколкото по делото се установи, че застрахователната премия е заплатена от ищеца, т. е. същият е изпълнил чуждо задължение, и доколкото по делото не се установи ответниците да са възстановили на ищеца тези разходи, исковата претенция за последните се явява основателна.

Различно е положението при застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 2 от КЗ, която урежда субективните предели на застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застраховани по тази застраховка са собственикът, ползвателят и държателят на моторното превозно средство, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. На основание чл. 461, т. 1 от КЗ застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е задължителна, т. е. водачите на МПС са длъжни да управляват МПС, по отношение на които има сключена задължителна застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като в противен случай носят административно-наказателна отговорност.

От тук следва изводът, че тази застраховка, макар сключена по отношение на конкретно МПС, има за цел да застрахова гражданската отговорност на лицето (собственикът, ползвателят, държателят, и изобщо всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването), което при използването на това МПС е причинило имуществени и/или неимуществени вреди на трето лице. Следователно тя се сключва в интерес на лицето, използващо МПС, тъй като застрахова неговата гражданска отговорност. Оттук следва, че това лице има качеството на застрахован и следователно то е носител на задължението за заплащане на застрахователната премия.

В разглеждания случай се установи, че процесният лек автомобил е предоставен за ползване на ищеца по силата на сключен между него и ответника И. договор за заем за послужване. Съответно при действието на договора за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от 04.08.2019 г., процесното МПС е използвано на законно основание изключително от ищеца. Следователно тази застраховка е сключена в интерес на последния и същият има качеството на застраховано лице по нея, респ. заплатените от него застрахователни премии следва да останат в негова тежест.

От представеното на л. 29 от делото пред СРС писмено доказателства, ведно с приложен фискален бон, се установява, че на 26.03.2015 г. ищецът е направил разход в размер на 129, 55 лв. за извършена от „А.Б.“ ООД диагностика на процесното МПС.

Няма съмнение и че описаните разходи – за застрахователни премии по застраховка „Каско“ и за диагностика, са вложени разумно, доколкото са насочени към запазване и поддръжка на имуществен обект от патримониума на ответниците, респ. дължат се солидарно, доколкото процесното МПС е придобито от тях в режим на СИО по арг. от разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК. Същевременно по делото не се установи тези разходи да са възстановени на ищеца.

Така на ищеца следва да се присъди обезщетение по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД в размер на сумата от 2586, 36 лв., от които 632, 81 лв. по застраховка „Каско“ от 15.08.2015 г., 575, 28 лв. по застраховка „Каско“ от 03.08.2016 г., 591, 19 лв. по застраховка „Каско“ от 10.08.2017 г., 532, 07 лв. по застраховка „Каско“ от 16.08.2018 г., 125, 46 лв. – първа вноска за застрахователна премия по застраховка „Каско“ от 17.08.2019 г. и 129, 55 лв. за извършена от „А.Б.“ ООД диагностика на процесното МПС на 26.03.2015 г. Въззивният съд намира, че претенцията на ищеца за всички останали разходи е неоснователна по следните съображения.

Част от представените фактури са с получател юридически лица, респ. лица различни от ищеца, т. е. не може да се направи връзка, че посоченият в тях разход е направен именно от ищеца Ц. – л. 27 (идентично 97), 30 (идентично 96), 130, 159, 160, 181. От представените на л. 106 и 115 стокови разписки не става ясно кой е заплатил посочените суми, на първата не се вижда кой е отразен като получател, а на втората за получател е отразено „ж. к. Левски“.

Второ, от представените писмени доказателства – складови разписки, фактури и други на л. 27, 28, 96-99, 103-133, 157, 159, 160, 163-168, 181, не може да се установи, нито че разходите са вложени за поддръжка, ремонт, подмяна на части именно на процесното МПС, нито че реално са извършени от ищеца.

В тази връзка следва да се има предвид и че само по себе си издаването на фактура не е доказателство, годно да установи действително извършено плащане.

От представените на л. 158 фискални бонове не може да се установи, че разходите са направени от ищеца, а по първия от тях не може да се установи и че разходът е за процесното МПС и че въобще е за авточасти, авторемонтни дейности или други такива свързани с поддръжка и обслужване на процесното МПС.

От събраните в хода на производството пред първата инстанция гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля Е.П.Д. се установява, че ищецът е имал знания и умения и е работил в сервиз вкъщи и е имал доста клиенти. От показанията на свидетеля А.А.Ц. се установява, че е помагал на ищеца в гаража, в който е работел последният, в гаража са идвали поръчани части с проформа фактури, чиято стойност не е заплащана на момента, като в повечето случаи са вземали части, които са за приятели и познати на ищеца и основно ищецът е ремонтирал автомобили марка „БМВ“. Обстоятелството, че ищецът е работил в гараж и е ремонтирал автомобили се установява и от показанията на свидетеля П.И.П.. На следващо място, от договор за покупко-продажба от 19.11.2015 г. на л. 139 – гръб, се установява, че ищецът е закупил л. а. марка „Ауди“, модел „А3“.

В тази връзка действително по делото са представени множество писмени доказателства – стокови разписки, фактури, касови бонове и други, за поддръжка на МПС. Но от друга страна ищецът не е доказал по безспорен начин, че тези разходи са направени за поддръжка именно на процесното МПС.

Ето защо исковете по отношение на тези разходи се явяват недоказани и в тази част правилно са били отхвърлени от първата инстанция.

Следователно искът с правно основание по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД е основателен за сумата от 2586, 36 лв., респ. първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за сумата от 2586, 36 лв., и вместо това ответниците да бъдат осъдени да заплатят на ищеца солидарно сумата от 2586, 36 лв. При това положени следва да се преразпредели и отговорността за разноските, дължими в производството пред първата инстанция.

В останалата част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Останалите доводи във въззивната жалба са неотносими към предмета на спора и нямат значение за изхода на делото, предвид което и не следва да се обсъждат по същество от въззивния съд.

По отношение на разноските:

За производството пред първата инстанция:

Ищецът претендира и доказва разноски в производството пред първата инстанция в размер на 1264, 20 лв., от които 950, 00 лв. – адвокатско възнаграждение, 314, 20 лв. за държавна такса, от които на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част от исковете на ищеца следва да се присъдят 653, 94 лв.

Ответникът И. И. претендира и доказва разноски в общ размер на 800, 00 лв. за адвокатско възнаграждение, от които на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да му се присъдят 386, 18 лв.

Ответникът Т. И. претендира и доказва разноски в общ размер на 800, 00 лв. за адвокатско възнаграждение, от които на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да му се присъдят 386, 18 лв.

При това положение първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответниците поотделно разликата над сума от 386, 18 лв. до пълния претендиран размер от 800, 00 лв., представляващи разноски в производството пред първата инстанция.

За въззивното производство:

Ищецът претендира и доказва разноски в общ размер на 990, 00 лв., от които 850, 00 лв. за адвокатско възнаграждение и 140, 00 лв. за държавна такса, от които на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част от исковете следва да му се присъдят 512, 10 лв.

Ответникът И. И. претендира и доказва разноски в общ размер на 1200, 00 лв. за адвокатско възнаграждение, от които на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да му се присъдят 579, 27 лв.

Ответникът Т. И. претендира и доказва разноски в общ размер на 1200, 00 лв. за адвокатско възнаграждение, от които на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да му се присъдят 579, 27 лв.

Така мотивиран, съдът