Решение № 13498 от 3.12.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 1713/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на И. М. И. от гр.••••••, [ЕГН], срещу мълчалив отказ на директора на ТД на НАП-Варна за издаване на Акт за установяване на задължение, по искане, депозирано с жалба с вх.№ Ж-03-152/13.06.2025г. В жалбата се твърди, че на 06.06.2025г., чрез пълномощник, на оспорващата е връчено Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С250003-022-0050070/13.05.2025г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, във връзка с Изпълнително дело №190756971/2019 г. по описа на А. А. - старши публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна. Сочи се, че срещу постановлението е депозирана жалба до директора на ТД на НАП-Варна, съдържаща и изрично искане за издаване на АУЗ, но в нормативно установения срок исканият административен акт не е издаден. Оспорващата счита, че е налице формиран мълчалив отказ за издаване на административен акт, който намира за незаконосъобразен. Отправя искане за отмяна оспорения отказ и за връщане преписката на ответника за произнасяне, в съответствие с нормативно установените му задължения. Ответникът – директор на ТД на НАП-Варна, чрез процесуален представител, депозира писмен отговор, в който излага становище за недопустимост, а в условията на евентуалност-за неоснователност на жалбата. Твърди наличие на неяснота в искането, препятстваща неговото разглеждане. Отрича наличието на мълчалив отказ, като сочи, че във връзка с жалбата е постановено Решение №131/26.06.2025г. Позовава се на нормата на чл.109, ал.1 от ДОПК и счита, че е изтекъл визирания в цитираната разпоредба срок за издаване на АУЗ. Отправя искане за прекратяване на делото, респ. -за отхвърляне на жалбата. Прави възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателката разноски за адвокатско възнаграждение. Моли за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание оспорващата не се явява и не се представлява. Депозира писмени молби в подкрепа на позицията си, в които допълнително изразява становище, че искането е адресирано до компетентен орган, както и че по него не е налице произнасяне от страна на ответника. В съдебно заседание ответникът се представлява от гл. юрисконсулт К. Т.-Д., която поддържа писмения отговор, по изложените в него съображения. Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна: На 23.02.2016г. от името на жалбоподателката И. била подадена Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице, в която било отразено заявление, че същата упражнява дейност като съдружник в ООД от 23.02.2016г. и ще се осигурява за всички осигурени социални рискове, без трудова злополука и професионална болест и безработица. На 15.04.2022г. същата депозирала пред ТД на НАП-Варна Уведомително писмо с вх. №17400, с което молела подадената декларация да бъде заличена в частта относно вида осигуряване, поради допусната техническа грешка, тъй като с експертно решение на ТЕЛК е с призната работоспособност от 50% и има право по избор да внася само здравни осигуровки. Молбата за корекция била счетена за подадена след установения за това срок и с Протокол от 17.05.2022г. на инспектор по приходите при ТД на НАП-Варна било отказано извършването на промяна на вида на осигуряването, като в историята на осигуряването в ИС на НАП оставал вид на осигуряване от 23.03.2016г.- „за всички осигурени социални рискове, без трудова злополука и професионална болест и безработица“. Впоследствие срещу оспорващата било образувано Изпълнително дело №190756971/2019г. на публичен изпълнител А. А., за неплатени публични вземания за ДОО, здравно осигуряване, универсален пенсионен фонд и др. На 13.05.2025г. било издадено и Постановление за налагане на обезпечителни мерки, с което бил наложен запор върху банкови сметки на И.. На 05.06.2025г. постановлението било връчено на оспорващата чрез упълномощено лице и на 13.06.2025г. последната подала жалба срещу него до директора на ТД на НАП-Варна. В жалбата било отправено искане, в случай, че не е издаден Акт за установяване на задължение, да бъде издаден такъв, на основание чл.107 от ДОПК. В 30-дневен срок исканият акт не бил издаден, поради което на 28.07.2025г. И. депозирала жалба пред Административен съд-Варна, по реда на чл.145 от АПК. Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Актът за установяване на задължение, като волеизявление, създаващо задължения за гражданин или организация, представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и в това си качество подлежи на оспорване по реда на чл. 145 и сл. от АПК, респективно - на съдебен контрол за законосъобразност. Следователно на такъв контрол подлежи и отказът да бъде издаден такъв акт, с оглед нормата на чл.145, ал.2, т.1 от АПК. Отказът по смисъла на АПК е неиздаването на административен акт с искано от заинтересованото лице съдържание, за което или е формирана изрична воля /изричен отказ/ или се презумира отказ поради непроизнасяне (чл. 58 от АПК), какъвто и настоящият случай. Мълчаливият отказ е индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, който също подлежи на съдебен контрол, при наличието на съответните за това предпоставки. При тази правна регламентация настоящият състав приема, че в случая оспорването е насочено срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт, като същото е предприето в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 149, ал. 2 АПК. Жалбата е предявена пред надлежен съд, от легитимирано лице, в законоустановения срок, като е налице правен интерес от предприетото оспорване, поради което същата е процесуално допустима за разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Съгласно чл. 58, ал. 1 от АПК непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ да се издаде административен акт. Процесното искане е обективирано в депозирана жалба от 13.06.2025 г. срещу Постановление за налагане на обезпечителни мерки, адресирана до директора на ТД на НАП-Варна. Съдът приема за установено, че исканият административен акт не е издаден от ответника. Към момента на подаване на жалбата до съда и до приключване на открито съдебно заседание, в което е даден ход по същество, не са представени доказателства относно произнасяне на директора на ТД на НАП по искането на оспорващата от 13.05.2025 г. Неоснователни са в тази връзка доводите за недопустимост на жалбата, тъй като по искането било постановено Решение №131/26.06.2025г. От съдържанието на посоченото Решение, издадено от името на директора на ТД на НАП-Варна (л.21 от адм. преписка), се установява, че с него е извършена единствено преценка за допустимостта на жалбата срещу постановлението за налагане на обезпечителни мерки, като същата е приета за просрочена и е оставена без разглеждане. Ответникът по никакъв начин не се е произнесъл по искането за издаване на АУЗ, нито с цитираното Решение, нито с друг акт. Поради това наведените от ответната страна доводи за наличие на съответно произнасяне по процесното искане са неоснователни и във връзка с тях не може да се формира извод за недопустимост на жалбата. Независимо от изложеното съдът намира, че не са налице основания за уважаване на жалбата, по следните съображения: Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 от АПК на задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ, е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административният орган, и при неговото бездействие. Мълчалив отказ ще е налице ако компетентният административен орган е бил задължен да издаде съответния административен акт или е бил задължен да извърши поисканата административна услуга. За да се приеме, че е бил задължен, освен че искания административен акт трябва да е в неговата компетентност, следва да са били налице и условията за издаването му. В разглеждания случай искането е отправено до компетентен орган. Според разпоредбата на чл.107, ал.3 от ДОПК по искане на задълженото лице органът по приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от искането. В жалбата, инкорпорираща искането, оспорващата се е позовала именно на цитираната разпоредба. Органи по приходите са тези, визирани в нормата на чл.7 от Закона за Националната агенция за приходите, сред които ал.1, т.2 изрично включва териториалните директори. В депозираното от ответната страна писмено становище неоснователно се твърди, че искането е отправено до некомпетентен орган, тъй като публичният изпълнител не е оправомощен да издава АУЗ. Процесната жалба изрично е адресирана до директора на ТД на НАП-Варна, макар и да е насочена срещу постановление за налагане на обезпечителни мерки. Следователно искането е отправено до компетентен орган, който принципно разполага с правомощие да го разгледа и да се произнесе по него. Макар и издаването на АУЗ да е включено в кръга на правомощията на ответника в качеството му на орган по приходите, за да се приеме, че същият е бил задължен да се произнесе по съответното искане, исканият административен акт трябва не само да е в неговата компетентност, но следва и да са били налице условията за издаването му, както беше посочено по-горе. В тази връзка съдът съобрази характера на представената Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лица, а също и разпоредбата на чл. 109, ал.1 от ДОПК, според която не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация, или от изтичането на годината, в която са постъпили данни, получени от трети лица и организации, в случаите, когато по този закон не е предвидено подаването на декларация. От съдържанието на постъпилото Допълнение към жалбата, въз основа на която е образувано настоящото производство, става ясно, че задълженията, във връзка с които срещу оспорващата е образувано изпълнително производство, са следствие от Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице. Представено и е копие на частна криминалистическа експертиза за почерково изследване на документи, касаеща Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице И. М. И.. В жалбата, обективираща искането, не са посочени други декларации, подавани от лицето. Следователно се е искало издаването на АУЗ относно задължения, породени във връзка с посочената Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице. Същата не представлява такава по чл.105, от ДОПК, с която задълженото лице самo изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, размерът на които впоследствие да бъде коригиран посредством акт за установяване на задължение по реда на чл.106 и чл.107 от ДОПК. Поради това и за ответника не е възникнало задължение да издаде акт за установяване на задължение по реда на чл.107, ал.3 от ДОПК, тъй като с АУЗ, издаден по реда на цитираната норма административният орган само констатира дължимостта на данъка на посоченото правно основание и установява конкретния размер, ако е налице неточност при определянето му в декларацията. На следващо място, доколкото именно във връзка с Декларацията за регистрация на самоосигуряващо се лице е поискано издаването на АУЗ, административният орган не е имал задължение да се произнесе относно друга декларация, във връзка с която не е бил сезиран от оспорващата. При това положение съдът намира, че срокът по чл.109, ал.1 от ДОПК следва да бъде определен съобразно посочената Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице, доколкото друга декларация не е била посочвана от последното в искането за издаване на АУЗ. Същата е подадена през 2016г. и следователно срокът по чл.109, ал.1 от ДОПК, започнал да тече на 01.01.2017г., е изтекъл на 01.01.2022г. Разпоредбата на чл.109, ал. 1 ДОПК не се ограничава до приложението й само при ревизионните актове, но и за актовете по чл. 107, ал. 3 ДОПК, какъвто е исканият такъв. Съгласно константната съдебна практика срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК е преклузивен, касае допустимостта на административното производство, т. е. за спазването му съдът следи вкл. и служебно, за разлика от давностните срокове, за които съдът следи единствено при нарочно сторено възражение за това. (В този смисъл е изрично Решение № 223 от 12.01.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12305/2020 г., VIII о.). Предвид обстоятелството, че към момента на отправянето на искане за издаване на АУЗ във връзка с Декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице от 2016г., срокът по чл.109, ал.1 от ДОПК е бил изтекъл, за административния орган не се е породило задължение да се произнесе по него, като не са били налице условията за издаването на искания акт. Действително, в представеното заключение на частна криминалистическа експертиза за почерково изследване на документи се приема, че подписът, положен в декларацията, не е изпълнен от оспорващата И., което прави възможно задълженията, предмет на изпълнителното производство, да са претендирани неоснователно. Защитата на правата на оспорващата обаче не може да бъде реализирана в настоящото производство, в което единствено следва да се установи имал ли е административният орган задължение да се произнесе по искането за издаване на ИАА и налице ли е произнасяне в установения за това срок. В обобщение следва да се посочи, че в случая не са били налице условия за издаване на АУЗ във връзка с посочената от оспорващата декларация. С оглед на това, обжалвания мълчалив отказ е материално законосъобразен, което обуславя отхвърлянето на жалбата, като неоснователна. Изходът на спора обуславя основателност на заявената от процесуалния представител на ответника претенция за разноски за юрисконсултско възнаграждение. Доколкото в случая не се обжалва ревизионен акт, възнаграждението не следва да се определя по реда на чл. 161, ал. 1 от ДОПК, а на основание чл. 143, ал. 4 от АПК и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, като следва да се присъди в минималния предвиден размер от 200, 00 лева. Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът