Решение № 5130 от 20.5.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 2641/2023 г.

Административни-те органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо.

Административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава.

Когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона.

От две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен при спазване на ал. 1, 2 и 3 да избере тази възможност, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото.

Административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.“ Видно от формулираното в чл.171, т.1, б.б от ЗДвП правило, административният орган действа при обвързана компетентност, като при наличието на фактите предвидени в хипотезата на разпоредбата, а именно – при установен водач, който е отказал да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване, административният орган е длъжен при условията на обвързана компетентност да издаде заповед за прилагане на ПАМ, с която временно да отнеме свидетелството за управление на моторно превозно средство на водача със срок „до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца“. Срокът е фиксиран от закона и на административният орган не е дадена възможност да приложи по отношение на водача с оглед личността му и липсата или наличието на предходни данни за отказ да му бъде извършена проверка или за употребата при управлението на МПС с наркотични вещества или техните аналози (вкл. и за приемани лекарства или извършени медицински интервенции) различен срок на прилагането на мярката. От това следва, че при разписването на срокът, за който може да бъде наложена мярката, законодателят е нарушил принципът за съразмерност, заложен в АПК. От формулировката на чл.171, т.1, б.б от ЗДвП, и предвид начинът на прилагането на принудителните административни мерки, срока на прилагането им, ограниченията, които представляват, може да се изведе извод, че мерките по чл.171, т.1, б.б от ЗДвП са форма на налагане на наказание по административен ред (т.41 и т.42 от Решение на Съда (първи състав) от 4 май 2023 г. по дело, C-97/21, MV – 98, ECLI: EU: C: 2023: 371), което лицето изтърпява отделно и независимо от наложеното административно наказание. Това, че предвидената в чл.171, т.1, б.б от ЗДвП принуда, в частта на определения в разпоредбата срок на приложение на мерките, не попада в обхвата на понятието „принудителни административни мерки“ се установява и от анализа на мерките по чл.171, т.1, б.б от ЗДвП в аспекта на дадената в чл.22 от ЗАНН дефиниция. Видно от чл.171, т.1, б.б от ЗДвП мерките се прилагат за срок – „до решаване на въпроса за отговорността на водача, но за не повече от 18 месеца“. В разпоредбата не е посочено какво означава да бъде решен въпросът за отговорността на водача, доколкото съставът на това конкретно нарушение включва „отказ“ на водача на МПС да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване и този отказ се констатира в момента на проверката. Т.е. нарушението е извършено, довършено е в моментът, в който водачът на МПС откаже на контролният орган да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване. Разписаният в разпоредбата срок на мярката е по – скоро относим към другите предвидени в нея нарушения, извършени от водач „който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест“. Този извод следва и от останалата част от разпоредбата, съгласно която „при наличие на изследване от кръвна проба или изследване с доказателствен анализатор по реда на чл. 174, ал. 4 установените стойности са определящи“. Срокът е разписан в наредбата с цел ПАМ да бъде приложена до решаване на въпросът за отговорността на водача, при условие че съставомерността на деянието е спорна и, че за установяването на фактическия му състав е необходим резултатът от допълнително проведени изследвания. При нарушението „отказ на водач да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване“, нарушението е извършено в моментът, в който водачът е формулирал отказа да му бъде направена проверката от контролните органи. За съставомерността на това нарушение е без значение даденият впоследствие биологичен материал за изследване в лицензирана лаборатория. ПАМ по чл.22 от ЗАНН се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, т.е. прилагането на мерките по чл.22 от ЗАНН не са обвързани с „въпроса за отговорността на дееца“, тяхното предназначение е друго – да предотвратят и преустановят нарушението или да предотвратят и отстранят последиците от административното нарушение, след което отпада необходимостта от прилагането им. В хипотезата на чл.22 от ЗАНН ПАМ са ограничени по време и отговарят на изискването за съразмерност в темпорален аспект. Това ограничение и предвидената цел определят ПАМ по чл.22 от ЗАНН като вид административна принуда, но не и като наказание. За разлика от ПАМ по чл.22 от ЗАНН, мерките по чл.171, т.1, б.б от ЗДвП, ограничават правото на водача да управлява МПС за продължителен период от време, поради отнемането на СУМПС, поради което попадат в обхвата на административното наказание „временно лишаване от право да се упражнява определена дейност“– арг. от чл.13, ал.1, б.в от ЗАНН („За административни нарушения могат да се предвиждат и налагат следните административни наказания: временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност.“). Този извод се подкрепя и от нормата на чл.29а ЗАНН, съгласно която „ „Времето, през което за същото нарушение наказаното лице е било лишено по административен ред или фактически от възможността да упражнява определена професия или дейност, се приспада при изпълнение на наказанието временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност.“ Принудителната мярка е реализирана при липсата на предпоставките по чл.22 от ЗАНН. Деянието е довършено в момента на проверката. Т.е. наложената принудителна мярка не може да предотврати или преустанови административното нарушение, защото то вече е довършено към момента на налагането й. Не може и да предотврати или отстрани вредните последици от него, защото такива не са настъпили и не могат да настъпят. Предвид последиците за лицето – наложеното ограничение на правата му за определен срок, разглежданата мярка има характер не на принудителна административна мярка, а на административно наказание. Наказанието (предвид формулировката на мярката в закона чл.171, т.1, б.б вр. чл.13, ал.1, б.в от ЗАНН) е наложено предварително и със срок – до изясняване дали изобщо е осъществен състава на нарушението (до решаването на въпросът за отговорността), като не е ясно от кой орган и в какъв акт ще бъде решен въпросът за отговорността (това, конкретно за нарушението „отказ на водачът да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване“), поради което срокът на тази мярка при посочената формулировка на разпоредбата е „или неясно формулиран“ или винаги само максималният разписан в правната норма, т.к. не е ясно при издаването на какъв акт ще бъде решен въпросът за отговорността (при представяне на доказателство за даден биологичен материал за изследване, съгласно талона издаден от компетентния орган, при изготвяне на резултата от изследвано, при съставяне на АУАН, издаване на НП, потвърждаване на НП с въззивно решение или оставянето в сила на въззивното решение, друго). Разпоредбата при тази й формулировка противоречи на изискванията на чл.9, ал.3 от Закона за нормативните актове („Строежът на нормативните актове и формулирането на техните разпоредби трябва да бъдат съобразени с указа по прилагане на този закон.“) вр. чл. 36, ал.1, изр. първо от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове („ Разпоредбите на нормативните актове се формулират кратко, точно и ясно.“), т.к. води до неяснота относно срока на мярката при конкретното нарушение. Налага се извод, че в частта на установения в разпоредбата на чл.171, т.1, б.б от ЗДвП срок, последната противоречи на нормите на чл. 31, ал.3 вр. ал.4 от Конституцията на Република България, съгласно които „Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.“ и „Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието.“ Съгласно чл. 4, ал.1 вр. ал.2 от Конституцията на Република България, „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.“ и „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.“ Правилата заложени в чл.5, ал.1 и ал.2 от Конституцията на Република България гласят съответно: „ Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.“ и „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.“ В чл. 26, ал.1 от Конституцията на Република България е регламентирано, че „Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.“ Съдът предвид нормите на чл.5, ал.1 и ал.2 от Конституцията на Република България при констатираното противоречие на чл.171, т.1, б.б от ЗДвП с чл.31, ал.3 вр. ал.4 от Конституцията на Република България, в частта на срокът, за който се налага ПАМ по чл.171, т.1, б.б от ЗДвП, намира че не следва да приложи към установените в Заповед за прилагане на ПАМ № 23-0819-001488/24.11.2023г. издадена от полицейски инспектор към ОД МВР Варна, с-р Пътна полиция Варна, упълномощен със заповед № 365з-8226/30.12.2021г., факти разпоредбата на чл.171, т.1, б.б от ЗДвП, в частта й относно определеният срок на налагането на мярката, а именно „до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца“. От данните по административната преписка и представените в хода на съдебното производство доказателства не се констатира и необходимост от прилагане на ПАМ за предотвратяване и преустановяване на административно нарушение, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от него. Налага се извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради което същата следва да бъде отменена. Направено е искане от процесуалният представител на жалбоподателката за присъждане на сторените по делото разноски, което с оглед изхода на спора е основателно в размера на доказаните такива – 710лв., от които 700лв. възнаграждение за адвокат и 10лв. държавна такса. Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Съдът