Решение № 419 от 17.6.2023 г. на Районен съд - Благоевград по дело № 2908/2022 г.

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от С. Е. В., с ЕГН ••••••••••, с адрес гр. Б........ чрез адвокат М. В. М., със съдебен адрес гр. П........ против „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. С................., представлявано от........... С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да се признае за нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК Договор №......... за предоставяне на потребителски кредит, и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД. В условията на евентуалност да се признае за нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП клаузата на чл.5 от Договор №......за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД, въз основа на която клауза е сключен Договор за гаранция/ поръчителство. Претендират се и сторените по делото разноски. Твърди се в исковата молба, че ищцата е страна по Договор № 1090845/25.11.2021г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен с „Фератум България“ ЕООД, съгласно който ищцата следва да върне сумата по кредита, която се явява на сума от 5892 лева, при сума на получаване 4400.00 лева, при срок на кредита от 30 вноски. Сочи се, че съгласно чл.5 от Договор №......... за предоставяне на потребителски кредит ищцата следва да сключи Договор за гаранция с дружеството „Фератум Банк“, с цел да бъде обезпечен, сключеният Договор №.......за предоставяне на потребителски кредит. Твърди се, че по сключения Договор за гаранция, ищцата е следвало да заплати сумата от 4268 лева, подробно описана и дължима и спрямо погасителния план към договора за гаранция. Твърди се, че на 11.03.2022г ищцата е сключила Анекс № 1 към Договор №......... за предоставяне на потребителски кредит, с който Анекс към договора отпуснатия заем се увеличил с още 400 лева. Твърди се още, че на 11.03.2022г. ищцата е сключила и Анекс № 1 към Договор за гаранция, с който Анекс към договора за гаранция, сумата по гаранцията се увеличила с 308 лева. Счита се, че Договор №....... за предоставяне на потребителски кредит; и Анекс към него, сключен с „Фератум България“ ЕООД, е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл.19ал.4 отЗПК. В условията на евентуалност се изразява становище, че клаузата на чл.5 от Договор №........а предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД, въз основа на която клауза е сключен Договор за гаранция/ поръчителство е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146отЗЗП. На първо място се сочи, че Договор №......за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД, е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК. Сочи се, че закона за потребителския кредит въвежда императивни изисквания по повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори, нарушаването на които води до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл, 10, ал, 1, чл, 11, an, 1, т, 7 -12 и 20 и ал, 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди се, че сключеният Договор №.........за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Сочи се, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В настоящия случай се твърди, че в Договор №........ за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД е посочен годишен лихвен процент, но липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му, липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Сочи се, че нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота се сочи, че съществено ограничава правата на ищцата и е основание за недействителност на Договор № 1090845/25.11.2021г. за предоставяне на потребителски кредит, и Анекс към него сключен с „Фератум Българин“ ЕООД Сочи се, че в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичност и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Сочи се, че има погасителен план, но той изцяло не отговаря на чл. 11 ал. 1, т. 11 от ЗПК и в него липсва задължителната информация по ЗПК. Доколкото в Договор №........ за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него е предвидена дьлжимостта на главница, договорна лихва, такса гарант, се твърди, че същите е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Посочва се, че това не е сторено от кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Твърди се, че това създава невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база. Твърди се, че посоченото се явява още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем. На следващо място се твърди, че процесния договор не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, като се сочи, че съгласно тази разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит; като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди се, че в Договор № 1090845/25.11.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него е посочена само абсолютна стойност на ГПР, липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита/ кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, на стоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредницитеза сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи се, че следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди се, че в настоящият случай не става ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на такса гарант, не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР, не ставало ясно изобщо какво все включва в ГПР. Посочва се, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Посочва се, че тези съставни елементи остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредаторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Сочи се, че не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното се твърди, че не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени, кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват. Твърди се, че Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал. 1 т.10, вр. с чл; 22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез Договор за гаранция/поръчителство в размер на 4 576 лева не е включена в ГПР и ГЛП. Сочи се, че в договора за кредит е посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за гаранция/ поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Твърди се, че с предвиждането за заплащане на сумата по Договора за поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Излага се, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи до кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи се, че с оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Посочва се, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Сочи се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Сочи се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контакт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. сочи се, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Твърди се, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая се сочи, че не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния Договор № 1090845/25.11.2021г. за предоставяне на потребителски кредит и Анекс към него относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Твърди се, че в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Иска се да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, в която норма изрично е посочено, че когато не са спазени изиекванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор № 1090845/25.11.2021г. за предоставяне на потребителски кредит, и Анекс към него следва да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност се счита, че клаузата на чл.5 от Договор № 1090845/25.11.2021г. за предоставяне на потребителски кредит, и Анекс към него въз основа на която клауза е сключен Договор за гаранция/поръчителство е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, като се излагат съображения в тази насока. Сочи се, че така посоченият чл.5 от договора предвижда, че за да бъде отпуснат кредит на ищцата е необходимо да сключи договор за поръчителство, т.е. въз основа на чл.5 от договора, ищцата е длъжна да сключи договор за поръчителство, за да й бъде отпуснат кредит. Сочи се, че сключването на договор за поръчителство е въздигнат в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния. Посочената клауза се посочва, че води до нееквивалентност на насрещните престации. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто е настоящият случай. С оглед тази конкретна преценка, се прави извод, че клаузата на чл.5 от договора за кредит е нищожна, доколкото с нея се задължава ищецът да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение е в размер на 100% от отпусната сума. В тази връзка се твърди, че клаузата на чл.5 от Договора за кредит, противоречи на добрите нрави. Наред с това се твърди, че клаузата на чл.5 от Договор за кредит е нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, същата е във вреда на потребителя и не отговарят на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин са в ущърб на ищеца като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП /. Твърди, се че посочените по-горе клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/ и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. На следващо място се твърди, че клаузата на чл.5 от Договор за кредит е нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, като се сочи, че клаузата на чл.5 от Договор за кредит не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Твърди се, че видно от самия Договор за кредит по безспорен начин се установява, че клаузата на чл.5 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. С Разпореждане № 49/09.01.2023 г. съдията-докладчик, след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявеният с нея иск, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК. Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на 24.01.2023 година. В указания от съда едномесечен срок на 24.02.2023 г. ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Сочи се в отговора на исковата молба, че са неоснователи твърденията на ищеца, че лихвеният процент не е бил коректно посочен в договора за потребителски кредит, съответно ГПР не е посочен правилно и надвишава пет пъти размера на законната лихва, тъй като в него е трябвало да се включи и размера на евентуално дължимата неустойка. Сочи се, че съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация се предоставя във формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е бил предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредит, е който се е запознал. Лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие са възпроизведени в Договора за кредит, сключен между двете страни. Изрично посочено е в самия договор, че връщането на кредита става съгласно погасителния план. Лихвеният процент е посочен като число, съответно не е възможно лихвеният процент да е променлив, доколкото променлив лихвен процент се уговаря спрямо друга величина, а не като абсолютна цифрова стойност. Условия за прилагане на лихвения процент могат да съществуват само в последния случай, тъй като потребителят трябва да е наясно от коя друга величина, зависи размера на дължимата от него лихва. Твърди се, че в процесния договор за кредит ясно е посочен твърд лихвен процент, поради което възраженията на ищеца се сочи, че са изцяло неоснователни. На следващо място, се посочва, че са неоснователни твърденията за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като се твърди, че към договора за кредит е приложен погасителен план, в който ясно и точно са описани всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно размер на главница и лихва, като посочване на твърдяното в исковата молба „съотношение между главница и лихва“ е направено още в чл. 3 на процесния договор за кредит, като ясно и изрично са посочени размерите на главница и лихва. Следователно се сочи, че не е налице твърдяната от ищеца неяснота, което се отнася и до посочване на дължими суми при различни лихвени проценти, доколкото не е налице променлив лихвен процент. Що се отнася възнаграждението, което ищецът се е задължил да плати на трето лице, се твърди, че същото въобще не се дължи на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, поради което няма как да бъде посочено в погасителен план, нито представлява главница или лихва. Направено е искане да бъде прието за неоснователно твърдението на ищеца, че е нарушен чл. 11, т. 10 от ЗПК. Сочи се, че формирането на ГПК е императивно установено, като същият се изчислява съгласно посочената в приложение № 1 към ЗКП формула и се сочи, че законът не поставя условие да бъде включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати. Посочва се, че формулата за изчисление на ГПР включва като елементи при изчисляване единствено главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски. Посочва се, че е неоснователно твърдението на ищеца, че в договора за кредит не било ясно как е изчислен ГПР, доколкото се твърди, че за изчисляване на процента на разходите според нормативно определената формула е необходима математическа подготовка много над тази на нормалния неспециалист, то едва ли описанието на математически операции ще внесе приетата от съда яснота. Твърди се, че не е това и целта на закона, като ЗПК изисква посочване на изчисления по правилата на Приложение № 1 ГПР в договора за кредит, с оглед яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на кредита, което се твърди, че в процесния случай е сторено. Твърди се, че ищецът е можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него физически лица, следователно, сключване на договор за поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта), не е задължително условие при отпускане на кредита. С оглед изложеното се твърди, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. Твърди се, че включване на клаузата за обезпечение чрез Фератум Банк (Малта) в чл. 5 от Договора за кредит е следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните и именно след този избор, е изготвен договора, в чиито чл. 5 е отразен начина на обезпечаване задължението на ищеца. Сочи се, че ищецът е избрал да кандидатства за кредит с опцията задължението му за връщане на отпуснатия кредит да бъде обезпечена по определен начин, който избор е отразен в предложения му договор, което не означава, че кредитодателят има информация относно условията, при които ищецът и третото лице (поръчител), ще постигнат споразумение, съответно не е ясно уговореното между тях възнаграждение. Твърди се, че договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя и ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитодателя, този разход не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит. Сочи се, че твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с Фератум Банк (Малта) има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита е напълно неоснователно. Посочва се, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за цел да гарантира финансовия риск, който „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД носи от възможността да има неизпълнение от страна на ищеца. Посочва се, че „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД има интерес от получаването на обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника. Неоснователни се считат твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение е незаконосъобразно, тъй като ищецът е предоставил цялата законово необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране, кат информацията е предоставена на ищеца при кандидатстването за кредита, с който се е запознал. Сочи се, че предвидените разходи в СЕФ са били включени в последствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в Договора за кредит и за ищеца е била налична и индивидуално уговорена всяка една сума, която той е следвало да върне с оглед на сключения от него Договор за кредит, като тези стойности са били на разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а именно: 1. При попълването на електронния формуляр на интернет страницата на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за отпускането на кредит; 2. Чрез предоставения СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване на заявката за кредит; 3. Чрез предоставения проект на договор за кредит, който е бил надлежно одобрен от ищеца с изпращането на код за потвърждение в този смисъл. Твърди се, че кредитополучателят е уведомен за това свое задължение преди да е взел решение за сключването на договора и може да направи свободна и самостоятелна преценка дали е в състояния да изпълни това изискване на кредитополучателя или не. Твърди се, че след като кредитополучателят е уведомен предварително за това изискване на кредитора, той разполага с достатъчно време да прецени, кое от обезпеченията може да предостави и с оглед на предоставената му информация за дължимите суми, да сключи договора за кредит съгласно своя избор. Твърди се, че посоченият ГПР в Договора за кредит е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за предоставената от Фератум Банк (Малта) услуга за гаранция, от своя страна, не се включва в размера на ГПР, тъй като не е задължителна за сключването на Договора за кредит. Твърденията на ищеца, че е бил принуден да сключи Договор за гаранция с Фератум Банк се считат, че не отговаря на обективната действителност, тъй като ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което той има субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Посочва се, че това негово право е предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори да приемем, че ищецът е узнал едва след сключването на договора за кредит, че трябва да обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, се твърди, че той е имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи обезщетения или неустойки. Посочва се, че той не е упражнил това свое право и след като не е упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок може да се направи обоснованото предположение, че той е разбрал и приел смята клаузата на чл. 5 от Договора за кредит. Относно правото на избор от страна на потребителя спрямо начина на обезпечаване на задължението за връщане на кредитните средства, се излага становище, че е неоснователно твърдението, че предоставяне на поръчителство от Фератум Банк (Малта) е условие за сключване на договор за кредит. Напротив се сочи, че при кандидатстване, всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Сключването на договор за гаранция от Кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от Кредитора условия. За неоснователно се счита становището на ищеца, че сключването на договор за кредит е обусловено от сключване на договор за гаранция и същото е вменено като задължение на потребителя. Твърди се, че избраната възможност заляга в процесния чл. 5 на Договора за кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако Ищецът беше избрал личен гарант, то клаузата на договора щеше да гласи: „Кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от три имена в полза на Дружеството...“. Следователно се посочва, че ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение поръчителство от Фератум Банк (Малта) и след като се е запознал с дължимите от него такси по Договора за гаранция, е подал заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. Посочва се, че след това ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в която е посочено изрично, че за сключването на Договора за кредит „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е изисквал от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на Договора за кредит. Излага се, че потребителят е получил по електронна поща и цялата документация от Фератум Банк (Малта), а именно Договора за гаранция и прилежащите му документи. Ищецът, след като първо сам е посочил Фератум Банк (Малта) като поръчител и е получил информацията, съответно проектите на договорите, е потвърдил изрично чрез CMC, че желае да сключи договора за потребителски кредит при посочените условия. С оглед изложеното се сочи, че не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП, като се твърди, че по никакъв начин с нито едно от действията си ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. Твърди се, че са напълно неоснователни твърденията, че е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Твърди се, че видно от представения с настоящия отговор Стандартен европейски формат на преддоговорна информация (СЕФ), в него отново ясно и недвусмислено са посочени възможностите за обезпечаване на кредита, съответно икономическите последици за ищеца, ако избере поръчителство чрез сключване на договор за гаранция с Фератум Банк (Малта). Дължимите към Фератум Банк (Малта) суми са описани подробно и в договора за гаранция, който ищецът доброволно е сключил. Твърдението на ищеца за нищожност на клаузата съдържаща се в чл. 5 от договора поради противоречие с добрите нрави се твърди, че е напълно неоснователно. Посочва се, че съгласно чл. 9 от ЗЗД, свободата на договаряне се ограничава от изискването да бъдат спазвани добрите нрави, които в правната теория се възприемат като морално-етични възгледи и правила на поведение, възприети от по-голямата част от обществото. Уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушава добрите нрави, особено при условията на пазарна икономика. Неоснователно се посочва, че е твърдението, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит не била уговорена индивидуално, съответно било налице нарушение на чл. 146 от ЗЗП. Сочи се, че индивидуалния избор на ищеца при заявяване на процесния кредит е довел до включване в договора на задължение за обезпечаване на отпуснатата сума чрез поръчителство от Фератум Банк (Малта). За невярно се счита твърдението, че договорът за кредит не е можел да бъде сключен без обезпечаването му чрез поръчителство от горепосоченото юридическо лице. Твърди се, че не е налице и заобикаляне на закона, тъй като дължимото на трето лице възнаграждение, не следва да се включи при изчисляване размера на ГПР. В съдебно заседание ищцата, редовно призована не се явява, не се явява и упълномощения процесуален представител-адвокат М., който в писмени становище поддържа предявените искове, по същество изразява становище за основателност на главния иск за нищожност на целия договор и анекс към него. Претендират се сторените по делото разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК. В съдебно заседание, ответното дружество редовно призовано не изпраща представител. В писмена молба, подадена от юрисконсулт, изразява становище за неоснователност на предявените искове, като се иска отхвърлянето им, като излага подробни съображения. Оспорва претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение като изразява становище, че не е дължимо такова на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Претендират се сторените по делото разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК. След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Няма спор по делото, обявено е за ненуждаещо се от доказване и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че между страните е сключен Договор № 1090845/25.11.2021г. за предоставяне на потребителски кредит, съгласно който ищцата в качеството й на кредитополучател е получила сума в размер на 4400, 00 лв., като е поела задължение да я върне на 30 бр. вноски съгласно погасителен план /същият не е представен по делото от нито една от страните/, с първа падежна дата 25.12.2021г. От договора се установява /чл. 3 от същия/, че за целия период на кредита ответницата следва да върне сумата общо от 5892, 00 лева, която включва сумата по кредита и лихва в размер на 1492, 00 при договорен лихвен процент 33, 91 %. В чл. 4 от процесния договор е посочено, че общия разход по кредита е в размер на 1492, 00 и включва сумата по чл. 3б от договора /т.е. лихвата/, а ГПР по кредита е в размер на 0 /няма посочен процент/, изчислен по реда на чл. 8.4 от ОУ и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Установява се от чл. 5 от Договор №....... за предоставяне на потребителски кредит, че страните се съгласяват кредитът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от Multitude bank в полза на дружеството. С одобряване от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето предоставило обезпечението. Отразено е още в същата разпоредба, че със сключването на настоящия договор кредитополучцателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от Кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Във връзка с това по делото е приет и Договор за гаранция /поръчителство, от 26.11.2021г. сключен между „Фератум банк“, дружество, регистрирано в Малта и ответницата, в който е уговорено плащането на възнаграждение от 4268, 00 лева, подробно описана и дължима и спрямо погасителния план към договора за гаранция. Видно от представения и приет Анекс № 1 от 11.03.2022г към Договор...........за предоставяне на потребителски кредит, със същия е увеличен отпуснатия кредит с още 400, 00 лева, като в тази връзка е подписан.......и Анекс № 1 към Договор за гаранция, с който Анекс към договора за гаранция, сумата по гаранцията се увеличила с 308, 00 лева. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Предявени са съединени в условията на евентуалност искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД вр. с чл.22 и сл. ЗПК вр. с чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7- т.12 ЗПК, с чл.19, ал.4 ЗПК вр. с чл.143и 147 ЗЗП. По предявения главен иск за нищожност на Договор № 1090845/25.11.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит, и Анекс към него сключен с „Фератум България“ ЕООД. Предявеният иск е допустим, като предявен от субект с правен интерес. В тежест на ищцата е да установи, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението му. УКАЗВА на ответника, че негова е тежестта да докаже в процеса, че клаузите на договорите за кредит не са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, че клаузите на договорите за кредит са индивидуално уговорени, че са съставени по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, както и да установи, че договорът е сключен при шрифт не по-малък от 12, да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и при съобразяване на императивните материалн норми. Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна. Разгледан по същество искът е основателен. Безспорно се установи от приетите по делото писмени доказателства, което не се и спори между страните, че е сключен Договор №...... за предоставяне на потребителски кредит, както и Анекс № 1 от 11.03.2022г към Договор №........... за предоставяне на потребителски кредит. Съдът приема, че процесният Договор и Анекс № 1 за предоставяне на потребителски кредит, отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което попада в приложното поле на потребителската защита, като приложими са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. От сключения между страните по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит от 25.11.2021г. и респ. Анекс № 1 към него от 11.03.2022г., се установява, че същият има характеристиката на договор, сключен от разстояние по смисъла на Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Съгласно нормата на чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Страните не спорят и съдът приема, че с оглед изявлението на кредитополучателят в договора, че дава съгласието си Кодът за потвърждение, предоставен му от кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП, във взаимоотношенията му с дружеството да има силата на негов саморъчен подпис, процесният договор за кредит е подписан от ищеца с електронен подпис. Съдът следва да се произнесе по доводите на ищеца за наличие на неравноправни клаузи в сключения с ответника Договор и Анекс № 1. С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК. В случая, съдът намира, че са спазени изискванията, уредени от законодателя в чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 11 и т. 12, както и че чл. 11, ал. 1, т. 8 и т. 9а и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 са неприложими към посочения договор, предмет на делото. Настоящият съдебен състав счита, че в случая е налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула, съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да сключи или не договора за кредит. В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Според съда в съдържанието на договора за паричен заем е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като на първо място в процесния договор не е посочен % на ГПР, тъй като видно от същия е посочено 0. Предвид изложеното само на това основание кредитът не отговаря на изискванията на закона и е недействителен. Дори и да се приеме, че ГПР е в размер на 49, 66 % /каквото е твърдението на ответника в писмения отговор, но неподкрепено от доказателствата по делото/, то той е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/. Това е така, тъй като предвиденото в чл. 5 от Договора, условие за предоставяне на обезпечение, представляващо поръчителство и дължимата по него сума, следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност, при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е позволило на ответника да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради което съдът намира, че той е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 5 от Договора, получаването на кредита е обвързано с условие за предоставяне на обезпечение, представляващо поръчителство. С тази сума кредитът се оскъпява, най-малкото защото с нея се покриват разходи, свързани с него и същите са били известни на кредитора. В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Заплащането на такса за поръчителство води до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като максималният размер на ГПР по потребителския кредит ще надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва. Съдът счита, че неравноправна и поради това нищожна е клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща обезпечение, чрез сключване на договор за поръчителство с "Ferratum Bank". Кредиторът разполага със задължение и с достатъчно много източници на информация, да оцени предварително кредитоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) и ако оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит (чл. 18 ЗПК), вместо да сключи договор. В случая, включването на клаузата за обезпечаване на задължението по кредита в Договора за предоставяне на потребителски кредит, чрез поръчителство на посочено и одобрено от кредитора дружество, за което се дължи отделно възнаграждение противоречи освен на закона и на добрите нрави, а също е налице и заобикаляне на закона, каквато забрана предвижда чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. На практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Посоченото в съвкупност и поотделно обуславя извод, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит, изискваща предоставяне на поръчителство от кредитополучателя е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а също и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника "Фератум България" ЕООД, че няма нищо общо с третото за делото лице "Ferratum Bank". В действителност "Ferratum Bank" е самостоятелно юридическо лице, регистрирано в Малта, което предоставя услуги на територията на Република България, въз основа на лиценз, издаден от БНБ и вписването му под № 178 в публичния регистър на БНБ, но връзката между кредитодателя и поръчителят се установява от факта, че "Ferratum Bank" фигурира /както твърди и самия ответник/ в предварително определения като типов по характера си договор и в електронните формуляри. Това от своя страна показва, че двете дружества се намират в икономическа свързаност, сочеща недобросъвестност, с оглед обективираните права и задължения между двата сключени договора /този за потребителски кредит и този за поръчителство/, което на практика представлява разделяне на приходите по кредите между двете формално отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Възражението на ответника, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условия за получаване на кредита, тъй като ищецът е могъл да посочи избрано от него лице за поръчител е неоснователно. Това е така, тъй като отказът да бъде сключен договор за поръчителство, може да доведе до отказ да бъде сключен договора за потребителски кредит от страна на кредитора. Единствената "привилегия", която е била предоставена на кредитополучателя е това, че той е могъл да избере физическо или юридическо лице, се обезсмисля от изискването, то да бъде предварително одобрено от кредитора. Фактът, че ищецът е избрал поръчителя да бъде предварително одобреното от кредитодателя лице и договорът за кредит да бъде сключен при предоставено от това лице поръчителство не променя извода, че сключване на договор за поръчителство е задължително условие за получаване на кредита. От ангажираните доказателства се установява, че не спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК – "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща дължима сума по договора е записана 5892, 00 лева, но в нея не е включено допълнителното плащане от 4268, 00 лева по договора за гаранция, който, както бе посочено по-горе, е задължително условие за предоставянето на заема. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид посочения от ответника размер- 49. 66%. Посочването в договора за заем по-ниски стойности на ГПР, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г. / ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложените от ответника възражения за незадължителност на услугата не променят извода. Предоставянето на гарант/поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита и условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като по същите съображения е недействителен и Анекс № 1 към него и искът се явява основателен. Предвид горното, съдът не следва да се произнася по предявения евентуален иск. По разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски. Видно от данните по делото ищцата е внесла държавна такса в размер на 251, 69 лв., която ответникът следва да бъде осъден да заплати. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адвокат М. В. М. е предоставил на ищцата безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /изрично вписано в договора/. Видно още от представените по делото доказателства, че адвокат М. е регистриран по ДДС. В тази връзка съдът намира, че следва да бъде присъдено възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ. Неоснователни съдът намира възраженията на ответника в тази връзка. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказваната от него безплатна правна помощ и съдействие в случаите по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, като съдът е този, който в този случай определя възнаграждението в размер не по - нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Следователно, за да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ и съдействие, предпоставките са две: 1) да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1 и 2) в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. Посочването на конкретна хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗА в договора за правна помощ и съдействие не е предпоставка за уважаване на искането за присъждане в полза на адвоката на възнаграждение, осъществявано при условията на безплатно за страната процесуално представителство. Адвокатското възнаграждение, щом е поискано присъждането му, винаги се дължи от страната, загубила спора пред съответната инстанция, стига да е доказано заплащането му, като разход в случаите на възмездна правна помощ или да е заявено, че процесуалното представителство се осъществява като безплатно за страната. Посочването на конкретно основание от изброените в чл. 38, ал. 1 от ЗА, не е условие нито за валидността на договора за правна помощ и съдействие, нито е предпоставка за присъждането на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Нито адвокатът, оказващ безплатна правна помощ, нито страната, на която тя е предоставена, следва да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето на което се оказва помощта попада в една от изброените в чл. 38, ал. 1 от ЗА категории лица. Достатъчно е да се представи договора за правна помощ, защото писмената форма е един от способите за доказването му и в него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при условията на чл. 38 от ЗА, какъвто е и настоящият случай, за да може съдът да присъди на адвоката на страната възнаграждение, когато загубилата спора пред него насрещна страна е осъдена за разноски. В чл. 38, ал. 1 от ЗА са предвидени три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица и 3. роднини, близки или на друг юрист. Доколкото в посочената разпоредба липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Затова и преценката, дали да окаже безплатната правна помощ, при съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само негова. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 от ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Договарянето начина на плащане е предмет на вътрешните отношения между страните по договора - представляван и представител, което обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза, още повече, че в случая не е направено и възражение от насрещната страна по делото за липса на обстоятелствата по 38, ал. 1 от ЗА. След като ищцата не е отправила искане до съда за освобождаването й от заплащане на такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК или предоставяне на правна помощ по реда на чл. 95 от ГПК, не подлежи на изследване и преценка, имотното й състояние по повод на уговореното между нея и процесуалния й представител. В този случай преценката дали ищцата е материално затруднено или не лице и дали адвоката ще я представлява безплатно е предоставена изцяло на него. Нормата на чл. 36, ал. 1 от ЗА не е императивна, доколкото предвижда възможност, уредена в интерес на адвоката, да поиска предварителното заплащане за осъществяваното процесуално представителство, а не в края на производството, както би било при останалите видове договори за услуга, изработка, поръчка, и това е с цел да бъде гарантиран срещу недобросъвестни клиенти или да не бъде затруднен при събирането на вземането си в случай, че изходът на спора не е бил благоприятен за довереника му. Право на адвоката е да прецени дали да се възползва от тази възможност или първо да изпълни задължението си по процесуалното представителство и впоследствие да получи възнаграждение според резултата от спора, каквато именно е хипотезата на чл. 38 от ЗА. С оглед изложеното и при наличието на посочените по - горе предпоставки – осъществено процесуално представителство, изявление за осъществяването му по реда на чл. 38 от ЗА, с представени доказателства на адвокат М. В. М. от АК Пловдив осъществил безплатно процесуално представителство на ищцата по делото следва да се присъди адвокатски възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА определено на осн. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с § 2а, предл. II/второ/ от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждение в размер на 1067, 04 лв. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно § 2а, предл. II/второ/ от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати, дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност/ЗДДС/. При това положение върху минималния размер на адвокатското възнаграждение – в случая 889, 20 лева, следва да се начисли и дължимия ДДС, в размер на 20% или още 177, 84 лева, като неразделна част от това възнаграждение, като така, общият минимален размер на адвокатското възнаграждение става 1067, 04 лева с ДДС. Така мотивиран, съдът