Решение № 1239 от 8.12.2021 г. на Софийски районен съд по дело № 7680/2021 г.

Народното събрание избира главен инспектор и инспектори не по-рано от 6 месеца и не по-късно от два месеца преди изтичането на техния мандат; Чл. 48.

Главният инспектор и инспекторите се освобождават от длъжност преди изтичането на мандата им при: 1. подаване на оставка; 2. влизане в сила на съдебен акт за извършено престъпление; 3. трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година; 4. лишаване от право да упражняват юридическа професия или дейност; 5. тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт; 6. неизпълнение на задължението по чл. 47, ал. 2; 7. влизане в сила на решение за установяване на конфликт на интереси.; Чл. 49. При освобождаване на основание чл. 48, ал. 1 на главния инспектор или на инспектор Народното събрание избира нов главен инспектор с мандат по чл. 132а, ал. 2 от Конституцията или инспектор с мандат по чл. 132а, ал. 3 от Конституцията. От анализа на цитираната нормативна уредба се налага несъмнен извод, че правомощията на главния инспектор и инспекторите се прекратяват ex lege т.е. по силата на закона с изтичането на срока на техния мандат или пък предсрочно, при изчерпателно изброените хипотези на чл. 48, ал. 1 ЗСВ, при които се провежда нов избор, поставящ началото на нов мандат. И в двата случая обаче не е предвидена правна възможност за изричното или имплицитно продължаване на срока на мандатите, като именно от момента на прекратяването /в широк смисъл/ се поражда и правото им по чл. 50, ал. 1 ЗСВ - при изтичане на мандата или при предсрочното му прекратяване на основание чл. 48, ал. 1, т. 1 главният инспектор и инспекторите, подали молба до съответната колегия на Висшия съдебен съвет в 14-дневен срок от деня на изтичане или предсрочно прекратяване на мандата, могат да бъдат възстановени на длъжност с една степен по-висока от заеманата преди избора. Този подход на нормотвореца не е самоцелен и намира пълна подкрепа в разбирането, че „…уреждането на мандатите е съобразно съвременните демократични принципи на изграждане и осъществяване на държавната власт. Изключена е безсрочността при упражняване на власт и това е завоевание на демократичната държава. В крайна сметка всяка власт произтича от суверена и е израз на народовластие. Безсрочността е негово отрицание“ /вж. т. 2.1. от цитираното решение на КС на РБ/. Съгласно чл. 1, ал. 2 от върховния закон на Република България цялата държавна власт произтича от народа, като видно от ал. 3 – никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция и л и отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Народът е този, който пряко или опосредено чрез свои легитимни избраници учредява държавната власт и предоставя на определени физически лица упражняването й за предварително фиксиран срок. Формата на управление и на държавно устройство в страната, установените демократични ценности и гражданското общество предполагат нулева конституционна търпимост спрямо безсрочното изпълнение на функциите на държавен орган от дадена личност, независимо от привидно правомерните подбуди за обезпечаване пълнотата на неговия персонален състав и осигуряването на „приемственост“. Подобно погрешно и противоконституционно разбиране, манифестирано от издателя на оспореното НП Т. А. Т. в значителен времеви период, тангира с недопустима узурпация на властническите правомощия на фигурата на главния инспектор на ИВСС и противоречи на мандатността като основен принцип за функционирането на публичните власти, тяхното разделение и държавността. В контекста на изложените базисни разсъждения, този съдебен състав категорично не приема трактовката на процесуалния представител на въззиваемата страна в представените по делото писмени бележки, че „липсва акт, въз основа на който избраната за главен инспектор на ИВСС, г-жа Т. Т. да е освободена от заеманата длъжност“, както и че продължавайки да изпълнява тези функции „се гарантират последователност и приемственост в държавните органи и тяхната дейност“. Както беше отбелязано, конституционно установеният мандат на главния инспектор и инспекторите при ИВСС не може да бъде продължен и правомощията им се прекратяват с неговото изтичане, без да е необходим изричен акт на Народното събрание /апропо, на съда не е известно предходният главен инспектор на ИВСС А. К. да е била освободена с нарочен акт на Парламента/, тъй като същият е предвиден в обществен интерес, защитава демокрацията и устоите на правовата държава, предотвратява трансформацията на държавната власт в диктатура и не на последно място – представлява своеобразна гаранция за независимост на държавния орган при осъществяване на предоставените му функции. Доводи за противното не могат да се изведат и от демонстрирания правен нихилизъм от върховния законодателен орган в страната, който е абдикирал в продължителен период от време от вменените му с Конституцията задължения за рекрутиране на състава на ИВСС и чиято пасивност предизвиква конституционна криза, досежно невъзможността посоченият държавен орган да функционира в съответствие със закона. В този ред на мисли, ако тезата на юрк. В. условно бъде приета за правилна, то за да се обезпечи последователност, приемственост и непрекъснатост в дейността на ИВСС, това би означавало да се допусне главният инспектор и инспекторите да продължат мълчаливо да изпълняват функциите си и при евентуално предсрочно прекратяване на мандатите им при условията на чл. 48, ал. 1, т. 2, 4 и 5 ЗСВ - влизане в сила на съдебен акт за извършено престъпление, лишаване от право да упражняват юридическа професия или дейност или тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт, до избирането на нови такива, а това е правен абсурд. Сериозна житейска и юридически обоснована критика по отношение на установената „дългогодишна законодателна практика, основана не на Конституцията, а на нейното погрешно прилагане, наричана накратко с думата “приемственост” се съдържа и в особеното мнение на конституционния съдия Р. Я. по решение № 1 от 07.03.2006 г. по к. д. № 8/2005 г. на Конституционния съд на Република България /обн. в ДВ бр. 23/2006 г./: „Самолюбивият интерес, присъщ на човека на власт, е да дава предимство на собственото си желание за значимост и по правило е склонен да залага делото в името на властта. След време „тя става цел на естествените му егоистични импулси“. В крайна сметка човешкият опит е показал, че трайното упражняване на власт от едно лице може да има за последица постигането и на негативни резултати. Тези в общи линии са основанията Конституцията да определя различни по време периоди от време, през които властта може да бъде упражнявана от едно лице. Като най-сериозна гаранция срещу поменатите негативни тенденции животът е показал, че това е подмяната… За илюстрация: след изтичане на конституционния срок...същите лица…упражняват същите правомощия в пълен обем…На това състояние на нещата се поставя етикетът „изпълняващ длъжността до встъпване в длъжност на новоназначения“. Тази практика не представлява нищо друго освен убедителен пример, как се напуска съдържателният аспект на понятието „конституционен срок“ и напълно се игнорира съдържанието му.“ Липсата на компетентност, независимо от нейните разновидности – материална, персонална, териториална или по време, представлява хипотеза, граничеща с недопустим административен произвол. Органите на държавната власт могат да упражняват функциите си дотолкова, доколкото това е предвидено в съответния нормативен акт. Напускайки тези рамки, действията им се окачествяват като незаконосъобразни и представляват неправомерно вмешателство в чужда правна сфера. Визираният драстичен процесуален порок представлява самостоятелно основание за отмяна на атакуваното наказателно постановление, а това не налага аналитичното обсъждане на доказателствените материали и последващата преценка по същество дали твърдяното административно нарушение е налице. Така издаденото НП не могло да установи факта на извършеното деяние и неговото авторство, респективно да доведе до законосъобразното ангажиране на административнонаказателната отговорност на въззивника, чието санкциониране представлява недопустима държавна принуда от страна лице, не разполагащо с властнически правомощия, поради изтеклия му мандат като главен инспектор на ИВСС и което на практика съзнателно, самоволно и целенасочено извършва действия, попадащи в кръга на посочената служба, без да има право да я заема, считано от 02.04.2020 г. С оглед изискването за прецизност, съдът намира за необходимо да отбележи, че не споделя оплакването в жалбата за нарушаване на разпоредбата на чл. 40, ал. 2 ЗАНН, тъй като въззивникът Л. е бил редовно призован за съставянето на акта и не се явил, а впоследствие е отказал предявяване на възведеното „административно обвинение“, което обстоятелство е удостоверено с подписите на двама свидетели. Съдът констатира, съобразно изложените фактически и правни доводи, че така протеклата фаза на административнонаказателното производство по установяване на административно нарушение и по налагане на административно наказание е опорочена, поради допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, довело закономерно до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Ето защо, съдът намира, че така издаденото наказателно постановление следва да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно, а това обстоятелство обезпредметява обсъждането на останалите релевирани от страните доводи, досежно неговата правилност. Неоснователно е искането в жалбата за присъждане на разноски, доколкото по делото не са представени доказателства за реалното им извършване. На основание чл. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, съдът е нормативно задължен да разясни на жалбоподателя Л., че разполага със субективно право да претендира обезщетение от ИВСС за евентуално претърпените от упражнената спрямо него репресия имуществени и/или неимуществени вреди, след влизане в сила на решението на въззивния съд. В заключение, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че не би могъл да се превърне в безмълвен констататор на наличните по делото фактически данни за евентуално престъпно посегателство по чл. 274, ал. 1 НК – „Който самоволно извърши действие, което спада в кръга на службата на длъжностно лице, която той не заема…се наказва с….“, поради което препис от НП и от настоящото решение следва да се изпратят на Софийска районна прокуратура с оглед извършването на суверенна преценка за осъществен състав на умишлено престъпление от общ характер.