Решение № 19675 от 31.10.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 62975/2024 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Подадена е искова молба от „Д-р К.Б. ЕООД срещу „А.“ ЕООД, като се твърди, че на 28.10.2022 г. бил извършен паричен превод в размер на 8760, 96 лева по фактура издадена от „б.“ ЕООД. Поддържа, че поради техническа грешка сумата била преведена по сметка на „б.“ ООД вместо на „б.“ ЕООД. Навежда доводи, че към датата на превода между ищеца и действителният получател на сумата липсвали търговски отношения. Излага съображения, че получателят на сумата е бил поканен да я възстанови, но последният не го бил направил, тъй като ответникът бил наложил запор на вземанията по банковите му сметки по изпълнително дело №. по описа на ЧСИ Х.г., рег. № 892 от КЧСИ. Твърди, че с оглед наложения запор върху преведената сума било извършено принудително изпълнение. Поддържа, че ответника е поканен да преустанови принудителното изпълнение върху сумата, тъй като последната била получена от „б.“ ООД без основание, поради което и не била част от патримониума му. Инвокира доводи, че сумата не е възстановена нито от фактическият получател, нито от ответника. Развива съображения, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца без основание, което аргументира подробно във връзка с принудителното изпълнение върху вземането по банковата сметка на „б.“ ООД. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираната сума. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на исковата молба и не е изразено становище по предявените искове. С Определение от 22.11.2024 г., съдът на основание чл. 232 ГПК е прекратил производството по гр. д. №./2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта по отношение на предявените искове срещу „б.“ ООД Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното: СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Възникването на спорното материално право, по предявената непрестативна кондикция се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. акципиенсът (ответникът) да е получил чрез трето лице претендираната сума; 2. солвенсът (ищецът) да е извършил банков превод за твърдените суми в полза на трето лице, която сума чрез него да е получена от ответника, включително чрез прихващане или нетиране; 3. ответникът да се е обогатил – т.е. да е увеличил актива си, да е намалил пасива си или да е спестил извършването на разноски; 4. Ищецът е обеднял съответно на обогатяването на ответника; 5. връзка между обедняването и обогатяването, която да касае общ факт или фактически състав (група от факти) и 6. за ищеца да липсва друг ред за защита на твърдените права. Представено е Платежно нареждане (л. 7 в кориците на делото), като се установява, че „Д-р К.Б. ЕООД е извършило банков превод с получател „б.“ ООД, за сумата от 8760, 96 лева с посочено основание „Ф-ра 20001176“. От покана за възстановява на парично плащане (л. 8-9 в кориците на делото) се установява, че ищецът е поканил „б.“ ООД да възстанови получената без основание сума. Приложено е уведомително писмо (л. 10-11 в кориците на делото), като се установява, че „б.“ ООД е посочило, че не може да възстанови получената сума, тъй като вземанията по банковата сметка били запорирани от трето лице – „А.“ ЕООД, като към писмото е приложено запорно съобщение по изпълнително дело №. по описа на ЧСИ Х.г., рег. № 892 от КЧСИ. Представена е покана за възстановяване на парично плащане (л. 13-14 в кориците на делото), с която ищецът е поканил ответника да възстанови получената сумата от 8760, 96 лева в изпълнителното дело, тъй като същата била получена в патримониума на „б.“ ООД без правно основание, тъй като нямали никакви търговски отношения, поради което и имуществото върху което било насочено изпълнението не било на длъжника по изпълнителното дело. При извършването на паричен превод основният документ е платежното нареждане, което по правната си същност представлява нареждане до банката от платеца да се извърши определено правно действие – задължаване на сметката на платеца и тази на получателя на банкови превод (когато се касае за сметка в една и съща банка, какъвто е процесният случай). Макар и често под платежното нареждане между платеца и банката да са налице конкретни каузални правоотношения, банката не се интересува от основанието за превеждане, респ. от лицето по отношение на което се извършва банковия превод. В този смисъл удостоверението за заверяване на банкова сметка, в което е вписано основанието за плащане е официален свидетелстващ документ, издаден от частно-правен субект, който има обвързваща материална доказателствена сила за фактите, за които законът е създал удостоверителна компетентност на издателя (извън посоченото основание за плащане от платеца). Съгласно чл. 55 – чл. 58 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) доставчикът на платежни услуги предоставя на платеца/получателя информация за регистрационния номер на платежната операция и платеца, стойността на платежната операция, дата на получаване на платежното нареждане, вальор на заверяване на сметката на получателя. От друга страна, съгласно чл. 14, ал. 2 и чл. 15, ал. 1, т. 9 от Наредба № 3/18.04.2018 г. на УС на БНБ за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, платежното нареждане се съставя от платеца и съдържа и „основание“ (информация за получателя). Следователно информацията, която банката предоставя на платеца/получателя по реда на чл. 55-58 ЗУПСП, съставлява удостоверяване както на извършени от издателя (банката) и от трето лице (платеца) действия, така и направени от третото лице изявления (относно основанието за извършване на плащането). Това удостоверяване има официален характер за действията извършени от и пред банката, но документът не е обвързващ относно верността на частно-правното изявление на третото лице (в частта относно посоченото основание за плащане удостоверяването обвързва съда единствено с факта, че такова основание е посочил платецът, но не и че то е действителното). С особено практическо значение е удостоверяването относно заверяване на сметката на получателя. Тъй като в тази част документът удостоверява извършено от банката (издателя на документа) действие, то има характер на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. В този смисъл изчерпателно е аргументирано Определение № 169/19.02.2014 г. по ч. т. д. № 4520/2013 г., ТК, І т.о. на ВКС. Следователно, с оглед изложеното се развиват три групи правоотношения – 1) платец – банка (отношение на покритие); 2) банка – бенефициер (получател на превода – външно правоотношение); 3) платец – получател на превода (вътрешно правоотношение). Когато се касае за кредитен превод, то последният се извършва по инициатива на платеца, който съставя платежно нареждане, съгласно изискванията на Указания 03-2009 на БНБ за съставяне на платежни документи при плащания в левове и носи отговорност за настъпилите последици от неправилното съставяне. Платецът, като клиент на платежната услуга има задължение да посочи пълно и точно IBAN на платежните сметки, за да се извърши платежната операция – арг. чл. 7 Наредба № 13/2009 г., а банката има насрещно задължение да извърши проверка за валидността на контролните числа на IBAN на наредителя и получателя, които са посочени в платежното нареждане. Банката има за задължение да посочи само конкретността на посочените номера на сметките, без да проверява титулярите, като ако в процеса на проверка на контролните числа на IBAN се установят грешки или непълноти, тогава банката може да откаже да извърши превода, но грешката в посочения IBAN не е основание за отказ от извършване на платежната операция. Съгласно правилото на чл. 67, ал. 1 ЗПУПС (отм.) когато платежно нареждане е изпълнено в съответствие с посочения в него уникален идентификатор, нареждането се смята за точно изпълнено по отношение на получателя, посочен с уникалния идентификатор. Тук се поставя въпросът кога банките са задължени да извършат т. нар. „служебен коригиращ превод“. В правилото на чл. 4. 2. от Указания 03-5009 на БНБ за изпълнение на кредитен превод или директен дебит в лева, когато доставчиците на платежни услуги са банки, ако банката на платеца неточно е изпълнила платежната операция, в резултат на което средства погрешно са постъпили по сметка на лице, различно от посочения от платеца получател в платежното нареждане, или е заверена сметката на получателя със сума различна от посочената в платежното нареждане, банката на платеца има право да поиска служебен коригиращ превод от банката на получателя (какъвто не е настоящият случай – с оглед представените по делото платежни нареждания). В случая не е налице и хипотезата на чл. 72 ЗПУПС (отм.) и чл. 9, ал. 6-10 от Наредба № 3/2009 г. на БНБ за извършване на служебен превод от банката на неоправомощен получател на превода, доколкото липсват такива данни по делото, а банката не може да изследва и да изисква данни за материалните правоотношения между страните по банковия превод. Необходимо е да се посочи, че неточното посочване на IBAN в платежното нареждане не води до неточно изпълнение на платежната операция, при положение, че последната е изпълнена в съответствие с платежното нареждане и посочения IBAN. Въпреки изискванията на чл. 67, ал. 4 ЗПУПС (отм.) за полагане на дължима грижа, банката не носи отговорност за неправилно изпълнени платежни операции при неточност на посочения от ползвателя на платежните услуги уникален идентификатор – арг. чл. 67, ал. 2 ЗПУПС (отм.), за това и неприложимо се явяват хипотезите на чл. 68-72 ЗПУПС (отм.). Следователно, единствената възможност за претенция по отношение на банката е на основата на гражданският закон, но не за неоснователно обогатяване, а за причинени вреди, а по отношение на третото лице, може да се ангажира отговорността му за неоснователно обогатяване в хипотезата на пряка престативна кондикция, която я регламентирана в правилото на чл. 55 ЗЗД, респ. при твърдения за плащане на чужд дълг поради грешка – нормата на чл. 56 ЗЗД, но не и отговорността на банката в хипотезата на непрестативна кондикция по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. С оглед гореизложеното и при квалификацията на настоящата претенция в светлината на правилото на чл. 59, ал. 2 ГПК, трябва да се отбележи, че поред чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД така посоченото право на иск по ал. 1 възниква само тогава, когато обеднилият се не разполага с друг иск за защита. Това отрицателно формулирано изискване за „липса на друг иск“ се използва, за да бъде закрепена по нормативен път т.нар. субсидиарност на общата претенция за неоснователно обогатяване. В материята на неоснователното обогатяване субсидиарността традиционно се разглежда като концепция, описваща връзката между два иска, която връзка е от такова естество, че едната претенция ограничава другата, дори да са налице изискванията за прилагане на последната. На концептуално ниво субсидиарността се определя и като теория, обозначаваща случаите, в които определен принцип или доктрина ограничават съществуването на други или бива отречена възможната конкуренция между два определени правни института, защото съществуването на единия прави другия нежелан или ненужен. Отсъствието или наличието на друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД следва да се преценява само и единствено по отношение на обогатилото се лице застава и ВС. В т. 11 от Постановление 1 от 1979 г. на Пленума на ВС е указано, че възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице, не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването – така Решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 406/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 49 / 2012 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение., Решение № 531 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1350/2010 г. на Върховен касационен съд. В случая е налице друг иск – този за престативна кондикция по чл. 55 ЗЗД спрямо „б.“ ООД, което е самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Нормата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, доколкото касае материалното право не касае допустимост на претенция, освен в определени хипотези, когато се касае по-скоро за редовност на исковата молба. Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД касае правният спор по същество, като пряката й цел е да предотврати възможността на едно лице да претендира суми от две различни лица на различно основание – едното непрестативната кондикция, а другото въз основа на договорен или извъндоговорен източник на облигационно отношение, доколкото по този начин практически би се достигнало не само до хипотеза на неистинска солидарност – когато две лица дължат една и съща сума на различни основания, но може да се достигне и ще се достигне до дължимост на парична сума за едно и също нещо, но на различни основания, която теоретично длъжниците следва да заплатят, за удовлетворяването на един и същи кредиторов интерес. При граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, субсидиарността сочи относителна неспособност за конкуренция, доколкото неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД не може да бъде изтъкнато, ако ищецът има средство за защита на друго основание. Тоест, логиката на субсидиарността на материалноправната претенция е да не може – от гледна точка на материалното право ищецът да ползва actio de in rem verso, при наличието на друго средство за защита. При наличие на изричното изискване на чл.59, ал. 2 ЗЗД, следва винаги да е изключена възможността за право на избор между actio de in rem verso и други специални средства за имуществено уравнение, които правният ред признава в полза на обеднилото се лице. Като това важи в еднаква степен както когато специалният режим намира приложение в отношенията между обеднилото се и обогатилото се лице, а така и когато специалният режим регулира отношенията между обеднилия се и трето за спора лице, каквато е и спорната хипотеза. Възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се позовава на цитираната норма за защита на своите права представлява въпрос по съществото на спора, а не – по неговата допустимост, тъй като изисква произнасяне на съда по отношение съществуването на самото материално право и юридическия факт, от който то е породено – така Решение № 148 от 28.02.2006 г. на ВКС по т. д. № 703/2005 г., ТК, II т. о. На следващо място, съдът намира, че следва да отбележи, че е очевидно защо претенцията е предявена срещу ответника в настоящият процес – вероятно по чисто икономическите съображения, че дори да се проведе успешно престативната кондикция срещу „б.“ ООД, то с оглед наложените запори е вероятно дружеството да няма достатъчно средства, за да възстанови получената без правно основание сума, което само е признало. Съдът счита, че следва да посочи и факта, че в рамките на изпълнителният процес, съдебният изпълнител е обвързан от изпълнителният лист и изпълнява върху наличното имущество на длъжника, като не изследва въпросите за неговия произход извън уредените в закона хипотези – напр. несеквеституриемост, какъвто не е процесния случай. В случая се касае за парични вземания, за които е характерно, че са вземания за стойност. Въпреки това тук следва да се отбележи, че самият режим на паричните задължения и прехвърлянето на правото на собственост върху парични средства се основава на разбирането, че е достатъчно предаването на съответните копюри от едно на друго лице, респ. заверяването на банковата сметка на получателя на паричната сума, т.е. постъпването на сумата като авоар по банковата сметка на съответното лице. В рамките на изпълнителният процес нито взискателя може, нито съдебният изпълнител изследва въпросът дали получателя на банковия превод – в случая длъжникът в изпълнителното дело „б.“ ООД има търговски отношения с ищеца и дали основанието посочено в платежното нареждане действието се е осъществило и съответства на материалните отношения между страните. Съдебният изпълнител е длъжен да се съобрази с отразеното в изпълнителния лист (той е обвързан от него) и следва според предвидените в изпълнителният процес способи да удовлетвори вземането на взискателя – в случая насочване на изпълнение към суми по банковата сметка на длъжника. Гореизложеното води и до извод, че в случая е налице и друго основание за отхвърляне на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. При исковете по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника не следва да се окачествява като причинна. Обогатяването не е следствие на обедняването и обратно. Както едното така и другото са последици на друг факт или факти. Поради това във всеки конкретен случай следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти – така Решение № 209 от 15.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6203/2013 г., IV г. о., ГК; Решение № 293 от 30.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 119/2015 г., IV г. о., ГК; Решение № 459 от 8.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1238/2009 г., IV г. о., ГК. В случая твърдяното обогатяване и обедняване на страните по делото не произтичат от общ факт или група от факти, а са опосредени от изпълнителния процес в рамките на които ищецът е имал други възможности за защита, като тук е редно да се спомене, че още при извършването на погрешния превод същото в ЗПУПС са предвидени възможности за защита именно в подобни хипотези. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че в случая претенцията е неоснователна и следва да бъде изцяло отхвърлена. При този изход на правния спор с правна възможност да претендира заплащането на деловодни разноски разполага само ответника. Последният не е поискал присъждането на деловодни разноски и не е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да му се присъждат деловодни разноски. Така мотивиран, Софийският районен съд