Решение № 1694 от 2.4.2025 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 83/2025 г.

Производството по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 226, ал. 1 АПК, е образувано по жалба на Р. Г. Ш. от Б. срещу решение рег. № 244р-7166 от 13.03.2024 г. на директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Благоевград. С жалбата и в хода на производството искането за отмяна на заповедта е основано на отпадналата необходимост за съхраняване от МВР на личните й данни. Изтъкнато е, че са събрани във връзка с извършено престъпление по чл. 194, ал. 3 вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 НК по ЗМ № 70/2022 г., за което е постановен отказ за образуване на досъдебно производство, като жалбоподателката е изтърпяла възпитателна мярка. Жалбоподателката е продължила обучението си в Американски университет в България и отказът за заличаване на данните й в информационните фондове на МВР би попречил на студентските й права, на пътуване в САЩ и пр. В съдебно заседание е допълнено, че от момента на противообществената проява няма други регистрирани и продължаващото съхранение на личните й данни е в противоречие с целите на Директива 116/680. В случая са приложими решенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 26.01.2023 г. по дело С-205/21 и от 30.01.2024 г., че снетите за целите на разследването на престъплението лични данни не могат да се съхраняват неопределено време. Ответникът е оспорил жалбата чрез пълномощник. Изтъкнал е, че за случая е приложима хипотезата на чл. 54, ал. 3, т. 3 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД). Личните данни се съхраняват до изтичането на абсолютната давност за конкретното престъпление при постановен отказ за образуване на досъдебно производство, съгласно чл. 26, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) вр. чл. 3, т. 5, б. „а“ от Инструкция № 8121з-748/20.10.2014 г. за определяне на срокове за съхранение на лични данни, обработвани в Министерството на вътрешните работи във връзка с провеждане на наказателно производство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер (Инструкция № 8121з-748/20.10.2014 г.). Обработването им е необходимо за защита на обществения ред и сигурност. ЗМВР се явява специален закон и допуска обработването на личните данни до изтичането на абсолютния давностен срок за престъплението по чл. 194 НК. Във основа на събраните в хода на производството писмени доказателства съдът прие следното по фактите: Производството пред органа е образувано по заявление на жалбоподателката за заличаване на личните й данни по ЗМ № 70/2022 г. – входящ номер на ОДМВР – Благоевград 244005-2/31.01.2024 г. По заявлението е извършена проверка, като от Районна прокуратура – Благоевград е събрана информация за движението на ЗМ № 70/2022 г. и е установено, че на 19.02.2022 г. жалбоподателката е задържана със заповед по чл. 72 ЗМВР за това, че на същата дата е откраднала от магазин „H&M“ в Благоевград дрехи на стойност 133, 94 лв., които били върнати на представител на магазина. С постановление на прокурор при Районна прокуратура – Благоевград от 24.03.2022 г. е постановен отказ за образуване на досъдебно производство за извършеното деяние - престъпление по чл. 194, ал. 3 НК. Към 19.02.2022 г. жалбоподателката е била непълнолетна и с постановлението от 24.03.2022 г. преписката е изпратена на Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни (МК за БППМН) – Благоевград за предприемане на възпитателни мерки. С Решение № 27 от 04.05.2022 г. комисията е наложила на жалбоподателката възпитателна мярка „предупреждение“ по чл. 13, ал. 1, т. 1 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБППМН). В рамките на проверката по заявлението на жалбоподателката от 31.01.2024 г. е установено също, че не е осъждана. Въз основа на данните от ЗМ № 70/2022 г. директорът на ОДМВР – Благоевград е отказал с обжалваното решение заличаване на личните данни на жалбоподателката, обработвани в информационните фондове за общо ползване на МВР. Мотивирал се е, че не е изтекъл предвиденият за престъпление по чл. 194 НК абсолютен давностен срок по чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 и чл. 63, ал. 1, т. 3 НК – седем години и шест месеца. Решението е съобщена лично на жалбоподателката на 02.04.2024 г. При повторното разглеждане на делото е представена Заповед № 8121з-1111/08.10.2019 г. на министъра на вътрешните работи, с която е предоставил правомощията си по чл. 53-56 ЗЗЛД на други длъжностни лица в структурите на МВР, в т.ч. на директорите на областните дирекции на МВР. При посочените факти от значение за произнасянето по допустимостта и основателността на жалбата съдът прие следното: Правото на жалба е упражнено от адресата на решението, съдържащо отказ по чл. 56, ал. 6 ЗЗЛД, който подлежи на обжалване именно пред съда по реда на АПК – чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД. Жалбата е подадена до съда на 11.04.2024 г. – в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, във връзка с чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, считан от съобщаване на решението на 02.04.2024 г., като отсъстват други процесуални пречки по чл. 159 АПК за разглеждането й. Министърът на вътрешните работи е администратор на събираните за целите на разкриването и разследването на престъпления лични данни – чл. 29, ал. 1 ЗМВР, каквито несъмнено са данните по ЗМ № 70/2022 г. – вж. § 1, т. 1 от ДР на Инструкция № 8121з-748 от 20.10.2014 г. и член 3, точка 1) от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (наричана за краткост „Директива (ЕС) 2016/680“). Със Заповед № 8121з-1111/08.10.2019 г. министърът е предоставил тази си компетентност на други длъжностни лица от структурата на МВР, включително на директорите на областните дирекции на МВР (т. 1.6), и издалият оспореното решение директор на ОДМВР – Благоевград е оправомощен да се произнесе по заявлението на жалбоподателката. Решението е мотивирано с изложените фактически съображения и правни основания относно основанието за обработване на личните данни на жалбоподателката и за отказа за заличаването им, в който смисъл формално е спазено общото изискване на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Позоваването в решението на разпоредби от Инструкция № 8121з-748/20.10.2014 г. е неотносимо към заявлението на жалбоподателката, но това несъответствие с приложимото право е въпрос на материална законосъобразност. Обработването на личните данни на жалбоподателката от полицейските органи попада в широкия обхват на член 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г. – ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г.) (вж. решение от 4 декември 2008 г., ECHR, S. and Marper v. UK, no. 30562/04 и 30566/04, § 66, 67) и в обхвата на членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), с оглед целите, за които тези данни са събрани – за разследване и разкриване на извършено престъпление, които са цели и по член 1, параграф 1 от Директива (ЕС) 2016/680. Затова въпросът за законосъобразното по-нататъшно обработване на личните данни на жалбоподателката следва да бъде разгледан в светлината на изискванията по тази директива. От гледна точка на тези изисквания, събирането, съхранението и обработването на лични данни за целите на разследването, разкриването и наказателното преследване на престъпления от общ характер имат нормативна основа в чл. чл. 46, ал. 2, т. 2 вр. чл. 52, ал. 2 НПК, чл. 25 ЗМВР. В случая обаче необходимостта от запазване на личните данни на жалбоподателката за целите на разследването по ЗМ № 70/2022 г. е отпаднала с прилагане на възпитателната мярка по чл. 13, ал. 1, т. 1 ЗБППМН и по-нататъшното им съхранение за определен период би било оправдано само от основания по член 15 от Директива (ЕС) 2016/680. Посочената норма от Директива (ЕС) 2016/680 урежда възможността за държавите членки да дерогират основните права по членове 7 и 8 от Хартата, чиято защита Директивата гарантира (съображение 104). Изискването за правно основание на ограничението на правото на изтриване на лични данни, което налага член 15, параграф 1 от Директива (ЕС) 2016/680, следва да се тълкува в светлината на член 52, параграф 1 от Хартата – като „предвидено в закон“ в „материалноправен“, а не във формален смисъл (вж. съответстващото тълкуване на ЕСПЧ в решение от 14 септември 2010 г., Sanoma Uitgevers B.V. с/у Нидерландия, № 38224/03, CE: ECHR: 2010: 0914JUD003822403, т. 83). Съответните разпоредби от националното законодателство, уреждащи запазването на данните, се съдържат в Закона за защита на личните данни – чл. 54, ал. 3 вр. чл. 56, ал. 6 ЗЗЛД. Сред основанията, които могат да обосноват запазване на данните, са интересите на националната сигурност, предотвратяването или разкриването на престъпления или предотвратяването на нарушения на обществения ред и сигурност. Разпоредбите на чл. 3, т. 5, б. „а“ от Инструкция № 8121з-748/20.10.2014 г. и на чл. 81, ал. 3 НК, на които се е позовал ответникът в решението, са неотносими към обработването на личните данни на жалбоподателката. Последните са събрани за целите на разследването на престъпление по чл. 194, ал. 3 НК (ЗМ № 70/2022 г.), за което с постановление по чл. 24, ал. 1, т. 8 НПК прокурор е отказал образуване на досъдебно производство, като е изпратил преписката на МК за БППМН – Благоевград. Наложената с решението на МК за БППМН – Благоевград от 04.05.2022 г. възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 1 ЗБППМН не представлява изпълнение на наложена присъда и няма естеството на наказателна санкция (вж. относно естеството на възпитателните мерки по ЗБППМН решение на ЕСПЧ от 29 ноември 2011 г., „А. и други срещу България“, № 51776/08, параграфи 64-73). Следователно, доколкото възпитателните мерки по ЗБППМН не са санкции, случаят не се обхваща от разпоредбата на чл. 3, т. 5, б. „а“ от Инструкция № 8121з-748/20.10.2014 г. и отказът за заличаването на личните данни на жалбоподателката следва да бъде преценяван за законосъобразност от гледна точка на чл. 54, ал. 3 ЗЗЛД (в този смисъл решението на Върховен административен съд от 20.01.2025 г. по адм.д. № 8234/2024 г., с което делото е върнато за повторно разглеждане). В случая изброените цели са изключени като основание за отказ по заявлението на жалбоподателката. Няма доказателства срещу жалбоподателката да са образувани и висящи предварителни проверки или наказателни производства, във връзка с чието протичане да са необходими личните й данни (чл. 54, ал. 3, т. 1 и 2 ЗЗЛД). Няма регистрирани други нейни противообществени прояви след 2022 г. до момента, така че няма сериозни основания да се смята, че представлява риск за обществената сигурност. Както е изяснил СЕС, борбата с тежките престъпления с цел да се гарантира обществената сигурност е основание за запазване на данните (вж. по аналогия решение от 8 април 2014 г., DRI, C-293/12 и C-594/12, точки 41-44). Извършеното от жалбоподателката през 2022 г. престъпление е маловажен случай по чл. 194, ал. 3 НК, а не „тежко“ престъпление, и следователно запазване на личните й данни в информационните масиви на МВР не може да бъде обосновано с поддържане на обществения ред и сигурност (чл. 54, ал. 3, т. 3 ЗЗЛД). Принципът за пропорционалност изключва възможността борбата с обикновените престъпления да обоснове запазване на лични данни. По-нататъшното обработване от органите на МВР на личните й данни по ЗМ № 70/2022 г. не е оправдано и за защита на националната сигурност. В контекста на националната сигурност обработването на лични данни е допустимо ограничение на правото по член 8 ЕКПЧ, стига да е „строго необходимо за защита на демократичните институции” (вж. решение от 6 септември 1978 г., ECHR, Klass and Others v. Germany, no. 5029/71, § 42). Преценката за тази необходимост е винаги конкретна (вж. решения на Конституционния съд от 15 ноември 2019 г. по к.д. № 4/2019 г. и от 23 юли 2020 г. по к.д. № 7/2020 г.). В тази връзка, от една страна, личните данни за жалбоподателката, съхранявани в информационните масиви на МВР, не са събрани с цел защита на националната сигурност. От друга страна, само по себе си престъплението, за което е осъдена жалбоподателката, не би могло да представлява интерес за националната сигурност по смисъла на чл. 2 от Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност. Отсъства необходимост от запазване на личните й данни и за защита на основните права и свободи на други лица. Противообществената проява от 2022 г. е единствена до и след това, така че заличаването на личните данни на жалбоподателката от информационните масиви на МВР не е в конфликт с права на други лица. Затова и целите на националния закон по чл. 54, ал. 3, т. 4 и 5 ЗЗЛД не могат да са основание за отказ по чл. 56, ал. 6 ЗЗЛД по подаденото от жалбоподателката заявление. По изложените съображения обжалваното решение не съответства на закона и неговата цел – чл. 56, ал. 6 вр. чл. 54, ал. 3 ЗЗЛД, и жалбата за отмяната му е основателна. На основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката следва да бъде изпратена на директора на ОДМВР – Благоевград за повторно произнасяне по заявление вх. № 244005-2/31.01.2024 г. в срока по чл. 53, ал. 3 вр. чл. 56, ал. 6 ЗЗЛД. На основание чл. 143, ал. 1 АПК вр. чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД на жалбоподателката следва да бъдат присъдени разноските в съдебното производство, включително в касационното производство (чл. 226, ал. 3 АПК) – държавни такси в размер на 80 лв. и адвокатски възнаграждения в размер общо 1 250 лв. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е бланкетно. Адвокатската защита в касационното производство е законово изискване – чл. 212, ал. 2 АПК, а заплатеното адвокатско възнаграждение при повторното разглеждане на делото е обосновано от правната му сложност. Времето на разглеждане на спора не е само по себе си определящо адвокатското възнаграждение, така че следва да бъде присъдено в заплатения от страната размер. По изложените съображения и на основание чл. 143, ал. 1, чл. 172, ал. 2, чл. 173, ал. 2 и чл. 174 АПК, съдът