Решение № 6143 от 14.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5169/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. С Решение № 21361 от 28.12.2023 г., постановено по гр. д. № 36567/2022 г. на Софийски районен съд, 155 състав, е отхвърлен предявеният от М.С.П. срещу Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищеца морални страдания, вследствие на образувано наказателно производство по ДП № 1773/2021 г. по описа на 09-РУ-СДВР, пр. пр. № 42346/2021 г. по описа на СРП, което е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 06.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощника му – адв. В.Ч., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че постановлението за прекратяване на наказателното производство не било предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 от НПК, които влизат в сила, и предпоставка за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи. Достатъчно било постановлението единствено да е съобщено на лицето, което претендира обезщетението за вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, и това лице да не е направило искане за продължаване на наказателното производство. Изтъква още, че от събраните по делото доказателства се установявало по безспорен начин, че същият бил претърпял неимуществени вреди в резултат на неправомерни действия на ответника, въпреки че не е бил привлечен в качество на обвиняем. Сочи, че задържането под стража за срок от 24 часа по чл. 65 ЗМВР при неоснователност на обвинението следвало да се взима предвид при определяне размера обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и уважи предявения иск. Претендира и направените разноски в двете съдебни инстанции. ВъззИ.емият ответник не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание чрез процусуалния си представител взема становище за неоснователност на жалбата. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата държавна такса, поради което жалбата е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира въззивната жалба за основателна по следните съображения: Настоящата съдебна инстанция приема, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е от категория актове, които не влизат в сила дори след изтичането на срока за обжалването им. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 191/20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6686/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 184/26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7127/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 197/17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 г., III г. о., ГК и др., постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК (по действащата редакция ал. 10) постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура по реда на чл. 46, ал. 4 НПК. Следователно, дори и прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление да не е обжалван, той не влиза в сила, вкл. и когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК (респ. ал. 4 съобразно действащата редакция), защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор. В този смисъл, „стабилитетът“ на постановлението за прекратяване на наказателното производство по смисъла на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега - т. 3) ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. Ето защо за уважаване на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е необходимо постановлението да е придобило, , стабилитет”, в който е и цитираната практиката на ВКС, а именно – 1/ да е съобщено на лицето, което прави претенция за обезвреда, и 2/ да не е направено искане наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. Посочените две предпоставки трябва да са кумулативно налице. В конкретния случай действително от приложените по делото доказателства не се установява датата на връчването на препис от Постановлението за прекратяване на ищеца, но копие от акта е приложен още към исковата молба, депозирана пред първоинстанционния съд на 06.07.2022 г., откъдето следва логично обоснован извод, че към датата на входиране на исковата молба лицето е разполагало с препис от постановлението и към този момент седемдневният срок за обжалване по чл. 243, ал. 4 НПК вече е започнал да тече и най-късно на 14.07.2022 г. е изтекъл. Нещо повече, следва да се посочи, че още в исковата молба е направено твърдение, че ищецът е получил препис от постановление на 25.03.2022 г., като този факт не е оспорен от ответната страна в срока по чл. 131 ГПК. Ответникът не само не е възразил препис от процесния акт да е връчван на ищеца, но и дори и сам признава в отговора на исковата молба /л. 32 от гр.д. № 36567/2022 по описа на СРС/, че наказателното производство е приключило в законоустановения едномесечен срок след получаване на експертизата. Изложеното налага обоснован извод, че препис от постановлението е връчен на лицето, което разполага с правна възможност да го обжалва, както и че актът не е обжалван по надлежния ред в законоустановения срок и не е направено искане от засегнатото лице за продължаване на производството, поради което постановлението е придобило стабилитет и противно на правните изводи на първоинстанция съд, са налице предпоставите по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В конкретния случай фактът, че образуваното срещу ищеца наказателно производство е било прекратено, тъй като е установено, че не е извършено престъпление, обуславя възникване на отговорност на държавата само при наличие на причинна връзка между неоснователно осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. /. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да бъде ангажирана отговорността на държавата освен наличието на постановление, съгласно което наказателното производство е било прекратено, тъй като деянието не представлява престъпление, ищецът следва да докаже също така действителното настъпване на вредите, включително и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконните действия на правозащитните органи. Липсата на произнасяне на първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение по посочените предпоставки за уважане на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ налага настоящата съдебна инстанция да изследва и да се произнесе по въпроса за наличието на същите. По отношение на наведеното от ответника възражение за липса на пасивна материална легитимация по делото настоящата съдебна инстанция следва да се посочи, че съгласно Решение № 50009/8.02.2023 г. по гр. д. № 932/2022 г., III г. о. на ВКС, Решение № 187/13.03.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г., III г. о. на ВКС, Решение № 2970 от 15.05.2025 г. на СГС по гр. д. № 11182/2024 г. Прокуратурата на Република България отговаря по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за всички вреди, причинени на дадено лице от действията по разследването, насочени към установяване извършването на конкретно престъпление, тогава когато е било установено, че деянието не е престъпно, независимо от липсата на повдигнато обвинение спрямо лицето. Вредите следва да произтичат от неоснователно осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение. Прокуратурата е конституционно обособен орган на съдебната власт, който има изключителна компетентност за извършване на процесуални действия в наказателното производство, които действия са предмет на претенцията за обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Поради тази причина именно ПРБ е органът, който носи отговорност за неимуществени вреди, причинени от образувано наказателно производство дори когато не е повдигнато обвинение. Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ израз, , обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. Важен е фактът на засягане на личната сфера, който настъпва от момента, в който спрямо съответното лице се извършват действия във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, а не формалното му привличане в качество на обвиняем по реда на НПК (в този смисъл Решение № 353 от 6.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о., ГК; Решение № 35 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5215/2015 г., III г. о., ГК). В Решение № 50084 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 1961/2022 г., III г. о., ВКС е прието, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е деликтен иск за вреди от неоснователно упражнена принуда при или по повод на повдигнато обвинение. Образуването на наказателно производство, както и действията по разследване срещу уличено лице са предварителни и подготвителни действия за събиране на доказателства за вината на уличения и за повдигане на обвинение (чл. 215 и чл. 219 НПК). Предварителните действия са свързани с упражняване на държавна принуда и когато са неоснователни причиняват вреди. По правната си същност искът за вреди от тези действия, дори когато не се е стигнало до повдигане на обвинение, е същия иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като неоснователно е осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение. Разликата в двата случая е в количеството на упражнената принуда, защото не е повдигнато обвинение, но правилото е че който може по голямото, може и по-малкото. Следователно за неоснователно упражнената принуда срещу уличеното лице, дори когато не е повдигнато обвинение, а наказателното производство е прекратено поради липса на доказателства, ПРБ носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Ето защо, както е посочено и по-горе в цитираните решения на ВКС, ПРБ отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществените вреди, причинени и в случаите, когато образуваното наказателното производство е впоследствие прекратено, поради причина, че не е извършено престъпление, включително и за неимуществените вреди, причинени от приложените принудителни мерки -, , задържане за 24 часа” по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и, , временно отнемане на свидетелство за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността” по чл. 171, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗДвП, макар че тези ПАМ се прилагат с надлежен акт на органите на реда. Възражението на ответника, че вредите, причинени в резултат на тези принудителни мерки, не следвало да се взимат предвид при определяне размера на обезщетението, следващо се на лицето, спрямо което са приложени мерките, се явява неоснователно. Прекратяването на наказателното производство не е самостоятелно основание за присъждане на обезщетение - по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ следва да бъдат установени и конкретните неимуществени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от увреждането. От събраните по делото гласни доказателства, които настоящият въззивен състав намира за логични, непротиворечиви и последователни, поради което същите следва да бъдат кредитирани, бИ. установено, че действително ищецът е претърпял претендираните неимуществени вреди от приложените спрямо него ПАМ и действията по разследването на престъплението по чл. 343б, ал. 3 от НК. От показанията на свидетеля А.И.К. се установява, че М.С.П. е изпитвал силен психически дискомфорт от това, че спрямо него се извършва проверка за това дали е управлявал МПС след употреба на наркотични вещества, не можел да спи, затворил се в себе си, притеснявал се за достоверността на резултатите от експертизата, доколкото направения на място, , Дръг тест 5000” вече бил показал грешен резултат. Обстоятелството, че СУМПС му било отнето, създало на първоинстанционния ищец изключително неудобство, тъй като целият му начин на живот се променил. До този момент М.П. живеел в с. Друган, област Радомир и пътувал ежедневно до гр. София, където извършвал трудовата си дейност. След процесното събитие вече не било възможно да пътува с личния си автомобил за работа, поради което се наложило да се премести да живее заедно с приятелката си в гр. София. Следва да се посочи, че единствено психическите страдания на ищеца подлежат на обезщетяване, тъй като не са предявени искания за обезщетяване на имуществени вреди. Също така ответната страна следва да отговаря единствено за вредите от отнемане на СУМПС, нанесени във времето до изготвяне на съдебно- химикотоксикологична експертиза, но не и за вредите от обстоятелството, че СУМПС не било върнато дори и след като експертиза е установила липса на наркотични вещества в кръвта му. По въпроса кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, отговор е даден в тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 (раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК - например Решение № 232 от 23.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2516/2024 г., решения по гр. д. № 2034/2017 г. на IV г. о., гр. д. № 288/2015 г. на III г. о., гр. д. № 574/2010 г. на ІІІ г. о., гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ г. о и др. Съгласно тази константна практика понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. ТакИ. обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такИ. правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на обвинението и дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, за които ищецът е оправдан, респ. наказателното производство е прекратено; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение; всички други наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за неговата личност, начин на живот и обичайна среда, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване. В Решение № 123/23.6.2013 г. по гр. дело № 254/2014 г. на ВКС, III Г.О. е прието, че моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им, както и че не е пряка проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази обстоятелството, че срещу ищеца е водено досъдебно наказателно производство – за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Същото не е, , тежко” по смисъла на чл. 93, ал. 7 НК – за него е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 3 години. На следващо място ищецът е бил задържан за срок от 24 часа и са били приложени две принудителни административни мерки – прекратяване на регистрацията на автомобила и отнемане на свидетелството му за управление на МПС, т.е. без да е налице законово основание за това, е било ограничено правото на въззивника на свободно придвижване в пространството за 24 часа и същият е търпял в продължение на близо четири месеца ограниченията, наложени му с двете ПАМ. Отделно от гореизложеното предприемането на процесуално-следствени действия с участието на ищеца във връзка с евентуално повдигане на обвинение срещу същия, само по себе си е увреждащо действие, тъй като засяга неговия личен живот, професионален авторитет и достойнство на гражданин. Чрез неоснователно упражнената принуда срещу въззивника като уличено лице са били нарушени правото му на лична свобода, засегнати са честта и достойнството му, бил е лишен от правото на управление на МПС. Ищецът е неосъждан (съгласно електронна справка за съдимост на въззивника, представена по делото от ответната страна, л. 38 от гр. д. 36567/2022 по описа на СРС), А от показанията на свидетеля А.И.К. се установя негативно въздействие на воденото наказателно производство върху личния живот на незаконно обвинения М.П.. От същите се извличат данни за засягане начина на живот на въззивника, доколкото същият е бил възпрепятстван да пътува ежедневно до работното си място в гр. София и се е наложило да промени местопребИ.ването си, за да продължи да упражнява трудовата си дейност, както и се е влошило качеството на съня му поради преживяваните на ежедневна база стрес, срам и чувство за неудобство пред близки и познати. В допълнение, по време на воденото разследване въззивникът е изпитвал притеснения от съществуващата възможност да бъде неправомерно признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, за което е предвидено наказание, , лишаване от свобода”. Нарушено било и социалното общуване на въззивника, доколкото последният се бил затворил в себе си. С оглед отражението на извършеното спрямо ищеца наказателно преследване и вида на установените неимуществени вреди, доказани в хода на настоящото производство, както и предвид социално-икономическия стандарт в страната по време на провеждане на наказателното производство, съдът намира, че претендираният с исковата молба размер на обезщетението - 3000, 00 лв., съответства на установените неимуществени вреди и се явява справедливо парично изражение на преживените от въззивника страдания. (в този смисъл например Решение № 2970 от 15.05.2025 г. на СГС по гр. д. № 11182/2024 г.; Решение № 5530 от 11.10.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13467/2023 г.; Решение № 1290 от 5.03.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 7754/2024 г.) Във връзка с акцесорния иск за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, следва да се има предвид, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, респективно от датата на прекратяване на наказателното производство. След като постановлението за прекратяване на наказателното производство не влиза в сила дори след изтичането на срока за обжалването му, доколкото този акт може да бъде отменен от горестоящ прокурор по предвидения в чл. 46, ал. 4 НПК ред, постановлението поражда действие от момента на постановяването му, следователно от този момент се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - така Решение № 197/17.05.2011 г. по гр. дело № 1211/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; Решение № 184/26.05.2015 г. по гр. дело № 7127/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Решение № 539/09.08.2010 г. по гр. дело № 1747/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; Решение № 25/11.02.2014 г. по гр. дело № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В конкретния случай въззивникът претендира законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от депозирането на исковата молба – 06.07.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, поради което, в съответствие с принципа за диспозитивното начало, установен с разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, настоящата въззивна инстанция следва да присъди заплащането на законна лихва върху главницата само за претендирания от въззивника период от време. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания и с оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, не съответстват с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението на СРС следва да бъде отменено изцяло и вместо това въззивната инстанция да постанови решение, с което исковата претенция бИ. уважена като основателна и доказана. По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 273 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции. В производството пред СРС ищецът е представил доказателства за действително извършени разноски в размер на 510, 00 лв., от които 500, 00 лв. - адвокатско възнаграждение съгласно приложения по делото Договор за правна защита и съдействие № 975381 от 22.06.2021 г., и 10, 00 лв. – държавна такса за воденето на иска съгласно Разписка № 20221110001707 от 06.07.2022 г. Сторените в първоинстанционното производство разноски следва да бъдат присъдени в тежест на въззИ.емата страна. В настоящата съдебна инстанция въззивникът е извършил разноски в размер на 605, 00 лв., които също му се следват. От тях сумата в размер на 600, 00 лв. представлява адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие № 079022 от 29.01.2024 г., и 5, 00 лв. - държавна такса за въззивното производство. Във връзка с направеното от ПРБ възражение, че претендираното от първоинстанционния ищец адвокатско възнаграждение не е действително заплатено, следва да се отбележи, че съгласно съображенията в Тълкувателно решение 6/2012 по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС постановки в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Когато адвокатското възнаграждение е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, както е в конкретния случай. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Поради тази причина възражението на въззИ.емата страна относно липсата на доказателства за действително извършени разноски за правна защита и съдействие се явява несъстоятелно. По възражението на въззИ.емата страна за прекомерност на размера на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като същото надвишавало значително предвидените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери, настоящата съдебна инстанция посочва, че цитирания акт, издаден от Висшия адвокатски съвет, е в пряко противоречие с основните принципи на конкурентното право на Европейския съюз. В частност, Наредбата нарушава чл. 101 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), който забранява споразуменията между предприятия и решенията на сдружения на предприятия, които имат за цел или резултат ограничаване на конкуренцията. В Решение по дело C-438/22 от 25 януари 2024 г. Съда на ЕС постановява, че фиксирането на минимални цени за услуги, когато е извършено от професионална асоциация, представлява ограничение на конкуренцията, поради което българските съдилища имат прякото задължение да откажат да прилагат Наредбата. Размерът на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение следва да е съобразен единствено с приложените по делото доказателства за действително извършени разноски и с правната и фактическа сложност на делото. При съобразяване на тези критерии настоящата съдебна инстанция достига до заключението, че претендираният от въззивника размер на адвокатското възнаграждение за двете инстанции не е прекомерен, същият е справедлив и обоснован и следва да бъде присъден в пълен размер. С оглед цената на иска въззивното решение по процесното гражданско дело не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от горното, съдът