Решение № 564 от 28.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1032/2022 г.

производството двама свидетели се установява, че преди настъпване на процесното ПТП водачът на лек автомобил „Ауди“ е предприел маневра изпреварване. Това означава, че за него са възникнали конкретни задължения, които са установени в ЗДвП за водачите, които извършват този вид маневра. В чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП е предвидено, че водач, който ще предприеме изпреварване, е длъжен преди да подаде сигнал, да се убеди, че не го изпреварва друго пътно превозно средство и че движещото се след него пътно превозно средство или това, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво. При тълкуване на тази правна норма, се налага изводът, че маневрата изпреварване може да бъде извършена от водача само тогава, когато той се убеди, че превозното средство, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво. По аргумент за обратното от въведеното с тази норма правило трябва да се приеме, че ако при изпълнение на предвиденото в нея задължение той установи, че движещото се пред него превозно средство е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво, той изобщо не може да предприеме изпреварване. В случая, както беше посочено, от събраните в производството гласни доказателства се установява, че преди настъпване на произшествието водачът на лекия автомобил „Пежо“, който се е движил преди автомобила „Ауди“, е подал светлинен сигнал за обозначаване на маневрата завой наляво за отклоняване по пътя за с. Аксаково. Това означава, че в изпълнение на задължението си по чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП водачът на лек автомобил „Ауди“ е бил длъжен да се увери дали превозното средство с марка „Пежо“, което ще изпреварва, е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво и да установи, че такъв светлинен сигнал има подаден, след което да не започва да извършва планираната маневра по неговото изпреварване. Той обаче не е направил това, което е било в неговите възможности, в която насока са изводите на вещото лице Е., направени в разпита му в проведеното на 12.04.2023 г. съдебно заседание. Дори напротив, въпреки че е бил наясно, че водачът на лекия автомобил „Пежо“ възнамерява да завие наляво за отклоняване от пътя, по който се е движил водачът на застрахования при ищеца лек автомобил, е тръгнал да го изпреварва. Тези факти налагат правния извод, че водачът на МПС „Ауди“ в момента на настъпване на събитието е нарушил правилата за движение по пътищата и по-конкретно това, установено в чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП, което прави поведението му обективно противоправно. От приетата по делото САТЕ се установява, че поведението на водача на лек автомобил „Ауди“ по предприемане на изпреварване на лек автомобил „Пежо“, когато последният е подал сигнал за завиване наляво, е причина за настъпване на ПТП-то, т.е. то е в причинна връзка с настъпилото събитие. Изводът на вещото лице в тази насока е категоричен, обоснован и направен в рамките на неговата компетентност, поради което съдът го кредитира изцяло. Следователно с поведението си водачът на увредения автомобил е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, което обуславя намаляване на дължимото му се обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. При определяне на това какъв е приносът на това лице за настъпване на вредоносния резултат, съдът съобразява всички обстоятелства по осъществяване на събитието, включително вида на нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от всеки от двамата участници. С оглед на това следва да се приеме наличие на съпричиняване в размер на 50 % и това е размерът, с който трябва да се намали отговорността на делинквента, а оттам и тази на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” с предмет лекия автомобил на делинквента. Доколкото поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него, то съдът трябва да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо определения в процеса размер на обезщетението, за което отговаря самият делинквент и което се съизмерява единствено с размера на доказаните вредите, които са в пряка причинна връзка с неговото противоправно и виновно поведение. Намаляването с приетия от съда процент на съпричиняване не трябва да се прилага спрямо размера на обезщетението, което дължи застрахователят по сключения с увредения договор за имуществена застраховка, защото то се определя съобразно уговорките в тази сделка, а чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приложим в отношенията между делинквента и увредения, а не между увредения и неговия застраховател, който е приел да застрахова риска от повреда на застрахованото имущество. Следователно съдът ще извърши намаляването с 50 % поради доказано съпричиняване спрямо стойността на реално претърпените в резултат на ПТП-то вреди, която е 102 192 лв. и до която може да се ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД на делинквента, който е водачът на лек автомобил „Пежо“ – В. В.. В резултат на това намаляване се налага изводът, че последният отговаря за обезщетяване на причинените на собственика на лек автомобил „Ауди“ вреди само до сумата от 51 096 лв. Тази сума е и горният праг на отговорността на застрахователя по сключения договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” - ЗАД „ОЗК - З.” АД. Това означава, че за платилия застраховател по договора за имуществена застраховка възниква регресно право към ЗАД „ОЗК - З.” АД да получи не цялата сума, която е заплатил на увреденото лица, а само сума в размер на 51 096 лв., която е тази, до която може да бъде ангажирана отговорността по чл. 45 ЗЗД на водача на лек автомобил марка „Пежо”, модел Партнер, с peг. № •••••••, както и на неговия застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Той има право да получи и сума за направените от него обичайните разноски за определяне на дължимото обезщетение, които възлизат на 15 лв. Следователно ответникът дължи на ищеца на основание чл. 411 КЗ сума в общ размер на 51 111 лв., като по делото няма представени доказателства някаква част от това задължение да е доброволно погасено. Това прави предявеният иск за главница основателен до размера от 51 111 лв., като той трябва да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 55 457 лв. По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Регресното задължение, което възниква за застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, е парично, поради което и при допусната забава в неговото изпълнение той дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В закона не е предвиден срок, в който това задължение трябва да бъде изпълнено, поради което застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” ще изпадне в забава след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото се установява, че ЗАД „А.Б.” АД е отправил покана до ЗАД „ОЗК - З.” АД за изпълнение на възникналото в негова тежест задължение за възстановяване на заплатеното застрахователно обезщетение и направените ликвидационни разходи с писмо, намиращо се на л. 37 от делото на СГС, в което е посочен и срок за доброволно изпълнение на това задължение от 30 дни. Това писмо обаче няма дата на съставяне, като от ищеца не са представени и доказателства за датата, на която то е получено от адресата. Съдът счита, че следва да се приеме за доказано, че това писмо е получено от ЗАД „ОЗК - З.” АД на датата, на която е съставено писмо от това дружество до ЗАД „А.Б.” АД в отговор на отправената покана за плащане, което е писмото, намиращо се на л. 38 от делото на СГС. Тази дата е 20.12.2021 г. Следователно ответникът изпада в забава и дължи обезщетение върху сумата от 51 111 лв. по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от деня, следващ изтичане на срок за доброволно изпълнение, който е посочен в поканата от 30 дни от уведомяването, т.е. считано от 20.01.2022 г. /срокът за доброволно изпълнение изтича на 19.01.2022 г./. Размерът на лихвата за забава, определен по реда на чл. 162 ГПК върху главница от 51 111 лв. за периода от 20.01.2022 г. до 06.06.2022 г., възлиза на 1 959, 26 лв. Това прави предявеният акцесорен иск основателен за посочения период и посочения размер, като за разликата над него до пълния предявен такъв от 2 587, 50 лв., както и за периода от 21.12.2021 г. до 19.01.2022 г. искът трябва да се отхвърли. По присъждане на направените по делото разноски: С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разноски в общ размер на 5 078, 12 лв., от които 2 321, 78 лв. – държавна такса за предявяване на иска, 5 лв. – държавна такса за издаване на съдебно удостоверение, 480 лв. – платени депозити за свидетели и възнаграждения на вещи лица и 2 271, 34 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на размера на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 4 642, 94 лв. На ответника се дължат разноски в общ размер на 835 лв., от които 5 лв. – държавна такса за издаване на съдебни удостоверения, 480 лв. – платени депозити за свидетели и възнаграждения на вещи лица и 350 лв. - възнаграждение за защита от юрисконсулт, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа. При съобразяване на отхвърлената част от предявените искове на ответника се следват разноски в размер на 71, 56 лв. С оглед горното и при направена от съда компенсация на дължимите суми за разноски ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 4 571, 38 лв. Така мотивиран Софийски градски съд