Решение № 269 от 30.12.2022 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 1157/2022 г.

Производството по делото продължило с разпит на свидетели. В последствие по искане на частния тъжител Юл.Р. съдиите от РС - Шумен се отвели от разглеждане на делото. Същото направили и съдиите от РС- Велики Преслав. За това след промяна на местната подсъдност от ВКС, делото било изпратено в РС – Варна. Образувано било нчхд № 216/2022 г., производството по което не е приключило. От приобщените по делото писмени доказателства се установява, че през периода 2017 г. - 2021 г. в ОД МВР - Шумен има получени 139 сигнала от Юл.Р., като 22 от тях касаят подс.У., както и управлявани от него МПС; Р. е депозирал в РС-Шумен множество частни тъжби, въз основа на които са образувани наказателни дела от частен характер спрямо различни лица, като в много случаи срещу са срещу повече от един подсъдим. Подсъдимият Н. Ж. У. не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по адм. ред. Тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел за установена въз основа на събраните и проверени в хода на делото гласни и писмени доказателствени средства. Мотивирал е становището си защо ги е кредитирал, и настоящият състав на съда не намира основание да ревизира тези изводи, доколкото анализът им не противоречи на правната и житейска логика. Свидетелката Д. Х.а е посочила най-вече характеристични данни за Юл.Р., който полагал труд като работел „частно“ - почиствал жилища, участвал в избори (за което свидетелстват и представените пред настоящата инстанция писмени доказателства), бил регистриран в бюрото по труда, а към момента работел на трудов договор, както и негативното влияние на инкриминираните фрази върху Р.. Тази свидетелка обаче няма конкретни възприятия за тези фрази. Писмените доказателствени средства за водени дела, по които подсъдими лица са били както У., така и съпругата му и за извършвани множество полицейски проверки спрямо тях по инициатива на настоящия жалбоподател, обективно очертават отношенията между тях. При тази фактическа обстановка правния извод на първоинстанционния съд, че подсъдимият Н. У. не е осъществил състав престъплението по чл. 148 ал.2 вр. чл.147 ал.1 от НК е законосъобразен и се споделя изцяло от настоящия съдебен състав. Безспорно от обективна страна на инкриминираните дати подсъдимият е изпратил в РС-Шумен две молби от личната си ел. поща чрез мобилния си телефон, и не отрича, че това е негов стил на писане и само той ползва мобилния си телефон и ел.поща. Освен това в молбите се сочи информация известна само на У. и съпругата му, също подсъдима по делото на РС Шумен. Т.е. по отношение авторството на тези молби за отлагане на делото и за въззивния съд няма колебание, че е на подс. У.. Няма спор и че посочените две молби са станали достояние на съдията, съдебния деловодител и секретар, както и на другите участници в конкретното наказателно производство. В първата молба не се установява каквото и да е изявление накърняващо доброто име на частния тъжител. Във втората се съдържат инкриминираните текстове, с който подсъдимият У. в хода на първоинстанционното производство по нохд №1182/2019 г. е извел своята теза и личното си възприятие за водения спрямо него наказателен процес, както и за искането на тъжителя за налагане на глоба, за неявяването му в съдебно заседание поради заболяване. Съставът на престъплението „клевета” може да бъде осъществен при две различни форми на изпълнителното деяние - разгласяване на позорно обстоятелство за пострадалия или приписване на извършено от него престъпление, което той действително не е извършил. Предмет на престъплението по чл. 147 НК могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство или явление. Необходимо е то да е позорно, укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото. В този смисъл те трябва обективно да са заявени от дееца като реално съществуващи, за да се преценяват евентуално като позорящи, ако са неистински. В същото време тези обстоятелства, не трябва да представляват оценъчно съждение, което се извежда чрез предположения, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. От установената по делото фактология може да се направи само извод, че инкриминираните изрази са лична оценка на подсъдимия У. за случващото с воденото срещу него наказателно дело. Тази оценка е резултат от мисловен процес и анализ на фактите от страна на У., като резултат от ситуацията, в която се е озовал - подсъдим по няколко дела с един и същ тъжител, с предявен граждански иск на значителна стойност и искане за налагане на глоба за неявяване в съдебно заседание, което е било поради влошено здравословно състояние на децата му. Доколкото няма обективни обстоятелства, които да опровергаят или да потвърдят верността на тези съждения и умозаключения, които са функция от правото на свободно изразяване на гражданите, те не могат да бъдат средство за осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението клевета и не са елемент от неговия състав. Освен това от доказателствата по делото става ясно, че подсъдимият е счел себе си за пострадало лице от действията на частния тъжител (сега жалбоподател) по повод водените срещу него наказателни дела и извършвани полицейски проверки. С подаването на молбата до РС-Шумен У. е целял да даде становище по хода на делото, а не да злепостави тъжителя пред съдебния състав и обществото. У подс. У. не са се съдържали представи за позорен характер на сочените факти, които обективно са били основани на неговата увереност за истинността им. Т.е. той не е действал със съзнание за създаване на отрицателна оценка в обществото по отношение на тъжителя Р., респ. резултат от „разгласяването” не е налице. В този смисъл и настоящият състав прие, че в действията на Н.У. не се доказва умисъл за извършване на престъпление по см. на чл.148 ал.2, вр.ал.1 т.1 и т.2 вр. чл.147 ал.1 от НК. Настоящият съдебен състав счете за неоснователни възраженията на жалбоподателя, изложени във въззивната жалба и в съдебно заседание по следните съображения: Както беше посочено по-горе фактическа обстановка е установена от събраните и проверени в хода на делото гласни и писмени доказателствени средства. Попълването на доказателствената съвкупност и на двете инстанции е било с активното участие на настоящия жалбоподател. Не се констатират нарушения на процесуалните правила или ограничения на процесуалните права на пострадалия (частен тъжител) или на подсъдимия, както бланкетно се твърди в жалбата. Въз основа на фактите, изложени в тъжбата и след като е дал възможност на тъжителя да я приведе в съответствие с чл.81 ал.1 от НПК, с разпореждането за предаване на съд докладчикът по делото, правилно е квалифицирал деянието по чл.148 ал.2 вр. чл.147 НК – като клевета във формата на изпълнително деяние – разгласил позорни обстоятелства, а не както твърди жалбоподателя и като обида по чл.146 вр. чл.148 ал.1 НК. Тези престъпни състави имат различен непосредствен обект на защита. В първия случай това са обществените отношения осигуряващи неприкосновеност на доброто име на човек в обществото, а във втория - отношенията, осигуряващи неприкосновеност на личното чувство за достойнство, положителната самооценка, която всеки има за собствената си личност. В този смисъл не е нарушен материалния закон, защото всички твърдения в тъжбата сочат на накърняване на положителната обществена оценка за личността на тъжителя по нчхд № 1182/2019 г. Юл. Р.. Освен това в тъжбата се твърди, а и доказателствата сочат, че деянието е извършено в отсъствие на пострадалото лице – настоящ жалбоподател, в подадени от подсъдимия писмени документи, с които са се запознали множество лица и то последователно. Т.е. не е може да се направи извод, че е налице идеална съвкупност от обида и клевета, в какъвто смисъл са наведени доводи за първи път с въззивната жалба. Разбирането на жалбоподателя за относимост на чл.10 от ЕКЗПЧОС само към упражняващите адвокатска професия, респ. несъгласието му с мотивите на съда в тази им част, не намира опора в защитата, която тази разпоредба дава, а именно на правото на всички лица на свободно изразяване на мнение, което е едно от основните гарантирани от Конвенцията права. За това и конкретното действие трябва да се преценява според неговото естество от обективна гледна точка и с оглед целта и намерението на дееца, а не според професионалната му позиция. В настоящия случай от обективна страна както беше посочено вече, твърденията на подс. У. не представляват разгласяване на позорни обстоятелства, а упражняване на правото на становище по делото и излагане на твърдения, в които той е субективно уверен, а и намират отражение във фактите по делото. По изложените мотиви въззивният съд прие, че не са допуснати процесуални нарушения със съществен характер, които да налагат отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, както и не са налице основания за отмяна или изменение на процесната присъда на РС-Варна. В тази връзка направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски за двете инстанции е неоснователно. Воден от гореизложеното и на осн. 338 вр. чл.334 т. 6 от НПК, съдът