РЕШЕНИЕ

№ 1047

гр. София, 21.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-1 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Стоева при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Екатерина Стоева Гражданско дело № 20221100102070 по описа за 2022 година Предмет на производството е предявен от А. П. П. против Прокуратурата на Република България осъдителен иск за сумата 200 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 30.03.2021г. до изплащането.

В исковата молба ищецът излага, че през 2017г. спрямо него било отправено искане за екстрадиране в Кралство Испания във връзка с водено там наказателно производство. СГС отложил екстрадирането, тъй като към този момент бил подсъдим по НОХД № 1079/2017г. по описа на РС-гр.Сливен. С влязла в сила присъда по това

наказателно дело бил осъден на една година лишаване от свобода, но вместо да бъде приведена в изпълнение в България, ищецът бил задържан няколко месеца и след това екстрадиран от органите на прокуратурата в Испания. В тази държава бил задържан, а през 2019г. осъден от Централен наказателен съд в Мадрид и изтърпял наложеното му наказание лишаване от свобода, от което приспаднато времето на задържане под стража. Докато бил в Испания прокуратурата на РБ издала европейска заповед за арест за изтърпяване наказанието в България, която твърди да е незаконосъобразна, но въз основа на нея на 30.07.2020г. бил приведен в Централния софийски затвор. Твърди, че времето, което прекарал в ареста за да бъде екстрадиран в Испания и времето, през което бил задържан в Мадрид по незаконно издадената от прокуратурата на РБ ЕЗА не е било приспаднато нито от наказанието по чуждестранната присъда, нито от това по присъдата в България. Навежда, че постановената в Испания присъда касае деяние, което е в реална съвкупност с това по НОХД 1079/2017г. на РС-гр.Сливен, без испанския съд да е извършил кумулация. Затова с молба до прокуратурата поискал по реда на чл. 417 НПК вр. чл. 59 НК да бъде извършено приспадане на изтърпяното в Испания наказание и в тази връзка прекъсване изтърпяването на наказанието в България по чл.447, ал.2 НПК, което искане било отхвърлено. Сезирал и СРП на основание чл.417 НПК вр. чл.59 НК да се приспадне времето на задържането му по ЕЗА в периода 29.05.2017г.- м.08.2017г. и след 15.04.2019г., което също било отказано. Предвид това, като последица от незаконно издадената ЕЗА и отказите на прокуратурата да приспаднат задържането, съответно изтърпяното в чуждата държава наказание, твърди да е бил лишен от свобода с около 1 година повече от законоустановеното време, от което претърпял неимуществени вреди, начиная от 29.05.2017г. Обезщетението претендира заедно със законната лихва от 30.03.2021г., когато бил освободен от затвора, до изплащането.

Ответникът изразява становище за неоснователност на иска по съображения изложени в подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор. Оспорва претенцията по размер като прекомерно завишена.

Съдът като взе предвид становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:

През 2017г. в Република България е получена европейска заповед за арест от 23.05.2017г. /ЕЗА/, издадена от съдия в Централен следствен съд № 5 на гр.Мадрид за предаване на ищеца А. П. по повод водено наказателно производство в Испания за участие в организирана престъпна група, изпиране на имущества придобити чрез престъпления и подправяне на платежни документи.

За целите на екстрадиционното производство с постановление от 29.05.2017г. на СГП е задържан за срок от 72 часа, а с определение от 31.05.2017г. по НЧД № 2485/2017г. по описа на СГС спрямо него взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена с определение от 08.06.2017г. по ВНЧД №670/2017г. на САС.

По реда на чл.44 ЗЕЕЗА е образувано НЧД № 2507/2017г. по описа на СГС за допускане и изпълнение на ЕЗА, по което установено, че към този момент срещу ищеца има неприключило ДП № 1“КП“/2013г. на ОД на МВР-гр.Сливен, пр.пр.№ 500/2013г. на РП-Сливен за престъпление различно от тези, за които е поискана екстрадиция. С решение от 02.08.2017г. съдът приел за изпълнение европейската заповед за арест, като на основание чл.52, ал.1 ЗЕЕЗА отложил предаването до приключване на посоченото производство в България. Със същото е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от момента на приключване воденото срещу него в Република България наказателно производство в гр.Сливен до предаването му на испанските власти, и постановена отмяна на действащата идентична мярка за неотклонение. Решението е влязло в сила на 08.08.2017г.

Наказателното производство, заради което е била отложена екстрадицията, е приключило с влязла в сила на 15.02.2019г. присъда по НОХД № 1079/2017г. по описа на РС-Сливен, с която ищецът осъден за престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. чл.195, ал.1, т.4 и т.5, вр. чл.26 НК на една година лишаване от свобода. Впоследствие въз основа решението по ЧНД № 2507/2017г. на СГС бил задържан на 15.04.2019г. и предаден на 07.05.2019г. на испанските власти в изпълнение на ЕЗА.

От горното е видно, че във връзка с процедурата по екстрадиция фактическото задържане на ищеца е било за периода 29.05.2017г.-02.08.2017г. и за периода 15.04.2019г.-07.05.2019г.

Не е спорно и видно от извлечение от Европейска информационна система за съдимост-ECRIS, с постановена на 18.12.2019г. и влязла в сила на 29.01.2020г. присъда на съд в гр.Мадрид, Кралство Испания, ищецът е осъден за няколко престъпления- подправяне на документи и измама, включително мошеничество, с наложени различни по вид наказания, в тази част лишаване от свобода.

Междувременно с Определение от 26.03.2019г. по ЧНД № 367/2019г. по описа на РС-Сливен на основание чл.25 НК са групирани наказанията по НОХД № 1862/2016г. на РС-Бургас и НОХД № 1079/2017г. на РС-Сливен с определено едно общо наказание лишаване от свобода за срок 1 година, със зачитане времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение задържане под стража, домашен арест или е търпял наказание пробация или лишаване от свобода, по някое от двете дела. Определението е влязло в сила на 17.06.2019г. след потвърждаването му с определение по ВЧНД № 217/2019г. на ОС-Сливен.

От данните по делото е видно, че в периода 24.08.2016г.-23.12.2016г. е изтърпял 4 месеца от наказанието по НОХД № 1862/2016г. на РС-Бургас, поради което и с оглед извършената кумулация остава да търпи 8 месеца лишаване от свобода.

Във връзка с привеждане в изпълнение на определението ЧНД № 367/2019г. на РС-Сливен е било установено, че ищецът се намира на територията на Испания, поради което на 28.01.2020г. СРП издала европейска заповед за арест за предаването му в България за изтърпяване наказанието лишаване от свобода.

След постъпване на ЕЗА в Испания е образувано производство № 18/2020г. на Централен съдебен разследващ орган № 004 в гр.Мадрид, по което установено, че към този момент А. П. се намира в Централен затвор в Мадрид V-Сото дел Реал за изтърпяване наказанието лишаване от свобода по присъдата на испанския съд и по тази причина с определение от 28.02.2020г. постановено временно освобождаване от наказанието на българския съд, за което се отнася ЕЗА на СРП, т.е. предаването на българските власти се отлага докато изтърпява наказание на испанска територия. С последващо решение от 13.07.2020г. временното отлагане е отменено с цел извършване трансфера му в България. В тази връзка не е спорно, че въз основа ЕЗА ищецът е предаден на българските власти на 30.07.2020г., на която дата приведен в ЦСЗ и от този момент зачетено начало на изпълнение наказанието лишаване от свобода по НЧД № 367/2019г. на РС-Сливен за неговия остатък от 8 месеца, фактически изтърпяно към 30.03.2021г., когато е бил освободен.

По време на изпълнението му ищецът подал молба до СРП с искане на основание чл.417 НПК вр. чл.59 НК за приспадане на задържането и изтърпяното наказание лишаване от свобода в Испания по присъдата на съда в гр.Мадрид. С постановление от 13.11.2020г. на СРП е отказано приспадане с аргумент, че няма данни за задържане в Испания, съответно присъдата на испанския съд е влязла в сила след акта на българския съд, който се изпълнява, а наложеното в чужбина наказание не е кумулирано с това определено от българския съд и няма правна възможност за това.

С друга молба ищецът сезирал СГП за прекъсване по чл.447, т.2 НПК изпълнението на наказанието поради опасност от надлежаване, защото от срока на наказанието лишаване от свобода по последното му осъждане в България трябва да бъде приспаднато времето, през което е търпял също такова наказание в Испания, във връзка с което отново направено искане за произнасяне по чл.417 НПК. С постановление от 02.12.2020г. е постановен отказ на СГП от прекъсване изпълнението, обоснован с постановлението на СРП.

Въз основа тези фактически обстоятелства съдът обоснова от правна страна следното:

Отговорността на държавата за вреди причинени на граждани от незаконосъобразни действия или бездействия на нейни органи е деликтна и се реализира по реда на ЗОДОВ при наличието на изчерпателно посочените в него хипотези. Съдът е квалифицирал иска по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, според която норма държавата отговаря за вредите причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.

В Решение № 212/14.10.2016г. по гр.д.№ 1402/2016г. на ВКС, ІV г.о. е направено разграничение на основанията по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ и чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Прието е, че деликт по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ е налице само при изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения с присъдата срок-когато се изтърпява наказание, наложено с влязла в сила присъда, с която лицето е признато за виновно от съда и е осъдено за извършено от него престъпление. Наложените в хода на наказателното производство мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ са мерки за процесуална принуда и тъй като с тях се засягат граждански права на лична свобода и неприкосновеност, съгласно чл.59 НК времето на задържането се приспада от наложеното наказание. По своите цели и функции тези временни принудителни мерки не са равнозначни на изпълнение на наложено с влязла в сила присъда наказание „лишаване от свобода“, поради което дори и когато задържането на лицето е по-продължително от срока на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и задържането не е могло да бъде приспаднато по реда на чл.59 от НК, не е налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. След изменението на ЗОДОВ с ДВ бр.98/2012г., отговорността за вреди от незаконно търпени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ над наложеното с присъда наказание „лишаване от свобода“ е уредена в чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ- държавата носи отговорност за дейността на правозащитните органи при всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, § 1 от КПЧОС. Съгласно чл.5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съд присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда наказание в съответствие с чл. 5, § 5 от Конвенцията. Когато лицето е търпяло временни принудителни мерки „задържане под стража“ или „домашен арест“ и това задържане не е могло да бъде приспаднато по реда чл.59 НК, то налице е деликт по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ.

Изхождайки от наведените в исковата молба обстоятелства ищецът претендира вреди от това, че времето на задържане за да бъде екстрадиран от България в Испания и обратно от Испания в България не е било приспаднато по чл.59 НК нито от наложеното в България наказание, нито от наказанието на испанския съд в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията, както и от това, че наказанията за престъпленията по осъжданията му с присъдата в Испания и присъдата по НОХД № 1079/2017г. на РС- Сливен са в условията на реална съвкупност и е следвало да бъдат групирани с приспадане изтърпяното в Испания, които в своята съвкупност са довели до лишаването му от свобода над законоустановеното време. Първото попада в основанието по чл.2, ал.1, т.1, пр.последно ЗОДОВ, а второто по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, поради което съдът дължи произнасяне налице ли са предпоставките за пораждане отговорността на държавата чрез ответника, като процесуален субституент по чл.7, ал.1 ЗОДОВ, по всяко от тях.

По делото е установено, че по отношение ищеца през 2017г. е проведено производство по чл.44 ЗЕЕЗА въз основа издадена ЕЗА от съд в гр.Мадрид за предаване в Испания във връзка водено срещу него разследване за престъпления в тази държава. Във връзка с екстрадицията е бил задържан с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 29.05.2017г.-02.08.2017г. до произнасянето с решение по чл.44, ал.7 ЗЕЕЗА по образуваното НЧД № 2507/2017г. на СГС и след това за периода 15.04.2019г.-07.05.2019г. по силата на същото решение при условията на чл.44, ал.7, изр.3 ЗЕЕЗА. С решението от 02.08.2017г. съдът е приел за изпълнение ЕЗА, но на основание чл.52, ал.1 ЗЕЕЗА отложил предаването до приключване на водено срещу него в България разследване по досъдебно производство от 2013г. в гр.Сливен, което е станало на 15.02.2019г. с влизане в сила на осъдителната присъда по НОХД № 1079/2017г. по описа на РС-Сливен.

Посоченото задържане представлява осъществен в съответствие с регламентираната в закона процедура арест за целите на предприетите действия по екстрадиция по смисъла на чл.5, §1, б.f от КЗПЧОС, чиято законност не е оспорена от ищеца, а с позоваване на чл.18 ЗЕЕЗА твърди, че вместо да бъде приведено в изпълнение наложеното по НОХД № 1079/2019г. на РС-Сливен наказание е бил екстрадиран в Испания.

Съгласно уредбата в ЗЕЕЗА компетентността да откаже или да приеме за изпълнение ЕЗА от чужда държава принадлежи единствено на съда, което включва и правомощието по чл.18 ЗЗЕЗА /чл.52 ЗЕЕЗА/ да отложи фактическото предаване на лицето, ако срещу него в Република България има висящо наказателно производство или влязла в сила присъда, подлежаща на изпълнение, за престъпление, различно от това, за което е допусната екстрадицията. Дали и в коя хипотеза да отложи изпълнението законът е оставил на преценката на съда с оглед конкретните обстоятелства. Ролята на прокуратурата в производството по ЗЕЕЗА се свежда до сезираща съответния съд функция, когато сигналът за ЕЗА е получен чрез Шенгенската информационна система /ШИС/-чл.38б ЗЕЕЗА и участие в съдебното производство, в което изразява само становище. Поради това наведеното от ищеца освен неоснователно, е и неотносимо към търсената отговорност от държавата чрез ответника по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ.

На следващо място е установено, че след предаването по ЕЗА на 07.05.2019г. ищецът е осъден с влязла в сила на 29.01.2020г. присъда на съд в гр.Мадрид на наказание лишаване от свобода, от което според посоченото в исковата молба е било приспаднато времето на задържането му под стража в Испания. Преди това осъждане в Районен съд-Сливен е било проведено производство по чл.306 НПК вр.чл.25 НК, по което с влязло в сила на 17.06.2019г. определение са групирани наказанията по НОХД № 1079/2019г. на РС-Сливен и по предходно наложено по НОХД № № 1862/2016г. на РС-Бургас с определено за изтърпяване едно общо от 1 година лишаване от свобода, от което приспаднато изтърпяната част от наказанието по последното с остатък от 8 месеца. Във връзка с привеждането му в изпълнение на свой ред СРП издала ЕЗА за предаването на ищеца от Испания, което първоначално е било отложено, защото към този момент изтърпявал наказанието по испанската присъда в местен затвор, но в последствие приета за изпълнение с фактическо предаване на българските власти на 30.07.2020г. На тази дата е приведен в затвор в България, където изтърпял наказанието лишаване от свобода от 8 месеца до 30.03.2021г.

При тези обстоятелства наведената в исковата молба незаконосъобразност на ЕЗА, като издадена при липса на фактическо и правно основание, е неоснователно, тъй като причината за издаването й е не защото ищецът се е укривал в Испания, а поради необходимостта да бъде приведен в България за изпълнение наложеното от националния съд наказание-чл.2, т.2 ЗЕЕЗА. Отделно от това въпросът за законността на ЕЗА и възможността за нейното обжалване е без правно значение за фактическия състав на деликта по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ доколкото твърдението е, че вредите са последица от неприспадане по чл.59 НК задържането по двете екстрадиционни производства от наложните наказания.

Задържането под стража е мярка за процесуална принуда, което засяга правото на лична свобода и сигурност и е законно, когато е осъществено на основанията предвидени в чл.5, §1 КЗПЧОС. Както е посочено в цитираното решение на ВКС, по своята цел и функция не е равнозначно на изпълнение на наказание „лишаване от свобода“, но при осъждане с влязла в сила присъда на такова наказание времето на задържане подлежи на приспадане и в случай, че това не е било направено е налице нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията, обуславящо отговорност на държавата по чл.2, ал.1, т.1, предл. последно ЗОДОВ. Отговорността на държавата обаче може да бъде ангажирана за вреди от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица-чл.7 КРБ и чл.1 и чл.2 ЗОДОВ, вр.чл.4 ЗОДОВ, което спрямо конкретното правно основание и предявен иск означава да е допуснато нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията поради неприлагане от Прокуратурата на РБ на чл.59 НК, постановяваща приспадане на задържането.

По общото правило на чл.59, ал.1 НК времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация. Съгласно чл.59, ал.2 НК задържане по смисъла на ал.1 освен мярката за неотклонение задържане под стража е и всяко друго задържане по реда на НПК, ЗМВР или друг закон, свързано с престъплението, за което лицето е осъдено или е било задържано за изпълнение на наказанието. По начало задължение да приспадне задържането има съдът, който е постановил осъдителната присъда с налагане наказание „лишаване от свобода“ по наказателното производство, във връзка с което е била наложената мярката за неотклонение, а ако нормата не е приложена от съда, се прилага от прокурора с постановление-чл.417 НПК.

По отношение ищеца е проведено двукратно производство по екстрадиция първо от България в Испания, а след това от Испания в България въз основа ЕЗА и в съответствие с правния механизъм между държави-членки за предаване на лице за целите на наказателно преследване или за изтърпяване на наказание в една от тях, регламентиран в Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки на Европейския съюз, транспонирано в ЗЕЕЗА. Според уредбата в Рамковото решение и ЗЕЕЗА, изпълняващата държава-членка може да постанови задържане на лицето, за което е направено искането за предаване с ЕЗА до разрешаване на въпроса за нейното изпълнение и това задържане подлежи на приспадане. Разпоредбата на чл.26 от Рамковото решение постановява, че издаващата държава-членка трябва да приспадне срока на задържането въз основа европейската заповед за арест от целия срок на задържане, който следва да бъде изтърпян в тази страна в резултат от постановяване на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, а съгласно разпоредбата на чл.60 ЗЕЕЗА времето на задържане в изпълняващата държава членка във връзка с ЕЗА, издадена от органите по чл.56, ал.1, се приспада от общия срок на лишаване от свобода, който лицето трябва да изтърпи по постановена от български съд присъда. От това следва, че задържането в производство по екстрадиция между държави-членки следва да бъде зачетено от държавата отправила искането за предаване с ЕЗА и подлежи на приспадане от наказанието „лишаване от свобода“ наложено с присъда в тази държава. Съответно пряко изводимо от чл.60 ЗЕЕЗА е, че когато Република България е издаваща ЕЗА държава и лицето е задържано в изпълняващата държава-членка, срокът на задържане в последната се приспада от наказанието „лишаване от свобода“ постановено от български съд.

В случая задържането на ищеца с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за времето от 29.05.2017г. до 02.08.2017г. и от 15.04.2019г. до 07.05.2019г., постановено от СГС във връзка с издадената ЕЗА за предаване в Испания, не подлежи на приспадане от наказанието по присъдата по НОХД № 1079/2017г. на РС-Сливен или групираното наказание по ЧНД № 367/2019г. на РС-Сливен по чл.60 ЗЕЕЗА вр. чл.59 НК, а от наложеното с осъдителната присъда в Испания наказание „лишаване от свобода“. Следователно задължението за приспадане на този срок е било на испанските власти, за неизпълнението на което Република България не носи отговорност за вреди в случай на допуснато нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията.

По отношение издадената ЕЗА от СРП и образуваното в Испания екстрадиционно производство е установено, че ищецът не е бил задържан, а изтърпявал наложеното му в тази държава наказание „лишаване от свобода“, което изключва приложението на чл.60 ЗЕЕЗА вр. чл.59 НК, защото приспадането се отнася само за задържане като мярка за процесуална принуда, не и до търпяно наказание.

По изложените съображения искът на първото основание чл.2, ал.1, т.1, предл.последно ЗОДОВ е неоснователен.

По второто основание-чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ се поддържа, че наказанието по присъдата в Испания не е било кумулирано с наказанието по присъдата в България по НОХД № 1079/2019г. на РС-Сливен, поради което не е бил приспаднат срокът на изтърпяното в Испания довело до изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ над определения срок.

Съдът намира иска и в тази част за неоснователен. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ предполага вреди от фактическо изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, което надвишава определеното с влязла в сила присъда, каквото не се установява по делото.

Преди изтърпяване групираното наказание по ЧНД № 367/2019г. на РС-Сливен от 8 месеца лишаване от свобода в периода 30.07.2020г.-30.03.2021г. ищецът е търпял идентично наказание по присъдата в Испания, влязла в сила на 29.01.2020г., т.е. след присъдата по НОХД № 2079/2019г. на РС-Сливен и определението за групиране, при липса на данни колко точно е изтърпял при положение, че наличните са за осъждане от испанския съд за няколко престъпления с наложени различни по вид наказания, в тази част „лишаване от свобода“, най-голямото от които 10 години.

Твърдението за неизпълнение от прокуратурата на задължението да приспадне изтърпяната част от наказанието в Испания по чл.59 НК е неоснователно, защото нормата касае единствено мерки на задържане. Приспадане изтърпяно изцяло или част от наказание „лишаване от свобода“, включително за осъждане в чужбина /чл.7 НК/, е предвидено в чл.25, ал.2 НК и е приложимо, когато наказанията са за престъпления в условията на реална съвкупност по чл.23 вр. чл.25 НК и при кумулирането им с определяне на едно най-тежко. Групирането на наказания е правна възможност и се осъществява по съдебен ред с акт на съда-чл.306 НПК. Прокуратурата не притежава компетентност да извършва групиране, нито да постановява приспадане на изтърпяно наказание. Като орган, на който законът е възложил упражняване надзор за законност при изпълнение наложените с присъда наказания и тяхната продължителност /чл.5 ЗИНС/, в случай на преценка, че наказанията по отделни осъждания могат да бъдат кумулирани той може само да сезира съда за провеждане на производство по чл.306 НПК, а отказът да направи това не влече отговорност на държавата.

В случая и да са подлежали на групиране наказанията между присъдата в Испания и присъдата на РС-Сливен, но без такова да е извършено не означава, че ищецът е търпял наказание „лишаване от свобода“ над определения срок, поради което не е налице и хипотезата на чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ.

Водим от горното, съдът