Решение № 9 от 15.1.2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 662/2023 г.

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК С решение №390 от 12.04.2023г, постановено по гр.д.№3665/2021г по описа на Районен съд- П. са отхвърлени исковете по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от ЗЗДискр, предявени от ищеца Н. Н. А. с ЕГН ••••••••••, изтърпяващ наказание“доживотен затвор“ в Затвора- гр.П. против ГД“Изпълнение на наказанията“ гр.С., бул. „Г.Н.С.“№21 за установяване, че в периода 14.04.2014г.-31.07.2020г. администрацията на затвора в град П., която е подчинена на ответника, е нарушила правото на ищеца на равенство в третирането в сравнение с лишените от свобода в затворите в град С.З. и гр.С., тъй като е ограничила електрозахранването и телевизионния сигнал в затворническите помещения, както и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по- нататъшни нарушения. Със същото решение са отхвърлени и исковете по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от ЗЗДискр, предявени от ищеца Н. Н. А. с ЕГН ••••••••••, изтърпяващ наказание“доживотен затвор“ в Затвора-гр.П. против ГД“Изпълнение на наказанията“ гр.С., бул. „Г.Н.С.“№21 за установяване, че в периода 01.09.2014г.-04.09.2020г. администрацията на затвора в град П., която е подчинена на ответника, е нарушила правото на ищеца на равенство в третирането в сравнение с лишения от свобода М.Г.Х., който изтърпява наказание в Затвора в гр.С.З., на когото е предоставено право на безплатна кореспонденция по чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, както и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. Осъден е Н. Н. А. с ЕГН •••••••••• да заплати на ГД“Изпълнение на наказанията“ гр.С. сумата от 130 лв. юрисконсултско възнаграждение. С определение №2508 от 28.09.2023г, постановено по гр.д.№3665/2021г по описа на РС-П. в производство по чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на Н. Н. А. с ЕГН •••••••••• за изменение на решение №390 от 12.04.2023г. в частта за разноските. Против постановеното решение е подадена въззивна жалба лично от Н. Н. А.. Подадена е въззивна жилба и от служебния му адвокат Р. А.. Във въззивната жалба, изходяща от Н. А., са изложени оплаквания за неговата неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Твърди се, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и на Хартата на основните права на Европейския съюз. Неправилно районния съд бил приел, че е трябвало да се направи сравнение на личното положение на жалбоподателя единствено и само с лишените от свобода в затвора в град П..Според жалбоподателя е налице нарушение на чл.6, ал.1 от КРБ, който текст гласи, че всички граждани са равни пред закона, не се допускат никакви ограничения на правата или привилегиите, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Сочи се в жалбата, че съгласно чл.83 от ППЗИНЗС лишените от свобода имат право да слушат радиопредавания и да гледат телевизия по ред, установен от началника на затвора. Ползването на телевизионни и радиоприемници се разрешава до 22: 00 часа, след което електрозахранването в спалните помещения се изключва. Твърди се, че от събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че в други затвори е имало електрозахранване до 22: 30 часа, докато в затвора в град П. електрозахранване е било налично до 22: 00ч. Жалбоподателят счита, че е дискриминиран по смисъла на чл.83 от ППЗИНЗС и чл.90, ал.1 и ал.3, чл.86, ал.1 от ЗИНЗС и чл.75, чл.76 и чл.77, ал.1 от ППЗИНЗС, тъй като му било отказано кореспонденцията му да бъде изпращана за сметка на затвора. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение районният съд не е съобразил всички относими към спора доказателства, събрани в първоинстанционното производство. Твърди се, че районния съд не бил осигурил равенство и състезателност на всички участници в процеса, тъй като оставил без уважение искането му за сваляне на белезниците на краката и помощното средство – колан от кръста. В нарушение на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК районният съд оставил без уважение искането за отвод на състава на съда и по този начин били нарушени съдопроизводствените правила при разглеждане на делото. Във възивната жалба, депозирана от адвокат Р. А., се излага оплакване, че районният съд не бил разгледал доводите му, подробно изложени в писмените бележки. Твърди се в жалбата, че действията на затворническата администрация не били съобразени с изискванията на чл.75, чл.76, чл.77 и чл.86 от ЗИНЗС, свързани с правото на кореспонденция на лишените от свобода. В резултат на тези незаконосъобразни действия жалбоподателя Н. А. бил претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на човешкото му достойнство. Сочи се, че според разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, забраняващ подлагането на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Твърди се, че лишените от свобода имат право на електрическо захранване в килиите от 06: 00 до 22: 00часа, което им дава възможност да ползват радиоприемник и кабелна телевизия. През лятото този режим се нарушавал и дефакто жалбоподателят бил лишен от тези си права от 06: 00 часа до 08: 00часа, тъй като в този времеви диапазон електрическото захранване се спира, като за сметка на това се удължава от 22: 00 ч до 24: 00часа, но през това време се спира излъчването на кабелна телевизия. Това лишавало жалбоподателя от възможност за информираност за обществените събития и живот. За да полза това свое право през почивните дни Н. А. е следвало да депозира нарочна молба до началника на затвора, която не била уважавана. В затворите в С. и в С.З. през летния сезон електрозахранването се удължава от 22: 00 часа до 02: 00часа, а в С.З. кабелна телевизия се гледала денонощно. Твърди се, че жалбоподателят има право на достъп до електрозахранване и кабелна телевизия денонощно, а не по избор на администрацията на затвора в град П.. Поддържа се, че едно от основните права, залегнало в чл.11 от ХОПЕС е правото на свободно изразяване на мнения, което иманентно включва и правото да се получава и разпространява информация. Жалбоподателят обективно бил ограничен от упражняване на част от гражданските си права, което от своя страна е форма на непряка дискриминация. Един от основните принципи, залегнали в Препоръка Rec/ 2006/2 на Комитета на министрите на ЕС са, че ограниченията, налагани на лишените от свобода, не бива да надвишават минимално необходимите и трябва да съответстват на законовата цел, за която са наложени. Прави се искане да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго по същество, с което предявените искове да бъдат уважени. В срока по чл.263 от ГПК от насрещната страна не е подаден писмен отговор на въззивните жалби. Подадена е частна жалба от Н. А. срещу определение №2508/28.09.2023г., постановено по гр.д.№3665/2021г. по описа на РС-П.. Навежда се довод, че съгласно чл.75, ал.2 от ЗЗДискр.за производствата по този закон не се дължат такси разноски, поради което е следвало жалбоподателят да бъде освободен от разноски за юрисконсултско възнаграждение за насрещната страна. Моли се определението да бъде отменено като незаконосъобразно. Постъпил е отговор на частната жалба, депозиран от ГД“Изпълнение на наказанията“- град С., чрез процесуалния представител юрисконсулт Р. Р., в който се поддържа довод, че определението е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Пазарджишкият окръжен съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната и частната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, след като съобрази становищата на страните при спазване разпоредбите на чл.12 и чл.235 от ГПК, прие за установено следното: В исковата си молба против Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“-град С. ищецът Н. Н. А. с ЕГН •••••••••• твърди, че изтърпява наказание „ доживотен затвор“ със специален режим в Затвора –град П., от 14.04.2014г. и до настоящия момент. Твърди, че за периода 14.04.2014г -31.07.2020г е бил подложен от администрацията на Затвора – град П. на дискриминационно отношение, основано на личното му положение, като е третиран по-неблагоприятно от лишените от свобода в затворите в град С.З. и град С.. Съобразно вътрешните правила на затвора, лишените от свобода имат право на електрическо захранване в килиите от 06: 00 часа до 22: 00 часа, което им дава възможност да ползват кабелна телевизия и радиоприемник. Твърди се, че през лятото този режим се нарушавал и дефакто ищецът бил лишен от тези си свои права, тъй като от 06: 00 часа до 08: 00часа електрозахранването в килиите се спира, като за сметка на това се удължава от 22: 00 до 24: 00 часа, но през това време се спирало излъчването на кабелна телевизия. Това лишавало ищеца от възможността за информираност на обществените събития и живот. Твърди се, че за да ползва това свое право през празничните и почивни дни ищецът депозирал нарочна молба до началника на затвора – град П., която обикновено не била уважавана. Единствено, когато имало спортни събития в работен ден, тази молби биват уважавани, но това ставало за сметка на празничните и почивни дни, с които от затворническата управа се правят „ компенсации“ и електрозахранването отново се спирало за периода от 22: 00 часа до 24: 00часа. Твърди се, че в затворите в С.З. и в С. през летния сезон електрозахранването се удължава от 22: 00 часа до 02: 00часа, а в С.З. същото е денонощно, кабелната телевизия не се спира.сочи се, че в едни и по характера и функциите си пенитенциарни заведения, подведомствени на едно и също министерство и находящи се на територията на една и съща държава, съществува различен режим на лишените от свобода и това е в зависимост от субективните нагласи на съответната администрация. Налице било нарушение на основните права, залегнали в чл.11 от ХОПЕС, че всеки има право да получава и разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти. На следващо място ищецът твърди, че в периода 01.09.2014г.- 04.09.2020г. е третиран по-неблагоприятно от лишения от свобода в затвора гр.С.З. М.Г.Х., на когото е предоставено право по чл.90, ал.4 от ЗИНЗС да изпраща кореспонденцията си за сметка на затвора, тъй като нямал средства. Твърди, че за разлика от М.Х. тази привилегия му била отказана, а жалбите до началника на затвора град П. по този повод били оставени без уважение. Ищецът твърди, че с тези действия на администрацията на затвора гр. П., която е подчинена на ответника, представляват проява на дискриминационно отношение към нето, основано на личното му положение. Прави се искане да се постанови решение, с което да се установят визираните по-горе нарушения, както и да бъде осъден ответника да преустанови тяхното извършване, да възстанови положението преди тях и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения. В срока по чл.131 от ГПК от ответника Главна дирекция“ Изпълнение на наказанията“ град С., бул.“Г.Н.С.“№21 е подаден писмен отговор. Твърди се, че искът за второто нарушение е недопустим поради формирана сила на пресъдено нещо, тъй като по същия въпрос е постановено влязло в сила решение №3841/2018г по описа на РС-П.. По същество ответникът счита, че исковете са неоснователни. Ищецът е третиран по описания от него начин не поради дискриминационно отношение, а в съответствие с вътрешните правила на затвора и понеже не отговаря на условията по чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, които му дават право да изпраща кореспонденцията за сметка на затвора. В ЗИНЗС изрично са упоменати случаите, в които разноските по кореспонденцията на лишените от свобода са за сметка на лишаване от свобода. Сочи се, че ищецът не попада в тази категория лица, тъй като доброволно е прехвърлил вземанията си и сам е преценил как да разполага с личните си средства. Твърди се, че ищецът както и другите лишени от свобода в Затвора град П. са поставени при разни условия. Твърди се, че по отношение ел.захранваното администрацията на Затвора град П. стриктно съблюдава нормата на чл.83 от ППЗИНЗС, даваща оперативна самостоятелност при определени условия началника на затвора да разрешава ползването на радиоприемник и гледане на телевизия, извън постановената часова рамка. Нормалното ползване на телевизионни и радиоприемници / както и на останалите разрешени ел.уреди/ се разрешава от 06: 00 до 22: 00часа, след което електрозахранването в спалните помещения се изключва. По писмено предложение на председателя на съвета на общността началникът на затвора разрешава ползването на телевизионни и радиоприемници до по-късно. Разрешението се дава еднократно за всеки конкретен случай. Това е така, тъй като всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства – различно местоположение в страната, различен брой осъдени, пребиваващи в затворите, редът, наложен с вътрешни правилници. Следователно в подобни „ сравними сходни обстоятелства по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание „доживотен затвор“ в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценка дали е налице спрямо него дискриминация по смисъла на чл.4 от ЗЗДискр. Моли се съда исковете да бъдат отхвърлени. От събраните в първоинстанционното производство доказателства се установява, че от 14.04.2014г. жалбоподателят- ищец Н. А. изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Затвора-град П.. През 2016г. Н. А. е прехвърли с два договора за цесия вземанията си по адм.д.№112/2014г. и по адм.д.№160/2014г. двете дела по описа на Административен съд – С.З. на неговата майка Г.М. А.. На това основание на 09.08.2016г. по изпълнителен лист №160/2014г на майка му Г.М. А. е преведена сумата от 2 504.74лв. и по изпълнителен лист №112/2014г. сумата от 524.63лв. или общо 3029.37лв. С писмо вх.№6905/23.05.2018г. А. е уведомил Министерството на правосъдието, че присъденото му обезщетение по адм.дело№163/2016г. по описа на Адм.съд-П. е прехвърлено на майка му Г. А.. По делото е представен изпълнителен лист по адм.д.№112/2014г по описа на Адм.съд- С.З., видно от който ГД“Изпълнение на наказанията“ С. е осъдена да заплати на Н. А. сумата от 400лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Представени са и договорите за цесия, от които се установява, че ищецът е прехвърли безвъзмездно свои парични вземания на майка си. За периода 01.09.2014г до 19.09.2016г по личната сметка на Н. Азис е постъпила сумата от 221.31лв. За същия този период 01.09.2014г. 19.09.2016г. е предоставена и подробна разпечатка за извършваните от Н. А. разходи, които са били основно за телефонни обаждания от негова страна.За периода 20.09.2016г до 04.09.2020г по личната сметка на А. е постъпила сумата от 100.92лв. Тази сума е е изразходена от А. основно за фонокарти и пазаруване. Следва да се отбележи, че между страните не е спорно обстоятелството, че от 2016г. администрацията на затвора не покрива разходите за кореспонденция на ищеца при условията на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС. Установява се също така, че за периода от 25.04.2014г. до 29.06.2015г. Н. А. е получавал периодично от майка си парични преводи, които в общ размер възлизат на сумата от 411лв. Видно от представените пред районния съд писмени доказателства / лист 120-131 от първоинстанционното дело/ ищецът Н. А. е сезирал началника на Затвора – П. с множество жалби с оплакване, че му е била връщана кореспонденция с мотив, че не попадала в обхвата на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, които жалби са оставяни без уважение. Видно от писмо вх.№9801/13.05.2022г. от Затвора – С.З. в това пенитенциарно заведение целогодишно електрозахранването с спалните помещения на лишените от свобода е в диапазона от 06: 00 до 22: 30 часа. Достъп до кабелна телевизия се осигурява за всеки лишен от свобода в посочения по-горе часови диапазон, който е платил съответната такса и притежава собствен телевизионен приемник. Посоченият режим не е променян в периода 2014-2020г. Сочи се в писмото, че Затворът С.З. поема разходите за кореспонденция на лишените от свобода, за които е установено, че нямат средства, съгласно чл.90, ал.4 от ЗИНЗС. Представена е извадка от дневника за изходяща кореспонденция за периода от 01.01.2018г. до 30.07. 2018г.8 лист 65-76 от първоинстанционното дело/, от която е видно, че лишеният от свобода Н. А. е изпратил за сметка на Затвора –П. множество писма до различни държавни органи и институции. Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка от правна страна съдът прави следните изводи: Съгласно чл.269, изр.първо от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно- постановено е от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмен вид и и подписано, изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. По допустимостта на решението: Ответникът по иска- Главна дирекция“Изпълнение на наказанията“ е навел възражение за недопустимост на исковете за признаване за установено, че в периода 01.09.2014г.-04.09.2020г. администрацията на затвора в град П., подчинена на ответника, е нарушила правото на ищеца на равенство в третирането в сравнение с лишения от свобода М.Г.Х., който изтърпява наказание в Затвора в гр.С.З., на когото е предоставено право на безплатна кореспонденция по чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, както и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по- нататъшни нарушения с твърдение, че е налице вече произнасяне по този искове с влязло в сила решение по гр.д.№3841/2018г. на РС-П.. Настоящият въззивен състав, извършвайки служебна проверка по гр.д.№3841/2018г. по описа на РС-П., съдебното решение по което се намира в кориците на първоинстанционното производство, констатира, че не е налице пълно тъждество между предмета на гр.д.№3841/2018г. на РС-П. и предмет на гр.д.№3665/2021г по описа на РС-П., решението по което е в обхвата на настоящия въззивен контрол, съобразявайки изложените обстоятелства и заявени петитуми по исковете по двете дела, които не са напълно тъждествени.Възражението на ответната страна, базирано на разпоредбата на чл.299 от ГПК, че спорът е разрешен вече с влязло в сила решение и не би могъл да бъде пререшаван е неоснователно. Не е налице твърдяната абсолютна процесална пречка, изразяваща се във формирана сила на пресъдено нещо но правния спор, която да препятства надлежното упражняване на правото на иск. Ето защо предявеният иск е допустим, поради което и постановеното първонистанционно решение също е допустимо. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени в т.1 от ТР№1 от 09.12.2013г. при произнасяне по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материално правните норми, както и до проверка за правилното прилагане на императивните материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл.71 ал.1, т.1 и т.2 от ЗЗДискр. В трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №3/22.07.2013г по гр.д.№534/2012г.на ВКС, четвърто г.о, решение №153/14.06.2020г по гр.д.№6/2009г на ВКС, трето г.о., решение №244 от 14.08.2012г по гр.д.№777/2011г. на ВКС, четвърто г.о. / за да се гарантира целта на Закона за защита от дискриминация/ЗЗДискр./, установена с чл.2, а именно да се осигури на всяко лице правото на равенство пред закона и равенство в третирането, чл.4, ал.1 забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация е всяко неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 от посочения закон, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в пар.1, т.7 от ДР на ЗЗДискр. е дефинирано „ неблагоприятното третиране“, като е обяснено, че това е всеки акт, действие, бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго, на основата на признаците по чл.4, ал.1 или могат да поставят едно лице в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица или не. Тоест акт, действие или бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси.Според пар.1, т.8 от ДР ЗЗДискр. изразът „ на основата на признаците по чл.4, ал.1“ означава на основата на действителното настояще или минало, или предполаганото наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Непряката дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Съгласно чл.6 от ЗЗДискр. забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи. Съгласно чл.9 от ЗЗДискр. в производство по защита о дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен.Предвид на това ищецът, който твърди, че е бил жертва на дискриминация, следва да докаже факти въз основа на които може да се направи извод, че е налице дискриминация, изразяваща се в различно, неравно третиране на лица на някой от признаците, заложен в разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., която детайлизира основния конституционен принцип, залегнал в чл.6, ал.2 от КРБ, а именно, че всички граждани са равни пред закона, както и че не се допускат никакви ограничения на правата или привилегиите, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Предвид така очертаната приложима материално правна рамка и изложените в исковата молба обстоятелства за неблагоприятно третиране на ищеца в сравнение със затворници от други затвори по признака „лично положение“, се касае за оплакване за осъществена форма на „ пряка дискриминация“. Жалбоподателят-ищецът не твърди поставяне в по-неблагоприятно положение от това на други лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и то в затвора в град П., където жалбоподателят изтърпява наказание „ доживотен затвор“. Твърди единствено, че е подложен на дискриминация от администрацията на затвора в град П. поради по-неблагоприятния режим на електрозахранването и подаване на телевизионен сигнал в сравнение с режимите в затворите в град С.З. и в град С.. Твърди и това, че за исковия период разходите свързани с изходящата от него кореспондения до различни институции и до негово близки, не се поемали от затвора в град П., докато на лицето М.Г.Х., изтърпяващ наказание в затвора в град С.З. му било предоставено право на безплатна кореспонденция по чл.90, ал.4 от ЗИНЗС за същия този период. Тук е мястото да се посочи, че за правилното решаване на правния спор следва от една страна да се съобрази обстоятелството, че ищецът е лишен от свобода, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“, а от друга страна - съществения с оглед изхода на делото материалноправен въпрос: Представлява ли дискриминация по признака лично положение по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, на който въпрос съдебната практика е дала отговор, обективиран в решение №101/02.08.2021г по гр.д.№1871/2020г на ВКС четвърто г.о., решение №244/14.08.2012г по гр.д.№777/2011г на ВКС, четвърто г.о., решение №3/22.07.2013г. по гр.д.№534/2012г на ВКС четвърто г.о., определение № 291/27.02.2014г. по гр.д.№6840/2013г на ВКС четвърто г.о./ Относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субект на сравнение при твърдения за неравностойно третиране, се приема, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. следва да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. не е налице дискриминация. По- неблагоприятно третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е според предвидените в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение.Всеки затвор осигурява различни условия на живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Ето защо не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица, се намират „ при сравнимо сходни обстоятелства“с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ жалбоподателят – ищец Н. А. се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само в сравнение с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. В контекста на горните разсъждения, почерпени изцяло от трайно установената съдебна практика на ВКС и след преценка на описаното в исковата молба нарушение на администрацията на затвора в град П., изразяващо се в това, че през зимата в килията на ищеца има електричество и кабелна телевизия само за времето от 08: 00 до 22: 00 часа, а през лятото електричеството се спира от 06: 00часа до 08: 00 часа, за да се удължи подаването му от 22: 00часа до 24: 00часа, като през допълнителните два часа няма кабелна телевизия, за разлика от затвора в С.З., където електричеството и кабелната телевизия не се прекъсват през цялото денонощие, а в затвора в град С. подаване на електрическо и кабелна телевизия се удължава от 08: 00ч до 02: 00часа, не представлява дискриминация по признака лично положение. Това твърдение само по себе си изключва по обективни причини сходството в положението на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в град П. и лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затворите в град С. и в град С.З.. Това е така, тъй като затворническата администрация на затвора в град П. и по-конкретно началника на затвора в град П., който дефакто според чл.83, ал.1 от ППЗИНЗС, установява реда, по който лишените от свобода да слушат радиопредавания и да гледат телевизия, не може да влияе върху личното положение на лишените от свобода извън затвора в град П.. Следователно тези лица не са в сравнимо сходно положение.В подобно идентично или сходно положение с ищеца по отношение на личното си положение, определено с актове на управление на затвора в град П., са само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и на лицата, които изтърпяват наказание „ лишаване от свобода“ вкл, „доживотен затвор“ в друг затвор в страната.В подобни „ сравнимо сходно положение“ по отношение на утвърдения от началника на затвора в град П., ред за реализиране на правото да слушат радиопредавания и да гледат телевизия, ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи наказание лишавате от свобода в затвора в град П. и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. По делото е безспорно установено, че такава разлика в третирането спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказание в затвора в град П., по отношение на утвърдения от началника на затвора ред, не е налице. Ето защо настоящият въззивен състав намира за напълно неоснователни оплакванията на жалбоподателя, че районният съд бил приложил неправилно материалния закон, респективно небил извършил цялостен анализ и преценка на всички събрани в първоинстанционното производство доказателства. Районният съд е удовлетворил всички относими доказателствени искания на ищеца. Подложил е на внимателна преценка всички относими доказателства и е формирал своите фактически и правни изводи в съответствие с приложимия материален закон и в синхрон с последователната и трайна съдебна практика. Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за допуснати от районния съд нарушения на съдопроизводствените правила, поради неуважаване на искането му за сваляне на белезници на краката и колан на кръста, респективно неуважаване на искането му по чл.22, ал.1, т.6, базирано именно на отказа на съда да удовлетвори искането му за сваляне на горните предпазните средства.Служебно известен факт за съда е, че жалбоподателят – ищец е осъден с влязла в сила присъда по НОХД№112/2009г по описа на Окръжен съд – Хасково за престъпление по чл.116 от НК като му е наложено наказание“ доживотен затвор“, което към момента изтърпява в Затвора в град П.. Н. А. е постоянен при условията на „специален режим“, изискващ той да бъде настанен в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана съгласно чл.71, ал.2 от ЗИНЗС, като съгласно чл.214 от ППЗИНЗС изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещение. Като е съобразил от една страна, че съдебната зала, в която са протичали съдебните заседания, се намира на първия етаж на сградата на съда, не е обезопасена срещу опит за бягство, тъй като по прозорците и няма предпазни решетки, а от друга – че за пълноценното упражняване на процесуалните му права е достатъчно да бъдат свалени белезниците на ръцете, което му позволява да прави доказателствени искания, да си служи с бележки, да води записки, районният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Отказът на съда да свалят белезниците на краката и кола на кръста на ищеца не е от категорията на обстоятелствата, водещи до предубеденост на съдебния състав, респективно до съмнения в неговата обективност при разглеждане и решаване на делото и това е така, защото разпоредбата на чл.141, ал.2 от ГПК вменява на председателя на съдебния състав да следи за реда в съдебната зала, в т.ч да гарантира сигурността в съдебната зала и безопасността на всички участници в производството и на присъстващите в залата граждани. Относно иска за защита от дискриминация, осъществена от ответника, чрез отказ от предоставяне на право на безплатна кореспонденция настоящия състав намира следното: Съгласно чл.90, ал.4 от ЗИНЗС за лишените от свобода, за които е установено, че нямат средства, разходите за кореспонденция са за сметка на мястото за лишаване от свобода. Тази норма е детайлизирана в чл.77, ал.3 от ППЗИНЗС като е регламентирано, че за лицата, за които е установено, че нямат средства, набрани от полагащото им се възнаграждение или получени по установения ред от близки, познати или трети лица, разходите за кореспонденция са за сметка на мястото на лишаване от свобода. Не е било спорно по делото, че от 2016г администрацията на затвора в град П. не покрива разходите за кореспонденция на жалбоподателят- ищец при условията на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС.Безспорно е установено, че същият се е разпоредил в полза на своята майка със средства, получени като обезщетение във връзка с присъдени суми по водени от него дела. Тези разпоредителни действия са обосновали отказа на администрацията на затвора в град П. да покрива разходите му за изходящата от него кореспонденция. Настоящият съд счита, че Н. А. недобросъвестно се е лишил от средства за задоволяване на свои лични нужди през релевантния период в опит да се постави в хипотезата на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС. Същият обаче не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, поради което правилно затворническата администрация е приела, че Н. А. не попада след лицата, лишени от средства, чиято кореспонденция следва да се изплаща за сметка на затвора. В конкретния случай отказът от право на безплатна кореспонденция е поставен по правни съображения, а не поради личностните характеристики на ищеца и най-вече поради неговото положение на затворник. Ето защо настоящата инстанция счита, че в конкретния случай не е налице, който и да е дискриминационен признак по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. Правото на безплатна кореспонденция се предоставя именно на лишените от свобода, за които е установено, че не разполагат със средства. Положението на затворник е сред предпоставките за придобиването на това право. Втората предпоставка е липсата на достатъчно средства, която не трябва да е предизвикана съзнателно с цел облагодетелстване за сметка на затвора. Предвид изложеното настоящият състав приема, че като е отхвърлил исковете районния съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По частната жалба против определение №2508/28.09.2023г, постановено по гр.д. №3665/2021г по описа на РС-П. съдът намира следното: Според практиката на ВКС, обективирана в решение №192 от 25.06.2014г по гр.д. №5663/2013г на ВКС четвърто отделение, която напълно се споделя от настоящия състав, нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗдискр/ на която се позовава жалбоподателя/ е аналогична на чл.83 от ГПК, чл.359 от КТ, пар.35 ЗСПЗЗ относно иска по пар.4и чл.7, ал.1, изр.3 от ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора а направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само защото е имала процесуално качество на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито и се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл.78 от ГПК е обезщетяване на всяка от страните по за средствата, с които е намалена имуществената и сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебно- деловодните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото – чл.78, ал.2 от ГПК. Нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗДискр. улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенцията на ищеца. В контекста на горните разсъждения районният съд е процедирал правилно и законосъобразно като с оглед изхода на делото и при точно приложение на разпоредбите на чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК е присъдил в полза на ответната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ето защо частната жалба срещу определението на районния съд, постановено в производство по чл.248 от ГПК е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и на основание чл.78, ал.3 във вр.с ал.8 от ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв. По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд