Решение № 798 от 5.7.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2128/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК. С решение № 3233 от 19.06.2023г., постановено по гр. д. № 8263/2021г., Софийски градски съд, І ГО, 19 състав, е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Е. С. Е. сумата от 40 000 лева по иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3, пр. първо от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на две престъпления - по чл. 142а, ал. 2, предл. 1 и 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 130, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за които ищецът е оправдан с присъда по нохд № 7695/2010г. на СРС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.03.2020г. до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 40 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева. Срещу постановеното решение в частта, в която е осъдена Прокуратура на РБ е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Прокуратура на Република България. В жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваната му част, е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Релевира се възражение, че продължителността на наказателното производството като цяло не следва да бъде вземана предвид и ответникът би следвало да носи отговорност само за развитието на производството в досъдебната му фаза. В жалбата се сочи, че не е обсъдено възражението, направено с отговора на исковата молба, че продължителността на производството не следва да се взима предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като ищецът е сключил споразумение от 19.08.2020г. за изплащане на обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на НОХД № 7695/2010г. по описа на СРС. Поддържа се твърдение, че съдът е проявил безкритичност и към свидетелските показания на съпругата на ищеца и не е съобразил прекия интерес на свидетЕ.та. Релевира се възражение, че определеният от СГС размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не съответства на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, на социално-икономическата ситуация в страната, на трайната съдебна практика по аналогични казуси, както и на обема на доказаните вреди. Излага се довод, че първостепенният съд не е изложил мотиви по какъв начин взетата спрямо ищеца най-лека мярка за неотклонение се е отразила на качеството му на живот. Сочи се, че с действията си ПРБ не е станала причина за отразяването на случая в медийното пространство. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск за неимуществени вреди, алтернативно да намали размера на присъденото обезщетение. Въззиваемият – ищецът в първоинстанционното производство – Е. С. Е., чрез пълномощника си, е подал отговор в срока по чл. 263, ал.1 ГПК, с който се оспорва въззивната жалба, като се излагат подробни съображения. Прави се искане въззивният съд да потвърди решението в обжалваната част. В съдебно заседание пред въззивния състав въззивникът поддържа подадената жалба, а въззиваемият я оспорва, като поддържа подадения отговор. Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното: Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С обжалваното решение СГС, І ГО, 19 състав, е уважил предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата от 40 000лв., като е приел, че са налице всички законови предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника. Първоинстанционният съд е приел за неоснователна исковата претенция до пълния заявен размер от 100 000лв. Въззивният съд, с оглед правомощията си, регламентирани в разпоредбата на чл. 269, изр. първо от ГПК счита, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в неговата осъдителна част. Решението като необжалвано е влязло в сила в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 40 000лв. до претендираните 100 000лв., ведно със законната лихва. Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника, въззивната инстанция приема следното: В настоящия случай, ищецът е бил обвинен в извършване на две умишлени престъпление от общ характер: по чл. 142а, ал. 2, предл. 1 и 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от две до осем години, като същото представлява тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 130, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до три години, като същото не представлява тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. По делото не се спори, а и от събраните пред първата инстанция доказателства се установи, че на 06.08.2008 г. с Постановление на Софийска военно-окръжна прокуратура по прокурорска преписка № 1863/2008 г. е образувано досъдебно производство срещу виновни длъжностни лица от СД „Полиция“ - МВР, които на 30.07.2008 г. около 16.35 ч. в град София, на ул. „Оборище“, пред кафе „Но нейм“, в качеството си на длъжностни лица, по повод изпълнение на службата си са причинили на Д. К. С. лека телесна повреда - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, вр. чл. 130, ал. 1 НК и противозаконно са го лишили от свобода, въпреки че същият се е представил като народен представител в Европейския парламент - престъпление по чл. 142а, ал. 2, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 2, т. 6 от НК. С постановление от 10.10.2008 г. на прокурор от Софийска военно- окръжна прокуратура /СВОП/, на основание чл. 216, ал. 1 НПК, от материалите по ДП са отделени в ново ДП (№ XVII-9/2008 г., по описа на СВОП) доказателствени материали, касаещи извършено от неустановени полицейски служители от СДВР престъпление, причинили леки телесни повреди на народни представители, както и на граждански лица - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, вр. чл. 130, ал. 1 НК. С Постановление от 28.11.2008г. ищецът е привлечен като обвиняем, като му е взета, на основание чл. 63, ал.1 НПК, постоянна мярка за неотклонение „Парична гаранция в размер на 400 лв.“. С определение № 434/12.12.2008г. по н.д. № 434/2008г. по описа на СРС мярката за неотклонение е отменена и спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 09.12.2008 г. е предявено разследването на ищеца Е. Е.. На 18.12.2008 г. в Софийски военен съд е внесено ДП № XV-5/2008 г., по описа на СВОП, ведно с обвинителен акт срещу ищеца, въз основа на което е образувано н.о.х.д. № 141/2008 г., по описа на Софийски военен съд. С разпореждане от 29.12.2008 г. на съдията-докладчик, съдебното производство по образуваното наказателно дело е прекратено и делото е върнато на СВОП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неясноти при изготвяне на обвинителния акт и непредявяване на всички материали по разследването на пострадалото лице. С постановление от 10.01.2009 г. на прокурор в СВОП, на основание параграф 29 от ЗИДНПК, в сила от 27.12.2008 г., ДП № XV-5/2008 г., по описа на Софийска военно-окръжна прокуратура делото е изпратено по компетентност на Софийска районна прокуратура, където на 03.02.2009 г. е заведена пр.пр. № М-116/2009 г. С писмо от 16.02.2009 г. на прокурор при СРП пр.пр. № М-116/2009 г., по описа на СРП е върната на Софийска военно-окръжна прокуратура, с оглед Методически указания на главния прокурор от 03.02.2008 г., съобразно които неприключилите към 27.12.2008 г. досъдебни производства се довършват от прокуратурата, пред която са били висящи, като на 20.02.2009 г. разследването отново е предявено на ищеца Е. и неговия защитник, а на 14.03.3009 г., на основание чл. 246 НПК, повторно е внесен обвинителен акт срещу ищеца, въз основа на който е образувано н.о.х.д. № 2923/2009 г., по описа на PC - София, по което е насрочено открито съдебно заседание на 22.10.2009 г., в което съдът и след като е констатирал служебно допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 288, т. 1 НПК, които са довели до накърняване правото на защита на обв. Е. Е., е прекратил производството по образуваното наказателно дело и го е изпратил на СРП за отстраняване на посочените процесуални нарушения. С постановление от 10.11.2009 г. прокурор при СРП частично е прекратил наказателното производство по пр. пр. № М-116/2009 г., по описа на СРП относно предявеното на обвиняемия Е. Е. и на други двама обвиняеми обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1 НК, във връзка с квалифициращия признак, че пострадалото лице е бил представител на обществеността при или по повод изпълнение на неговите функции. С определение от 05.01.2010 г. по н.ч.д. № И-4095/2009 г. по описа на РС - София постановлението е отменено и делото е върнато на прокурора за изпълнение на указанията, дадени в мотивите на акта на съда. С постановление от 31.03.2010 г. на СРП производството е спряно и възобновено с постановление от 01.04.2010 г. С постановление от 14.05.2010г. на следовател при СлО - СГП по ДП № 49/2010 г., по описа на СГП-СлО, пр. пр. № М-116/2009 г., по описа на СРП, ищецът за втори път е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по: 1. престъпление по чл. 142а, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, вр., ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. НК и 2. по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като след приключване на разследването и внасяне на обвинителен акт, на 21.06.2010 г. е образувано н.о.х.д. № 7695/2010 г. по описа на РС - София. С присъда от 25.02.2019г. по НОХД № 7695/2010г. състав на СРС е признал подсъдимият Е. С. Е. за невиновен и по двете повдигнати обвинения и го е оправдал. С решение от 04.03.2020г. по описа на СГС, II въззивен състав по ВНОХД № 5251/2020г., първоинстанционната присъда е била потвърдена, като страните не са формирали спор пред въззивната инстанция, че тя е влязла в сила на 04.03.2020г. От анализа на цитираните документи въззивният състав приема за безспорно установено, че от началото на наказателното преследване на 28.11.2008 г. до влизане на оправдателната присъда в законна сила на 04.03.2020г. са изтекли 11 години, 3 месеца и 6 дни. От приетата и неоспорена пред първата инстанция съдебномедицинска експертиза /СМЕ/ се установи, че при ищеца се касае за наличието на метаболитен синдром – дислипидемия, захарен диабет тип 2, диабетна полиневропатия, АХ, ИБС – ритъмна форма. По отношение на причинно- следствената връзка между преживения стрес по повод участието на ищеца в наказателното производство и проявените оплаквания и заболявания, вещото лице пояснява, че ищецът е преживял стресови състояния, които са довели до разстройство на здравето. Допълва, че адреналинът води до повишаване на кръвните захари от черния дроб и до повишаване на артериалното налягане по стресов механизъм, а именно чрез свиване на стените на съдовете. Вещото лице пояснява, че при ищеца този стресов момент се добавя към така установените 1, 5 г. преди 2009г. захарен диабет тип 2 и АХ, които са в рамките на метаболитен синдром. Изяснява, че приложените към медицинската документация изследвания потвърждават, че през целия период от 2009г. до 2019г. и захарния диабет, и хипертонията са били декомпенсирани, въпреки постоянно коригиране на съответната терапия при всяко следващо пролежаване. От приетата и неоспорена пред първата инстанция комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза /СПсхЕ/ се установи, че във връзка с образуваното наказателно производство ищецът е изпитвал негативни емоционални преживявания, които са довели до невротични оплаквания (тревожност, притеснение, интензивно напрежение, депресивно настроение, диссомния, социална изолация), които са били интензивни около две години и са нарушили обичайното му психично и социално функциониране. Вещите лица поясняват, че описаната симптоматика покрива параметрите на диагнозата: „Смесено тревожно-депресивна реакция с протрахиран ход в границите на адаптационно разстройство“. Допълват, че в годините на воденото срещу ищеца наказателно производство, той е имал идентични оплаквания в периода около съдебните заседания, изразяващи се в диссомния, тревожност, интензивно напрежение, понижено настроение, високи показатели на артериалното налягане и на кръвната захар, което е довело до кратки безадаптивни реакции към тези периоди. Сочат, че към настоящия момент при ищеца е възстановена социалната адаптация, но същият се нуждае от сериозна психологическа помощ, за да превъзмогне случилото се и да забави развитието на заболяванията, които има в момента. Настоящият състав кредитира изцяло фактическите изводи на вещите лица, обективирани в приетите, неоспорени и обсъдени по-горе СМЕ и СПсхЕ, тъй като експертите са отговорили пълно и обективно на поставените въпроси. Отрицателните изживявания на ищеца са установени въз основа на събраните показания на свидетелите А. М. М. - Е. – съпруга на ищеца и Д. Л. Г. – съседка и семейна приятЕ. на ищеца. Свидетелката Е. установи, че ищецът е изживял много тежко воденото срещу него наказателно производство, като е имало месеци, през които същият не е спал, приемал е медикаменти и хапчета за сън. От показанията се установи, че ищецът изпитвал срам да се среща с познати и роднини, самоизолирал се. Наказателното дело се отразило и на професионалното му развитие, тъй като ищецът не е могъл да кандидатства за по-високи позиции. Установи се, че към момента ищецът продължава да работи в полицията. Наказателното производство срещу него било обстойно отразено в пресата. От свидетелските показания се установи и за настъпила промяна в здравословното състояние на Е., като преди делото бил абсолютно здрав, а към момента е диабетик на инсулин. От показанията се установи, че заболяването датирало от началото на 2009г. В допълнение на това и с оглед притеснението, че може да лежи в затвора се появило и високо кръвно налягане. Въззивният съд не кредитира показанията на свидетЕ.та, в частта относно установеното от нея, че наказателното преследване отключило при ищеца диабет тип 2, тъй като същите в тази част противоречат на заключението по приетата и неоспорена СМЕ. В експертизата вещото лице категорично сочи, въз основа на проследяване на приложената медицинска документация, че това заболяване е възникнало 1, 5 г. преди 2009г., т.е. преди образуване на наказателното производство спрямо ищеца. В останалата част въззивният съд кредитира показанията на тази свидетЕ., вземайки предвид и разпоредбата на чл. 172 ГПК, но намира, че не се налице основания, за да не ги кредитира, тъй като същите са дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, логични са и взаимно се допълват. СвидетЕ.та е сред най- близките до ищеца хора, поради което тя в най-пълна степен може да възпроизведе неговите страдания, неудобства и безпокойство. СвидетЕ.та Г. установи, че ищецът бил силно притеснен от воденото срещу него наказателно дело, тъй като бил сигурен, че макар и невинен ще бъде обвинен и вкаран в затвора, предвид обстоятелството, че ставало въпрос за политик. Наказателното производство срещу него било обстойно отразено в медиите. Чувствал се засрамен и притеснен, изпитвал неудобство от това как ще бъде възприет от приятелите и познатите. В резултат на воденото срещу него наказателно дело заболял от диабет и няколко пъти бил приеман за лечение в болница. От свидетелските показания се установи, че спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“, за която същият имал притеснение и очаквал да бъде финансов подпомогнат от свидетЕ.та за заплащането й. Въпреки оправдателната присъда, ищецът не бил същият, изпитвал повече страх и изгубил самочувствието си. Въззивният съд не кредитира показанията на свидетеля, в частта относно установеното от нея, че образуваното спрямо ищеца наказателно производство, е довело до появата на диабет тип-2, тъй като същото противоречи на заключението по приетата и неоспорена СМЕ. В останалата част въззивният съд кредитира показанията на свидетЕ.та, тъй като същите са дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, логични са и се потвърждават от останалите събрани по делото доказателства. Според приетата кадрова справка на ищеца от 2005г. до настоящия момент той е служител на СДВР, заемал е следните длъжности: от 2005г. до 19.02.2010г. е изпълнявал длъжността „полицай“; от 19.02.2010г. до 30.07.2010г. е изпълнявал длъжността „старши полицай“; от 30.07.2010г. до 07.11.2011г. е бил назначен на длъжност „старши технически сътрудник“; от 07.11.2011г. до 25.11.2016г. е изпълнявал длъжността „старши полицай“; от 26.11.2016г. до 16.01.2017г. е бил „младши оперативен дежурен“ в отдел „СПС-СДВР“, като от 17.01.2017г. до момента изпълнява длъжността „командир“ на отделение. По делото са приложени и писмени доказателства – публикации от печатна медия – л. 113 и сл. Видно от приетото по делото споразумение от 03.08.2020 г. с рег. № 93- 00-241 от 19.08.2020 г., подписано от представител на Министерство на правосъдието и Е. С. Е. последният се е съгласил да получи сумата в размер на 4900 лв., представляваща обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на н.о.х.д. № 7695/2010 г. по описа на СРС, НО, 1-ви състав. Не се спори, че ищецът е получил това обезщетение. При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното: Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. В доказателствена тежест на ищеца, по така предявен иск, е да установи вредите, причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение. Съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства мотивира съда да приеме за доказано наличието на предпоставките на чл.2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. Същата произтича от обстоятелството, че образуваното наказателно производство е приключило с оправдателна присъда. С оглед оправдаването на ищеца по повдигнатите обвинения, то всички предприети спрямо него действия от разследващите органи и прокуратурата се явяват незаконни. Поради това повдигнатото обвинение, което е било поддържано и в хода на съдебното следствие следва да бъде преценено като незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето, предвид събраните доказателства. В този смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателя, че отговорността му не следва да бъде ангажирана за цялото наказателно производство, а единствено и само за развитието на производството в досъдебната фаза. Анализът на събраните пред първата инстанция доказателства обосновава извод, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника - Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, т. 3, вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав следва да вземе предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, както и да приложи обществения критерий за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД практика на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от това увреждане. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими, като глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, но най-вече трябва да съответства на особеностите на конкретния случай. С оглед тези принципни постановки и като съобрази обсъдените поотделно и в съвкупност доказателства, настоящият съдебен състав, приема, че образуваното срещу ищеца наказателно производство е оказало негативно въздействие върху психичното му здраве, причинило му е душевни страдания и неудобства, довело е до промяна в поведението, нарушен е бил психичния му комфорт, влошено е било общото му функциониране, ищецът изпаднал в социална изолация. Съдът съобрази и обстоятелството, че ищецът е бил обвинен в извършване на две умишлени престъпления от общ характер, едното от които тежко, за което се предвижда наказание „Лишаване от свобода“ от две до осем години, като това обстоятелство неминуемо се е отразило негативно върху психо-емоционалното състояние на ищеца - създало е притеснение, несигурност и страх у него, че може да бъде осъден. На следващо място взе предвид, че обвинението е станало публично известно след медийни публикации, поради което следва да се приеме, че ищецът е търпял вреди, представляващи опетняване на името му пред обществеността. Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник, че държавата не отговаря за последиците от разгласяване на акта на повдигане на обвинение в медиите, тъй като това разгласяване, дори да не е станало по инициатива на прокуратурата, е пряка последица от повдигнатото и поддържано от нея обвинение. Причинната връзка между необоснованото наказателно преследване и вредите от широкото разгласяване в обществото на започването и протичането му е несъмнена и тези вреди следва да бъдат обезщетени. Съобрази и продължителността на наказателното производство. Това са все обстоятелства, които сочат на по-голям обем на отговорност на прокуратурата. Основателно е възражението на въззивника-ответник, че присъденото обезщетение е в завишен размер. В тази връзка настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че още на първа инстанция ищецът е бил оправдан, което неминуемо е довело до намаляване на неговите притеснения. Взе предвид, че взетата мярка за неотклонение спрямо ищеца е най-леката такава, като същата не поставя лицето в принудителна изолация от неговите близки и обществото и не ограничава гарантирани му от Конституцията права. Отчете и обстоятелството, че ищецът е продължил да работи като служител в МВР, поради което не се установи причинно-следствена връзка между част от неимуществените вреди, за които се претендира обезщетението по иска - болките, страданията и психологическия срив от невъзможността да израства кариерно. На следващо място, не се установи по делото твърдението на ищеца, че в резултат на наказателното преследване той е заболял от захарен диабет-тип 2. Не се установи по делото и твърдените от ищеца сериозни притеснения във връзка с първоначално опредЕ.та му мярка за неотклонение „парична гаранция“. Същата е действала за период от две седмици и е била отменена. Съдът съобрази и съществуващата в страната икономическа обстановка към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, като един от критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Преценката на гореизброените обстоятелства мотивира настоящата инстанция да определи сумата от 30 000 лв. за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът намира за неоснователна жалбата на прокуратурата в останалата й част. Действително заболяването на ищеца от захарен диабет датира преди началото на наказателното производство, но на фона на това заболяване, стресът, който той е преживял пред целия период на воденото наказателно производство, е оказал влияние върху здравословното му състояние – той е поддържал постоянно високи нива на кръвната захар, както и високи стойности на кръвното налягане, неколкократно е влизал в болнично заведение. Поради тези съображения обезщетението се определя в размер на 30 000лв. От тази сума следва да бъде приспаднато полученото от ищеца обезщетение в размер на 4900лв. за нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на н.о.х.д. № 7695/2010 г. по описа на СРС, НО, 1-ви състав. Следователно обезщетението, което му се дължи възлиза на сумата от 25 100лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2020г. до окончателното плащане. По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на Е. Е. разликата над сумата от 25 100 лв. до сумата от 40 000 лв., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за тази разлика от 14 900лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2020г. до окончателното плащане. По отношение на разноските, с оглед изхода на делото пред САС: С оглед отхвърлената част от жалбата въззивникът дължи разноски на ищеца. Същият, обаче не е направил такива. Претенцията е за присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. По делото не е представен договор между ищеца Е. Е. и процесуалните му представители адв. В. и адв. Д. за оказване на безплатна правна защита и съдействие при условията на чл. 38 ЗАдв., а само пълномощно, в което не е посочено в коя от хипотезите на чл. 38 ЗАдв. ищецът е упълномощил адвокатите да го представляват по делото. Липсват и доказателства упълномощителят - ищец да попада сред лицата по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., които имат право да се ползват от безплатна адвокатска защита пред съда и като последица от това разноските за адвокатско възнаграждение да се възлагат в тежест на насрещната страна съобразно чл. 38 ЗАдв. При това положение съдът не следва да присъжда адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав