Решение № 250 от 7.3.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 1307/2024 г.

производството по отмяна. Въз основа на тях ЧСИ П. е образувал изп. дело № 711/2015 г. По същото за удовлетворяване на вземането е проведена публична продан на недвижими имоти, собственост на длъжницата А. М., сред които и 1/2 ид.ч. от апартамент № 21, находящ се в сграда в гр. София, подробно индивидуализиран, възложен с постановление за възлагане от 01.12.2017 г. на въззиваемия В. А. В. за сумата то 115 300 лв. При липсата на спор относно гореизложените факти спорът между страните има правен характер, като разрешаването му изисква отговор на релевантния въпрос дали тези факти установяват наличието на елементите от фактическия състав на деликта по смисъла на чл.3 ГПК, във вр. с чл.45 ЗЗД, предвид че ищцата-въззивник поддържа праводателката на М. Ж. - И. Ж., да е злоупотребила с правото си на иск, предявявайки такъв по гр.д. № 12957/2009 г., както и че в резултат на развилото се исково производство е осъдила въззивницата без да е имала правно основание за това, а в последствие и е провела незаконосъобразно принудително изпълнение, като привиден кредитор, причинявайки й с тези си действия неимуществените вреди, чието репариране претендира. По отношение на единствено спорния факт дали въззивницата е претърпяла неимуществени вреди от водените срещу нея съдебно и изпълнително дело от И. Ж., пред първоинстанционния съд е разпитан свидетелят Г. Т. е заявил, че А. М. понесла емоционални страдания и притеснения от проведените срещу нея съдебни и изпълнително производства, в резултат на които било разпродадено имуществото й, въпреки че тя няма никакъв дълг към И. Ж.. Въззивната инстанция в решаващия състав изцяло споделя крайният извод на първоинстанционния съд отговорът на така поставения правен въпрос да е отрицателен, като споделя и се присъединява и към изложените мотиви в подкрепа на този извод. За избягване на излишното им приповтаряне препраща към тях по реда на чл.272 ГПК. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба излага и следното: По въпроса относно отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск, каквато се претендира в случая да е налице от страна на ответницата-въззиваема, е налице последователна практика на касационната инстанция, която се споделя от настоящата инстанция и с която първоинстанционния съд изцяло се е съобразил /Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 610 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 847/2019 г., III г. о., ГК и др./. Според нея злоупотребата с право е налице тогава, когато правото се упражнява недобросъвестно, с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други лица, вкл. и в противоречие с интересите на обществото /добрите нрави/. При този иск, деликтен по своя характер, в тежест на ищеца е да установи в условието на пълно и главно доказване осъществяването на деяние от страна на ответника, неговата противоправност /недобросъвестност/, както и настъпилата вреда от противоправното поведение, като вината на дееца се предполага до доказване на противното. Приема се, че при липса на достатъчно доказателства за размера на причинената вреда, съдът следва да определи нейния размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице по реда на чл. 162 ГПК. Според решаващият състав установените фактите по делото изключват извод за кумулативното наличие на горепосочените елементи от сложния фактически състав на деликтен състав по чл.3 ГПК, във вр. с чл.45 ЗЗД. Противно на поддържаното от въззивницата, по делото не е налице нито едно доказателства /ангажирани са единствено писмени такива/, което да сочи на недобросъвестно потърсена защита на субективни права от страна на праводателката на въззиваемата Ж. по двете развили се между нея и А. М. съдебни производства - това по гр.д. № 9393/2007 г. по описа на СРС, 54-и състав и това по гр.д. № 12957/2009 г. на СГС, ГО, I-13 състав. Напротив - анализът на обсъдените такива еднозначно предпоставят, че И. Ж. е инициирала същите в търсене на защита на своите субективни материална права, като поемател на издаден от въззивницата запис на заповед. Сочат и че търсената защита е била адекватна и основателна, защото предявеният от нея осъдителен иск за присъждане на произтичащото от менителничния ефект вземане е бил уважен изцяло от първоинстанционния съд, чието решение е потвърдено при осъществената му инстанционна проверка както от въззивната, така и от касационната инстанции. Нещо повече - въззивницата се е ползвала и от извънредния способ за отмяна на това решение по реда на чл.303 ГПК, като молба й е била оставена без уважение. При тази безсъмнени факти какъвто и да е извод за злоупотреба с права от страна на И. Ж. е изключен, т.к. очевидно инициирайки съдебните производства същата е действаща със съзнанието, че защитава свое накърнено субективно материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение. Несъстоятелен в тази връзка е доводът на въззивницата за нередовност на менителничния ефект, установена с влязлото в сила определение от 14.08.2007 г. на СГС по гр.д. № 3134/2007 г. На първо място същото не е укрито, а е налично по делото, поради което и обсъдено наред с всички останали писмени доказателства както от първоинстанционния съд, така и от настоящата инстанция. На самостоятелно основание същото не установява твърдяната от въззивницата нередовност на Записа на заповед, на който е основано вземането на Ж., доколкото изобщо не се съдържа извод за нередовност на документа, поради липса на задължителен реквизит – падеж, както и на каквото и да било друго основание. В мотивите на определението падежът е квалифициран като такъв „на предявяване“, поради липса на изрично посочен такъв, с оглед на което и поради констатирана липса на предявяване, съдът е приел че не е настъпила изискуемостта на вземането към момента на постановяване на определението. Същото не съдържа констатации менителничния документ е нередовен от външна страна, нито недействителен, както се поддържа от А. М.. В обобщение на изложеното въззивната инстанция приема, че ищцата-въззивница не е провела успешно доказване на наличието на кумулативните предпоставки за уважаване на предявения иск, а именно - противоправно деяние от страна на ответника Ж., изразяващо се в злоупотреба с право на иск и свързаните с него недобросъвестно водене на процеса и на последвалите го исково и изпълнително производство, както и настъпилата вреда от това поведение. Приема за уместно да посочи изрично и че настоящето производство е за обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, в резултат на злоупотреба с право от страна на въззиваемата, а не за ревизия на вече приключилото с влязло в сила решение съдебно производство по гр.д. № 12957/2009 г. на СГС, ГО, I-13 състав, към каквато се домогва въззивницата. Затова и трябва да се акцентира, че наличието на последното обуславя наличие на установената от чл.299, ал.1 ГПК забрана за пререшаване на вече разрешения с влязъл в сила съдебен акт правен спор, а от там и преклудиране на онези факти и произтичащите от тях права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали те са били релевирани от ответника в съдебното производство или не. Няма спор в теорията и съдебната практика, че влязлото в сила съдебно решение може да бъде отменено само при наличие на уредените в чл.303, ал.1 ГПК хипотези, но отсъствието им в случая е установено с обсъденото по-горе Решение № 250/11.02.2019 г. по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на ВКС, I т.о., с което молбата на М. за отмяна на влязлото в сила решение сила решение по гр.д. № 12957/2009 г. на СГС, ГО, I-13 състав е оставена без уважение. С оглед изложеното и т.к. в хода на производството не са ангажирани други доказателства в подкрепа на твърденията ответницата по развилото се предходно съдебно производство И. Ж. да е инициирала последното съзнавайки, че защитимото от нея право не съществува /като е изложила неверни твърдения пред съда и е представила нередовен менителничен документ/, като с тези си действия е увредила въззивницата М., неустановени в процеса останаха елементите от фактическия състав на деликта по смисъла на чл.3, във вр. с чл.45 ЗЗД. Доколкото общите правила, установени от част Първа ГПК, вкл. принципите и основните начала на гражданските дела са приложими за всички уредени в кодекса съдопроизводства, а не само за исковия процес, принципът за добросъвестност, закрепен в чл.3 ГПК, е относим и към изпълнителното производство. При установените по делото факти обаче недоказани се явяват твърденията на въззивницата снабдяването с изпълнителен лист и образуването на изп.производство, респ. - провеждането на такова за принудително събиране на съдебно признатото парично вземане, да е злоупотреба с право от страна на праводателката на въззивницата. Доктрината и практиката са единни в разбирането си, че изпълнителният процес е „сурогат на липсващото доброволно изпълнение“ /БГПП, изд. Сиела, Част IV - изпълнителен процес/, защото се инициира тогава, когато липсва доброволно изпълнение на съдебно признато притезание. В този смисъл и предприемането на действия от кредитора за удовлетворяването на последното, вкл. снабдяването с изп.лист, образуването на изп.производство и провеждането на принудително изпълнение не може да се счете за злоупотреба с право., т.е. за деликтно поведение така, както се поддържа от въззивницата. Голословни и неподкрепени от каквито и да е доказателства са твърденията на А. М. за осъществени от И. Ж. „измамни“ действия във връзка със снабдяването с изп.листа, въз основа на които е било образувано изп.д. № 711/2015 г. по описа на ЧСИ А. П.. Ето защо и като правилно, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта му, с която предявеният иск с правно основание чл.3 ГПК, във вр. с чл.45 ЗЗД от ищцата- въззивник против М. Ж. е отхвърлен. По предявеният иск със същото основание против ответника-въззиваем В. А. В. основан на твърденията, че същият е набедил и оклеветил ищцата-въззивник пред Софийска градска прокуратура /СГП/ чрез подадена молба за поставянето й под запрещение /чл. 336 ГПК/, както и защото е участвал като привиден купувач по проведена публична продан по изп.дело № 711/2015 г. на ЧСИ А. П. за недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от ап. № 21, находящ се в сграда в гр. София, на ул. „•••“, извършена в нарушение на чл. 444 т. 7 ГПК и в полза на привиден кредитор, вкл. и без да е заплатил дължимите данъци в полза на държавата, като по този начин я е лишил незаконосъобразно и недобросъвестно от имуществото й. По отношение на първото от твърденията: Независимо че нито една от страните по делото не е представила като изрично доказателство молба по реда на чл.336 ГПК, подадена от въззиваемия с адресат СГП, няма спор че В. В. е подал такава за преценка от страна на адресата необходимостта от иницииране на процедура по чл.336 ГПК и поставянето на въззивницата под запрещение. По тази молба СГП се е произнесла с резолюция от 13.06.2019 г., с която е отказано внасянето в СГС на искова молба по чл.336 ГПК за поставяне под запрещение на А. М.. Резолюцията е потвърдена с постановление Апелативна прокуратура София от 11.07.2019 г. Други релевантни доказателства касателно така въведеното основание за деликтно поведение от страна на въззиваемия не са ангажирани /въззивната инстанция не обсъжда по същество събраните гласни доказателства, т.к. същите не установяват относими към производството факти/. Отсъствието им налага извод, че и по този иск ищцата-въззивница не е установила в условието на пълно и главно доказване наличието на кумулативните предпоставки за уважаването му. Както вече се посочи, общият принцип за добросъвестност е относим към всички уредени в ГПК производства, вкл. и към охранителното, каквото е производството по поставяне под запрещение. Следователно и спрямо него следва да се съобрази, че подаването на молба от страна на В. за съдействие до прокурора, с оглед преценка от негова страна наличието на предпоставките за поставянето на А. М. под запрещение, не може да се квалифицира като действие на злоупотреба с право, доколкото подобна възможност законът изрично е уредил, при липсата на родствена връзка между лицата /съпруг, близки роднини/. Ето защо и самото подаване на молба до прокурора от страна на В. В. за събиране от страна на прокуратурата на достатъчно данни дали по отношение на въззивницата са налице предпоставките за поставянето й под запрещение не може да се счете за злоупотреба с право от страна на молителя, т.к. по този начин същият е упражнил свое признато от закона субективно право и нито е набедил, нито е оклеветил въззивницата така, както се поддържа от нея. Набеждаването е квалифицирано като престъпление от законодателя в нормата на чл.286, ал.1 НК, като изпълнителното му деяние изисква деецът да набеди някого пред надлежен орган на властта в престъпление. В случая не се е твърдяло в хода на производството, нито са ангажирани доказателства въззиваемият не е осъществил такова деяние - в молбата си до прокуратурата същият да е набедил А. М. в извършване на престъпление, а само, че е поискал да бъде преценена необходимостта от иницииране на производство по чл.336, ал.1 ГПК. По идентични съображения за несъстоятелни следва да се счетат и твърденията на въззивницата, че чрез посоченото действие В. В. я е оклеветил - не е установено по делото същият да е разгласил позорно обстоятелство за въззивницата, нито да й е приписал извършването на престъпление, каквото е изпълнителното деяние на клеветата по смисъла на чл.147, ал.1 НК. С оглед на тези съображения крайният извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск на соченото основание е правилен, което налага и потвърждаване на решението в посочената му част. Само за прецизност следва да се добави, че е установено от доказателствата, ангажирани пред първоинстанционния съд, въззивницата да е инициирала множество съдебни производства пред СГС и САС в периода 01.01.2017 г. - 12.05.2021 г. Така според удостоверение изх. № 3544/21.04.2021 г. на САС, в периода 11.12.2017 г. – 16.04.2021 г. А. Б. М. е депозирала в регистратурата на съда 145 частни жалби, становища и уведомления, 8 бр. молби, сигнали и становища до председателя на съда и има образувани 42 бр. дела. Според писмо от 14.05.2021 г. на председателя на СГС в периода 01.01.2017 г. – 12.05.2021 г. са образувани 70 бр. дела със страна А. Б. М.. Следователно - въззивницата също се ползва, при това - многократно, от признатата й от закона възможност да предявява искове пред съдилищата в защита на свои субективни права, вкл. да ги сезира с молби, становища и др. документи. Подобно поведение, както вече нееднократно се посочи, не може да се квалифицира като недобросъвестно, ако не се установи при условието на пълно и главно доказване от засегнатата страна, че е предприето за да се увредят права и законни интереси на други лица, както и в противоречие с добрите нрави. По отношение твърденията за осъществено от същия въззиваем деликтно поведение поради това, че е участвал като привиден купувач по проведена публична продан по изп.дело № 711/2015 г. на ЧСИ А. П. за недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от ап. № 21, находящ се в сграда в гр. София, на ул. „•••“, която публична продан била извършена в нарушение на чл. 444 т. 7 ГПК /т.е. по отношение на несеквестируем имот/ и в полза на привиден кредитор, вкл. и без да е заплатил дължимите данъци в полза на държавата, като по този начин я е лишил незаконосъобразно и недобросъвестно от имуществото й. Посочените твърдения на въззивницата решаващият състав също счита недоказани от анализа на доказателствата по делото. На първо място изключен е извод за незаконосъобразно образуван изпълнителен процес по изп.д. № 711/2015 г. по описана ЧСИ А. П., доколкото данните по делото установяват в частта си по отношение на предявения срещу него иск по чл.45 ЗЗД производството по делото да е било прекратено, поради наличието на предходно приключило исково производство - гр.д. № 16757/2014 г. поописа на СГС, ГО, с влязло в сила решение № 1380/20.02.2020 г. С последното са били отхвърлени предявените от въззивницата М. искове срещу ЧСИ А. П. за заплащане на имуществени вреди, в резултат от незаконосъобразно проведеното от ЧСИ принудително изпълнение по посоченото изп.д., вкл. продажбата на апартамента на ул. „•••“, поради неговата несеквестируемост. След като спорът между страните по изп.производство относно реално притежавано изпълняемо право в лицето на взискателя-кредитор по изп.дело, както и относно секвестируемостта на имотът, предмет на публичната продан, е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение, по арг. от чл.297 ГПК настоящият решаващ състав не може да приеме друго, освен че твърдението на въззивницата за недобросъвестно поведение на В. В. в рамките на развилия се изпълнителен процес поради това, че е участвал като наддавач и е обявен за купувач в изп.производство, инициирано от привиден кредитор и на несеквестируем имот, е правно несъстоятелно. В този смисъл и посоченото поведение на въззивника не може да бъде счетено за деликтно такова /разб. противоправно, с което е причинена вреда на въззивницата/. Несъстоятелни са и твърденията на въззивницата за недействителност на проведената публична продан и поради това, че недвижимият имот - ½ ид.ч. от апартамент, бил закупен от В. В., докато той е бил адвокатски сътрудник в кантората на адв.В. Г.. На първо място ГПК по императивен начин е установил в нормата на чл.490, ал.1 ГПК кои лица са без право да наддават по публична продан, като адвокатският сътрудник не е между тях. Отделно от това въззивницата сама е посочила в молбата си с вх. №289004/27.10.2023 г./ доказателства не са ангажирани/, че В. В. е бил вписан като младши адвокат, считано от 04.12.2018 г., докато постановлението за възлагане на имота, предмет на публичната продан, е влязло в сила на 21.03.2018 г., респ. - вписано в Службата по вписвания на 02.11.2018 г. Следователно самата въззивница не само не оспорва, но и изрично поддържа, че към момента на провеждане на публичната продан въззиваемият В. не е имал качеството младши адвокат, респ. - не е била налице и забраната по смисъла на чл.185 ЗЗД да участва в проданта. Изцяло споделим е доводът на първоинстанционния съд, че за настоящия правен спор са ирелевантни твърденията на въззивницата, за които е ангажирала и доказателства, че В. В., заедно с адв. В. Г. са се ползвали от неавтентично пълномощно от 15.05.2017 г., подписано от М. М. по и.д. № 711/2015 г., предвид че имотът е придобит от въззиваемия на основание приключила публична продан, а не въз основа на сделка, сключена чрез използване на цитираното пълномощно. Ирелевантни са и твърденията, неподкрепени от доказателствата, В. В. да не е заплатил дължими данъци за имота, което задължение, дори да не е изпълнено от него, не се отразява на валидността на публичната продан, а би имало значение единствено в отношенията между купувача по публичната продан и фиска. На отделно основание подобно поведение не засяга по никакъв начин негативно правната сфера на въззивницата, т.к. задължението за заплащане на дължимите се данъци и такси е лично за купувача по публичната продан. Неотносими към предмета на спора са и твърденията на въззивницата, за които се ангажират доказателства, за осъществен през м. февруари 2022 г. апорт на придобития дял от процесния апартамент в „Рентал хаус и Яхт“ООД, в което съдружници са адвокат В. Г. /леля на въззиваемия В./ и нейния съпруг, предвид че този факт не е бил въведен като правопораждащ претендираните права от въззивницата в хода на производството при предявяване на иска, поради което и е преклудиран. За прецизност е необходимо да се акцентира, че са ирелевантни за предмета на производството и всички твърдения и доводи за наличие на висящи производства пред Софийска районна и Софийска градска прокуратури по предявени жалби/сигнали от А. М. против ответниците-въззиваеми. Съобразно нормата на чл.300 ГПК, със задължителен характер за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, е единствено влязлата в сила присъда на наказателния съд. В този смисъл и висящността на образувани по жалби и сигнали преписки пред прокуратурата не е факт, имащ значение за правилното разрешаване на настоящия спор. По изложените съображения въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло. Съобразно изходът от спора и по правилото на чл.78, ал.3 ГПК в тежест полза на въззивницата следва да се присъдят сторените от въззиваемата Ж. разноски пред настоящата инстанция, които съобразно представения списък по чл.80 ГПК и доказателствата за плащането им към него са в размер на 600 лв. Разноски в полза на въззиваемият В. В. не следва да се присъждат, т.к. искането за присъждането им и доказателствата за тяхното извършване са ангажирани извън преклузивния срок, установен от чл.80 ГПК - в случая с нарочна молба вх.№ 5204/26.02.2025 г., т.е. след приключване на последното заседание пред въззивната инстанция, проведено на 20.02.2025 г., Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, ГО, 12-ти състав,