Решение № 786 от 6.8.2018 г. на Районен съд - Перник по дело № 1230/2018 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 111 от ГПК, за признаване на установено, спрямо ответника, че ищеца не дължи посочените суми предвид настъпването на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, както и установяване недължимостта на присъдени в полза на ответника вземания за доставена топлинна енергия, за които последния се е снабдил с изпълнителен лист. Съобразно разпоредбата на чл. 439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По своето естество искът по чл. 439 ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е настъпила. По изложените съображения предявеният иск е допустим, доколкото наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението. Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след издаване на изпълнителния лист по реда на чл. 237, б. к от ГПК /отм/, а именно погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност. Актуалната практика интерпретира давността в контекста на заповедното производство, но следва да се посочи, че тя е изцяло относима и за издадени на основание чл. 237 ГПК /отм/ изпълнителни листове. Съгласно ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, мотивите на т. 14, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед /респ. молбата по чл. 237 ГПК /отм.//за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането. Ако иск не е предявен, както е в случая, давността не се счита прекъсната с молбата за издаване на изпълнителен лист на основание чл. 237, б. к от ГПК /отм./. Също така издаденото определение въз основа на молба по чл. 237 от ГПК /отм./ и изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, така че във всички случаи срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение (Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о., ТК). По силата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно даденото в т. 10 от ТР №2/2013 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСТК на ВКС задължително тълкуване, погасителната давност не спира докато трае изпълнителният процес. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Същинско изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД е налице само в случай, че е налице реално засягане на правната сфера на длъжника. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на същинското действие за принудително изпълнение. Запор върху вземане по банкова сметка •••, в който постъпи обратна положителна информация от кредитната институция по реда на чл.508 ГПК. В този смисъл действията на съдебния изпълнител по изпращане на запорни съобщения следва да се възприемат в контекста на цялостното проучване на имущественото състояние на длъжника /Решение от 10.02.2016 г. по ч.гр.д.№ 16311/15 г. на СГС, Решение № 7188 от 16.10.2015 г. по гр.д.№ 11903/15 г. на СГС/. В съдебната практика се поддържа и изолираното становище, че с изпращането на запорни съобщения от съдебния изпълнител до всички банки се налага запор на евентуално съществуващите вземания на длъжника по сметки в тези банки и в този смисъл действията по изпращане на запорни съобщения нямат характера на проучване на имущественото състояние на длъжника, а представляват налагане на запор по смисъла на т.9 от ТТР към ЗЧСИ /Решение по ч.гр.д.№ 11904/15 г. на СГС/. По противоречиво разрешавания въпрос е образувано тъклувателно дело, до произнасянето по което настоящата инстанция следва да съобрази преобладаващата съдебна практика, възприемаща първото становище. Следователно в конкретния казус след 23.02.2008г. до 01.11.2012г. не са били извършвани изпълнителни действия, които да са насочени към принудително удовлетворяване на вземането и да водят до прекъсване на давността, поради което е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поради изтичане на двегодишен срок от последните действия на принудително изпълнение изпълнителният процес се е прекратил ex lege на 23.02.2010 г. От този момент нататък всички предприети действия за събиране на дълга са лишени от правно основание, доколкото са извършени, след като изпълнителното дело е прекратено. По тези съображения извършените впоследствие изпълнителни действия и издаденото постановление на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т. 1 от ГПК в случая са без правно значение. Независимо от обстоятелството, че прекратяването на изпълнителното производство е настъпило ex lege на 23.02.2010г., по силата на т. 10 от ТР 2/2013 от 26.06.2015 г., следва да се приеме, че новата давност е започнала да тече на 23.02.2008г., когато е извършено последното релевантно изпълнително действие. Следователно давността за принудителното удовлетворяване на изпълняемото право е изтекла на 23.02.2011г. Налага се изводът, че към датата на следващото по ред действие по принудително изпълнение – 01.11.2012г., срокът на погасителната давност е изтекъл, а изтеклата давност не може да бъде прекъсната. По изложените съображения решаващият състав приема, че вземането на ответника в размер на исковата сума е погасено понастоящем по давност и не съществува. Поради това съдът намира, че по отношение на вземането за заплащане на цена за доставена в имота на ищеца топлинна енергия за периода от 01.01.2008 г. до 31.08.2009 г. е изтекъл приложимият специален тригодишен давностен срок, с което същото следва да се счита за погасено, а оттам и за недължимо. Безспорно установено по делото е че н а 13. 02.201 8 г. ищецът е внесъл по сметка на ЧСИ сумата 920, 35 лв.. Както се посочи по-горе, давността е изтекла и вземанията на ответника по изпълнителния лист са се погасили по давност. В тази връзка неоснователно е възражението на ответника за прекъсване на давността обосновано с приложението на чл. 118 ЗЗД, защото извършеното по изпълнителното дело плащане не представлява признаване на вземането по чл. 116, б. "а" ЗЗД, нито изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 118 ЗЗД се отнася до случаите, когато длъжникът извърши доброволно плащане или изпълнение на свой нравствен дълг, какъвто не е настоящият случай, тъй като плащането е във връзка с предприето принудително изпълнение. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 112/11.02.2010 г. по гр. дело № 179/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о. и Решение № 139 от 28.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 98/2012 г., II т. о. Исковата молба е подадена на 22.0 2.201 8 г. (имаща значения на изявление по чл. 120 ЗЗД), т.е. след погасяване на задължението по давност. Същевременно изискуемото от чл. 120 ЗЗД волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на погасителната давност по чл. 111 ЗЗД. При наличие на позоваване, правните последици – погасяване на вземането - се зачитат от момента на изтичане на законно определения давностен срок съобразно вида на вземането. Като последица от изтеклия давностен срок вземането следва да се счита за погасено, а оттам и за недължимо. На основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и всички произтичащи от него допълнителни вземания – в случая това са вземанията за законна лихва и вземането за съдебни разноски. При това положение съдът намира, че предявените отрицателени установителени искове са основателени и следва да бъде уважени. По разноските: С оглед изхода на делото, основателно се явява и искането на ищцовата страна за присъждане на разноски в размер на 650, 00 лв., от които 600, 00 лв. възнаграждение за един адвокат и 50, 00 лв. – държавна такса. Възражението за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, направено от процесуалния представител на ответника, съдът намира за неоснователно по аргумент от чл. 2, ал. 5 вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредбата № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като договорения хонорар е значително над възможния минимален размер, който касателно настоящия случай, предвид единия предявен иск, е 300, 00 лв. В случая договорения хонорар надвишава с една втора възможния минимум, а делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, дори напротив, но по него са проведени три съдебни заседания, предвид на което и следва да бъде намален към минимум, тоест ищеца следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 420, 00 лв. При този изход на спора ищецът няма право на разноски. По изложените мотиви съдът